Кралица Марго

Глава 44Орест и Пилад

След като Анри д’Анжу замина, мирът и щастието сякаш се възвърнаха в Лувъра, в семейното огнище на тези Атриди.

Шарл, забравяйки своята меланхолия, укрепваше с всеки изминал ден, като ходеше на лов с Анри или разговаряше за лов с него, когато не можеха да отидат. Кралят го упрекваше само в едно, че е така безразличен към лова с птици и го уверяваше, че ще бъде съвършен владетел едва когато се научи да дресира различни видове соколи, както знаеше да дресира гончета и копои.

Катерина пак беше станала добра майка: нежна с Шарл и с херцог д’Алансон, ласкава с Анри и Маргьорит, внимателна с херцогиня дьо Невер и баронеса дьо Сов и под претекст, че изпълнявайки нейна заповед, е бил ранен, стигна дотам в безграничната си доброта, че отиде да види два пъти Морвел, който се възстановяваше в къщата си на улица Сьоризе.

Маргьорит продължаваше своята романтична любов от балкона.

Всяка вечер тя отваряше прозореца си и си разменяше с Ла Мол знаци и писма. Във всяко от своите писма младият човек напомняше на красивата кралица, че е обещала да възнагради изгнанието му с няколко блажени минути на улица Клош-Персе.

Един единствен човек се чувствуваше сам, без приятел, в отново спокойния и умиротворен Лувър.

Този човек беше нашият приятел граф Анибал дьо Коконас.

Разбира се, не беше малко да знае, че Ла Мол е жив. Приятно беше, че все още е любим на херцогиня дьо Невер, най-веселата и най-находчивата жена. Но щастието от срещите насаме с хубавата херцогиня и успокоението, което Маргьорит му бе дала за съдбата на техния общ приятел, не струваха в очите на пиемонтеца един хубав час, прекаран с Ла Мол у техния приятел Ла Юриер пред бутилка пивко вино, или една от тези дръзки обиколки из някои места на Париж, където кожата, кесията или дрехата на един честен благородник можеше да пострада.

Херцогиня дьо Невер, трябва да се признае, за срам на човечеството, търпеше не съвсем равнодушно съперничеството с Ла Мол. Не че ненавиждаше провансалеца. Напротив. Увлечена от неудържимия инстинкт, който неволно кара всяка жена да кокетничи с любимия на друга жена, особено ако тази жена е нейна приятелка, тя щедро раздаваше на Ла Мол блясъка на своите изумрудени очи и Коконас би могъл да завижда на приятелските ръкостискания и на любезниченията на херцогинята с приятеля му, когато по нейна прищявка звездата на пиемонтеца бе сякаш избледняла на небосклона й. Но Коконас, който бе готов винаги да убие петнадесет души само за един поглед на своята дама на сърцето, толкова малко ревнуваше Ла Мол, че дори често му нашепваше на ухото след подобни нападения на херцогинята някои предложения, от които провансалецът поруменяваше.

Вследствие на това Анриет, лишена поради отсъствието на Ла Мол от всички удоволствия, които й предлагаше компанията на Коконас, тоест — да се наслаждава на неговата неизчерпаема веселост и неутолими прищевки, отиде веднъж при Маргьорит и я помоли да й върне този неизбежен посредник, без който Коконас от ден на ден все повече губеше ума и сърцето си.

Маргьорит, винаги състрадателна, а в този случай подтикната от настойчивите молби на Ла Мол и от копнежа на собственото си сърце, определи среща за следващия, ден на Анриет в къщата с двете врати, за да обмислят основно този въпрос, без никой да ги безпокои.

Коконас почти с неудоволствие прочете писмото на Анриет, с което го канеше да отиде на улица Тизон в девет и половина, но все пак отиде на уговореното място, където завари Анриет ядосана, че е дошла първа.

— Пфу, господине — каза тя, — какво невъзпитание! Да карате да ви чака тъй… няма да кажа принцеса, а една дама!

— О, да чака — каза Коконас, — ето една дума, която много ви подхожда. А аз съм готов да се закълна, че сме дошли по-рано.

— Да, аз.

— Аз също. Мисля, че още няма десет часа.

— Да, но аз бях казала девет и половина.

— И аз тръгнах от Лувъра в девет часа, защото днес съм дежурен при херцог д’Алансон, между другото, което ще рече, че след един час трябва да ви напусна.

— И това много ви радва, нали?

— Никак, боже мой, особено като се има пред вид, че херцог д’Алансон е избухлив и своенравен господар, а ако е за кавга, предпочитам да ми се карат красиви устни като вашите, а не крива уста като неговата.

— Така — каза херцогинята, — сега вече се поправяте. Казвате, че сте излезли в девет часа от Лувъра, нали?

— Боже мой, да, възнамерявах да дойда веднага тук, но на ъгъла на улица Грьонел забелязах един човек, който много приличаше на Ла Мол.

— Добре, пак Ла Мол.

— Винаги, с или без ваше позволение.

— Грубиянин!

— Прекрасно, ето че пак започваме да си разменяме любезности!

— Не, но престанете с вашите разкази.

— Не съм поискал аз да ви разказвам, а вие ме попитахте защо съм закъснял.

— Несъмнено. Нима е редно аз да идвам първа?

— В края на краищата вие не търсите никого.

— Вие сте нетърпим, мили. Но продължавайте. И така, на улица Грьонел сте забелязали един човек, който приличал на Ла Мол. Но какво имате на дрехата си? Кръв?

— Точно така. Тези безобразници не могат да не те опръскат, като падат на земята.

— Значи, вие сте се били?

— Струва ми се.

— Заради вашия Ла Мол?

— А за кого искате да се бия? За някоя жена ли?

— Благодаря.

— И така, аз последвах този човек, който бе проявил неблагоразумието да прилича на моя приятел, догоних го на улица Кокийер, задминах го, погледнах го право в лицето на светлината на едно магазинче, не беше той.

— Дотук всичко добре!

— Да, но за него стана зле. „Господине — казах му аз, — вие сте нахалник, щом си позволявате да приличате отдалеч на моя приятел дьо Ла Мол, който е съвършен рицар, докато отблизо вие сте най-обикновен скитник.“ При тези думи той измъкна шпагата, аз също. Още на третия удар, виждате ли го, простака, падна и ме изпръска.

— И поне дадохте ли му първа помощ?

— Тъкмо щях да го сторя, когато мина един конник. А този път, херцогиньо, бях сигурен, че е Ла Мол. За нещастие конят тичаше в галоп, аз се спуснах след коня, хората, които се бяха събрали, се спуснаха след мен. Тъй като можеха да ме сметнат за крадец, следван от цялата тая сбирщина, която ревеше подир мене, бях принуден да се обърна, за да ги разгоня, и така загубих няколко минути. През това време конникът изчезна. Спуснах се да го търся, питах тук, питах там, обяснявах какъв цвят има конят, но край, напразно, никой не го беше видял. Най-сетне отчаян пристигнах тук.

— Отчаян! — възкликна херцогинята. — Колко мило!

— Слушайте, скъпа приятелко — каза Коконас, небрежно отпуснат в едно кресло, — вие пак се готвите да ме измъчвате заради клетия Ла Мол. Е, добре, грешите. Защото, как да ви кажа, дружбата си е дружба. Жалко, че не съм така умен и учен като горкия си приятел, тогава бих намерил някакво сравнение, с което да изразя мисълта си. Дружбата, така да се каже, е звезда, докато любовта… любовта… ах, ето, намерих сравнението, любовта е само свещ. Вие ще ми кажете, че има различни видове…

— Любов ли?

— Не. Свещи. И че между тези различни видове има някои, които са за предпочитане. Розовата например… Точно така, розовата — тя е най-хубавата. Но колкото и розова да е тази свещ, тя се стопява. Докато звездата винаги блести. На това вие ще ми кажете, че като се стопи свещта, може да се сложи друга в свещника…

— Господин дьо Коконас, вие сте нахален.

— Така.

— Господин дьо Коконас, вие сте безсрамен.

— Точно така.

— Господин дьо Коконас, вие сте смешен.

— Ваша светлост, предупреждавам ви, че ще ме накарате да съжалявам три пъти повече за Ла Мол.

— Вие не ме обичате вече.

— Напротив, херцогиньо, вие не разбирате тези неща. Аз ви обожавам. Но мога да ви обичам, да ви любя, да ви обожавам, а когато се почувствувам самотен — да възхвалявам приятеля си.

— Нима сте самотен, когато сте с мен?

— Какво искате! Горкият Ла Мол! Не ми излиза от ума.

— Вие го предпочитате пред мен. Това е недостойно! Слушайте, Анибал, аз ви ненавиждам. Осмелете се да бъдете откровен. Кажете ми, че го предпочитате пред мен. Анибал, предупреждавам ви, че ако предпочитате нещо пред мен на този свят…

— Анриет, най-прекрасна от всички херцогини, заради собственото си спокойствие, повярвайте ми, престанете да ми задавате недискретни въпроси. Обичам ви повече от всички жени, но Ла Мол обичам повече от всички мъже.

— Чудесен отговор — каза внезапно един трети глас. И завесата от дамаска, разделяща помещенията, се вдигна и в рамката на вратата, подобно на прекрасен портрет от Тициано в позлатена рамка, се появи Ла Мол.

— Ла Мол! — извика Коконас, без да обърне внимание на Маргьорит и преди да й благодари за изненадата, която му бе направила. — Ла Мол, приятелю мой, скъпи Ла Мол!

И той се хвърли в прегръдките на приятеля си, като преобърна не само креслото, на което седеше, но и масата, препречваща пътя му.

Ла Мол отговори на буйната му прегръдка с прегръдка, но в същото време се обърна към херцогиня дьо Невер:

— Простете ми, ваша светлост, ако произнасянето на моето име е нарушавало понякога вашето очарователно разбирателство. За това не съм виновен аз — добави той и хвърли изпълнен с неизразима нежност поглед към Маргьорит, — не можех да дойда по-рано.

— Нали виждаш — каза на свой ред Маргьорит, — Анриет, аз сдържах думата си. Ето го.

— Значи, аз дължа това щастие единствено на молбата на нейна светлост? — каза Ла Мол.

— Единствено на нейната молба — отговори Маргьорит. После се обърна към Ла Мол и добави: — Ла Мол, позволявам ви да не вярвате на нито една от думите ми.

През това време Коконас беше вече десет пъти притиснал приятеля си до сърцето си, бе се завъртял двадесет пъти около него, бе доближил лицето му до една свещ, за да му се нагледа, а след това коленичи пред Маргьорит и целуна края на роклята и.

— Слава богу — каза херцогиня дьо Невер, — сега поне пак ще стана поносима!

— Дявол да го вземе — извика Коконас, — намирам ви както винаги обожаема. Само ще ви кажа откровено, съжалявам, че тук няма поне триста поляци, сармати и други северни варвари, за да ги накарам да признаят, че вие сте кралицата на красавиците.

— Кротко, кротко, Коконас — каза Ла Мол, — а нейно величество Маргьорит?

— Не се отказвам от думите си! — извика Коконас с шегаджийския си тон, който му беше присъщ. — Херцогиня Анриет е кралица на красавиците, а нейно величество Маргьорит е красавица на кралиците.

Но каквото и да говореше и да правеше, пиемонтецът, изпълнен с щастие, че е намерил своя Ла Мол, не сваляше очи от него.

— Хайде, моя красива кралице — каза херцогиня дьо Невер, — да оставим тези незаменими приятели да си поговорят един час. Те имат да си казват хиляди неща, които ще пречат на общия разговор. Не е много приятно за нас, но това е единственият лек, който притежавам, предупреждавам ви, за да възвърна здравето на господин Анибал. Направете го заради мен, моя кралице, тъй като аз правя глупостта да обичам тази грозна глава, както се беше изразил приятелят му Ла Мол.

Маргьорит прошепна няколко думи на ухото на Ла Мол, който, колкото и да желаеше да види приятеля си, би предпочел обичта му да не е така тиранична… А през това време Коконас се мъчеше, протестирайки, да предизвика усмивка и ласкава дума от Анриет и съвсем лесно постигна целта си.

Тогава двете жени минаха в съседната стая, където беше приготвена вечерята.

Двамата приятели останаха сами.

Естествено първото нещо, което запита Коконас, бяха подробностите около съдбоносната вечер, когато приятелят му щеше да загуби живота си. Колкото повече задълбочаваше разказа си Ла Мол, толкова повече пиемонтецът, който, както е известно, не се вълнуваше лесно, цял се разтреперваше.

— И защо — запита той, — вместо да бягаш кой знае къде и да ме оставяш в страшно безпокойство, не се приюти при нашия господар? Херцогът, който те защити, щеше да те скрие. Аз щях да съм с теб и щях да се преструвам на тъжен, за да измамим наивниците в двора.

— Нашият господар ли? — каза Ла Мол тихо. — Херцог д’Алансон?

— Да, от това, което той ми каза, разбрах, че на него дължиш живота си.

— Аз дължа живота си на наварския крал — отговори Ла Мол.

— О — каза Коконас, — сигурен ли си в това?

— Съвършено сигурен.

— Добре. Това се казва истински, чудесен крал. Ами херцог д’Алансон каква роля е играл в цялата тази история?

— Той държеше въжето, с което щяха да ме удушат.

— Дявол да ме вземе! — извика Коконас. — Сигурен ли си в това, което казваш, Ла Мол? Как! Този блед принц, това пале, тая дрипа да иска да удуши приятеля ми, дявол да го вземе! Още утре ще му кажа какво мисля за такава постъпка.

— Да не си луд?

— Вярно. Той пак може да почне… Но няма значение. Това няма да се размине току-така.

— Хайде, хайде, Коконас, успокой се и се постарай да не забравяш, че вече е единадесет и половина, а ти си дежурен тази вечер.

— Пет пари не давам за неговите дежурства! Нека разчита, че ще се явя. Аз дежурен! Аз да служа на човек, който е държал въжето? Ти шегуваш ли се? Не, аз виждам в това пръста на провидението. Писано е било да те намеря, за да не се разделяме вече, оставам тук.

— Нещастнико, размисли, нали не си пиян?

— За щастие, защото иначе щях да подпаля Лувъра!

— Слушай, Анибал — поде Ла Мол, — бъди разумен. Върни се в двореца. Службата е свято дело.

— Ти ще се върнеш ли с мен?

— Невъзможно.

— Мислиш ли, че още искат да те убият?

— Не вярвам. Аз съм твърде незначителна личност, за да заговорничат срещу мен и да ме преследват докрай. Сигурно в момент на прищявка са поискали да ме убият и това е всичко. Принцовете се забавляваха онази вечер.

— И какво ще правиш?

— Аз ли? Нищо. Скитам, разхождам се.

— Е, добре и аз ще се разхождам като теб. Ще скитам с теб. Чудесно занимание. Освен това, ако те нападнат, ще бъдем двама и хубавичко ще ги нагласим. Нека тогава ми се яви онова насекомо, твоят херцог, ще го забода като пеперуда на стената!

— Поне си подай оставката!

— Непременно.

— В такъв случай предупреди го, че напускаш.

— Съвсем правилно, съгласен съм. Ще му пиша.

— Ще му пишеш? Какво безочие, Коконас, да пишеш на човек с кралска кръв.

— Да, кралска, кръвта на моя приятел. Внимавай — извика Коконас, разтваряйки трагично големите си очи, — внимавай, че ще се позабавлявам с етикета!

„Впрочем — каза си Ла Мол — след няколко дни той няма да има вече нужда, нито от принца, нито от когото и да било, защото, ако иска, ние ще го отведем с нас.“

Коконас взе перото, без приятелят му да се противопоставя, и без много да му мисли, съчини следното, красноречиво послание:

След като завърши този шедьовър, Коконас го прочете на висок глас на Ла Мол, който сви рамене.

— Е, какво ще кажеш? — запита Коконас, който не видя или се направи, че не вижда този жест.

— Ще кажа — отговори Ла Мол, — че херцог д’Алансон ще ни се смее.

— На нас ли?

— Да, на нас двамата.

— Струва ми се, че това е по-хубаво, отколкото да ни удуши поотделно.

— Е — каза Ла Мол засмяно, — може би едното няма да попречи на другото.

— Толкова по-зле, да става каквото ще. Изпращам утре сутринта писмото. Къде ще отидем да спим, като излезем оттук?

— При метр Ла Юриер. Нали знаеш, в малката стая, където искаше да ме промушиш, когато още не бяхме Орест и Пилад.

— Добре. Ще пратя писмото в Лувъра по нашия приятел.

В този момент завесата се вдигна и двете дами запитаха едновременно:

— Е какво става? Къде са Орест и Пилад?

— Дявол да го вземе — отговори Коконас, — Пилад и Орест умират от глад и от любов!

На другия ден метр Ла Юриер отнесе в девет часа в Лувъра почтителното послание на граф Анибал дьо Коконас.