Кракатит

XXXVII

Когато стигна до лабораторията, поиска да затръшне вратата под носа на Холц, за да се заключи и барикадира отвътре; но Холц успя навреме да прошепне „Принцесата“.

— Какво има? — обърна се рязко срещу него Прокоп.

— Благоволи да ми заповяда да бъда с вас.

Прокоп не беше в състояние да потисне радостната изненада.

— Подкупи ли те?

Холц поклати глава и пергаментовото му лице за пръв път се усмихна.

— Подаде ми ръка — рече той учтиво. — Обещах й, че нищо няма да ви се случи.

— Добре. Имаш ли пушка? Ще пазиш вратата тогава! Никой не бива да влиза при мен, разбра ли?

Холц кимна; и Прокоп извърши основен стратегически преглед на цялата лаборатория, за да се убеди в нейната непревземаемост. Успокоен донякъде, той разположи върху масата различни тенекиени кутии и други металически съдове, всичко, което можа да събере, и твърде зарадван, откри цял куп гвоздеи; след което се хвана на работа.

На сутринта Карсон сякаш съвсем случайно се потътри към лабораторията на Прокоп; още отдалеч го забеляза пред постройката, как, съблякъл сакото си, се упражняваше явно в хвърляне на камъни.

— Много добър спорт — извика той отдалеч весело.

Прокоп бързо си облече сакото.

— Добър и полезен — отговори той с желание. — Какво има да ми кажете?

Джобовете на сакото му се бяха страшно издули и нещо тропаше в тях.

— Какво има в джобовете ви? — попита небрежно Карсон.

— Ами хлорацид — отговори Прокоп. — Избухлив и задушлив хлор.

— Хм. Защо го носите в джобовете си?

— Ей така, от келешлък. Имате ли да ми кажете нещо?

— Сега вече нищо. Засега по-добре нищо — каза Карсон обезпокоен, като се държеше на почтено разстояние. — И какво още носите в тези — в тези кутийки?

— Гвоздеи. А това — каза той, като извади от джоба на панталоните си кръгла кутийка от вазелин — е бензол-тетраоксозонид, новост, dernier cri33. Е?

— Не е нужно да го размахвате така — изказа мнението си Карсон, като отстъпи още по-назад. — Може би имате някакво желание?

— Желание? — рече приветливо Прокоп. — Бих искал да ИМ предадете нещо. Преди всичко, че няма да напусна това място.

— Добре, разбира се. А по-нататък?

— И това, че ако някой посегне непредпазливо на мене… или пък поиска съвсем без нужда да ми нанесе телесна повреда… Надявам се, че нямате намерение да ме оставите да бъда убит.

— Съвсем не. Честна дума.

— Можете да се приближите.

— Няма ли да хвръкнете във въздуха?

— Ще внимавам. Исках да ви кажа още, никой да не влиза тук, в моята крепост, когато ме няма. Вратата е свързана с взривател. Ама внимавайте, моля ви се; зад вас има мина.

— Мина?

— Само с диазобензолнерхлорат. Трябва да предупредите хората. Тук никой няма работа, нали? Освен това имам известни основания… да се чувствам застрашен. Бих искал да наредите на Холц лично да ме охранява… от всяко посегателство. С оръжие в ръка.

— Това не е възможно — измърмори Карсон. — Холц ще бъде преместен.

— Ами — протестира Прокоп. — Аз се страхувам да оставам сам, разбирате ли? Бъдете любезен да му наредите. — Той започна да се приближава многообещаващо към Карсон, като подрънкваше със съдържанието на джобовете си, сякаш целият беше от тенеке и гвоздеи.

— Е, нека бъде така — отговори бързо Карсон. — Холц, ще охранявате господин инженера. Ако някой поиска да му стори нещо. По дяволите, правете, каквото искате. Желаете ли още нещо?

— Засега нищо. Ако имам нужда от нещо, сам ще дойда при вас.

— Благодаря ви най-учтиво — изсумтя Карсон и бързо избяга от опасния район. Но едва беше стигнал в канцеларията си и се беше заел да телефонира по всички посоки най-необходимите разпореждания, когато по стълбите се чу дрънчене и през вратата стремително нахлу Прокоп, така натъпкан с бомби от тенекиени кутии, че дрехите му се пръскаха по шевовете.

— Слушайте — обърна се към него Прокоп, пребледнял от яд. — Кой е дал заповед да не ме пускат в парка? Или веднага ще отмените заповедта, или…

— Останете малко по-далеч, а? — извика Карсон, застанал зад бюрото. — Какво ме засяга, по дяволите вашата — вашият парк? Вървете си…

— Момент — прекъсна го Прокоп и се зае търпеливо да му обяснява. — Да предположим, че има обстоятелства, когато… когато на хората им е все едно какво ще се случи — изрева той внезапно, — разбирате ли? — Като вдигна шум с дрънкане и тропане, той се хвърли към стенния календар. — Вторник, днес е вторник! А тук, тук имам. — Той забърка трескаво из джобовете си, докато измъкна една порцеланова сапунерка, доста хлабаво свързана с канап. — Засега петдесет грама. Знаете ли какво е това?

— Кракатит? Вие ни го носите? — възкликна Карсон, озарен от внезапна надежда. — Тогава, тогава, разбира се…

— Тогава нищо — ухили му се Прокоп и пусна кутийката в джоба си. — Но ако ме ядосвате, тогава… тогава мога да го поръся където си пожелая, нали? Е?

— Е? — повтори Карсон механически, напълно сломен.

— Ами разпоредете се да изчезне оня дангалак на входа. Имам желание да се разходя из парка.

Карсон бързо изгледа Прокоп и плюна под краката си.

— Тфу — извика той убедено, — как можах така глупаво да го изиграя!

— Ами да — съгласи се Прокоп. — Но и аз навреме не се сетих, че разполагам с тоя коз. Е, какво ще кажете?

Карсон вдигна рамене.

— Засега… Боже мой, та това е дребна работа! Ужасно се радвам, че мога да сторя това за вас. Честна дума, страшно много се радвам. А вие? Ще ни дадете ли тези петдесет грама?

— Не. Сам ще ги унищожа; но… преди това искам да се убедя, че остава в сила старият ни договор. Свободно движение и такива ми ти, а? Спомняте ли си?

— Старият договор — измърмори Карсон. — Дяволите да го вземат стария договор. Тогава още не бяхте — тогава още не бяхте се свързали.

Прокоп направи скок към Карсон, така че всичко по него издрънча.

— Какво казахте? Какво не съм се бил свързал?

— Нищо, нищо — побърза да каже Карсон, примигвайки бързо. — Аз нищо не зная. Личните ви работи не ме интересуват. Щом искате да се разхождате из парка, то си е ваша работа, нали? Само вървете си вече по-живо, по-здраво и…

— И слушайте — каза Прокоп със съмнение в гласа, — да не ви е хрумвало да прекъснете електричеството за лабораторията ми. Защото ще…

— Добре, добре — увери го Карсон. — Статукво, нали? Всичко най-хубаво. — Уф, пустият му човек — добави той сломено, след като Прокоп беше затворил вече вратата.

Като подрънкваше с железарията, Прокоп навлезе в парка, тежък и масивен като гаубица. Пред замъка стояха група господа; достатъчно беше да го зърнат в далечината и започнаха малко объркано да отстъпват, явно вече информирани за бризантния и зареден свиреп единак; гърбовете им изразяваха най-силното възмущение, че „се търпи такова нещо“. Ей там господин Крафт се разхожда с Егон, провеждайки перипатетично обучение; щом съзря Прокоп, той остави Егон и се втурна към него.

— Можете ли да ми подадете ръката си? — попита той и се изчерви от собственото си геройство. — Сега сигурно ще ме изгонят — каза гордо.

Прокоп разбра от Крафт, че в замъка се разнесло с бързината на светкавица, че той, Прокоп, бил анархист; и тъй като тъкмо днес вечерта тук трябвало да пристигне един престолонаследник… С една дума, те искали да телеграфират на Негово Височество да отложи пристигането си; тъкмо се бил събрал голям семеен съвет.

Прокоп се обърна кръгом и тръгна към замъка. Когато го видяха двамата камериери в коридора, светкавично му сториха път и се притиснаха към стените, оставяйки мълчаливо да премине гърмящият зареден нападател. Съветът заседаваше в големия салон, oncle Рон се разхождаше угрижено, по-възрастните роднини ужасно се нервираха от наглостта на анархистите, дебелият cousin мълчеше, а някакъв друг господин разгорещено предлагаше просто да се изпратят войници срещу тоя обезумял човек; или да се предаде, или да го застрелят. В този миг вратата се отвори и Прокоп с дрънкане нахълта в салона. Потърси с поглед принцесата; нямаше я и докато всички се бяха вцепенили от страх и станаха на крака в очакване на най-лошото, Прокоп се обърна прегракнал към Рон:

— Ида само да ви кажа, че на престолонаследника нищо няма да му се случи. Ясно, нали. — Даде знак с глава и се отдалечи могъщ като статуята на рицар в бран.