Кракатит

III

Присъни му се, че чува шум от безброй колела. „Това е някаква фабрика“ — помисли си той и изтича нагоре по стълбите. Изведнъж се озова пред голяма врата, на която имаше стъклена табелка: Плиний. Прокоп много се зарадва и влезе вътре.

— Тук ли е господин Плиний? — попита той някаква девойка, която пишеше на машина.

— Ей, сега ще дойде — отговори му девойката и в същия миг към него се приближи висок, избръснат човек в cut-away1 и с огромни кръгли стъкла на очите.

— Какво обичате?

Прокоп любопитно гледаше необикновено изразителното му лице. Човекът имаше английска уста и изпъкнало набраздено чело, брадавица колкото петак на слепоочието и долна челюст на филмов актьор.

— Вие — вие — ли сте Плиний?

— Моля — каза високият мъж и с кратък жест го покани в работния си кабинет.

— Аз съм много… за мене е… голяма чест — пелтечеше Прокоп, като сядаше.

— Какво обичате? — прекъсна го високият мъж.

— Аз разбих материята — заяви Прокоп.

Плиний мълчеше; играеше си само с едно стоманено ключе и мигаше с тежките си клепачи под стъклата.

— Работата се състои в следното — започна Прокоп стремглаво. — В-в-всичко се разпада, нали? Материята е крехка. Но аз ще направя така, че да се разпадне изведнъж, бум! С взрив, разбирате ли? На пух и прах. На молекули. На атоми. Но аз разбих и атомите.

— Жалко — каза Плиний многозначително.

— Защо — за какво жалко?

— Жалко за счупеното. И за атома е жалко. Е, по-нататък.

— Аз… ще разбия атома. Известно ми е, че още Ръдърфорд… Но онова, неговото, с лъчението — банална работа, разбирате ли? Дребна работа. Това трябва да се прави en masse2. Ако желаете, мога да ви скълцам цял тон бисмут; и це-целият свят ще се разцепи, но няма значение. Искате ли?

— Защо е нужно да го правите?

— Това е… интересно от научно гледище — смути се Прокоп. — Чакайте, как да ви го… Това… това е нещо без-край-но любопитно. — Внезапно той се хвана за главата. — Ще ми се пръсне гла-ва-та. В научно отношение това ще бъде — страшно интересно, нали? А, а — извика той с облекчение, — сега ще ви обясня. Динамитът — динамитът разкъсва материята на парчета, на големи скални късове, но бензолтриоксозонидът я превръща на прах; оставя само една малка дупка, но ррразбива материята на субмикроскопичен прах, разбирате ли? Това зависи от скоростта на детонацията. Материята няма време за отстъпление; тя вече не може дори да се раз-разкъса, разкъса, разбирате ли? А аз… аз увеличих скоростта на детонацията. Аргонозонид. Хлораргоноксозонид. Тетраргон. И така нататък. Докато накрая вече и въздухът не може да отстъпва; става плътен като… като стоманена плоча. Разбива се на молекули. И така все по-нататък. И изведнъж… като се започне от определена скорост… бризантната сила започва ужасно да нараства. Степенува се… на квадрат. Аз просто съм смаян. Отде иде всичко това? Откъде, откъде, откъде се е взела изведнъж тази енергия? — питаше Прокоп трескаво. — Кажете, де.

— Мммм, може да е от атома — предположи Плиний.

А-а-а — победоносно изпика Прокоп и изтри запотеното си чело. — Там е работата. Просто в атома. Сблъскваш едните с другите… и… ррр… разкъсват се бета обвивките… и ядрото трябва да се разпадне. Това е тя, алфаексплозията. Знаете ли кой съм аз? Аз съм първият човек, преодолял коефициента на свиваемостта, господине. Аз открих атомните взривове. Аз… аз получих от бисмута тантал. Слушайте, знаете ли вие каква енергия се съдържа в един грам живак? Четиристотин шестдесет и два милиона килограмометра. Материята е изумително силна. Материята е батальон, който марширува на място: раз-два, раз-два. Но само му дайте заповед и батальонът ще се втурне в атака, en avant3! Това е взривът, разбирате ли? Ура-а а!

Прокоп се смути от собствения си вик; в главата му удряха чукове и престана да възприема каквото и да било.

— Извинете — промълви той, за да избегне неловкото положение, и затърси с разтреперана ръка кутията си с цигари. — Пушите ли?

— Не.

— Още старите римляни са пушили — увери го Прокоп и отвори кутията; тя беше пълна с тежки патрони. — Запалете — настояваше, — това е съвсем лек Нобел Екстра. — Самият той отхапа върха на тетриловия патрон и затърси кибрит. — Това е нищо — започна, — но чували ли сте за гърмящото стъкло? Жалко. Слушайте, аз мога да ви направя взривяваща се хартия. Напишете писмо, някой ще го хвърли в огъня и бум! цялата сграда ще рухне. Искате ли?

— Защо? — попита Плиний, като вдигна вежди.

— Ей така на. Силата трябва да се освободи. Ще ви кажа нещо. Ако можехте да ходите по тавана, какво от това? Плюя на теорията за валентността. Няма невъзможни неща. Чувате ли този грохот навън? Така расте тревата; взрив след взрив. Всяко семенце е капсула с експлозив; който избухва. Пуф, като ракета. А пък глупците мислят, че не съществува никаква тавтомерия. Аз ще им покажа такава меротропия, че ще се шашнат. И всичко това съм го изпробвал при лаборатории условия, уважаеми господине.

Прокоп с ужас си мислеше, че плещи глупости; искаше да се измъкне от неловкото положение и устата му мелеше все по-бързо и несвързано. Плиний сериозно кимаше с глава; дори цялото му тяло се олюляваше все по-дълбоко и по-дълбоко, като че ли се кланяше. Прокоп объркано бълваше формули и не можеше да спре, пулеше се срещу Плиний, който се полюшваше с нарастваща скорост като същинска машина. Подът под него започна да се люлее и надига.

— Но престанете най-после — изрева Прокоп ужасен и се събуди. Вместо Плиний видя Томеш, който седеше до масата и без да се обръща, измърмори:

— Не викай, моля те.

— Не викам — каза Прокоп и затвори очи. Главата му бучеше от бързото и болезнено пулсиране на кръвта.

Сънуваше, че лети най-малкото със скоростта на светлината; сърцето му нещо се свиваше, но това е само от Фицджералд-Лоренцовото изкривяване, каза си той; трябва да съм се сплескал като палачинка. Изведнъж срещу него се наежват огромни стъклени призми; не, това са само безкрайни, гладко шлифовани плоскости, които се пресичат и взаимно проникват в остри ъгли, като кристалографски модели; и срещу един такъв ръб той се движи с изумителна скорост. „Внимание“ — извиква сам на себе си, защото само след хилядна от секундата ще се пръсне на хиляди парченца; но ето че вече светкавично е отскочил назад и сега се носи точно срещу върха на гигантска пирамида; отразява се като светлинен лъч и бива запокитен върху гладка като стъкло стена, плъзва се по нея, свисти надолу в острия ъгъл, лудо се люшка между стените му, някаква сила го отхвърля назад срещу неизвестно какво. И отново отразен, попада с брадата си върху остър ръб, но в последния момент бива изхвърлен нагоре; всеки миг главата му ще се пръсне о евклидовата равнина на безкрайността, но ето че отново се сгромолясва стремглаво надолу, надолу в мрака; рязък сблъсък, болезнена тръпка по цялото тяло, но веднага се вдига отново и хуква да бяга. Тича през ходовете на някакъв лабиринт и чува след себе си тропота на преследвачите; коридорът се стеснява, затваря се, стените му се събират една с друга в ужасяващо и неотвратимо движение; тогава той изтънява като шило, затаява дъх и препуска в безумен ужас, за да се промъкне, преди стените да го смачкат. Те се затварят зад него с каменен трясък, но той вече свисти към пропастта покрай някаква лъхаща на лед стена. Страхотен удар и загубва съзнание; когато идва на себе си, наоколо е непрогледен мрак; той опипва хлъзгавите каменни стени и вика за помощ, но от устата му не излиза звук; такава тъмница е тука.

Зъбите му тракат от ужас, препъва се по дъното на пропастта; напипва страничен коридор и се втурва по него; това всъщност са стъпала, а някъде горе, безкрайно далеч, се мержелее светло петно като в шахта; той се затичва нагоре по високите, безбройни стъпала; но горе няма нищо друго освен една малка площадка, лекичка тенекиена платформа, която дрънка и се люшка над главозамайваща пропаст, а надолу се вият витлообразно безкрайни железни стъпала. Но ето че отново чува зад себе си запъхтените преследвачи. Извън себе си от ужас, той се сгромолясва надолу, като се върти по стълбичката, а след него с железен грохот и дрънчене трополи тълпата преследвачи. Внезапно витата стълба увисва в празното. Прокоп надава вой, разперва ръце и все още въртейки се, пада в бездната. Завива му се свят, вече не вижда и не чува; с натежали крака бяга неизвестно къде, смазван от страшния и сляп нагон, че трябва да стигне до някъде, докато не е станало късно. Все по-бързо и по-бързо бяга той в безкрайния сводест коридор; от време на време край него се мярка семафор, на който всеки път се появява все по-голяма цифра: 17, 18, 19. Изведнъж разбира, че тича в кръг и че цифрите бележат броя на обиколките му. 40. 41. Обхваща го неописуем ужас, че ще закъснее и няма да може да се измъкне от тук; засвистява с бясна скорост така, че семафорът започва да се мярка край него, както се виждат телеграфните стълбове от експреса; и още по-бързо, сега вече семафорът не се мярка, а си стои на едно място и отброява със светкавична скорост хилядите и десетки хиляди обиколки, и никъде няма изход от този коридор, а коридорът изглежда прав и блестящ като хамбургски тунел и все пак се върти в кръг; Прокоп изхълцва от ужас; това е Айнщайновата Вселена, а аз трябва да стигна, преди да е станало късно! Внезапно прозвучава страшен вик и Прокоп се вцепенява: гласът на баща му, някой се опитва да го убие; и се втурва напред още по-бързо, семафорът изчезва, настъпва мрак; Прокоп опипва стените и докопва заключена врата, зад нея се чуват отчаяни викове за помощ и шум от събаряне на мебели. Ревящ от ужас, Прокоп забива нокти във вратата, драска я и чопли, разцепва я треска по треска, а зад нея намира старото познато стълбище, по което всеки ден се прибираше в къщи, когато беше малък; а горе се задавя баща му, някой се опитва да го удуши и го влачи по пода. С неистов вик Прокоп полетява нагоре, ето антрето на родната му къща, вижда кофите и бюфета, в който майка му държеше хляба, открехнатата кухненска врата, а там, вътре, баща му хрипти и моли да не го убиват; някой блъска главата му в пода; Прокоп иска да му се притече на помощ, но някаква сляпа, безумна сила го принуждава да тича в кръг тук, в антрето, все по-бързо да обикаля и да се киска и цвили, докато вътре замират и се задушават стоновете на баща му. Неспособен да излезе от главозамайващия омагьосан и порочен кръг, устремен все по-бързо напред, Прокоп се кикоти с безумния смях на ужаса.

Тогава се събужда, облян в пот и с тракащи зъби. Томеш е застанал над главата му и поставя нов компрес върху горящото му чело.

— Ох, боже, ох, боже — мънка Прокоп, — няма вече да заспивам.

Лежи тихо и наблюдава Томеш, който седи до лампата. Ирка Томеш, мисли си той, но чакайте, освен него и колегата Дурас, и Хонза Бухта, Судик, Судик, Судик и кой още? Судик, Търлица, Търлица, Пешек, Йованович, Мадър, Холоубек, дето носеше очила, това е нашият курс по химия. Господи, ами оня там кой е? Че това е Ведрал, който загина през шестнайсета, а зад него седя! Холоубек, Пацовски, Търлица, Шеба, целият курс. Изведнъж чува:

— Да заповяда господин Прокоп.

Стряска се не на шега. На масата при катедрата е седнал професор Валд и както обикновено подръпва мустаци със сухата си ръчичка.

— Кажете — казва професор Валд — какво знаете за взривните вещества.

— Взривните вещества, взривните вещества — започва Прокоп нервно, — тяхната експлозивност е резултат от това, че че че внезапно се образува голям обем газ, който който се отделя от много по-малкия обем на експлозивната маса… Извинете, това не е вярно.

— Как така? — строго пита Валд.

— Аз аз аз открих алфа експлозиите. Взривът всъщност настъпва като резултат на разпадането на атома. Частиците на атома се разпръсват — разпръсват…

— Глупости — прекъсва го професорът — Няма никакви атоми.

— Има има има — настоява Прокоп — Да, аз аз ще го докажа, моля ви се…

— Изживяна теория — мърмори професорът. — Изобщо няма никакви атоми, има само гуметали. Знаете ли какво е това гуметал?

Прокоп се изпотява от страх. За пръв път в живота си чуваше такава дума, гуметал?

— Не зная — признава той смутен.

— Виждате ли — казва сухо Валд. — И се осмелявате да се явявате на колоквиум. Какво знаете за Кракатита?

Прокоп се стъписва изненадан.

— Кракатитът — прошепва — това… това е съвсем нов експлозив, който… който досега…

— Как се възпламенява? Как? Как експлодира?

— Възпламенява се с вълните на Херц — извиква Прокоп облекчено.

— Откъде знаете това?

— Защото той се взриви от само себе си. Защото… защото нямаше никакъв друг импулс. И защото…

— Е?

— … успях да осъществя син-синтеза му при… при… високофреквентна осцилация. Все още въпросът не е изяснен, но мисля, че — че това бяха някакви електромагнитни вълни.

— Да. Известно ми е. Сега напишете на дъската химическата формула на Кракатита.

Прокоп взе късче тебешир и надраска на дъската формулата си.

— Прочетете я.

Прокоп изрече гласно формулата. Тогава професор Валд стана и каза с внезапно променен глас:

— Как? Как?

Прокоп повтори формулата.

— Тетраргон? — попита бързо професорът, Рв колко?

— Две.

— А как се произвежда? — попита го удивително отблизо гласът. — Технологията? Как се прави? Как?… Как се прави Кракатитът?

Прокоп отвори очи. Над него се беше навел Томеш с молив и бележник в ръка и без да диша, беше вперил поглед в устните му.

— Какво? — измънка Прокоп неспокойно. — Какво искаш? Как… как се произвежда?

— Бълнуваше нещо — каза Томеш и скри бележника зад гърба си. — Спи, спи, ти само спи.