Кракатит

LIV

На Прокоп му се струваше, че пътуват през спокойните места на неговото детство; но имаше много мъгла и светлината на фенера с примигващите си проблясвания едвам достигаше до очертанията на шосето отляво и дясно; и светът от двете страни на пътя беше непознат и смълчан.

— Хайде наляво — обади се дядото и кончето свърна от шосето право в забуления и ням свят. Колелата затъваха в меката трева; Прокоп различи ниска падина, от двете й страни обезлистени дъбрави и прелестна полянка между тях…

— Тпррууу — извика старецът и бавно слезе от капрата. — Ставай — каза. — Пристигнахме. — Без бързане се зае да откачи тегличите. — Тук виждаш ли, никой няма да ни закачи.

— Кого имаш пред вид?

— … Стражарите. Без ред не може… ама те все ще намерят да искат нещо, не знам какви документи… и разрешителни… и откъде пътуваш, и накъде си тръгнал… Не се оправям с тия работи аз. — Той разпрегна коня и тихичко го залъга. — Мълчи, мълчи, ще ти дам парче хляб.

Прокоп, вдървен от пътуването, слезе от капрата.

— Къде се намираме?

— Ей тук, в тая барака — неопределено отговори старецът. — Ще преспиш и ще забравиш, ще ти мине.

Откачи фенера от ока и освети една дъсчена колиба, плевня ли беше, що ли, но беше престаряла, разнебитена и наведена на едната страна.

— Аз ще стъкна огън — рече напевно — и ще ти сваря чай, а като се изпотиш, ще се оправиш. — Зави Прокоп с чула и постави фенера пред него. — Чакай да донеса дърва. Седни тук. — Беше тръгнал вече, когато му хрумна нещо; бръкна в джоба и погледна Прокоп въпросително.

— Какво има, дядо?

— Ами… де да знам… но, ако искаш… Аз съм малко нещо и билетаджия, раздавам късметчета. — Той извади ръката си от джоба: от шепата му между пръстите надникна бяло мишле с рубинени очички. — Знам де, знам — бъбри той бързо. — Ти не ги вярваш тия неща, ама… нали мишлето е много хубаво. Искаш ли?

— Искам.

— Е, виж, това добре — зарадва се старият. — Ш-ш-ш, мал-ката, хоп! — Разтвори дланта си и мишлето пъргаво се покатери по ръкава на рамото му, подуши леко косматото му ухо и се скри в яката.

— Ей че е хубава — въздъхна Прокоп.

Старчето засия.

— Чакай, да видиш какви работи знае — и изтича към каручката, порови в нея и се върна с една кутия, пълна с подредени билетчета. Разтърси я и втренчи поглед в пространството. — Покажи, мишке, покажи коя е неговата любов. — Дядото свирна между зъби като прилеп. Мишлето изскочи от яката, спусна се по ръкава и „хоп“ в кутийката; Прокоп следеше със затаен дъх розовите му лапички, които ровеха билетчетата; то захапа едно със зъбките си и поиска да го измъкне; но то нещо заяде, мишката тръсна главичка и побърза да захапе съседното; поизмъкна го, седна на задните си крачка и загриза малките си ноктенца.

— Ето това, значи, е твоята любов — възторжен прошепна старият. — Вземи си я.

Прокоп взе изваденото листче и бързо се наведе под светлината на фенера. Беше снимка на момиче… онова с разпуснатите коси; едната й прекрасна гръд е оголена, а тези страстни бездънни очи — Прокоп я позна.

— Дядо, това не е тя.

— Я да видя — учуди се старият и взе снимката от ръката му. — А — а, жалко — замърка съжалително. — Такава госпожица! Лала, Лилитко, това не била тя, на-на-на пс пс мал-ката! — Пъхна обратно снимката и отново тихичко изсвири. Мишлето се огледа с рубиненото си оченце, отново хвана със зъбките си същото онова билетче и като тръсна глава, се опита да го извади; не, не ставаше; измъкна съседното и започна да се почесва.

Прокоп взе снимката; беше Анчи, селско момиче; не знае къде да си дене ръцете, облечена празнично и стои така, хубава и глупавичка.

— Не е тя — прошепна Прокоп.

Дядото взе снимката от него, погали я и като че ли й каза нещо; погледна недоволно и наскърбено Прокоп и отново тъпичко изсвири.

— Да не се сърдиш? — несмело попита Прокоп.

Старият не каза нищо и замислен гледаше мишлето. То отново се помъчи да извади заклещилото се билетче; не, невъзможно; мишлето се отърси и измъкна крайчеца на съседното. Беше снимката на принцесата. Прокоп изстена и я изпусна на земята.

Старият мълчаливо се наведе и вдигна снимката.

— Дай аз сам, аз сам — изхриптя Прокоп и протегна ръка към кутийката. Дядото задържа ръката му:

— Не бива!

— Но там… там е тя — тежко каза Прокоп. — Там е истинската.

— А — а, там са всички хора — рече старият и погали кутията си. — Сега ще получиш късметчето си. — Просъска тихо, мишлето изскочи от ръкава му, измъкна едно зелено билетче и отново, като стрела, се върна обратно; Прокоп, изглежда, я беше наплашил. — Хайде прочети го — каза старчето, като затвори грижливо кутията. — Аз през това време ще донеса съчки; и вече не се измъчвай.

Дядото погали кончето, прибра кутията на дъното на каручката и тръгна към гората. Светлото му грубо палто се мяркаше в тъмнината; кончето го проследи с поглед, метна глава и тръгна след него. — Ихуху-у-у — затананика старецът. — С мен ли искаш да дойдеш? Я — я го глей ти него! Де, де, мал-кия!

Двамата с кончето потънаха в мъглата и Прокоп се сети за зеленото листче. „Вашата зодия“ — зачете той на мъждукащото пламъче: „Вие сте благороден човек, с добро сърце и в своето поприще сте по-учен от всички други. В живота ви ще има много премеждия; но ако се пазите от прибързани действия и високомерие, ще спечелите, почитта на съседите си и ще заемете забележително положение. Ще понесете големи загуби, но по-късно ще бъдете възнаграден. Лошите ви дни са вторник и петък.“

Дядото изплува от тъмнината с наръч съчки, а след него и бялата глава на коня.

— Е, как — попита старият с напрежение и с някаква авторска свенливост. — Прочете ли го? Добър ли ти е късметът?

— Да, дядо.

— Е, видя ли — въздъхна успокоен старецът. — Всичко ще свърши добре. Е, слава богу, щом е тъй.

Той стовари на земята купчината съчки и бъбрейки радостно, разпали огън пред колибата; след това порови нещо в каручката, донесе котле и заситни за вода.

— Ей сегичка, ей сегичка ще стане — промърмори усърдно. — Хайде, кипвай по-скоро, че си имаме гост.

Той тичаше насам-натам като разтревожена домакиня: донесе хляб и помирисвайки го с наслада, разви късче селска сланина.

— И сол, сол — плесна се той по челото и отново изтича до каруцата.

Накрая се разположи до огъня, даде на Прокоп по-голямото парче и започна бавно да дъвче всеки залък. Пушекът ли залютя в очите на Прокоп, що ли, но той сълзеше и ядеше: а дядото подаваше всеки втори залък на кончето, което навеждаше над него осветеното си от фенера теме. Едва сега, през пелената от сълзи, Прокоп позна дядото; та това беше старото, сбръчкано лице, което толкова пъти беше виждал на дървения таван в лабораторията си! Колко пъти го беше гледал преди да заспи! А сутрин, когато се събуждаше, вече не можеше да го различи — останали бяха само чворовете и годишните кръгове, и влагата, и прахта…

Дядото се усмихна.

— Хапна ли си? А-а, ето че отново се е навъсил! Хайде, хайде! — Наведе се над котлето. — Завряло е. — Вдигна се с усилие и се потътри към каручката; след малко донесе чашки. — На, вземи. — Прокоп взе чашката; във венче от незабравки на нея беше изписано със златни букви името „Людмила“. Прочете го двайсет пъти и от очите му бликнаха сълзи!

— Дядо — прошепна, — това… нейното… име ли е? Старецът го гледаше с тъжни, ласкави очи.

— Щом искаш да знаеш — рече тихо, — то е.

— А… ще я намеря ли някога?

Дядото не каза нищо, само примигна бързо.

— Дай — рече несигурно. — Ще ти налея.

С треперещата си ръка Прокоп му поднесе чашката си; и старият внимателно му наля тъмен чай.

— Пий — рече меко — докато е топъл.

— Бла-бла-благодаря — изхлипа Прокоп и отпи от тръпчивия чай.

Старият замислено приглаждаше дългите си коси.

— Горчиво е — говореше бавно, — много горчиво, нали? Не искаш ли малко захар?

Прокоп поклати глава, по устните си усещаше стипчивата горчивина на сълзите, но в гърдите му се разливаше благотворна топлина.

Старчето шумно сърбаше от чашката си.

— Я погледни — рече той, за да отклони разговора в друга посока — какво е нарисувано на моята чаша. — И му подаде чашката си; на нея имаше котва, сърце и кръст. — Това е вяра, надежда и любов. Хайде стига, не плачи вече. — Старият стоеше над огъня с молитвено събрани ръце. — Мили, мили — говореше той. — Ти няма вече да направиш върховното и няма да дадеш всичко, на което си способен. Можело е да експлодираш от сила; но ще останеш цял, и няма да спасиш света, нито пък ще го разрушиш. Много нещо ще остане затворено в тебе, както огънят в камъка; добре, пожертвано е. Ти искаше да правиш много големи работи, а ще правиш малки неща. Така е добре.

Прокоп беше коленичил пред огъня и не смееше да вдигне очи; знаеше, че му говори господ-бог.

— Така е добре — прошепна той.

— Така е добре. Ще извършиш добри дела за хората. Който мисли за върховното, той е отвърнал очи от хората. Затова ще им служиш.

— Така е добре — въздъхна Прокоп на колене.

— Е, виждаш ли — рече зарадван дядото и приклекна. — Слушай, за какво служи тоя твоя — как го казваше ти, — твоето изобретение?

Прокоп вдигна глава.

— Аз… аз, забравил съм го вече.

— Е няма нищо — успокои го старият. — Ще откриеш други неща. Чакай, какво исках да кажа? Аха. Защо пък чак толкова голям взрив? Ще вземе да пострада някой заради тебе. По-добре търси, отваряй си очите, може да откриеш… ами ей такова някакво пф-пф-пф — изпуфтя дядото нагледно с мекичките си бузки, — разбираш ли? Нещо, което да прави само пуф-пуф… и да задвижва машините, та да става по-лесна работата на хората. Разбираш ли ме?

— Ти, дядо, имаш пред вид — промърмори Прокоп — някаква евтина двигателна сила?

— Евтина, евтина — съгласи се радостно старецът. — Та да донася голяма полза. А също така и да свети, и да грее, разбираш ли?

— Чакай — замисли се Прокоп. — Не знам. Би трябвало да се опита… друго нещо.

— Ха така. Опитай друго нещо и готово. Е, видиш ли, няма да останеш без работа. А сега остави всичко… И утре е ден. Ще ти постеля. — Дядото стана и заситни към каручката. — Хай-де малкия! — запя той. — Ще се спи. — Върна се с мършава пухена завивка, да си я подложат вместо възглавница. — Ела — рече той. Взе фенера и влезе в дъсчената колиба. — Е, слама има колкото искаш — мъркаше старият, докато постилаше. — Ще стигне и за трима ни. Слава богу.

Прокоп седна на сламата.

— Дядо — възкликна смаян. — Погледни!

— Какво има?

— Тук, на дъските.

На всяка дъска в плевнята беше написана голяма буква с тебешир; в мъждукащата светлина на фенера Прокоп зачете: К… Р… А… К… А… Т…

— Нищо, нищо — забъбри старецът, като го успокояваше и побърза да изтрие буквите с шапката си. — Няма ги вече. Хайде легни си, ще те покрия с чула. Ха така.

Той застана на вратата:

— Хай-де, мал-кия — изпя с треперлив глас той; и кончето подаде на вратата хубавото си сребърно чело и докосна с бърните си палтото на стареца. — Хайде, влизай вътре — нареди му старият. — И лягай.

Кончето влезе, порови с копита край отсрещната стена и коленичи.

— А пък аз ще легна между вас — каза дядото. — Кончето ще те постопли с дишането си, ха така.

Той остана да седи тихо на вратата; зад него в тъмнината още тлееше угасващият огън, и се виждаше как красивите, сини очи на коня предано го следят; а старецът си шепнеше нещо, мъркаше и поклащаше с глава.

Очите на Прокоп се затваряха от зъзнеща нежност. Ама това… та това е покойният ми татко, мина му през ума; господи, колко е остарял! Колко е отъняло проскубаното му вратле…

— Прокоп, спиш ли? — прошепна старият.

— Не спя — отговори Прокоп и потръпна от нежност. Дядото меко запя чудна и тиха песен:

— Лалала хоу, дадада пан, бинкили бункили хоу та та…

Прокоп най-сетне потъна в спокоен, подкрепителен сън без сънища.