Кралица Марго

Глава 57Съдиите

— Е, добри ми приятелю — каза Коконас на Ла Мол, когато двамата се видяха след разпита, по време на който за първи път стана дума за восъчната статуетка, — струва ми се, че всичко се урежда и в най-скоро време съдиите ще се откажат от нас, а това е доста по-различно, отколкото, да речем, за лекарите да се откажат да ни гледат. Защото, когато лекарят изостави болния, това означава, че не може да го спаси. А, напротив, когато съдия изостави обвиняем, това означава, че е загубил надежда да му отреже главата.

— Да — каза Ла Мол, — струва ми се, че зад тази учтивост и сговорчивост на тъмничарите, както и в лесно отваряните врати, откривам пръста на нашите благородни приятелки. Но не мога да позная господин дьо Болийо, иначе ми го представяха.

— Аз пък го познавам добре — каза Коконас, — само че той ще ни струва скъпо. Няма значение. Едната е принцеса, а другата кралица. Богати са и двете и може би никога няма да им се представи случай да употребят така добре парите си. А сега да повторим урока си: отвеждат ни в параклиса, оставят ни под погледа на нашия тъмничар, намираме на определеното място камите и аз продупчвам корема на нашия пазач…

— О, не в корема. Това би означавало да му откраднеш петстотинте екю. В ръката.

— А, да! Ако го нараня в ръката, значи да го погубя. Милият нещастен човек! Веднага ще разберат, че и той, и аз сме проявили услужливост. Не, не, по-добре вдясно, като плъзна ловко ножа покрай ребрата. Това е правдоподобен и безопасен удар.

— Добре, и аз съм за това. После…

— После ти задръстваш главния вход с пейките, докато нашите две принцеси изскочат от олтара, където са се скрили, и Анриет отваря малката вратичка. Ах, боже мой! Обичам я днес Анриет! Сигурно ми е изневерила, затова пак ми е домиляла така.

— И после — каза Ла Мол с този тръпнещ глас, който излиза от устните като музика, — после хващаме гората, сладка целувка за всеки от нас ще ни вдъхне радост и сила. Виждаш ли ни, Анибал, приведени над бързите коне, с все още свити сърца? О, хубаво нещо е страхът, страхът на открито, когато чувстваш голата шпага на хълбока, когато забиваш шпорите в бързия кон, подвикваш му и той подскача и лети!

— Да — каза Коконас, — но какво ще кажеш за страха между четири стени, Ла Мол? Аз мога да кажа какво е, защото изпитах нещо подобно, когато бледото лице на Болийо се подаде за пръв път в стаята ми, а зад него в сянката проблясваха копия и зловещо отекваше звънът на стомана. Заклевам ти се, че тутакси помислих за херцог д’Алансон и зачаках да видя грозната му физиономия между грозните физиономии на двама войници. Излъгах се и това беше единственото ми утешение. Но не ми се размина. През нощта го сънувах.

— И така — каза Ла Мол, следвайки своята хубава мечта, без да придружава приятеля си в света на сънищата, — те са предвидили всичко. Дори къде да отидем. Заминаваме за Лотарингия, скъпи приятелю. Всъщност аз бих предпочел да отида в Навара. В Навара щях да бъда у нея, но Навара е твърде далеч. По-добре в Нанси. Освен това там ще бъдем само на осемдесет левги от Париж. Знаеш ли за какво ще съжалявам, Анибал, като изляза оттук?

— О, бога ми, признавам си, че аз ще оставя тук всичките си съжаления.

— Ако можехме да отведем с нас достойния тъмничар, вместо…

— Та той не би пожелал — каза Коконас, — защото ще загуби твърде много. Сам прецени — петстотин екю от нас, обезщетение от правителството, може би повишение. Колко добре ще си живее тоя приятел, след като го убия! Но какво ти е?

— Сетих се нещо.

— Изглежда, не е весело, защото страшно пребледня.

— Питам се защо ще ни водят в параклиса.

— Я гледай, ами сигурно да се причестим. Нали наближава Великден?

— Но — каза Ла Мол — в параклиса водят само осъдените на смърт или изтезаваните.

— О — възкликна Коконас, като пребледня на свой ред, — това заслужава внимание. Да разпитаме достойния човек, на когото ще разпоря корема. Хей, приятелю, ключарю!

— Господинът ме вика? — обади се тъмничарят, който пазеше на първите стъпала на стълбата.

— Да, ела.

— Идвам.

— Решено е да избягаме от параклиса, нали?

— Шт! — огледа се ужасено наоколо си ключарят.

— Бъди спокоен, никой не ни чува.

— Да, господине, от параклиса.

— Значи, ще ни заведат в параклиса.

— Разбира се, такъв е обичаят.

— Какъв обичай?

— Да, след всяка смъртна присъда има обичай да се позволи на осъдения да прекара нощта в параклиса.

Коконас и Ла Мол потрепераха и се спогледаха.

— Значи, вие мислите, че ще ни осъдят на смърт?

— Без съмнение… Вие също мислите така.

— Как ние също? — каза Ла Мол.

— Разбира се. Ако не мислехте така, нямаше да подготвяте бягството си.

— Знаеш ли, че той много умно го каза — обърна се Коконас към Ла Мол.

— Да… Аз знам също, сега поне, че играта е рискована.

— А мислите ли — запита тъмничарят, — че няма опасност и за мен? Ако от вълнение господинът ме удари отляво…

— Дявол да го вземе, бих искал да съм на твоето място — каза бавно Коконас — и да нямам работа с други ръце освен ей с тези, с друга стомана освен с тази, която ще те промуши.

— Осъдени на смърт — прошепна Ла Мол, — това е невъзможно!

— Невъзможно ли? — каза наивно тъмничарят. — Защо?

— Шт — каза Коконас. — Струва ми се, че долу се отваря вратата.

— Така е — разбърза се тъмничарят. — Прибирайте се, господа, прибирайте се!

— И кога ще ни съдят? — запита Ла Мол.

— Най-късно утре. Но бъдете спокойни. Лицата, които е необходимо да бъдат осведомени, ще узнаят за това.

— Тогава да се целунем и да кажем сбогом на тези стени.

Двамата приятели се хвърлиха в прегръдките си и всеки се прибра в стаята: Ла Мол, въздишайки, Коконас, тананикайки.

До седем часа вечерта не се случи нищо ново. Нощта се спусна мрачна и дъждовна над кулата на Венсен — истинска нощ за бягство. Поднесоха вечерята на Коконас и той яде с обикновения си апетит, мислейки какво удоволствие би било да го намокри дъждът, който шибаше стените. Вече се готвеше да си легне под глухия еднообразен шепот на вятъра, когато му се стори, че вятърът, в който понякога се вслушваше с тъга, каквато никога не бе изпитвал, преди да влезе в затвора, свистеше по-странно от обикновено под вратата и тръбата на печката бучеше по-ожесточено от друг път. Това ставаше винаги когато се отваряше някоя врата на горния етаж или отсреща. По този шум Анибал разбираше винаги кога тъмничарят ще дойде, защото въздушната струя показваше, че той излиза от стаята на Ла Мол.

Но този път Коконас напразно протягаше шия и напрягаше слух. Времето течеше. Никой не дойде.

— Странно — каза той. — Отвориха вратата на Ла Мол, но никой не дойде при мен. Дали Ла Мол е викал, дали не се е разболял? Какво значи това?

За затворника всичко поражда подозрение и безпокойство, както всичко поражда радост и надежда.

Мина половин час, после един, после час и половина.

Коконас започваше да заспива угнетен, когато го стресна скръцването на ключалката.

— О — каза той, — време ли е вече да бягаме? И дали ще ни заведат в параклиса, без да ни осъдят? Дявол да го вземе, истинско удоволствие ще бъде да се бяга в подобна нощ. Тъмно е като в рог. Дано конете виждат добре.

Той се готвеше да разпита весело ключаря, но тъмничарят докосна с пръст устните си и завъртя красноречиво очи.

Действително зад него се чу шум и се раздвижиха сенки.

Изведнъж Коконас различи в тъмнината два шлема, върху които димящата свещ хвърляше златни отблясъци.

— О — запита се той полугласно, — какъв е този зловещ конвой? Къде отиваме?

Тъмничарят отговори само с въздишка, подобна на стон.

— Дявол да го вземе! — прошепна Коконас. — Кучешки живот! Минаваш от крайност в крайност. Никога не стъпваш на твърда земя. Или шляпаш във вода, дълбока сто стъпки, или летиш в облаците. Няма средно положение. Къде отиваме?

— Последвайте войниците, господине! — каза един гърлен глас.

И Коконас разбра, че заедно с тях е дошъл и някакъв пристав.

— А къде е господин дьо Ла Мол? — запита пиемонтецът. — Какво става с него?

— Следвайте войниците! — каза същият гърлен глас със същия тон.

Трябваше да се подчини. Коконас излезе от стаята и видя човека в черно, чийто глас му бе така неприятен. Той беше дребен, гърбав писар, постъпил в съда явно за да носи роба, която да скрива, че беше и кривокрак.

Той бавно слезе по витата стълба. На първия етаж войниците се спряха.

— Много слизахме — прошепна Коконас, — но още не е достатъчно.

Вратата се отвори. Коконас имаше очи на рис и обоняние на копой. Той веднага надуши съдиите и видя в сянката силуета на мъж с голи ръце. Пот покри челото му. Въпреки това си придаде весело изражение, наклони глава наляво според изискванията на модата от това време и с ръка на кръста влезе в залата.

Вдигнаха една завеса и Коконас действително видя съдиите и писарите.

На няколко крачки от тях на една пейка седеше Ла Мол.

Доведоха Коконас пред съда. Коконас се спря срещу съдиите, кимна на Ла Мол, усмихна му се и зачака.

— Как се казвате, господине? — запита председателят на съда.

— Марк-Анибал дьо Коконас — отговори благородникът със съвършена изисканост, — граф дьо Монпантие, Шьоно и прочие. Мисля, че титлите ми ви са известни.

— Къде сте роден?

— В Сен-Коломбан до Суза.

— На колко години сте?

— Двадесет и седем и три месеца.

— Добре — каза председателят.

— Изглежда, че това му доставя удоволствие — промълви Коконас.

— Сега — каза председателят след кратко мълчание, през време на което писарят отбеляза отговорите на обвиняемия — кажете, с каква цел напуснахте дома на херцог д’Алансон?

— За да отида при моя приятел господин дьо Ла Мол, когото виждате тук и който беше напуснал херцог д’Алансон преди няколко дни.

— Какво правехте на лова, когато ви арестуваха?

— Ами… — отговори Коконас — ловувах.

— Кралят също беше на този лов и е почувствувал първите пристъпи на болестта, от която страда в този момент.

— Колкото до това, не съм бил до краля. За това нищо не мога да кажа. Дори не знам, че е болен от нещо.

Съдиите се спогледаха с недоверчиви усмивки.

— Ах, вие не знаете! — каза председателят.

— Да, господине, и много съжалявам, че е болен. Защото, макар че френският крал не е мой крал, изпитвам най-хубави чувства към него.

— Наистина ли?

— Честна дума. Той не е като брат си херцог д’Алансон. Херцогът, признавам…

— Не става дума за херцог д’Алансон, господине, а за негово величество.

— Казах ви вече, че аз съм негов покорен слуга — отговори Коконас, покланяйки се с удивителна дързост.

— Ако действително сте негов слуга, както ни уверявате, господине, кажете ни какво знаете за една магическа статуетка.

— А, чудесно! Пак се връщаме на историята със статуетката, както изглежда.

— Да, господине, това не ви ли е приятно?

— Напротив, нищо подобно. Предпочитам тази история. Казвайте.

— Защо тази статуетка беше у господин дьо Ла Мол?

— У господин дьо Ла Мол ли? У Рьоне, искате да кажете.

— Значи, признавате, че тя съществува?

— Боже мой, ако ми я покажете.

— Ето я. Тази ли статуетка знаете?

— Да.

— Писарю — каза председателят, — пишете, че обвиняемият призна, че е виждал статуетката у господин дьо Ла Мол.

— Нищо подобно, нищо подобно — каза Коконас, — да не смесваме нещата: че я е видял у Рьоне.

— Така да бъде. У Рьоне. Кога?

— Единствения път, когато ходихме там… господин дьо Ла Мол и аз.

— Значи, вие признавате, че сте били у Рьоне с господин дьо Ла Мол?

— И таз добра, та аз нима съм скривал някога това?

— Писарю, запишете, обвиняемият признава, че е бил у Рьоне, за да прави заклинания.

— Хопа, по-полека, по-полека, господин председателю! Обуздайте, моля ви се, ентусиазма си! Нищо подобно не съм казвал.

— Отричате, че сте били у Рьоне, за да правите заклинания?

— Отричам. Заклинанието беше направено случайно, а не предумишлено.

— Но е имало заклинание?

— Не мога да отрека, че имаше нещо, което би могло да мине за чародейство.

— Писарю, запишете, обвиняемият признава, че е извършена магия у Рьоне срещу живота на краля.

— Как така срещу живота на краля! Това е подла лъжа! Никога не е правена магия срещу живота на краля.

— Виждате ли, господа? — каза Ла Мол.

— Тихо! — прекъсна го председателят. После се обърна към писаря: — Срещу живота на краля. Написахте ли?

— Моля ви се, нищо подобно — каза Коконас. — Впрочем статуетката не изобразява мъж, а жена.

— Е, господа, казах ли ви? — намеси се Ла Мол.

— Господин дьо Ла Мол — каза председателят, — вие ще отговаряте, когато ви питаме. Не прекъсвайте разпита на другите. И така, вие казвате, че това е жена?

— Разбира се, казах.

— Защо тогава тя е с корона и с кралска мантия?

— Боже мой — каза Коконас, — защото тя изобразява…

Ла Мол се изправи с пръст на устата.

— Вярно — каза Коконас. — Какво щях да кажа! Като че ли това може да интересува господата.

— Вие твърдите, че тази статуетка изобразява жена?

— Да, настоявам.

— И отказвате да кажете коя е тази жена?

— Моя съотечественица — намеси се Ла Мол, — която обичам и от която исках да бъда обичан.

— Не разпитват вас, господин дьо Ла Мол, мълчете или ще ви запушим устата.

— Ще запушат устата — възкликна Коконас, — как казахте, господин съдия, ще запушите устата на моя приятел… на един благородник? Хайде де, що за безобразие?

— Въведете Рьоне — каза главният прокурор Лагел.

— Да, въведете Рьоне, въведете го. Тогава ще видим кой има право тук. Вие тримата или ние двамата.

Рьоне влезе блед, състарен, неузнаваем за двамата приятели, прегърбен под тежестта на престъплението, което се готвеше да извърши и което го измъчваше много повече от извършените досега престъпления.

— Метр Рьоне — каза съдията, — познавате ли тук присъстващите двама обвиняеми?

— Да, господине — отговори Рьоне с глас, който издаваше вълнението му.

— Къде сте ги срещали?

— На много места, а също така и у дома.

— Колко пъти са идвали у вас?

— Един път.

Докато Рьоне говореше, лицето на Коконас се проясняваше. Лицето на Ла Мол, напротив, бе сериозно, сякаш той предчувстваше нещо.

— По какъв случай бяха у вас? Рьоне като че ли се поколеба за миг.

— За да ми поръчат една восъчна статуетка — каза той.

— Един момент, един момент, метр Рьоне, направихте малка грешка.

— Тихо! — извика председателят. После се обърна към Рьоне. — Тази фигурка мъж ли изобразява или жена?

— Мъж — отговори Рьоне.

Коконас подскочи като поразен от гръм.

— Мъж? — извика, той.

— Мъж — отговори Рьоне с толкова тих глас, че дори председателят едва го чу.

— И защо тази статуетка на мъж е с мантия на раменете и корона на главата?

— Защото тя изобразява крал.

— Подъл лъжец! — извика Коконас вън от себе си.

— Мълчи, Коконас, мълчи — прекъсна го Ла Мол, — остави този човек да говори. Всеки сам е господар да погуби душата си.

— Но не и телата на другите, дявол да то вземе!

— И какво означава тази стоманена игла, забита в сърцето на статуетката, и буквата „м“, написана на листчето?

— Иглата изобразява шпага или кама, а буквата „м“ означава „мъртъв“.

Коконас се хвърли да удуши Рьоне. Четирима войници го задържаха.

— Добре — каза прокурорът Лагел. — Съдът е достатъчно осведомен. Отведете затворниците.

— Как — извика Коконас, — възможно ли е да чуваш такива обвинения и да не протестираш?

— Протестирайте, господине, никой не ви пречи. Войници, не чухте ли какво ви наредих?

Войниците обградиха двамата обвиняеми и ги изведоха: Ла Мол през една врата, Коконас през друга.

После прокурорът направи знак с ръка на човека, когото Коконас бе видял в сянката, и му каза:

— Не си отивайте, метр. Тази нощ ще имате работа.

— С кого да започна, господине? — запита човекът, сваляйки почтително шапка.

— С този — посочи председателят Ла Мол, който се виждаше още като сянка между двамата войници.

После се приближи до Рьоне, който стоеше прав и треперещ в очакване да го отведат в Шатле, където беше затворен.

— Бъдете спокоен, господине — каза председателят, — кралицата и кралят ще узнаят, че на вас се дължи установяването на истината.

Но вместо да го ободри, това обещание сякаш още повече смаза Рьоне и той отговори само с дълбока въздишка.