Кралица Марго

Глава 34Господ разполага

Както беше казал херцогът на младите хора, дълбока тишина цареше в Лувъра.

Маргьорит и херцогиня дьо Невер бяха тръгнали за улица Тизон. Коконас и Ла Мол побързаха да ги настигнат. Кралят и Анри скитаха из града. Херцог д’Алансон се беше прибрал и стоеше в смътно и неспокойно очакване на събитията, за които му беше намекнала майка му. И най-сетне Катерина бе легнала, а баронеса дьо Сов седеше до нея и й четеше някакви италиански приказки, от които добрата кралица се смееше с глас.

От много време Катерина не беше изпадала в такова чудесно настроение. След като закуси с апетит заедно с придворните си дами, след като се посъветва с лекаря и прегледа всекидневните сметки на дома, тя заповяда да се прочете молитва за успеха на някакво твърде важно начинание за щастието на нейните деца. Катерина имаше този чисто флорентински навик да поръчва при известни обстоятелства молитви и богослужения, чиято цел беше известна само на господ и на нея.

Накрая се видя отново с Рьоне и си избра измежду безбройните благоуханни пакетчета няколко нови разхубавителни средства.

— Проверете — каза Катерина — дали дъщеря ми, наварската кралица, е в покоите си и ако е там, поканете я да поседи при мен.

Пажът, към когото бе отправена тази заповед, излезе и миг по-късно се върна, придружен от Жийон.

— Как? — каза кралицата-майка. — Аз повиках господарката, а не придворната дама.

— Ваше величество — каза Жийон, — помислих, че трябва лично да ви кажа, че наварската кралица излезе със своята приятелка херцогиня дьо Невер.

— Излязла в този час? — смръщи вежди Катерина. — И къде може да е отишла?

— На един сеанс по алхимия — отговори Жийон, — който ще се състои в двореца дьо Гиз в павилиона на херцогиня дьо Невер.

— И кога ще се върне? — запита кралицата-майка.

— Сеансът ще продължи до късно през нощта — отговори Жийон, — така че възможно е нейно величество да остане до утре сутринта при приятелката си.

— Щастлива е наварската кралица! — измърмори Катерина. — Тя има приятелки и е кралица. Носи корона, наричат я „ваше величество“, а няма поданици. Наистина е щастлива!

След тази остроумна забележка, която накара слушателите вътрешно да се усмихнат, Катерина каза:

— В края на краищата, като е излязла… Кога излезе, казвате?

— Преди половин час, ваше величество.

— Всичко върви от хубаво към по-хубаво. Свободна сте!

Жийон се поклони и излезе.

— Продължете, Шарлот — каза кралицата.

Баронеса дьо Сов продължи да чете. След десет минути Катерина я спря.

— Добре, че се сетих — каза тя, — нека да отпратят постовете от галерията.

Това беше сигналът, очакван от Морвел.

Изпълниха заповедта на кралицата-майка, а баронеса дьо Сов продължи да чете.

Беше чела близо четвърт час без прекъсване, когато дълъг, протяжен, страшен вик долетя до стаята и косите на всички присъстващи настръхнаха.

Последва незабавно револверен изстрел.

— Какво има? — каза Катерина. — Защо не четете, Карлота?

— Ваше величество — каза пребледняла младата жена, — нима не чухте?

— Какво? — запита Катерина.

— Този вик.

— И револверния изстрел? — добави капитанът от гвардията.

— Вик, револверен изстрел, аз нищо не съм чула… Впрочем нима е странно в Лувъра да се чуе вик или револверен изстрел! Четете, четете, Карлота!

— Но чуйте, ваше величество — настоя баронеса дьо Сов, докато господин дьо Нансе стоеше прав с ръка на шпагата си, не смеейки да излезе без разрешението на кралицата. — Слушайте, чуват се стъпки, проклятия!

— Ще заповядате ли да се осведомя, ваше величество? — запита капитанът.

— В никакъв случай, господине. Останете там, където сте — каза Катерина, като седна в леглото, за да даде повече тежест на заповедта си. — Кой ще ме защищава в случай на тревога? Сигурно някои пияни швейцарци се бият.

Спокойствието на кралицата, противопоставено на ужаса, който бе овладял всички останали, беше толкова очевидно, че независимо от свенливостта си баронеса дьо Сов втренчи въпросителен поглед в кралицата.

— Но, ваше величество — извика тя, — като че ли убиват някого!

— Кого смятате, че убиват?

— Наварския крал, ваше величество, шумът идва от неговите стаи.

— Глупачка! — прошепна кралицата, чиито устни, въпреки самообладанието, започнаха да се движат странно, сякаш тя шепнеше молитва. — Глупачка, която вижда своя наварски крал навсякъде!

— Боже мой, боже мой! — извика баронеса дьо Сов и се отпусна в креслото си.

— Свърши се — каза Катерина и се обърна към дьо Нансе: — Капитане, надявам се, че ако има скандал в двореца, утре ще накажете строго виновниците. Продължавайте да четете, Карлота!

И Катерина също се отпусна на възглавницата безчувствена, сякаш отмаляла, а присъстващите забелязаха, че едри капки пот се стичат по лицето й.

Баронеса дьо Сов се подчини на нейната изрична заповед, но само очите и гласът й я изпълняваха. Мисълта й блуждаеше съвсем другаде и тя си представяше страшната опасност, надвиснала над любимата глава. Най-сетне след няколко минути душевна борба тя се почувства така разкъсвана между тревогата и етикета, че гласът й стана неразбираем, книгата се изплъзна от ръцете й и тя припадна.

Внезапно се чу силен трясък. Тежки, забързани стъпки разтърсиха коридора. Прокънтяха два изстрела и стъклата звъннаха, а Катерина, изненадана, че борбата продължава толкова дълго, се изправи на свой ред бледа, с разширени очи. И точно когато гвардейският капитан се готвеше да изскочи навън, тя го спря с думите:

— Всички да останат тук, аз сама ще отида да проверя.

Ето какво ставаше или по-скоро какво бе станало.

Дьо Муи бе получил сутринта от Ортон ключа от стаята на Анри. В този ключ, който беше пробит, беше пъхнато навито на руло листче. Той го измъкна с една игла.

Това беше паролата на Лувъра за идващата нощ.

Освен това Ортон му предаде устно думите на Анри, който канеше дьо Муи да отиде при него в десет часа в Лувъра.

В девет часа и половина дьо Муи се облече с ризница, чиято здравина бе имал случай да изпита неведнъж, сложи над нея копринената си дреха, закачи шпагата си, пъхна в колана двата револвера, а над всичко това метна прословутия вишнев плащ на Ла Мол.

Ние проследихме как, преди да се върне у дома си, Анри бе решил да направи посещение на Маргьорит и как бе стигнал по тайната стълба точно в подходящия момент, за да се сблъска с Ла Мол в спалнята на кралицата и да заеме мястото му пред очите на краля в трапезарията. Точно в същия миг благодарение на паролата, изпратена от Анри, и главно поради прословутия вишнев плащ дьо Муи мина през пропуска на Лувъра.

Младият човек се качи право у наварския крал, подражавайки сполучливо, както обикновено, походката на Ла Мол. В преддверието го чакаше Ортон.

— Господин дьо Муи — каза планинецът, — кралят излезе, но ми заповяда да ви поканя в стаята му и да ви кажа да го чакате. Ако закъснее много, поръча да си легнете в неговото легло.

Дьо Муи влезе, без да иска друго обяснение, защото думите на Ортон всъщност бяха повторение на казаното сутринта. За да убие времето, дьо Муи взе перо и мастило, приближи се до една великолепна карта на Франция, закачена на стената, започна да пресмята и да отбелязва етапите от Париж до По.

Но това занимание беше работа за четвърт час и дьо Муи скоро започна да се чуди какво да прави.

Той се поразходи из стаята, разтърка очи, прозина се, седна, стана, пак седна. Най-сетне, възползувайки се от поканата на Анри, оправдан впрочем от съществуващата близост между принцовете и техните придворни, той остави на нощната маса револверите и запалената лампа, изтегна се на широкото легло с тъмни завеси в дъното на стаята, плъзна голата шпага до бедрото си и сигурен, че няма да го изненадат, още повече, че прислужникът бдеше в съседната стая, той се унесе в дълбок сън, който скоро разтърси балдахина: дьо Муи хъркаше като истински стар войник и в това отношение можеше да съперничи дори на наварския крал.

Точно в този момент шестима мъже с шпаги в ръка и ками в колана се плъзнаха мълчаливо в коридора, който чрез малка вратичка се свързваше с покоите на Катерина, а с по-голяма — със стаите на Анри.

Един от шестимата вървеше отпред. Освен извадената шпага и кама, остра като ловджийски нож, той носеше и двата си верни револвера, закачени на колана със сребърни аграфи. Този мъж беше Морвел.

Като стигна до вратата на Анри, той се спря.

— Проверихте ли дали часовоите в коридора са си отишли? — запита той мъжа, който като че ли предвождаше малката група.

— Не остана нито един — отговори лейтенантът.

— Добре — каза Морвел, — сега трябва да се осведомим за едно: дали човекът, когото търсим, е у дома си.

— Но — каза лейтенантът, дръпвайки ръката на Морвел, който посегна към вратата, — капитане, този апартамент е на наварския крал!

— Кой ви казва нещо друго? — запита Морвел.

Помощниците му се спогледаха изненадани, а лейтенантът отстъпи.

— Охо — каза той, — да задържим някого в този час в Лувъра, и то в покоите на наварския крал?

— Какво ще кажете — запита Морвел, — ако ви кажа, че ще задържите самия наварски крал?

— Ще ви кажа, капитане, че това съвсем не е шега и без заповед, подписана от ръката на Шарл IX…

— Четете — каза Морвел.

И като измъкна изпод дрехата си заповедта, която му бе връчила Катерина, той я подаде на лейтенанта.

— Добре — каза той, след като я прочете, — нямам повече възражения.

— Готов ли сте?

— Готов.

— А вие? — обърна се Морвел към другите петима.

Те се поклониха почтително.

— И така, слушайте, господа — каза Морвел, — предлагам ви следния план: двама от вас ще останат на тази врата, двама на вратата на спалнята и двама ще влязат с мене.

— А след това? — запита лейтенантът.

— Запомнете добре: заповядано ни е да попречим на арестувания да вика, да крещи, да се съпротивява. Всяко нарушение на тази заповед ще бъде наказано със смърт.

— Да вървим тогава. Нали има заповед — каза лейтенантът на единия от групата, който заедно с него трябваше да придружи Морвел при краля.

— Съвършено вярно — каза Морвел.

— Горкият наварски крал! — каза един от мъжете. — Писано е било там горе, че няма да се отърве.

— И долу — каза Морвел, като взе заповедта от ръцете на лейтенанта и я прибра.

Морвел пъхна в ключалката ключа, който му беше дала Катерина, и оставяйки двама души на пост до външната врата, както бе уговорено, влезе с другите четирима в преддверието.

Ортон помисли, че господарят му се връща и побърза да го посрещне, но изведнъж се озова лице с лице срещу петима въоръжени мъже.

Като видя зловещото лице на Морвел, когото наричаха кралеубиец, верният служител отстъпи и препречи с тялото си втората врата.

— Кои сте вие? — запита Ортон. — Какво искате?

— В името на краля — отговори Морвел. — Къде е господарят ти!

— Моят господар ли?

— Да, наварският крал.

— Наварският крал не е в стаята си — каза Ортон, бранейки вратата. — Така че не можете да влезете вътре.

— Предлог, лъжа — каза Морвел. — Хайде назад!

Беарнците са упорити. Ортон изръмжа като куче от своите планини и не се стресна.

— Няма да влезете! — каза той. — Кралят не е тук.

И се вкопчи във вратата.

Морвел даде знак. Четиримата мъже се хвърлиха върху непокорника, издърпаха го от вратата, в която той се беше вкопчил, и тъкмо когато се готвеше да извика, Морвел му запуши устата с ръка.

Ортон ухапа яростно убиеца, който отдръпна ръката си с глух вик и удари с дръжката на шпагата си прислужника по главата. Ортон се олюля и падна, викайки:

— Тревога, тревога, тревога!

Гласът му стихна, той загуби съзнание.

Убийците прескочиха тялото му, двама останаха при вратата, а другите двама влязоха в спалнята, предвождани от Морвел.

На светлината на запалената лампа върху нощната масичка те видяха леглото. Завесите бяха спуснати.

— Охо — каза лейтенантът, — той като че ли престана да хърка.

— Напред! — заповяда Морвел.

При този глас един дрезгав вик, който приличаше по-скоро на лъвски рев, отколкото на човешки глас, се разнесе иззад завесите; те се разтвориха със замах и един мъж, облечен в броня, с шлем, скриващ главата до очите, се появи с два револвера в ръце и с шпага на колене.

Морвел едва зърна лицето и като позна дьо Муи, почувствува как косите му настръхват. Той страшно пребледня, устата му се изпълни с пяна и сякаш видял призрак, убиецът отстъпи назад.

Внезапно въоръженото лице стана и направи крачка напред, докато Морвел отстъпваше, така че заплашеният сякаш нападаше, а заплашващият бягаше.

— Ах, злодей! — извика глухо дьо Муи. — Дошъл си да ме убиеш, както уби баща ми!

Двамата помощници на Морвел, които бяха влезли с него в кралската стая, единствени чуха тези страшни думи. Но едновременно с думите единият от пистолетите се насочи към челото на Морвел. Морвел се отпусна на колене точно когато дьо Муи натискаше спусъка. Куршумът засегна един от хората му зад него и той падна пронизан в сърцето. В същия момент Морвел също стреля, но куршумът му се сплеска в бронята на дьо Муи.

Тогава, замахвайки, като измери добре разстоянието, дьо Муи разсече черепа на втория войник с широката си шпага и като се обърна към Морвел, я кръстоса с неговата.

Борбата беше жестока, но кратка. При четвъртата схватка Морвел почувства в гърлото си студената стомана. Той изхриптя и падна възнак, повличайки лампата, която угасна.

Възползувайки се от тъмнината, дьо Муи, силен и гъвкав като герой на Омир, се спусна с наведена глава към преддверието, събори единия от пазачите, отблъсна другия, премина като мълния между двамата пазачи на външната врата, избягна два куршума, които само одраскаха стената на коридора, и от този момент бе спасен, защото му оставаше още един пълен револвер освен шпагата, която нанасяше такива страшни удари.

За миг дьо Муи се поколеба дали да отиде при херцог д’Алансон, чиято врата му се стори, че се отваря, или да се опита да се измъкне от Лувъра. Реши, че второто е по-умно и пак се спусна да тича, като прескачаше по десет стъпала наведнъж, дотича до пропуска, произнесе двете думи на паролата и изскочи, викайки:

— Тичайте горе, убиват по заповед на краля!

Използвайки изумлението на часовоите, предизвикано от думите му и от револверните изстрели, той си плю на петите и изчезна по улица Кок, без да е получил дори една драскотина.

Точно в този миг Катерина бе спряла своя капитан с думите:

— Останете тук, аз ще отида лично да проверя.

— Но, ваше величество — отговори капитанът, — опасността, на която бихте могли да се изложите, ми повелява да ви придружа.

— Останете тук, господине — каза Катерина с още по-заповеднически тон. — Останете! Кралете са защитени от сила, много по-могъща от човешката шпага.

Капитанът се подчини.

Тогава Катерина взе една лампа, обу велурени пантофи, излезе от стаята си, тръгна по коридора, още изпълнен с пушечен дим, и се отправи безстрастна и студена като сянка към апартамента на наварския крал.

Там отново се беше възцарило мълчание.

Катерина стигна до външната врата, прекрачи прага и в преддверието първо видя припадналия Ортон.

— Аха — каза тя, — ето го прислужника. По-нататък несъмнено ще видим и господаря.

И мина през втората врата.

Там се спъна в нечий труп. Наведе лампата: видя войника с разцепената глава. Той беше мъртъв.

На три крачки лежеше лейтенантът, пронизан с куршум, в предсмъртни хъркания.

И най-сетне пред леглото един човек със смъртнобледо лице, чиято кръв изтичаше от двете рани на шията, се мъчеше да се повдигне, опирайки се на сгърчените си ръце.

Беше Морвел.

Тръпка премина по жилите на Катерина. Тя видя празното легло, огледа стаята, мъчейки се напразно да открие сред тримата проснати в кръвта си мъже желания труп.

Морвел позна кралицата. Очите му страшно се разшириха и той протегна към нея отчаяно ръка.

— Е — запита Катерина полугласно, — къде е той, какво стана, нещастнико, нима го оставихте да се измъкне?

Морвел се опита да разчлени няколко думи, но от раната му излезе само неразбираемо свистене, червена пяна изби по устните му и той поклати глава в знак на безсилие и болка.

— Говори — извика Катерина, — обясни ми, кажи ми поне една дума!

Морвел показа раната си, отново се опита да каже нещо, направи усилие, но изхърка дрезгаво и припадна.

Тогава Катерина се огледа: бе заобиколена само от трупове и умиращи. Кръвта се лееше на вълни в стаята и безмълвието на смъртта се носеше над цялата тази сцена.

Отново се обърна към Морвел, но не успя да го свести: този път той остана не само безмълвен, но и неподвижен. Изпод дрехата му се подаваше един лист — заповедта, подписана от краля. Катерина я грабна и я скри в пазвата си.

В този миг подът зад нея леко изскърца. Тя се обърна и видя прав на вратата херцог д’Алансон, привлечен въпреки волята си от шума и сякаш омагьосан от зрелището.

— Вие тук? — каза кралицата.

— Да, ваше величество. Но какво става, за бога? — запита херцогът.

— Върнете се в стаята си, Франсоа, и скоро ще научите.

Д’Алансон знаеше много повече, отколкото предполагаше Катерина. Той беше чул още първите стъпки, отекнали в коридора. Като видя, че групата влиза в покоите на наварския крал, свърза този факт с думите на Катерина, отгатна какво ще стане и се зарадва, че ръка, по-силна от неговата, ще премахне този опасен приятел.

Скоро изстрели и бързи стъпки на беглец привлякоха вниманието му и в светлата ивица от неговата открехната врата той видя как по стълбището изчезва вишневият плащ, който му беше твърде добре познат, за да го обърка.

— Дьо Муи! — възкликна той. — Дьо Муи при зет ми Анри дьо Навар! Не, невъзможно! Дали не е бил Ла Мол?

Тогава го обзе безпокойство. Той си спомни, че младият човек му бе препоръчан лично от Маргьорит. И желаейки да се увери дали е бил той, или не, д’Алансон се изкачи бързо в стаята на своите двама придворни. Тя беше празна. Но в един ъгъл видя закачен прословутия вишнев плащ. Съмненията му се потвърдиха. Не беше Ла Мол, а дьо Муи.

Все още блед, треперейки да не би хугенотът да бъде разкрит и да издаде тайните на заговора, той се спусна към пропуска на Лувъра. Там научи, че вишневият плащ се бе измъкнал здрав и читав, подхвърляйки, че в Лувъра убиват по заповед на краля.

— Излъгал се е — прошепна д’Алансон, — убиват по заповед на кралицата-майка.

И се върна към полесражението, където завари Катерина, блуждаеща между мъртвите като хиена.

По заповед на майка си младият човек се прибра в стаята си с престорено спокойствие и покорство въпреки бурните мисли, които го вълнуваха.

Катерина, отчаяна от този отново пропаднал опит, извика своя капитан, заповяда му да вдигнат труповете и да отнесат Морвел, който беше само ранен, в дома му и поръча да не будят краля.

— О — прошепна тя, влизайки в покоите си, навела глава. — Той се измъкна и този път. Божията ръка е простряна над него. Той ще царува! Ще царува!

После отвори вратата на своята стая, прокара ръка по челото си и си придаде весело изражение.

— Какво става, ваше величество? — запитаха всички присъстващи с изключение на баронеса дьо Сов, премного изплашена, за да задава въпроси.

— Нищо — отговори Катерина. — Празен шум.

— О! — възкликна баронеса дьо Сов, сочейки пода зад Катерина. — Ваше величество казва, че нищо не се е случило, а всяка ваша стъпка оставя следа по килима.