Кракатит

XLIII

Не беше виждал принцесата от момента, когато тя заболя; пишеше му само по няколко пъти на ден кратки и пламенни писма, които повече криеха, отколкото казваха. От Паул разбра, че когато не лежи на легло, се разхожда из стаите; не можеше да разбере защо не идва при него, самият той вече ставаше от леглото и чакаше, че поне за минутка ще го извика при себе си. Не знаеше, че тя храчи кръв, тъй като в белите й дробове внезапно се беше отворила една каверна; тя не му писа за това, защото, изглежда, я плашеше мисълта, че може да му опротивее, че биха го парили по устните следите от някогашните й целувки и тем подобни; но преди всичко, преди всичко се ужасяваше, че не би могла да се сдържи и би го целунала с трескавите си устни. Той дори и не предполагаше, че в собствените му храчки лекарите бяха открили туберкулозни бацили, което довеждаше принцесата до отчаяние, самообвинения и страх; просто не знаеше нищо, беснееше, задето толкова се церемоняха с него, след като вече се чувстваше почти здрав, и тръпнеше в студен ужас, когато отново изминаваше ден, без принцесата да прояви желание да го види. Омръзнал съм й, хрумна му; никога не съм бил за нея нещо повече от мимолетно развлечение. Подозираше я във всичко възможно; не искаше да се унижава дотам, че сам да настоява да се видят, почти престана да й пише и само чакаше, седнал в креслото с леденеещи ръце и крака, с надеждата, че тя ще дойде, ще съобщи нещо за себе си и че изобщо нещо ще се случи.

През слънчевите дни той вече можеше да излиза навън в есенния парк, разрешаваха му да поседи на слънце, завит в одеяла; имаше желание да ги захвърли и да тръгне да се скита край езерото, сам с черните си мисли, но винаги тук беше или Крафт, или Паул, или Холц, или дори самият Рон, любезният и замислен поет Чарлз, който винаги правеше впечатление, че иска да каже нещо, но никога не го казваше; вместо това разсъждаваше за науката, личните качества, за успехите и героизма и за не знам какво още. Прокоп слушаше с едното си ухо; имаше чувство, че le bon prince прави необикновени усилия да предизвика, един бог знае защо, честолюбието му. Неочаквано получи от принцесата едно съвсем неясно писмо, в което тя го приканваше да се държи и да не се стеснява; а веднага след това Рон му доведе един рязък стар господин, който, по всичко личеше, че е офицер, преоблечен в цивилен костюм. Човекът с резките движения заразпитва Прокоп какви са му намеренията за в бъдеще. Малко ядосан от тона му, Прокоп отговаряше остро и високомерно, че има намерение да оползотвори откритията си.

— Военни открития?

— Не съм военен.

— Възрастта ви?

— Тридесет и осем.

— Къде сте на работа?

— Никъде. А вие?

Резкият господин се смути.

— Смятате ли да продадете изобретението си?

— Не.

Имаше чувство, че го разпитват и преценяват от твърде високо официално място; отегчаваше се, отсичаше с кратки отговори и само от време на време благоволяваше да отрони щипка от своята ученост или да подхвърли шепа цифри от балистиката, като виждаше, че това доставя особено удоволствие на Рон. Наистина le bon prince сияеше и току поглеждаше към резкия господин, като че ли го питаше: Е, какво ще кажете за това чудо? Резкият господин обаче не каза нищо и накрая учтиво се сбогува.

На другия ден още рано сутринта довтаса Карсон, потриваше възбудено ръце и имаше безкрайно важен вид. Започна да дрънка врели-некипели и непрекъснато сондираше почвата; вмъкваше между другото неопределени думички като „бъдеще“ и „кариера“ и „приказен, изключителен успех“; повече не пожела да каже, а пък Прокоп изобщо не искаше да го разпитва. А сетне получи писмо от принцесата, беше много сериозно и странно: „Прокоп, днес ще трябва да вземеш решение. Аз го взех и не съжалявам. В този последен миг аз ти казвам, че Те обичам, Прокоп, и ще Те чакам, колкото и да е необходимо. И ако трябва временно да се разделим — а това е наложително, тъй като жена Ти не може да Ти бъде любовница, — ако ни разделят за цели години, ще бъда Твоя покорна годеница; само това обстоятелство, единствено само то е вече за мене такова щастие, че не мога да го опиша ходя из стаята замаяна и сричам Твоето име; мили, мили, не можеш да си представиш колко бях нещастна от деня, когато се случи това с нас. А сега направи така, че да мога наистина да се наричам Твоя В.“

Прокоп не можеше да разбере всичко, безброй пъти препрочиташе писмото и просто не можеше да повярва, че принцесата е напълно права… Искаше му се да изтича при нея, но не знаеше как да постъпи от извънредно голямо смущение. Може би това беше някакъв женски взрив на чувствата, който не трябва да взема сериозно и който изобщо той не можеше да си го обясни: иди, че я разбери. Докато недоумяваше, при него дойдоха oncle Шарл и Карсон. Двамата изглеждаха така… официално и тържествено, че сърцето на Прокоп се сви: Идват да ми кажат, че сега ще ме откарат в крепостта; принцесата е забъркала нещо и работата става лоша. Потърси с очи някакво оръжие, в случай, че се стигне до насилие; спря се на мраморното преспапие и седна, като се опитваше да превъзмогне сърцебиенето си.

Oncle Рон и Карсон се спогледаха с немия въпрос, кой да бъде пръв. Започна oncle Рон:

— Това, което идваме да ви кажем, е… до известна степен… несъмнено… — Познатите заобикалки на Рон; но внезапно той се реши и подхвана по-смело: — Мили мой, това, което искаме да ти кажем, е много сериозна работа и… дискретна. Не е само в, твой интерес да го направиш… по-скоро обратното… С една дума, идеята беше нейна и… що се отнася до мене… след зряло обмисляне… Впрочем нея човек не може да я огорчава; тя е упорита… и страстна. Освен това наистина, както изглежда, тя си е втълпила… С една дума, от всякаква гледна точка ще бъде най-добре да се намери приличен изход от положението — изплю той с облекчение последните думи. — Господин Директорът ще ти го обясни.

Карсон, или господин директорът, бавно и с достойнство си сложи очилата; имаше обезпокояващо сериозен вид и беше съвсем различен от когато и да било друг път.

— Имам честта — започна той — да ви предам желанието… на нашите най-висши военни кръгове, да встъпите в редовете на нашата армия. Естествено, във висшата техническа служба, чиято дейност съвпада с насоките на вашата работа, и то с чин — ако мога да се изразя така… Искам да кажа, че съвсем необичайно е да се произвеждат — освен в случай на война — цивилни специалисти във военен чин, но в нашия случай — с оглед на това, че сегашното положение много не се отличава от войната, и с особен оглед към вашето наистина извънредно значение, акцентирано още повече от съществуващите обстоятелства, и… като имаме пред вид изключителното положение, в което се намирате, или по-точно казано, като имаме пред вид вашите… в най-висока степен лични ангажименти.

— Какви ангажименти? — прекъсна го пресипнал Прокоп.

— Ами — избъбри Карсон малко объркан, — имам пред вид… интереса, който проявявате, отношенията ви със…

— Не съм ви се изповядвал за интересите си — отби го остро Прокоп.

— Ха-ха — изсмя се Карсон, освежен някак си от тази грубост. — Разбира се, че не; не е имало и нужда. Разбира се, че това не е влизало и в нашата аргументация там горе. Уверявам ви, че не. Просто лични съображения и точка. Ходатайство от влиятелно място, разбирате ли? На всичко отгоре сте и чужденец. Впрочем и този въпрос е уреден — добави бързо. — Достатъчно е да подадете молба за получаване на наше поданство.

— Аха.

— Искахте да кажете?

— Нищо, само „аха“.

— Аха. Това, значи, е всичко. Достатъчно е само да подадете формална молба и… освен това… Но вие разбирате, естествено, че… че е необходима известна гаранция, нали? Просто трябва да си заслужите с нещо чина, с който ще бъдете удостоен… за извънредни заслуги, нали така? Предполага се, че… че ще предадете на управлението на армията… разбирате ли, че ще му предадете…

Настъпи ужасна тишина. Le bon prince гледаше през прозореца. Очите на Карсон изчезнаха зад лъскавите стъкла на очилата; а сърцето на Прокоп се свиваше от безпокойство.

— Че ще предадете… просто ще предадете… — заекваше Карсон, едва поемайки си дъх от напрежение.

— Какво?

С пръст Карсон написа във въздуха едно голямо К.

— Нищо повече — въздъхна той облекчено. — На следния ден ще получите заповед… за назначение по извънреден ред за капитан-инженер от сапьорните части… с местоназначение Балтин. Това е. А?

— Всъщност само временно капитан — обади се oncle Шарл. — Повече не можахме да издействаме. Но ни увериха, че при неочаквано избухване на война, веднага…

— Това значи след една година — прекъсна го Карсон, — най-много след година.

— Веднага щом избухне война — независимо кога и с кого ще се води, — ти ще бъдеш произведен в генерал от инженерните части… с чин на кавалерийски генерал, а в случай че — в зависимост от изхода на войната — се измени формата на управление на страната, ще ти присвоят и титлата екселенц и… с една дума най-напред баронството. В това отношение… получихме… уверения от най-високо място — довърши безгласно Рон.

— А кой ви каза, че аз искам това? — обади се ледено Прокоп.

— Но боже мой — изтърси Карсон. — Та кой не би го пожелал? На мене обещаха титлата рицар; аз всъщност плюя на това, но то не се прави за мене, а заради хората. Впрочем за вас би имало съвсем особено значение.

— Значи вие си мислите — каза бавно Прокоп, — че аз все пак ще ви предам Кракатита?

Карсон поиска да скочи, но oncle Шарл го задържа.

— Ние смятаме — започна той сериозно, — че ще направиш всичко или, че… евентуално… ще бъдеш готов на всякаква жертва, за да избавиш принцеса Хаген от нелегалното й и… непоносимо положение. При особени обстоятелства… една принцеса може да даде ръката си на военен. Веднага щом те произведат капитан… вашата връзка ще се оформи… чрез строго секретен годеж; принцесата, естествено, ще замине и ще се върне чак когато… когато бъде възможно да помоли член на владетелския дом да й стане свидетел на сватбата. Дотогава… дотогава всичко зависи от теб, дали ще заслужиш брака, за който си достоен и за който е достойна принцесата. Дай ми ръката си. Не е нужно сега да решиш; помисли добре какво правиш, какъв е твоят дълг и какво трябва да пожертваш заради него. Бих могъл да се позова на твоето честолюбие; но се обръщам само към сърцето ти. Тя страда, Прокоп, непоносимо страда и е принесла в името на любовта си жертва, каквато друга жена не е правила. И ти страдаш, Прокоп; съвестта ти страда; но аз няма да упражнявам натиск върху тебе, защото ти вярвам. Прецени добре и после ще ми кажеш…

Карсон кимаше с глава, истински и дълбоко разчувстван.

— Така е — каза той. — Какво разбирам всъщност от тия работи, аз съм един най-прост селяк, но трябва да кажа, че… че… Аз ви го казах, тази жена е от раса. Боже господи, човек едва сега вижда… — той се удари с пестник в областта на сърцето и развълнувано запремига. — Дявол да го вземе, аз бих ви удушил, ако… ако не бяхте достоен…

Прокоп вече не слушаше; скочи и се замята из стаята с изкривено и разярено лице.

— Аз… аз значи трябва, а? — цедеше пресипнал през зъби. — Значи аз трябва? Добре, щом трябва… Вие ме нападнахте от засада! Та аз не исках…

Oncle Рон стана и кротко сложи ръка на рамото му.

— Ти сам — каза той — ще решиш, Прокоп. Не те караме да бързаш; посъветвай се с най-хубавото, което е в тебе; допитай се до бога, любовта или съвестта, или честта, или не знам какво. Обаче помни, че не става въпрос само за тебе, но и за тази, която те обича така, че е в състояние… да извърши… — Той махна безпомощно с ръка. — Да вървим.