Кралица Марго

Глава 53Актеон

Останал сам, Шарл се учуди, че не вижда около себе си нито едно от двете си най-верни същества: дойката Мадлен и неговата хрътка Актеон.

„Дойката сигурно е отишла у някой познат хугенот да пее псалми. А Актеон ми се сърди, че го бих с камшик тази сутрин.“

Шарл взе една свещ и отиде в стаята на дойката. Тя не беше там. Една врата от апартамента на Мадлен водеше към оръжейната. Шарл се приближи до нея.

Но изведнъж пак бе обхванат от внезапен пристъп. Кралят страдаше така, като че разкъсваха вътрешностите му с нажежено желязо. Изгаряше го неутолима жажда. Той забеляза на една маса чаша мляко и я изпи на един дъх. Това малко го облекчи.

Тогава пак взе свещта и влезе в оръжейната.

За негово голямо учудване Актеон не изтича да го посрещне. Дали го бяха затворили? В такъв случай той щеше да усети, че господарят му се е върнал от лов и щеше да заскимти.

Шарл извика, изсвири — нищо.

Той пристъпи четири крачки и понеже светлината на свещта проникваше чак до ъгъла на оръжейната, видя там просната върху плочите безжизнена маса.

— Хоп, Актеон, хоп! — извика Шарл и изсвири отново.

Кучето не помръдна.

Шарл изтича при него и го докосна. Бедното животно беше вцепенено и хладно. От муцуната му, свита от болка, бяха изтекли няколко капки злъчка, смесени с разпенена кървава лига. Кучето бе намерило в оръжейната една шапка на господаря си и бе умряло, притиснало глава до този предмет, напомнящ му приятеля.

При тази гледка, която го накара да забрави собствените си болки и му възвърна цялата енергия, гняв закипя в душата на Шарл, прииска му се да изкрещи, но оковани в своето величие, кралете не са свободни да се поддадат на този пръв порив, с който толкова естествено всеки човек изразява вълнуващите го чувства на обич или самозащита. Шарл размисли, че тук може би се крие измяна, и замълча.

Тогава коленичи пред кучето и разгледа трупа с опитно око. Очите бяха стъклени, езикът червен и осеян с пъпки. Странна болест, от която Шарл потръпна. Кралят сложи ръкавиците си, които бе свалил преди малко и ги бе пъхнал в колана си, повдигна посинялата устна на кучето, за да разгледа зъбите, и забеляза във вдлъбнатините между тях, както и върху острите кучешки зъби някакви белезникави остатъци.

Той издърпа тези остатъци и видя, че е хартия. Около хартията възпалението беше много по-силно, венците — подути и кожата разядена като от сярна киселина.

Шарл се огледа внимателно наоколо си. По килима се търкаляха две-три късчета хартия, подобна на тази, която бе намерил в устата на кучето. На едното от парчетата, по-голямо от другите, личеше гравюра.

Косите на Шарл настръхнаха. Той позна върху това парче гравюрата, изобразяваща ловец със соколи, която Актеон бе откъснал от книгата за ловното изкуство.

— Ах! — каза той пребледнял. — Книгата е била напоена с отрова.

После изведнъж, си припомни някои неща и извика:

— Хиляди дяволи, аз пипах всяка страница с пръсти, на всяка плюнчех пръста си. Тези припадъци, болки, повръщания!… Аз съм загубен!

Шарл остана за миг неподвижен, смазан от тази ужасна мисъл. После изведнъж скочи с глух стон и се спусна към вратата на оръжейната.

— Метр Рьоне — извика той, — метр Рьоне флорентинеца. Веднага да отиде някой до Пон Сен-Мишел и да ми го доведе. След десет минути да е тук. Бързо на конете! Вземете и резервен кон, за да се върнете по-бързо. Ако метр Амброаз Паре дойде, поканете го да чака.

Гвардеецът се спусна да изпълни заповедта.

— О — прошепна Шарл, — дори да трябва да подложа всички на изтезания, ще узная кой е занесъл книгата на Анрио!

И с обляно в пот чело, със сгърчени ръце, задъхан, Шарл застана, вперил очи в трупа на своето куче.

Десет минути по-късно на вратата плахо и неспокойно почука Флорентинецът. Има съвести, на които винаги нещо им тежи.

— Влезте — каза Шарл.

Парфюмеристът влезе. Шарл пристъпи властно към него със свити устни.

— Викали сте ме, ваше величество — каза Рьоне разтреперан.

— Вие сте опитен химик, нали?

— Ваше величество…

— И знаете всичко, което знаят най-учените лекари.

— Ваше величество преувеличава.

— Не. Майка ми ми е казвала. Освен това аз ви имам доверие и предпочитам да се посъветвам с вас, отколкото с някой друг. Погледнете — продължи Шарл, като откри трупа на кучето, — погледнете, моля ви, какво има кучето между зъбите си и кажете от какво е умряло.

Докато Рьоне със свещ в ръка се наведе до земята не само за да се подчини на краля, но и за да прикрие вълнението си, Шарл прав, втренчил поглед в този човек, чакаше с лесно разбираемо нетърпение думите му, които щяха да бъдат негова смъртна присъда или залог за избавление.

Рьоне измъкна от джоба си нещо като скалпел, разтвори муцуната на кучето и с острието измъкна парченцата хартия от венците. После се вгледа продължително и внимателно в злъчката и кръвта, избликнали от раничките.

— Ваше величество — каза той, като трепереше — откривам трагични симптоми.

Ледена тръпка премина по вените на Шарл и проникна чак до сърцето му.

— Да — каза той, — това куче е отровено, нали?

— Страхувам се, че е така, ваше величество.

— С каква отрова?

— Струва ми се минерална.

— Можете ли да установите с положителност, че е отровено?

— Разбира се. Ако го отворя и разгледам, стомаха.

— Отворете го. Не искам да остане ни най-малко съмнение.

— Ще трябва да извикаме някой да ми помогне.

— Аз ще ви помогна — каза Шарл.

— Вие, ваше величество?

— Да, аз. И ако е отровено, какви симптоми ще открием?

— Червени петна и „херборизиране“ в стомаха.

— Хайде — каза Шарл, — на работа.

С един замах на скалпела Рьоне разпори гръдния кош на кучето и го отвори с двете си ръце, докато Шарл, коленичил на земята, му светеше със сгърчена, трепереща ръка.

— Погледнете, ваше величество — каза Рьоне, — вижте, ето ви явни следи. Нали ви казах, че ще има червени петна, а тези вени, тези кървящи вени, които приличат на корени на растения, тях обозначих с думата „херборизиране“. Тук има всичко, което търсех.

— Значи, кучето е отровено?

— Да, ваше величество.

— С минерална отрова?

— По всяка вероятност.

— А какво би трябвало да чувства човек, който поради недоглеждане е глътнал от същата отрова?

— Силна болка в главата, вътрешно горене, като че ли е глътнал разпалени въглища, болки в червата, повръщане.

— А ще чувствува ли жажда?

— Неутолима.

— Така, така — прошепна кралят.

— Напразно се мъча да отгатна целта на въпросите ви, ваше величество.

— Няма защо да се мъчите. Не е необходимо да знаете. Отговаряйте на въпросите ми и толкова.

— Нека ваше величество пита.

— Каква противоотрова трябва да вземе човек, който е глътнал същата отрова като моето куче?

— Има различни видове минерални отрови. Бих желал, преди да ви отговоря, да узная за каква отрова става дума. Ваше величество знае ли как се е отровило кучето?

— Да — каза Шарл, — то изяде лист от една книга.

— Лист от книга?

— Да.

— Ваше величество има ли тази книга?

— Ето я — каза Шарл и свали книгата за ловното изкуство от лавицата.

Рьоне трепна от изненада и това не убягна на краля.

— Кучето е изяло лист от тази книга? — заекна Рьоне.

— Да, от тази.

И Шарл показа откъснатата страница.

— Позволявате ли да откъсна още една, ваше величество?

— Позволявам.

Рьоне откъсна един лист и го доближи до свещта. Хартията пламна и силна чеснова миризма изпълни оръжейната.

— То е било отровено с разтвор от арсеник — каза Рьоне.

— Сигурен ли сте?

— Както ако го бях приготвил аз.

— А противоотровата?…

Рьоне поклати глава.

— Как? — запита пресипнало Шарл. — Нима няма лек?

— Най-доброто и ефикасно лекарство е белтък от яйце, разбит в мляко, но…

— Но… какво?

— Би трябвало да се вземе веднага, иначе…

— Иначе?

— Ваше величество, това е страшна отрова — каза Рьоне.

— Но все пак не убива веднага, нали? — запита Шарл.

— Не, но убива сигурно. Все едно за колко време, а понякога дори това време може да е предварително пресметнато.

Шарл се облегна на мраморната маса.

— А сега — каза кралят, поставяйки ръка на рамото на Рьоне — кажете, нали тази книга ви е позната?

— На мен, ваше величество! — възкликна пребледнял Рьоне.

— Да, на вас, като я видяхте, вие се издадохте.

— Ваше величество, заклевам ви се…

— Слушайте, Рьоне — прекъсна го Шарл, — вие отровихте наварската кралица с ръкавици, принц де Порсиан с дим от лампа, опитахте се да отровите принц дьо Конде с мускал. Рьоне, ще заповядам да ви смъкнат кожата парче по парче с нажежени щипци, ако не ми кажете на кого е тази книга!

Флорентинецът, видя, че няма шега с гнева на Шарл и реши да отвърне дръзко.

— Ако кажа истината, ваше величество, кой ще ми гарантира, че няма да бъда наказан по-жестоко, отколкото ако замълча?

— Аз.

— Давате ли ми вашата кралска дума?

— Честна кралска дума, вие ще спасите живота си — каза кралят.

— В такъв случай ще ви кажа. Книгата е моя.

— Ваша? — извика Шарл, като отстъпи и загледа отровителя като обезумял.

— Да, моя.

— И на кого я дадохте вие?

— Нейно величество кралицата-майка я взе от мен.

— Кралицата-майка? — извика Шарл.

— Да.

— С каква цел?

— Струва ми се, за да я изпрати на наварския крал който бил поискал от херцог д’Алансон подобна книга, за да изучи лова със соколи.

— О! — извика Шарл. — Така. Сега разбирам всичко! Тази книга наистина беше у Анрио. Има съдба и аз понасям ударите й!

Шарл бе обхванат от пристъп на суха и силна кашлица, последвана от нова болезнена криза в стомаха. Той глухо извика два-три пъти и се отпусна на стола.

— Какво ви е, ваше величество? — запита уплашено Рьоне.

— Нищо — каза Шарл, — само че съм жаден. Дайте ми да пия.

Рьоне наля чаша вода и я подаде с трепереща ръка на Шарл. Той я изпи на един дъх.

— А сега — каза кралят, като взе перо и го натопи в мастило — напишете на тази книга…

— Какво да напиша?

— Това, което ви продиктувам: „Това ръководство за лов със соколи кралицата-майка Катерина Медичи получи от мен.“

Рьоне взе перото и написа каквото му заповяда кралят.

— А сега подпишете.

Флорентинецът подписа.

— Вие ми обещахте да ми спасите живота — каза той.

— Що се отнася до мен, ще сдържа думата си.

— А кралицата-майка? — запита Рьоне.

— О — отговори Шарл, — това не е моя работа. Ако ви нападнат, отбранявайте се.

— Ваше величество, мога ли да напусна Франция, ако видя, че животът ми е в опасност?

— Ще ви отговоря след петнадесет дни.

— А междувременно.

Шарл смръщи вежди и докосна с пръст бледите си устни.

— О, бъдете спокоен, ваше величество.

И щастлив, че се е отървал така леко, флорентинецът се поклони и излезе.

В същото време на прага на вратата се появи дойката.

— Какво ти е, Шарло? — запита тя.

— Дойке, намокрих си краката в росата и ми е лошо.

— Вярно, ти си пребледнял, Шарло.

— Това е от слабост. Дай ми ръката си, дойке, искам да си легна.

Дойката се спусна към него. Шарл се облегна на ръката й и тръгна към стаята си.

— А сега — каза той — ще си легна съвсем сам.

— А ако дойде Амброаз Паре?

— Ще му кажеш, че ми е по-добре и нямам нужда от него.

— Не искаш ли да ти дам нещо?

— Едно просто лекарство — каза Шарл, — белтъци, разбити в мляко. Дойке — продължи той, — горкият Актеон умря. Трябва утре сутрин да го погребем в някое кътче на градината. Той беше един от най-добрите ми приятели… Ще заповядам да му поставят паметник… ако имам време.