Кралица Марго

Глава 35Кралската нощ

А през това време Шарл IX вървеше облегнат на ръката на Анри; следваха ги четирима придворни, а пред тях пристъпваха двама факлоносци.

— Когато излизам от Лувъра — казваше горкият крал, — изпитвам същото удоволствие, както когато влизам в красива гора. Дишам, живея, свободен съм.

Анри се усмихна:

— Ваше величество би се чувствувал прекрасно в моите беарнски планини.

— Да, и аз разбирам защо имаш желание да се върнеш там. Но ако това желание те обхване много силно, Анрио — добави Шарл, смеейки се, — вземи предпазни мерки, съветвам те, защото майка ми Катерина толкова силно те обича, че в никакъв случай не би могла да мине без теб.

— Какво ще прави ваше величество тази вечер? — запита Анри, за да отклони опасния разговор.

— Искам да те запозная с някого, Анрио. После ще ми кажеш мнението си.

— Както заповяда ваше величество.

— Надясно, надясно. Отиваме на улица Бар.

Двамата крале и тяхната свита преминаха улица Савонри, когато изведнъж видяха до двореца Конде двама мъже, загърнати в огромни плащове, да излизат от тайна вратичка, която единият отвори безшумно.

— Охо! — каза кралят на Анри, който също гледаше, но без да каже нито дума. — Ето нещо, което заслужава внимание.

— Защо мислите така, ваше величество? — запита наварският крал.

— Това не се отнася до теб, Анрио. Ти си сигурен в жена си — засмя се Шарл. — Но твоят братовчед дьо Конде не е така сигурен в своята или ако е сигурен, греши, дявол да го вземе!

— Кой ви каза, ваше величество, че тези господа са били при принцеса дьо Конде?

— Имам предчувствие. Тези двама мъже, които се притаиха до вратата, като ни видяха, и не мръдват оттам, както и специалната кройка на плаща на по-ниския от двамата… боже мой, наистина странно!

— Кое?

— Нищо, хрумна ми само една мисъл. Да се приближим.

И той тръгна право срещу двамата мъже, които, виждайки, че се интересуват от тях, се опитаха да се отдалечат.

— Хей, господа — каза кралят, — спрете!

— На нас ли говорят? — запита един глас, от който Шарл и Анри потрепериха.

— Кажи, Анрио — прошепна Шарл, — познаваш ли сега този глас?

— Ваше величество, ако брат ви херцог д’Анжу не беше в Ла Рошел, бих се заклел, че това е неговият глас.

— Точно така — каза Шарл. — Цялата работа е, че той вече не е в Ла Рошел. Това е всичко.

— Но кой е с него?

— Не го ли познаваш?

— Не, ваше величество.

— Би трябвало да го познаеш по ръста. Почакай, сега ще го познаеш. Хей, нали ви казах да спрете! — повтори кралят. — Не чухте ли?

— Да не би да сте от нощната стража, че ни спирате? — запита по-високият мъж, изваждайки ръката си извън плаща.

— Да приемем, че сме от нощната стража — каза кралят. — Спрете, като ви заповядват.

После прошепна на ухото на Анри:

— Гледайте сега как ще изригне вулканът.

— Вие сте осем души — каза по-високият от двамата мъже, като откри не само ръката, но и лицето си, — но дори сто да бяхте, махайте се от пътя ни!

— Аха, херцог дьо Гиз — каза Анри.

— Ах, нашият братовчед дьо Лорен — каза кралят. — Най-сетне се познахме. Щастлива среща.

— Кралят! — извика херцогът.

При тези думи другият мъж, който отначало бе открил лицето си от уважение, се загърна още по-плътно с плаща си.

— Ваше величество — каза херцог дьо Гиз, — бях на посещение у принцеса дьо Конде.

— Да… и сте взели със себе си един от своите придворни. Кой точно?

— Ваше величество не го познава — каза херцогът.

— Тогава ще се запознаем.

И като се запъти към другия мъж, направи знак на единия от прислужниците да доближи факела.

— Извинете, братко — каза херцог д’Анжу, като отметна плаща и се поклони със зле прикриван яд.

— Ах, Анри, нима сте вие? Не, не може да бъде. Лъжа се. Брат ми херцог д’Анжу не би отишъл да види никого, преди да дойде при мене. На него му е твърде добре известно, че за принцовете с кралска кръв, идващи в столицата, Париж има само една врата — пропуска при Лувъра.

— Извинете, ваше величество — каза херцог д’Анжу. — Моля да ми простите това лекомислено опущение.

— Тъй, тъй — отговори кралят закачливо, — а какво правите в двореца дьо Конде, братко?

— Ами че — обади се подигравателно наварският крал — сигурно това, което ваше величество каза преди малко.

И навеждайки се над ухото на краля, той завърши фразата си с гръмък смях.

— Какво значи това? — запита херцог дьо Гиз надменно, защото като всички в двора и той беше добил навика да се отнася грубо с наварския крал. — Защо да не отида да видя снаха си? Нима херцог д’Алансон не посещава своята?

Анри леко се изчерви.

— Каква снаха? — запита Шарл. — Той има само една снаха и тя е кралица Елизабет.

— Извинете, ваше величество, исках да кажа, сестра си, нейно величество Маргьорит. Идвайки насам, я видяхме преди половин час в носилката й, придружена от двама обожатели, които яздеха от двете й страни.

— Наистина ли? — учуди се Шарл. — Какво ще кажете за това, Анри?

— Наварската кралица е свободна да ходи, където иска. Но аз се съмнявам, че е излязла от Лувъра.

— А пък аз съм сигурен в това — каза херцог дьо Гиз.

— Аз също — каза херцог д’Анжу, — главно защото носилката спря на улица Клош-Персе.

— Тогава навярно и вашата снаха, не тази — забеляза Анри, като показа двореца дьо Конде, — а онази — и той посочи с пръст към двореца дьо Гиз — е с нея, защото ние ги оставихме заедно, а, както знаете, те са неразделни.

— Не разбирам какво иска да каже ваше величество — отговори херцог дьо Гиз.

— Напротив — каза кралят, — съвсем ясно е. И затова е имало по един обожател до всяка вратичка.

— Е, добре — каза херцогът, — ако кралицата и моите снахи се държат скандално, нека кралят раздаде справедливост.

— Боже мой — каза Анри, — оставете на мира принцеса дьо Конде и херцогиня дьо Невер. Кралят не се безпокои за сестра си, а аз имам доверие в жена си.

— Нищо подобно, нищо подобно — каза Шарл. — Искам да съм чист пред съвестта си. Да проверим лично. Казвате, братовчеде, носилката се спряла на улица Клош-Персе?…

— Да, ваше величество.

— А ще познаете ли мястото?

— Да, ваше величество.

— Е, добре, да отидем там. И ако трябва да изгорим къщата, за да видим кой е вътре, ще я изгорим.

С тези доста обезпокоителни намерения за спокойствието на въпросните лица четиримата най-главни владетели на християнския свят се отправиха към улица Сент-Антоан.

Четиримата принцове стигнаха до улица Клош-Персе. Шарл, който искаше да уреди въпроса в тесен семеен кръг, отпрати придворните от свитата си, казвайки им, че са свободни засега, но трябва да бъдат с два коня до Бастилията в шест часа сутринта.

На улица Клош-Персе имаше само три къщи. Издирването стана още по-лесно, защото в двата дома изобщо не отказаха да отворят. Това бяха къщите, които излизаха едната на Сент-Антоан, а другата на улица Роа-дьо-Сесил.

Колкото до третата, там беше друго. Тя се охраняваше от портиер немец, а той не беше особено сговорчив. На Париж бе съдено сякаш тази нощ да дава паметни примери за верни служители.

Херцог дьо Гиз напразно заплашваше на чисто саксонско наречие. Анри д’Анжу напразно предложи пълна кесия жълтици. Шарл напразно уверяваше, че е лейтенант от патрула. Храбрият немец не обръщаше ни най-малко внимание нито на декларациите, нито на предложенията, нито на заплахите. Виждайки, че те не се отказват от намеренията си и продължават да нахалничат, той пъхна между железните пречки една аркебуза — действие, което предизвика смях у трима от четиримата посетители. Анри дьо Навар седеше настрана, като че ли всичко това не го интересува… още повече оръжието, приклещено между пречките, можеше да бъде опасно само за слепец, който би застанал срещу него.

Виждайки, че не могат нито да смутят, нито да подкупят, нито да уплашат портиера, херцог дьо Гиз се престори, че си тръгва със своите другари, но не за дълго. На ъгъла на улица Сент-Антоан херцогът намери това, което търсеше — един огромен камък като камъните, които хвърляха преди три хиляди години Аякс, Теламон и Диомед. Той понесе камъка на рамо и се върна, правейки знак на придружаващите да го последват. Точно в този момент портиерът, като видя, че злосторниците, за каквито той взе посетителите, се отдалечават, затвори вратата, но не успя да дръпне резето. Херцог дьо Гиз се възползува от този момент и като жива метателна машина запрати камъка срещу вратата. Ключалката изхвръкна и отнесе част от стената, в която беше зазидана. Вратата се отвори и събори немеца, който падна със страшен вик, алармирайки по този начин гарнизона, който иначе можеше да бъде изненадан.

В същия момент Ла Мол превеждаше с Маргьорит една идилия от Теокрит, а Коконас пиеше с Анриет сиракузко вино и твърдеше, че и той бил грък.

Научният и Бакхусовият разговор бяха грубо прекъснати.

Ла Мол и Коконас начаса изгасиха свещите, отвориха прозорците, втурнаха се на балкона, различиха четирима мъже в мрака и започнаха да хвърлят по главите им всичко, което им попадна подръка, като размахваха шпаги, с които успяваха да докоснат само стената. Шарл, най-разпален от нападателите, беше ударен по рамото със сребърна кана. Херцог д’Анжу с купа с компот от портокали, а херцог дьо Гиз — с парче месо от дивеч.

Само Анри остана незасегнат. Той разпитваше тихо портиера, когото херцог дьо Гиз беше вързал за вратата и който си знаеше само неговото „Ich verstehe nicht“.

Жените насърчаваха обсадените и им подаваха различни вещи, които се сипеха като град върху нападателите.

— Дявол да го вземе! — извика Шарл IX, когато на главата му падна една табуретка и нахлупи шапката му чак до носа. — Или отворете веднага, или всички ви ще избеся!

— Брат ми! — каза Маргьорит тихо на Ла Мол.

— Кралят! — предаде той още по-тихо на Анриет.

— Кралят! Кралят! — прошепна Анриет на Коконас, който влачеше един шкаф към прозореца и се готвеше да пребие херцог дьо Гиз, към когото, без да го познае; се беше особено настървил. — Кралят, ви казвам!

Коконас остави шкафа и погледна смаяно.

— Кралят ли? — запита той.

— Да, кралят.

— Тогава в отстъпление!

— Ла Мол и Маргьорит вече изчезнаха. Да бягаме и ние.

— Откъде?

— Елате, като ви казвам.

И улавяйки го за ръка, Анриет повлече Коконас през тайната врата, свързана със съседната къща. И четиримата, след като затвориха вратата, избягаха през изхода откъм улица Тизон.

— О — каза Шарл, — струва ми се, че гарнизонът се предава.

Почакаха няколко минути, но никакъв шум не достигна до обсаждащите.

— Сигурно подготвят някаква хитрост — каза херцог дьо Гиз.

— По-вероятно е, като познаха гласа на брат ми, да са офейкали — забеляза херцог д’Анжу.

— И все пак нали трябва да минат оттук, за да избягат — каза Шарл.

— Да — каза херцог д’Анжу, — освен ако къщата е с два изхода.

— Братовчеде — каза кралят, — вземете камъка и разбийте и втората врата.

Херцогът сметна, че тук не е необходимо да прибягва до такива средства и понеже видя, че втората врата е много по-слаба от първата, направо я изби с един ритник.

— Факлите, факлите! — извика кралят.

Слугите се приближиха. Те бяха загасили факлите, но ги запалиха отново. Всичко се освети. Шарл IX взе единия факел и подаде другия на херцог д’Анжу. Херцог дьо Гиз тръгна пръв с шпага в ръка.

Анри завършваше колоната.

Стигнаха до първия етаж.

В трапезарията масата беше сложена или по-скоро вдигната, защото всъщност чиниите и чашите бяха станали снаряди. Свещниците бяха преобърнати, мебелите съборени, а всички съдове, които не бяха от сребро, бяха изпочупени.

Минаха в салона. Там, както и в първата стая, не откриха нищо, по което да разберат кой е бил тук. Намериха само гръцки и латински книги и няколко музикални инструмента.

Спалнята беше още по-безмълвна. Лампа гореше в алабастров глобус, закачен на тавана. Но в тази стая като че ли никой не беше влизал.

— Сигурно има още един изход — каза кралят.

— Възможно е — съгласи се херцог д’Анжу.

— Но къде е? — запита херцог дьо Гиз.

Претърсиха всички кътчета, не намериха нищо.

— Къде е портиерът? — запита кралят.

— Вързах го за пътната врата — каза херцог дьо Гиз.

— Разпитайте го, братовчеде!

— Няма да иска да отговори.

— Ами, ще му посгреем малко краката — каза кралят засмяно — и ще проговори.

Анри се спусна към прозореца и каза:

— Но той не е там.

— Кой го е развързал? — запита ядосано херцог дьо Гиз.

— Дяволска история — каза кралят. — Пак няма да узнаем нищо.

— Както виждате, ваше величество — каза Анри, — няма доказателства, че жена ми и снахата на херцог дьо Гиз са били в тази къща.

— Вярно — каза Шарл. — Старите надписи ни учат, че има три неща, които не оставят следа — птицата във въздуха, рибата във водата и жената… не, лъжа се мъжът у…

— Така че — прекъсна го Анри — най-добре ще направим…

— Да — каза Шарл. — Най-добре ще направим аз да се погрижа за удареното място, вие, д’Анжу, да избършете сока от портокали, а вие, Гиз, да изчистите мазните петна от глигана.

След това разсъждение те излязоха, без да си дадат труд да затворят вратата.

Като стигнаха на улица Сент-Антоан, кралят се обърна към херцог д’Анжу и към херцог дьо Гиз:

— Къде отивате, господа?

— Ваше величество, ние отиваме у Нантуйе, който ни чака на вечеря. Братовчед ми дьо Лорен и мен. Ваше величество желае ли да дойде с нас?

— Не, благодаря. Ние отиваме в противоположна посока. Искате ли да ви дам един от моите факлоносци?

— Няма нужда, ваше величество — отвърна бързо херцог д’Анжу.

— Добре. Страхува се да не го шпионирам — прошепна Шарл на ухото на наварския крал. После го улови под ръка и каза: — Ела, Анрио, каня те на вечеря.

— Няма ли да се върнем в Лувъра? — запита Анри.

— Не, твърдоглавецо! Ела с мен, щом ти казвам да дойдеш.

И той повлече Анри към улица Жофроа-Лание.