Кралица Марго

Глава 11Глогината в гробището Сент-Иносан

Като се прибра в покоите си, Маргьорит напразно се помъчи да отгатне думите, казани от Катерина Медичи тихо на Шарл IX, които бяха прекратили веднага страшното съвещание за живот и смърт.

Част от сутринта тя прекара в грижи по Ла Мол, а другата в безплодно старание да разгадае загадката.

Наварският крал беше останал пленник в Лувъра. Повече от всякога преследваха хугенотите. След страшната нощ последва още по-отвратителен ден на жестоки кланета. Камбаните вече не биеха тревога, а Te Deum6 и звънките пиринчени удари, отекващи сред покушенията и пожарите, може би бяха по-тъжни на слънчевата светлина, отколкото погребалният звън сред мрака на предишната нощ. Това не беше всичко. Странно нещо се беше случило. Една глогина, която бе цъфтяла през пролетта и която както обикновено бе загубила уханната си украса през юни, бе разцъфтяла отново през нощта и католиците, които виждаха в това събитие чудо, разгласявайки го, превръщаха господ в свой съучастник и се отправиха в шествие с кръст и знаме начело към гробището Сент-Иносан, където цъфтеше тази глогина. Това своего рода одобрение, дадено от небето за клането, което се извършваше, беше удвоило разпалеността на убийците. И докато градът продължаваше да предлага трагични зрелища на всяка улица, на всеки кръстопът, на всеки площад, Лувърът се беше обърнал в обща гробница на всички протестанти, които се намираха там в момента на сигнала. Наварският крал, принц дьо Конде и Ла Мол единствени оцеляха.

Успокоена за раните на Ла Мол, които, както беше казала вечерта, бяха опасни, но не смъртоносни, Маргьорит се занимаваше само с едно — да спаси живота на мъжа си, който все още беше застрашен. Несъмнено първото чувство, което я беше завладяло като съпруга, бе честното състрадание към един мъж, комуто, както самият беарнец бе казал, тя се бе заклела ако не в любов, то поне в съюз. Но после към него се беше промъкнало друго, не толкова безкористно чувство в сърцето на кралицата.

Маргьорит беше честолюбива. Маргьорит беше почти разчитала на кралската корона с женитбата си с Анри дьо Бурбон. Разкъсвана от една страна от френските крале и от друга — от испанските, които малко по малко бяха отнели половината й територия, Навара можеше да стане истинско кралство, а френските хугеноти нейни поданици, ако Анри дьо Бурбон оправдаеше очакванията, като проявеше смелостта, за която бе давал доказателство в редките случаи, когато бе размахвал шпагата си. Маргьорит беше хитра и умна; тя бе прозряла и пресметнала добре всичко: ако загубеше Анри, не губеше само съпруга, а и престола.

Тя беше стигнала до тези свои съкровени мисли, когато на тайната врата се почука. Маргьорит потрепери, защото само трима души идваха през тази врата: кралят, кралицата-майка и херцог д’Алансон. Тя полуотвори вратата на будоара, направи знак за мълчание на Жийон и на Ла Мол и отиде да отвори на посетителя.

Този посетител беше херцог д’Алансон.

Младият човек беше изчезнал предната вечер. За миг Маргьорит се бе изкушила от мисълта да поиска неговото застъпничество в полза на наварския крал, но една страшна мисъл я беше възпряла: бракът беше сключен против неговата воля. Франсоа ненавиждаше Анри и беше запазил неутралитет по отношение на беарнеца само защото беше уверен, че Анри и жена му са чужди един на друг. Една проява на внимание от страна на Маргьорит към нейния съпруг можеше всъщност вместо да отстрани, да доближи до гърдите му един от трите кинжала, които го заплашваха.

Маргьорит потрепери, като видя младия принц, повече отколкото би потреперила, ако видеше Шарл IX или самата кралица-майка. Човек не би казал впрочем, като погледне херцога, че става нещо необичайно в града или в Лувъра. Той беше облечен както винаги изискано, дрехите и бельото му излъчваха парфюми, които Шарл IX мразеше и които херцог д’Анжу и той непрекъснато употребяваха. Само опитното око на Маргьорит можеше да забележи, че беше по-блед от обикновено и въпреки лекото треперене на пръстите на ръцете му, красиви и грижливо поддържани като ръцете на жена, той таи в сърцето си радостно чувство.

Д’Алансон влезе най-естествено и се приближи до сестра си, за да я целуне. Но вместо да му поднесе бузите си, както постъпваше с Шарл или с херцог д’Анжу, Маргьорит се поклони и му поднесе челото си. Херцог д’Алансон въздъхна и я докосна с бледите си устни.

После седна и започна да разправя на сестра си кървавите новини от нощта: бавната и страшна смърт на адмирала, моменталната смърт на Телини, който, пронизан от куршум, веднага издъхнал. Той се разпростря, задълба се в кървавите подробности на тази нощ с онази странна жажда за кръв, която беше характерна за него и за двамата му братя. Маргьорит го остави да приказва.

След като разказа всичко, той замълча.

— Сигурно не сте дошли само за да ми разкажете всички тези неща, нали, братко? — запита Маргьорит.

Херцог д’Алансон се усмихна.

— Сигурно имате да ми кажете още нещо.

— Не — отговори херцогът, — чакам.

— Какво чакате?

— Не ми ли бяхте казали вие, скъпа, обична Маргьорит — поде херцогът, приближавайки креслото си до креслото на сестра си, — че бракът с наварския крал се извършва против вашата воля?

— Да, разбира се. Аз не познавах беарнския принц, когато ми предложиха да се омъжа за него.

— А след като се запознахте, не ми ли казахте, че не изпитвате никаква любов към него?

— Казах ви го и това е вярно.

— По ваше мнение този брак беше вашето нещастие, нали?

— Скъпи Франсоа — каза Маргьорит, — когато един брак не е върховно блаженство, той винаги е върховна скръб.

— Е, добре, скъпа Маргьорит, както ви казах, аз чакам.

— Но какво чакате, кажете!

— Да изявите своята радост.

— За какво да се радвам?

— На този неочакван случай, който ви се представя, да възвърнете свободата си.

— Свободата си ли? — поде Маргьорит, която искаше да го принуди да изясни докрай мисълта си.

— Да, вашата свобода. Вас ще ви разведат с наварския крал.

— Ще ме разведат? — възкликна Маргьорит, впивайки поглед в очите на младия принц.

Херцог д’Алансон се опита да издържи погледа на сестра си, но скоро отмести смутено очи.

— Да ме разведат? — повтори Маргьорит. — Чакайте, братко. Много бих искала да ми изясните докрай този въпрос. Как смятат да ни разделят?

— Но — измърмори херцогът, — Анри е хугенот.

— Точно така, но той никога не е скривал религията си и всички знаеха това, когато ни ожениха.

— Да, но след вашата сватба, мила сестро — каза херцогът и лицето му неволно се озари от радост, — какво е правил Анри?

— Вие го знаете по-добре от когото и да било, Франсоа, понеже той прекарваше по цял ден във ваша компания. На лов или в разни игри.

— Да, разбира се. Дните — поде херцогът, — дните, а нощите?

Маргьорит млъкна и на свой ред сведе очи.

— А нощите? — продължи д’Алансон. — Нощите къде е прекарвал?

— Е, и? — каза Маргьорит, чувствувайки, че все трябва да отговори нещо.

— Е, и… той ги е прекарвал при баронеса дьо Сов.

— Откъде знаете? — извика Маргьорит.

— Знам го, защото това ме интересуваше — отговори младият принц, пребледнявайки и разкъсвайки бродерията на ръкавите си.

Маргьорит започна да се досеща какво бе пошушнала Катерина на Шарл IX, но се престори, че нищо не разбира.

— Защо ми казвате всичко това, братко? — запита тя с чудесно изиграна печал. — Дали за да ми напомните, че никой тук не ме обича и не държи на мен? Нито тези, които природата ми е дала за защитници, нито този, когото църквата ми е дала за съпруг!

— Вие сте несправедлива! — живо възрази херцог д’Алансон, като приближи още повече креслото си. — Аз ви обичам и ви закрилям.

— Братко — каза Маргьорит, гледайки го втренчено, — вие имате да ми казвате нещо от страна на кралицата-майка!

— Аз ли? Лъжете се, сестро, кълна ви се. Какво ви кара да мислите така?

— Мисля така, защото вие скъсвате приятелството, което ви свързваше с моя мъж, защото изоставяте каузата на наварския крал.

— Каузата на наварския крал? — възкликна херцог д’Алансон смутено.

— Да, разбира се. Вижте какво, Франсоа, да говорим откровено. Вие поне двадесет пъти сте признавали, че не можете да се издигнете и дори да се задържите един без друг. Този съюз…

— Стана невъзможен, сестро — прекъсна я херцог д’Алансон.

— Защо?

— Защото кралят има други намерения за вашия мъж. Извинете, сгреших, като го нарекох ваш мъж. Исках да кажа, намерения спрямо Анри дьо Навар. Нашата майка е отгатнала всичко. Аз се бях свързал с хугенотите, защото мислех, че хугенотите се ползват с благоволение. Но ето че убиват хугенотите и че след една седмица няма да останат и петдесетина хугеноти в цялото кралство. Аз подадох ръка на наварския крал, защото той беше… ваш мъж. Но ето че сега той вече не е ваш мъж. Какво ще кажете за това вие, която сте не само най-красивата жена на Франция, но и най-умната личност в кралството?

— Ще кажа — отговори Маргьорит, — че добре познавам нашия брат Шарл. Вчера го видях в един от неговите пристъпи на безумие, всеки от които съкращава живота му с по десет години. Ще кажа още, че тези пристъпи за нещастие се подновяват и стават все по-чести и по-чести, така че по всяка вероятност нашият брат Шарл няма да живее дълго. Ще кажа накрая, че полският крал ще умре наскоро и че сериозно се говори да се избере на негово място френски принц. Ще кажа още, че при такива обстоятелства сега не е момент да изоставяш съюзниците си, които, ако избухне сражение, могат да ни дадат съдействието на един народ и подкрепата на едно кралство.

— А вие? — извика херцогът. — Не извършвате ли предателство, и то много по-голямо, като предпочитате чужденеца пред брат си!

— Обяснете ми, Франсоа, в какво и как съм ви предала.

— Вие сте поискали вчера от краля да спаси живота на наварския крал.

— Е, и? — запита Маргьорит с престорена наивност.

Херцогът скочи изведнъж, обиколи два-три пъти стаята като обезумял, после се върна и улови ръката на Маргьорит.

Тази ръка беше каменна и студена.

— Сбогом, сестро, — каза той, — вие не пожелахте да ме разберете. Обвинявайте само себе си за нещастията, които могат да ви сполетят.

Маргьорит пребледня, но остана неподвижна на мястото си. Тя изчака херцог д’Алансон да излезе, без да направи и най-малко движение да го спре. Но едва излязъл в коридора, той веднага пак се върна.

— Слушайте, Маргьорит — каза той, — забравих да ви кажа нещо. Утре в същия този час наварският крал ще бъде мъртъв.

Маргьорит извика, защото мисълта, че тя става оръдие за убийство, я ужасяваше така силно, че не можеше да я понесе.

— И вие няма да попречите на тази смърт? — запита тя. — Няма да спасите вашия най-добър и най-верен съюзник?

— От вчера наварският крал вече не е мой съюзник.

— А кой тогава?

— Херцог дьо Гиз. Избивайки хугенотите, херцог дьо Гиз стана крал на католиците.

— И синът на Анри II признава за свой крал един лотарингски херцог?

— Днес, Маргьорит, вие сте в лошо настроение и не разбирате нищо.

— Признавам, че напразно се мъча да отгатна мислите ви.

— Скъпа сестро, вашият произход съвсем не е по-лош от произхода на принцеса де Порсиан. И Гиз не е по-безсмъртен от наварския крал. Е, добре, Маргьорит, да предположим сега три неща, и трите напълно възможни. Първо, че херцог д’Анжу бъде избран за крал на Полша. Второ, че вие ме обичате така, както ви обичам аз. Е добре, аз ставам крал на Франция, а вие… вие… кралица на католиците.

Маргьорит скри лице в ръцете си, поразена от дълбочината на кроежите на този юноша, когото никой в двора не смяташе за особено умен.

— Но — запита тя след кратко мълчание — нима вие не ревнувате херцог дьо Гиз, както ревнувате наварския крал?

— Това е вече минало — каза херцог д’Алансон с глух глас. — Ако съм имал причини да ревнувам херцог дьо Гиз, ревнувал съм го на времето.

— Вашият план е прекрасен, но има само една пречка за неговото изпълнение.

— Каква?

— Аз не обичам вече херцог дьо Гиз.

— Тогава кого обичате?

— Никого.

Херцог д’Алансон изгледа Маргьорит изненадано, като човек, който на свой ред нищо не разбира, и си тръгна с въздишка, притискайки с ледената си ръка челото си, защото главата му просто се пръскаше от мисли.

Маргьорит остана сама, потънала в грижи. Положението започваше да се изяснява и уточнява. Кралят беше допуснал Вартоломеевата нощ. Кралица Катерина и херцог дьо Гиз бяха я провели. Херцог дьо Гиз и херцог д’Алансон щяха да се обединят, за да извлекат всеки за себе си колкото може по-голяма полза. Смъртта на наварския крал щеше да бъде съвсем естествена последица на тази голяма катастрофа. След като той умреше, те щяха да завладеят неговото кралство. Тогава Маргьорит щеше да остане вдовица, без престол, без власт, с единствената перспектива да се затвори в манастир, където нямаше да има дори тъжното утешение да оплаква своя съпруг, който никога не й беше станал истински мъж.

Тя беше стигнала дотук в мислите си, когато кралица Катерина изпрати да я попитат ще отиде ли с целия двор на поклонение пред глогината в гробището Сент-Иносан.

Първата мисъл на Маргьорит беше да откаже да участвува в тази разходка. Но после си каза, че това може би ще й даде възможност да научи нещо ново за съдбата на наварския крал и тя реши да отиде. Отговори, че ако и приготвят кон, на драго сърце ще придружи техни величества.

Пет минути по-късно един паж й съобщи да благоволи да слезе, тъй като шествието тръгва. Маргьорит махна с ръка на Жийон, поверявайки й грижата за ранения, и слезе.

Кралят, кралицата-майка, Таван и най-знатните католици бяха вече на конете. Маргьорит хвърли бърз поглед към тази група, състояща се горе-долу от двадесетина души — наварският крал не беше там.

Затова пък баронеса дьо Сов беше с тях. Те си размениха един поглед и Маргьорит разбра, че любовницата на мъжа й има да й казва нещо.

Тръгнаха към улица Сент-Оноре, през улица Л’Астрюс. Народът се трупаше при вида на краля, кралица Катерина и знатните католици следвайки шествието, като надигаща се вълна, с виковете: „Да живее кралят, да живее католицизмът, смърт на хугенотите!“

Всички размахваха окървавени шпаги и димящи аркебузи, защото искаха да покажат участието си в зловещото събитие.

Когато стигнаха до височината на улица Прувел, срещнаха хора, влачещи обезглавен труп. Трупът на адмирала. Отиваха да го обесят за краката в Монфокон.

Влязоха в гробището Сент-Иносан през вратата, която излиза на улица Шап, днес улица Дешаржьор. Духовенството, предупредено за посещението на краля и на кралицата-майка, очакваше техни величества, за да ги приветства.

Баронеса дьо Сов използва момента, когато Катерина слушаше приветствието към нея, и се приближи до наварската кралица, като поиска разрешение да й целуне ръка. Маргьорит протегна ръка, баронеса дьо Сов доближи устни до нея и докато я целуваше, пъхна в ръкава й малка навита на руло бележка.

Колкото и бързо и незабелязано да се оттегли баронеса дьо Сов, Катерина я беше видяла и се обърна точно в момента, когато нейната придворна дама целуваше ръка на кралицата.

Двете жени видяха този поглед, който ги прониза като мълния, но запазиха хладнокръвие. Само баронеса дьо Сов се отдалечи от Маргьорит и се върна до Катерина.

След като отговори на приветствието, Катерина усмихнато направи знак на наварската кралица да се приближи до нея.

Маргьорит се подчини.

— Е, какво, дъще? — каза кралицата-майка на италиански. — Много голяма приятелка си станала с баронеса дьо Сов.

Маргьорит се усмихна, придавайки на хубавото си лице възможно най-горчиво изражение.

— Да, майко — отговори тя. — Змията дойде да ухапе ръката ми.

— Аха — каза Катерина засмяна, — вие ревнувате, струва ми се!

— Лъжете се, ваше величество — отговори Маргьорит. — Аз толкова ревнувам наварския крал, колкото и той е влюбен в мене. Само че умея да различавам приятелите от неприятелите си. Обичам този, който ме обича, и ненавиждам този, който ме ненавижда: Иначе, ваше величество, щях ли да бъда ваша дъщеря?

Катерина се усмихна, давайки на Маргьорит да разбере, че ако е имала някакво подозрение, то вече е изчезнало.

Впрочем в този момент нови поклонници привлякоха вниманието на височайшите посетители. Пристигна херцог дьо Гиз, ескортиран от отред благородници, още сгорещени от неотдавнашните кланета. Те придружаваха богато тапицирана носилка, която се спря срещу краля.

— Херцогиня дьо Невер! — извика Шарл IX. — Ах, тя идва да получи нашите комплименти. Красивата и смела католичка. Истина ли е това, което ми разказаха, братовчедке, че от собствения си прозорец сте нападали хугенотите и дори сте убили един с камък!

Херцогиня дьо Невер силно се изчерви.

— Ваше величество — каза тихо тя, като се поклони пред краля, — тъкмо обратното, аз имах щастието да приютя един ранен католик.

— Добре, добре, братовчедке. Има два начина да ми служи човек: единият — да изтребва моите неприятели, а другият — да помага на моите приятели. Всеки прави каквото може и аз съм сигурен, че ако бихте могли, вие бихте направили много повече.

В това време народът, като виждаше добрите отношения между лотарингските владетели и Шарл IX, закрещя като луд: „Да живее кралят, да живее херцог дьо Гиз, да живее католицизмът!“

Ще дойдете ли с нас в Лувъра, Анриет? — запита кралицата-майка хубавата херцогиня.

Маргьорит побутна с лакът приятелката си, която веднага разбра и отговори:

— Не, ваше величество, освен ако вие ми заповядате, защото имаме работа в града с нейно величество наварската кралица.

— Какво ще правите заедно? — запита Катерина.

— Ще гледаме редки и интересни гръцки книги, намерени у един стар протестантски пастор и пренесени в кулата Сен-Жак-ла-Бушри отговори Маргьорит.

— По-добре ще бъде да отидете да видите, как хвърлят последните хугеноти от Пон де Мьоние в Сена — каза Шарл IX. — Там е мястото на добрите французи.

— Ще отидем, ако това се нрави на ваше величество — отговори херцогиня дьо Невер.

Катерина хвърли подозрителен поглед към двете млади жени. Маргьорит, нащрек, забеляза това и се огледа с безпокойство наоколо си.

Това безпокойство, престорено или истинско, не убягна от погледа на Катерина.

— Какво търсите?

— Търся… Не виждам вече…

— Кого търсите? Кого не виждате вече?

— Оная, дьо Сов — каза Маргьорит. — Дали не се е върнала в Лувъра.

— Казах ли ти аз, че ревнуваш? — прошепна Катерина на ухото на дъщеря си. — О, bestia!7 Хайде, хайде, Анриет — продължи тя, — отведете наварската кралица.

Херцогинята се поклони пред Шарл IX и пред Катерина, а после покани наварската кралица.

— Ваше величество ще благоволи ли да се качи в моята носилка?

— С удоволствие. Само че после ще трябва да ме отведете в Лувъра.

— Моята носилка, хората ми, както и аз самата сме на услугите на ваше величество — отговори херцогинята.

Кралица Маргьорит се качи в носилката и направи знак на херцогиня дьо Невер, която седна почтително на предната седалка.

Катерина и придружаващите я благородници се върнаха в Лувъра по същия път, по който бяха дошли. През цялото време кралицата-майка шепнеше безспир нещо на ухото на краля, посочвайки на няколко пъти баронеса дьо Сов.

И всеки път кралят се засмиваше по своя маниер — със смях, по-зловещ и от заплаха.

Колкото се отнася до Маргьорит, щом усети, че носилката тръгва и няма защо повече да се страхува от пронизителния изследователски поглед на Катерина, тя бързо измъкна от ръкава си записката на баронеса дьо Сов и прочете следните думи:

„Няма никакво съмнение — прошепна Маргьорит, — горката жена също е средство, с което искат да ни погубят всички. Но ще видим дали от кралица Марго, както казва моят брат Шарл, лесно ще направят монахиня.“

— От кого е това писмо? — запита херцогиня дьо Невер, посочвайки листчето, което Маргьорит чете и препрочете с голямо внимание няколко пъти.

— Ах, херцогиньо, имам толкова неща да ти казвам! — отговори Маргьорит, като разкъса писмото на хиляди парченца.