Кралица Марго

Глава 40Атриди18

След завръщането си в Париж Анри д’Анжу още не се беше видял насаме с майка си Катерина, на която, както е известно, беше любим син.

За него това не беше празно задължение, нито тягостен ритуал, а изпълнение на приятен синовен дълг, защото дори да не обичаше майка си, поне беше сигурен, че е обичан нежно от нея.

Катерина действително предпочиташе този свой син може би заради неговата храброст, а може би и заради неговата красота, защото тя освен майка беше и жена и според някои скандални хроники Анри д’Анжу напомнял на флорентинката щастливата епоха на тайните й любовни връзки.

Катерина единствена знаеше за завръщането на херцог д’Анжу в Париж, което щеше да остане неизвестно за Шарл IX, ако случайността не го беше завела пред двореца дьо Конде точно когато брат му излизаше оттам. Шарл го чакаше едва на другия ден и Анри д’Анжу се надяваше да скрие от него двете цели, поради които бе пристигнал един ден по-рано: посещението си при красивата Мари дьо Клев, принцеса дьо Конде, и срещата си с полските пратеници.

Тази своя последна постъпка, чиито причини не бяха ясни на Шарл, херцог д’Анжу трябваше да обясни на майка си. И читателят, който както Анри дьо Навар сигурно се е заблудил относно тази постъпка, ще се възползува от обяснението.

И така, когато дълго очакваният херцог д’Анжу, влезе при майка си, Катерина, толкова студена и пресметлива обикновено, Катерина, която след заминаването на любимия си син не бе целувала никого така горещо освен Колини, обречен на смърт следващия ден, разтвори обятия за любимото си дете и го притисна до гърдите си в изблик на майчина любов, изненадващ за нейното изсушено сърце.

После го отдалечи от себе си, изгледа го и пак го разцелува.

— Ах, ваше величество — каза той, — понеже небето ми дава радостта да целуна без свидетели майка си, утешете най-нещастния човек на света!

— Боже мой, скъпо дете, какво се е случило?

— Нищо ново, майко. Аз обичам и съм обичан. Но именно тази любов е моето нещастие.

— Обяснете ми, синко! — каза Катерина.

— О, майко… тези пратеници, моето заминаване…

— Да — каза Катерина, — пратениците дойдоха и заминаването е неотложно.

— Не е неотложно, майко, но брат ми ще го ускори. Той ме ненавижда. Аз го засенчвам, затова иска да се отърве от мен.

Катерина се усмихна.

— Като ви дава престол, клети коронован нещастнико!

— О, какво ми важи, майко — поде Анри тревожно, — аз не искам да замина. Аз, френски принц, възпитан в страната на най-изящните нрави до най-добрата майка, обичан от най-очарователната жена на земята, да отида сред снеговете на края на света, да загина бавно сред тези груби хора, които пиянстват от сутрин до вечер и ценят достойнствата на краля си не повече от съдържанието на една бъчва! Не, майко, не искам да замина. Ще умра там!

— Хайде, Анри — каза Катерина, стискайки ръцете на сина си, — хайде, кажете ми истинската причина.

Анри сведе очи, сякаш не се осмеляваше дори пред майка си да признае какво става в сърцето му.

— Няма ли друга причина — запита Катерина, — не толкова сантиментална, по-разумна, политическа?

— Майко, не е моя грешка, ако тази мисъл е влязла в главата ми и може би заема повече място, отколкото би трябвало, но не ми ли казахте вие самата, че хороскопът, съставен при раждането на брат ми Шарл, му е предсказал ранна смърт?

— Да — каза Катерина, — но един хороскоп може да лъже, синко. Аз самата съм готова в този момент да си помисля, че всичките хороскопи лъжат.

— Но нали неговият хороскоп предсказваше това?

— В хороскопа му се говореше за четвърт век. Но там не се казваше дали ще живее четвърт век, или ще царува четвърт век.

— Майко, направете така, че да остана тук. Брат ми е почти двадесет и четири годишен. След една година ще бъдем наясно.

Катерина се замисли дълбоко.

— Да — каза тя, — би било добре да останете, ако можеше.

— О, помислете, майко, какво нещастие ще бъде за мен, ако се окаже, че съм разменил френската корона с полска. Да се измъчвам там при мисълта, че можех да царувам в Лувъра сред този елегантен, образован двор, близо до най-добрата майка на света, чиито съвети биха ми спестили половината от работата и от умората, защото тя, свикнала да носи заедно с баща ми част от държавното бреме, не би отказала да го раздели и с мен. Ах, майко, аз бих станал велик монарх!

— Хайде, хайде, скъпо дете — каза Катерина, чиято най-сладка надежда беше това бъдеще, — не се отчайвайте! Не сте ли измислили някакво средство за уреждане на този въпрос?

— Разбира се, че съм мислил. И именно за това дойдох два-три дни по-рано, отколкото ме очакваха, като заблудих брат ми Шарл, че съм се върнал заради принцеса дьо Конде. Но аз пресрещнах Ласко, най-важния пратеник, казах му кой съм и при тази първа среща направих всичко възможно, за да ме намрази и се надявам, че успях.

— Скъпо дете — каза Катерина, — не бива така. Трябва да поставите интереса на Франция над вашите вкусове.

— Майко, интересът на Франция изисква ли в случай на злополука с брат ми Шарл да царува херцог д’Алансон или наварският крал?

— О, наварският крал ли? Никога, никога! — прошепна Катерина и безпокойство забули пак челото й, както винаги, когато се поставяше този въпрос.

— Бога ми — продължи Анри, — брат ми д’Алансон не е по-добър и не ни обича повече.

— Какво каза Ласко? — запита Катерина.

— Ласко сам се поколеба, когато го накарах да поиска по-скоро аудиенция. О, ако можеше да пише в Полша и да анулира избора ми.

— Безумие, синко, безумие… Думата на народното събрание е свещена.

— Най-сетне, майко, не би ли могло тези поляци да приемат брат ми вместо мен?

— Това не е невъзможно, но е трудно — отговори Катерина.

— Няма значение. Опитайте, постарайте се, поговорете с краля, майко. Обяснете всичко с любовта ми към принцеса дьо Конде. Кажете, че съм луд по нея, че съм си загубил ума. Всъщност той ме видя, като излизах от двореца на принца с Гиз, който в този случай постъпва като добър приятел.

— Да, за да образува лига. Вие не го виждате, но аз много добре го виждам.

— Напротив, майко, напротив, виждам, но междувременно го използвам. Какво лошо има в това един човек да ни прави услуга, като същевременно прави услуга на себе си.

— И какво каза кралят, като ви видя?

— Сякаш повярва, че единствено любовта ме е довела в Париж.

— А не ви ли поиска сметка какво сте правили през останалата част от нощта?

— Поиска ми, майко, но аз вечерях у Нантуйе, където направих страшен скандал, така че слухът за този скандал да се разпространи и кралят да не се усъмни къде съм бил.

— Значи, той не знае, че сте се видели с Ласко.

— Не знае абсолютно нищо.

— Добре. Толкова по-хубаво. Ще се опитам да му поговоря за вас, скъпо дете, но вие добре знаете, че този суров човек трудно се поддава на влияние.

— О, майко, майко, какво щастие, ако остана! Колко много ще ви обичам, ако въобще е възможно да ви обичам повече.

— Ако останете, ще ви изпратят пак на война.

— О, няма значение, стига да не напускам Франция.

— Ще ви убият.

— Майко, човек не умира от куршуми. Умира от мъка и от скука. Но Шарл няма да ми позволи да остана. Той ме ненавижда.

— Той ви завижда, мой красиви победителю, това е съвсем ясно. Защо сте толкова смел и щастлив? Защо едва двадесетгодишен спечелихте битки като Александър и Цезар? Но докато чакате, не разкривайте мислите си на никого. Преструвайте се на примирен. Любезничете с краля. Още днес ще се свика съвет в тесен кръг, за да се прочетат и обсъдят речите, които ще бъдат произнесени на церемонията. Разиграйте ролята на полски крал и оставете на мен грижата за останалото. Впрочем как завърши снощната експедиция?

— Тя пропадна, майко. Любовникът беше предупреден и излетя през прозореца.

— Тъй или иначе — каза Катерина, — все ще узная един ден кой е злият гений, който проваля всичките ми планове. Междувременно аз имам известни съмнения… и горко му!

— И така, майко?… — запита херцог д’Анжу.

— Оставете работата в мои ръце.

И тя целуна нежно Анри по очите, изтиквайки го леко вън от будоара си.

Скоро при кралицата дойдоха придворните дами. Шарл беше в чудесно настроение. Смелостта на сестра му Марго не го разсърди, а по-скоро го развесели. Той не мразеше толкова много Ла Мол и го бе чакал в коридора така разгорещено само защото това беше един вид лов от засада.

Д’Алансон, напротив, беше много разстроен. Неприязънта, която винаги беше изпитвал към Ла Мол, се бе превърнала в омраза от момента, в който бе разбрал, че сестра му го обича.

Маргьорит беше замислена, но следеше зорко всичко. Тя имаше за какво да си спомня и за какво да бди.

Полските пратеници бяха изпратили текста на речите, които щяха да произнесат.

Никой вече не спомена на Маргьорит за сцената от предната вечер, сякаш въобще не бе станало нищо. Тя прочете речите на пратениците и освен Шарл всеки представи отговора си за обсъждане. Шарл предостави на Маргьорит да отговаря, както намери за добре. Но направи много възражения върху начина на изказване на д’Алансон, а когато дойде ред до речта на Анри д’Анжу, той просто го съсипа, карайки го настървено да поправя и да изменя.

Това съвещание отрови духовете, макар че не се стигна до явно избухване.

Анри д’Анжу, който трябваше да поправи почти изцяло речта си, излезе, за да се заеме с тази задача. След счупеното стъкло Маргьорит нямаше други известия от наварския крал, затова се върна в стаята си, надявайки се, той да отиде при нея.

Д’Алансон, който бе съзрял колебание в очите на брат си д’Анжу и долови многозначителния поглед, разменен между майка му и него, се оттегли, за да разгадае зараждащата се интрига. А Шарл се канеше да отиде в работилницата си, за да доизкове едно копие, когато Катерина го спря.

Шарл подозираше, че майка му ще се противопостави на волята му. Той се спря и я изгледа втренчено.

— Е, добре, какво има?

— Още една дума, ваше величество. Ние забравихме нещо, а то не е без значение. За кога да насрочим публичното посрещане?

— Ах, вярно — каза кралят и седна отново. — Да поговорим за това, майко. Кажете вие. За кога бихте желали да го насрочим?

— Стори ми се — отговори Катерина, — че в самото мълчание на ваше величество, в привидното забравяне, имаше нещо дълбоко пресметнато.

— Не — каза Шарл, — защо мислите така, майко?

— Защото — добави Катерина кратко — не трябва, струва ми се, синко, поляците да си помислят, че толкова разпалено гоним тази корона.

— Напротив, майко — каза Шарл, — те побързаха да дойдат тук от Варшава. Чест за чест, учтивост за учтивост.

— Ваше величество може би има право в едно отношение, както аз може би не греша в друго. И така, вие мислите, че трябва да побързаме с публичното посрещане.

— Бога ми, майко, да. Нима вие не сте на същото мнение?

— Вие знаете, че моето мнение винаги е в угода на вашето величие. Казвам ви, че ако бързате така, страхувам се да не ви обвинят в желание по-скоро да се възползувате от този случай, за да облекчите френския двор от разходите, свързани с издръжката на вашия брат, макар че безспорно той се разплаща със слава и преданост.

— Майко — каза Шарл, — аз ще осигуря толкова богато брат си при заминаването му от Франция, че никой няма да посмее дори да помисли това, от което се страхувате вие.

— Тогава се предавам — каза Катерина, — защото вие имате готов отговор на всяко мое възражение. Но за да посрещнем този войнствен народ, който съди за могъществото на държавата по външните белези, трябва ви бляскав парад на войските, а аз мисля, че ние не сме извикали достатъчно войници в Ил-дьо-Франс.

— Извинете, майко, но аз съм предвидил това събитие и съм се подготвил. Извиках два батальона от Нормандия, един от Гиен, от Бретан вчера дойде моят отред стрелци, леката кавалерия от Турен ще бъде в Париж още днес и докато всички мислят, че разполагаме едва с четири полка, аз всъщност имам двадесет хиляди души готови за парад.

— Аха — каза Катерина изненадана, — тогава ви липсва само едно, но ще си го набавите.

— Какво?

— Пари. Аз мисля, че в момента нямате достатъчно.

— Напротив, ваше величество, напротив — каза Шарл IX, — аз имам в Бастилията един милион и четиристотин хиляди екю. От моята собствена каса ми предадоха тази дни осемстотин хиляди екю, които лежат в подземията на Лувъра и в случай на недостиг Нантуйе държи на мое разположение други триста хиляди екю.

Катерина потрепера, защото тя беше виждала дотогава Шарл буен и избухлив, но никога не и предвидлив.

— Ваше величество е помислил за всичко — каза тя. — Това е забележително. И ако шивачите, бродирачките и златарите побързат, ваше величество ще бъде в състояние да приеме публично пратениците преди шест седмици.

— Шест седмици ли? — извика Шарл. — Шивачите, бродирачките и златарите работят от деня, когато научихме за избора на моя брат. С малко повече усърдие всичко би могло да бъде приготвено за днес, но безспорно ще бъде готово след три-четири дни.

— О — прошепна Катерина, — вие бързате повече, отколкото предполагах, синко.

— Чест за чест, нали ви казах.

— Добре. Значи, тази чест, оказана на френския двор, ви ласкае, така ли?

— Разбира се.

— И да видите един френски принц на полския престол е вашето най-съкровено желание?

— Правилно сте отгатнали.

— Значи, фактът сам по себе си, а не човека ви интересува и който и да царува там…

— Не, не, кълна се в рогата на дявола! Да не променяме нещата. Поляците са направили добър избор. Те са ловки и силни. Войнствена нация, народ от войници и си избират за владетел пълководец. И това, дявол да го вземе, е логично. Д’Анжу им подхожда: герой при Жарнак и Монконтур, приляга им като ръкавица. Кого искате да им изпратя? Д’Алансон ли? Този страхливец? Хубаво мнение ще си създадат за династията Валоа. Д’Алансон ще избяга още при първия куршум, който свирне край ушите му, докато Анри д’Анжу е воин, винаги с шпага в ръка, винаги настъпващ пеш или на кон… Смело напред! Убивай, гони, пробождай, режи! А, истински мъж е брат ми д’Анжу! Храбрец, който ще ги кара да се бият от сутрин до вечер, от първия до последния ден на годината. Той не умее да пие, това е вярно, но хладнокръвно ще ги кара да убиват. Ще бъде там на мястото си, скъпият Анри. Напред, напред към бойното поле, тръби и барабани, да живее кралят, да живее победителят, да живее генералът! Три пъти годишно ще го провъзгласяват император, това ще бъде чудесно за френския двор и чест за династията Валоа. Може би ще го убият, но, дявол да го вземе, това ще бъде славна смърт!

Катерина потрепери и светкавица блесна в очите й.

— Признайте — извика тя, — че искате да отдалечите Анри д’Анжу, признайте, че не обичате брат си!

— Ха, ха, ха! — избухна в нервен смях Шарл. — Вие сте отгатнали, че искам да го отдалеча? Вие сте отгатнали, че не го обичам? А ако е така, какво? Да обичам брат си? Защо да го обичам? Ха, ха, ха, шегувате ли се? (Докато говореше, бледите му бузи се покриха с трескава руменина.) А той обича ли ме? А вие обичате ли ме? Освен моите кучета, Мари Туше и дойката има ли някой, който някога ме е обичал? Не, не, аз не обичам брат си, обичам само себе си, чувате ли? И не преча на брат ми също да обича само себе си.

— Ваше величество — каза Катерина, също възбудена, — понеже вие ми откривате сърцето си, трябва и аз да открия моето. Вие постъпвате като слаб крал, като зле съветван монарх, вие отпращате втория си брат, естествената опора на престола, който е достоен във всяко отношение да бъде ваш наследник, ако ви се случи нещастие, изоставяйки в такъв случай короната на произвола на съдбата. Защото, както сам казахте, д’Алансон е млад, неспособен, слаб и дори нещо повече — малодушен. А беарнецът се изправя зад него, чувате ли?

— Дявол да го вземе! — извика Шарл. — Много ме интересува какво ще се случи, когато аз няма да бъда вече. Беарнецът се изправя зад моя брат, казвате вие? Дяволи рогати, толкова по-добре. Казах, че не обичам никого, но всъщност сгреших. Аз обичам Анрио. Да, обичам този добър Анрио: той има прямо изражение, топла ръка, а наоколо си виждам само неискрени погледи и докосвам ледени ръце. Той е неспособен на предателство спрямо мен. Бих се заклел в това. Впрочем аз му дължа отплата, нали отровиха майка му, горкото момче! И разправят, че някой от моето семейство го сторил. Впрочем аз се чувствам добре, но ако се разболея, ще го извикам. Няма да се разделям от него. Ще приемам храна само от неговата ръка. А когато умра, ще го направя крал на Франция и Навара. И кълна се в папския търбух, вместо да се смее след моята смърт, както ще направят братята ми, ще плаче или поне ще се преструва, че плаче.

Мълния да беше паднала в краката на Катерина, по-малко би я ужасила от тези думи. Тя стоеше смазана, гледайки Шарл с блуждаещи очи, и като помълча малко, извика:

— Анри дьо Навар! Анри дьо Навар крал на Франция в ущърб на моите деца! Ах, света Богородице, ще видим! Значи, затова искате да отдалечите моя син.

— Вашият син ли… а аз какъв съм? Да не би да съм син на вълчица като Ромул? — извика Шарл, треперейки от гняв, със святкащи очи. — Вашият син! Вие сте права, френският крал не е ваш син, той, френският крал, няма братя, френският крал няма майка, френският крал има само поданици! Френският крал няма нужда от чувства. Той притежава воля. Той може да мине без любов, но иска да му се подчиняват.

— Ваше величество, вие зле изтълкувахте думите ми. Аз нарекох мой син този, с когото ще се разделя. В тази минута го обичам повече, защото най-много се страхувам, че ще загубя него. Престъпление ли е за една майка да не желае да се раздели с детето си?

— Аз ви повтарям, че ще се разделите с него. Повтарям ви, че ще напусне Франция и ще отиде в Полша, и то след два дни. И ако прибавите само една дума, ще замине още утре. И ако не наведете чело и не заличите заплахата в очите си, ще го удуша тази вечер, както вие искахте да удушите вчера любимия на дъщеря си. Само че аз няма да го изпусна, както изпуснахме Ла Мол.

При тази заплаха Катерина наведе чело, но почти веднага вдигна глава.

— Ах, бедно дете — каза тя, — брат ти иска да те убие! Е, добре, бъди спокоен, майка ти ще те защити!

— Ах, вие ми се подигравате — извика Шарл, — кълна се в Христовата кръв, той ще умре, и то не тази вечер, не след малко, а в същия миг. Оръжие, дага, нож, о!

И Шарл се огледа напразно наоколо си, за да открие някакво оръжие, и изведнъж видя малката кама, която майка му носеше на колана си, спусна се, измъкна я от шагреновата ножница, инкрустирана със сребро, и изскочи от стаята, за да промуши Анри д’Анжу, където и да го намери. Но в преддверието силите му, напрегнати до последен предел, го напуснаха изведнъж, той протегна ръка, изпусна острата кама, която се заби в паркета, нададе жален вик и се свлече на пода.

В същия миг от устата и носа му бликна обилно кръв.

— Исусе — извика той, — убиват ме, помощ, помощ! Катерина, която го беше последвала, видя как падна, изгледа го невъзмутимо, после се опомни не от майчина любов, а поради неудобното положение, затова отвори вратата и извика:

— На краля му прилоша, на краля му прилоша! Помощ, помощ!

При тоя вик множество слуги, офицери, придворни се спуснаха към младия крал. Но преди всички други дотича една жена, разбута зрителите и повдигна смъртнобледия Шарл.

— Убиват ме, дойке, убиват ме! — извика кралят облян в пот и кръв.

— Убиват ли те, мили Шарл! — извика жената, обхождайки всички лица с поглед, пред който отстъпи дори Катерина. — Кой те убива?

Шарл въздъхна и загуби съзнание.

— Ах — каза лекарят Амброаз Паре, когото бяха извикали веднага, — кралят е сериозно болен!

„Сега, ще не ще — каза си неумолимата Катерина, — ще трябва да даде отсрочка.“

И тя напусна краля и отиде при втория си син, който очакваше с безпокойство в молитвената резултата от този толкова важен за него разговор.