Кралица Марго

Глава 12Признания

— Къде отивате? — запита Маргьорит. — Надявам се, не на Пон де Мьоние. Наситих се от вчера да гледам убийства, мила Анриет.

— Позволявам си свободата да отведа ваше величество…

— Първо на първо мое величество те моли да забравиш нейно величество… И така, къде ще ме заведеш?

— В двореца дьо Гиз, ако нямате други предпочитания.

— Не, не, Анриет. Да идем у вас. Нали херцог дьо Гиз го няма? И мъжа ти го няма.

— О, няма ги — извика херцогинята толкова радостно, че красивите й изумрудени очи заискриха. — Няма никого. Нито девера ми, нито мъжа ми, нито който и да било. Аз съм свободна, свободна като въздуха, като птичка, като облак. Свободна, скъпа кралице, чувате ли? Разбирате ли какво щастие се крие в тази дума: свободна! Идвам, отивам, заповядвам, ах, скъпа моя кралице, вие не сте свободна. Затова въздишате…

— Идваш, отиваш, заповядваш, това ли е всичко? За това ли ти служи само свободата? Не, ти си толкова весела не само защото си свободна.

— Ваше величество ми обеща първа да започне признанията.

— Пак мое величество. Хайде, ще се скараме, Анриет. Нима забрави нашите уговорки?

— Не, аз съм ваша почтителна прислужница пред хората и твоя луда приятелка, когато сме насаме. Не е ли тъй, ваше величество? Не е ли тъй, Маргьорит?

— Да, да — каза кралицата усмихнато.

— Без фамилни вражди, без любовно вероломство, прямо, от сърце, откровено. С една дума, отбранителен и настъпателен съюз, за да срещнем и да уловим, както лети, ако изобщо го срещнем, онова ефимерно нещо, наречено щастие!

— Точно така, мила херцогиньо, и за да сключим съюза, целуни ме.

И двете очарователни лица, едното бледо, забулено, в тъга, а другото розово, бяло и засмяно, грациозно се приближиха едно до друго и устните им се сляха както се сляха и мислите им.

— Значи, има нещо ново? — запита херцогинята, гледайки Маргьорит любопитно и жадно.

— Нима от два дни всичко не е съвсем ново?

— О, аз говоря за любов, а не за политика. Когато стигнем възрастта на госпожа Катерина, твоята майка, тогава ще се занимаваме с политика. Но сега ние сме само двадесетгодишни, красива моя кралице, да говорим за нещо друго. Я кажи, стана ли вече действително съпруга?

— На кого? — запита Маргьорит, смеейки се.

— Ах, ти ме успокояваш с този въпрос.

— Да, Анриет, това, което теб те успокоява, мен ме ужасява. Херцогиньо, аз трябва да стана съпруга.

— Кога?

— Утре.

— Ами, наистина ли, клета приятелко? Необходимо ли е?

— Абсолютно.

— Дявол да го вземе, както казва един мой познат, ето ти тъжна история!

— Ти имаш познат, който казва „дявол да го вземе“? — запита засмяна Маргьорит.

— Да.

— И кой е този познат?

— Ти непрекъснато ме разпитваш, макар че е твой ред да приказваш. Свърши ти и ще започна аз.

— С две думи, ето цялата работа: наварският крал е влюбен и не желае да има нищо общо с мен. Аз не съм влюбена, но също не искам да имам нищо общо с него. Обаче сега трябва да изменим отношенията си или поне да се престорим, че ги променяме.

— Е, добре, измени своето отношение и бъди сигурна, че и той ще се промени.

— Така е, но това е невъзможно, защото по-малко от всеки друг път съм склонна да се променям.

— Надявам се, само към мъжа си.

— Анриет, имам задръжки.

— От какво естество?

— Религиозно. Правиш ли разлика между хугеноти и католици?

— В политиката?

— Да.

— Разбира се.

— А в любовта?

— Скъпа приятелко, ние жените сме такива езичници, че приемаме всички секти. А що се отнася до богове, признаваме неколцина.

— А всъщност само един, нали?

— Да — отвърна херцогинята със святкащ от езически мисли поглед. — Да, този, който се нарича Ерос, Купидон, Амур. Да, този, който има колчан, стрели и крила. Дявол да го вземе, да живее набожността!

— Ти имаш особен маниер да се молиш, твърде буен! Хвърляш камъни по главите на хугенотите.

— Мен да ми е чиста съвестта, пък хората нека си приказват. Ах, Маргьорит, как и най-хубавите мисли и най-прекрасните постъпки се преиначават в устата на простолюдието.

— Простолюдието ли? Та нали моят брат Шарл те поздрави с този подвиг!

— Твоят брат Шарл, Маргьорит, е голям ловец, който тръби с рог през целия ден. И от това много е отслабнал… Така че аз не приемам дори комплиментите му. Впрочем хубаво му отговорих на твоя брат Шарл. Не чу ли отговора ми?

— Не, ти говореше много тихо.

— Толкова по-добре. Ще ти съобщя една новина. Но довърши това, което щеше да ми казваш, Маргьорит.

— Работата е там, че… че…

— Какво?

— Работата е там — каза засмяна кралицата, — че ако камъкът, за който говореше моят брат Шарл, е бил хвърлен с политически подбуди, по-добре да се въздържа.

— Ясно! — възкликна Анриет. — Избрала си си хугенот. Бъди спокойна. За да не тревожа съвестта ти, обещавам ти да си избера и аз един при пръв възможен случай.

— Аха, изглежда, че този път си си избрала католик.

— Дявол да го вземе! — възкликна херцогинята.

— Добре, добре, разбирам.

— И какъв е нашият хугенот?

— Аз не съм си го избирала. Този млад човек не ми е никакъв и може би никога няма да ми стане каквото и да било.

— И все пак как изглежда той? Нищо не ти пречи да ми го опишеш! Знаеш колко съм любопитна.

— Един нещастен млад човек, хубав като Нисос на Бенвенуто Челини, който потърси убежище в моите покои.

— О!… Без ти да си го насърчила?

— Горкият момък! Не се смей така, Анриет, защото в този момент той все още е между живота и смъртта.

— Значи, е болен?

— Той е тежко ранен.

— Неприятна работа. Ранен хугенот. Особено в дните, които изживяваме. Какво ще правиш с този ранен хугенот, който не ти е никакъв и никога няма да ти стане?

— Той е в моя будоар, аз го крия и искам да го спася.

— Той е красив, млад, ранен, ти си го скрила в будоара си, искаш да го спасиш. Този хугенот ще бъде голям неблагодарник, ако не ти е премного признателен.

— Той ми е признателен вече, боя се… повече, отколкото бих желала.

— И той те интересува… горкият млад човек.

— Само… от човеколюбие.

— Ах, човеколюбие, моя мила кралице. Все тази добродетел ни погубва нас жените!

— Да, и нали разбираш, понеже всеки момент в покоите ми могат да влязат кралят, херцог д’Алансон, майка ми и дори мъжът ми…

— Ти искаш да ме помолиш да скрия твоя малък хугенот, докато е болен, нали така? При условие, че ще ти го върна, като оздравее.

— Присмехулка — каза Маргьорит, — кълна ти се, че не отивам толкова далеч. Само ако можеш да измислиш начин да скриеш горкия младеж. Ако можеш да запазиш живота, който аз му спасих, уверявам те, ще ти бъда истински признателна. Ти си свободна в двореца дьо Гиз, нямаш нито девер, нито мъж, който да те шпионира и да те проверява, и освен това зад твоята стая, където никой, скъпа Анриет, няма щастието и правото да влиза, имаш голям будоар като моя. Е, добре, заеми ми този будоар за моя хугенот и щом той оздравее, ще отвориш клетката и птичката ще излети.

— В цялата работа има само едно неудобство, скъпа кралице, клетката е вече заета.

— Как, значи, и ти си спасила някого?

— Точно това отговорих на твоя брат.

— Аха, разбирам. Ето защо говореше така тихо, та не чух.

— Слушай, Маргьорит, това е една чудесна история. Не по-малко красива и не по-малко поетична от твоята. След като ти оставих шестима от моите гвардейци, аз се прибрах с останалите шест в двореца дьо Гиз. Оттам гледах как ограбват и палят една къща, която е отделена от двореца само с улицата Катр-Фис. Изведнъж чух женски писъци и мъжки ругатни. Аз излязох на балкона и първо видях една шпага, която с блясъка си като че ли сама осветяваше цялата сцена. Любувах се на това яростно острие, нали обичам хубавите работи! Естествено после почнах да разглеждам и ръката, която въртеше шпагата, и тялото, към което принадлежеше тази ръка. Сред ударите и виковете най-сетне различих човека и видях… героя… Аякс Теламон. Чух глас, гласа на Стентор. Изпаднах във възторг, тръпнех, треперех при всеки удар, който го застрашаваше, при всеки замах на неговата рапира. Четвърт час безкрайно вълнение, каквото, знаеш ли, мила кралице, никога не бях изпитвала и дори не подозирах, че може да съществува. Така седях онемяла, едва дишаща, задъхана, загледана в това зрелище, когато изведнъж моят герой изчезна.

— Как така?

— Под камъка, който му хвърли една стара жена, и тогава подобно на Кир аз се опомних и завиках: „Помощ, помощ!“ Нашите войници излязоха, вдигнаха го и го внесоха в стаята, която ти ми искаш за твоето протеже.

— Уви, разбирам тази история, скъпа Анриет — каза Маргьорит, — защото тя е почти като моята.

— С тази разлика, мила кралице, че като услужвам на моя крал и на моята религия, аз няма защо да отпращам от къщи господин Анибал дьо Коконас.

— Той Анибал дьо Коконас ли се казва? — запита Маргьорит, избухвайки в смях.

— Ужасно име, нали? — каза Анриет. — Е, добре, този, който го носи, е достоен за него. Какъв воин, дявол да го вземе! Колко кръв проля! Слагай маската си, скъпа кралице, ето че стигнахме до двореца.

— Защо да слагам маската си?

— Защото искам да ти покажа моя герой.

— Хубав ли е?

— Струваше ми се прекрасен по време на битката. Вярно, че беше нощ и аз го видях само на светлината на факлите. Тази сутрин на дневна светлина, признавам си, той загуби малко. Все пак мисля, че ще останеш доволна.

— И така, на моето протеже е отказан подслон в двореца дьо Гиз. Аз съм страшно затруднена, защото това е последното място, където биха дошли да търсят един хугенот.

— Нищо подобно. Ще накарам да го пренесат тук тази вечер, единият ще лежи в ъгъла отдясно, другият в ъгъла отляво.

— Ако те разберат, че единият е протестантин, а другият католик, ще се избият.

— О, няма опасност, господин дьо Коконас е получил на лицето си удар, от който почти нищо не вижда. Твоят хугенот пък е получил удар в гърдите, от който почти не може да се движи. Освен това ти ще му кажеш да мълчи по въпросите на религията и всичко ще се нареди чудесно.

— Добре, така да бъде.

— Да влезем, значи, решено.

— Благодаря — каза Маргьорит, стискайки ръката на приятелката си.

— Тук, госпожо, вие отново ставате величество — каза херцогиня дьо Невер. — И така, позволете ми да ви окажа всички почести на двореца дьо Гиз, както следва да бъдат оказани на наварската кралица.

И херцогинята, слизайки от носилката, почти коленичи, за да помогне на Маргьорит да слезе на свой ред. После, посочвайки й с ръка вратата на двореца, охранявана от двама часовои с аркебузи, тя тръгна на няколко крачки зад кралицата, която вървеше величествено пред херцогинята, запазваща своето почтително държане, тъй като всеки момент можеше да я види някой. Като стигнаха в стаята, херцогинята затвори вратата и извика веднага своята камериерка сицилианка.

— Мика — запита тя на италиански, — как е господин графът?

— Все по-добре е и по-добре.

— И какво прави той?

— В този момент, струва ми се, ваше сиятелство, че закусва.

— Добре — каза Маргьорит, — щом апетитът се възвръща, това е добър признак.

— Ух, вярно, бях забравила, че ти си ученичка на Амброаз Паре. Хайде, Мика!

— Отпращаш ли я?

— Да, за да ни пази.

Мика излезе.

— А сега — запита херцогинята, — как искаш, ти да влезеш при него или да го извикам той да дойде?

— Нито едното, нито другото. Бих искала да го видя, без той да ме види.

— Какво те интересува, след като си с маска?

— Той може да ме познае по косите, по ръцете, по някоя скъпоценност.

— Ох, колко предпазлива е станала, откакто се е омъжила, моята хубава кралица!

Маргьорит се усмихна.

— Добре. Има само един начин… — каза херцогинята.

— Какъв?

— Да го видиш през дупката на ключалката.

— Съгласна съм, заведи ме.

Херцогинята улови Маргьорит за ръка и я заведе до една врата, пред която имаше завеса, наведе се, коленичи и погледна през отвора на ключалката — ключ нямаше.

— Наистина — каза тя, — той е на масата и е обърнат с лице към нас. Ела!

Кралица Маргьорит зае мястото на своята приятелка и на свой ред прилепи око до дупката на ключалката. Коконас, както беше казала херцогинята, седеше до богато подредената маса, която раните не му пречеха до почете.

— Ах, боже мили! — извика Маргьорит и се изправи.

— Какво има? — запита изненадана херцогинята.

— Невъзможно! Не! Да! О, бога ми, това е той!

— Кой той?

— Шт — каза Маргьорит, улавяйки за ръка херцогинята. — Този, който искаше да убие моя хугенот, който го преследва чак до стаята ми и го рани с шпагата си в ръцете ми. О, Анриет, какво щастие, че той не ме видя!

— Е! Щом си го видяла как се бие, кажи, нали е хубав?

— Не зная каза Маргьорит, — защото аз гледах този, когото той преследваше.

— А как се казва този, когото той преследваше?

— Нали няма да произнесеш името му пред него?

— Не, обещавам ти.

— Льорак дьо Ла Мол.

— Е, как ти се вижда?

— Господин дьо ла Мол ли?

— Не, господин дьо Коконас.

— Боже мой — каза Маргьорит, — струва ми се, че…

Тя се спря.

— Хайде, хайде — каза херцогинята, — виждам, че го мразиш заради раната, която е нанесъл на твоя хугенот.

— Струва ми се — каза Маргьорит, смеейки се, — че моят хугенот не му е останал длъжен. И белега с който е разкрасил окото му…

— Тогава те са квит и можем да ги помирим. Изпрати ми твоя ранен.

— Не, не още. По-късно.

— Кога?

— Когато дадеш на твоя друга стая.

— Коя?

Маргьорит погледна приятелката си, която след кратко мълчание също я погледна, и избухна в смях.

— Добре, така да бъде — съгласи се херцогинята. — И тъй, съюз, по-здрав от когато и да било.

— Искрено приятелство завинаги — отговори кралицата.

— А паролата, условния знак, ако имаме нужда една от друга?

— Тройното име на твоя троен бог — Ерос, Купидон, Амур.

И при тези думи двете жени се разделиха, след като се целунаха за втори път и след като си стиснаха ръка за двадесети път.