Кралица Марго

Глава 23Новият католик

На другия ден имаше лов с хрътки в гората Сен-Жермен.

Анри беше заповядал да оседлаят и да обяздят за осем часа сутринта един малък беарнски кон, който смяташе да даде на баронеса дьо Сов, но първо искаше сам да го опита. В осем без четвърт конят беше готов. Точно в осем Анри слезе.

Въпреки дребния си ръст конят беше наперен и буен, изпъваше шия и риеше с копита двора. Беше студено и тънка поледица покриваше земята.

Анри се накани да прекоси двора, за да премине откъм страната на конюшните, където го чакаха конят и конярят. Когато минаваше край един швейцарец, застанал на пост до вратата, войникът му отдаде чест и каза:

— Бог да пази негово величество наварския крал.

При това пожелание и особено при звука на този глас, който го порази, беарнецът потрепера. Той се обърна и отстъпи назад.

— Дьо Муи! — прошепна той.

— Да, ваше величество, дьо Муи.

— Какво правите тук?

— Търся ви.

— Какво искате от мен?

— Трябва да говоря на ваше величество.

— Нещастнико — каза кралят, като се приближи до него, — не знаеш ли, че рискуваш главата си?

— Зная.

— Е, тогава?

— Е тогава, ето ме.

Анри леко побледня, защото разбра, че опасността, заплашваща младия човек, заплашва и него. Той се огледа неспокойно наоколо си и отстъпи за втори път, но не така бързо както първия.

Беше забелязал херцог д’Алансон на един прозорец.

Изменяйки веднага държането си, Анри взе мускетона от ръцете на дьо Муи, който, както казахме, беше на пост, и правейки се, че го разглежда, каза:

— Дьо Муи, сигурно имате много важна причина, за да дойдете, да се хвърлите така сам в устата на вълка.

— Не, ваше величество, цяла седмица вече ви дебна. Едва вчера узнах, че ще опитате този кон сутринта и застанах на пост при вратата на Лувъра.

— Но откъде взехте този костюм?

— Капитанът на отреда е протестантин и мой приятел.

— Ето ви мускетона, застанете на пост. Наблюдават ни. Като се връщам, ще се опитам пак да поговорим. Но ако не ви заговоря, не ме спирайте. Сбогом.

Дьо Муи пак тръгна с отмерена крачка, а Анри се отправи към коня си.

— Какво е това красиво животно? — запита херцог д’Алансон от прозореца.

— Искам да го изпробвам тази сутрин — отговори Анри.

— Но това съвсем не е кон за мъж.

— Затова е предназначен за една хубава дама.

— Пазете се, Анри. Ставате недискретен. Защото ние ще видим тази хубава дама на лова и ако не зная чий рицар сте, ще узная поне чий коняр сте.

— Бога ми, не, няма да узнаете — каза Анри с престорено добродушие, — тъй като хубавата дама няма да излезе. Неразположена е тази сутрин.

И той се метна на коня.

— Ах, ах — каза херцог д’Алансон засмяно, — горката баронеса дьо Сов!

— Франсоа, Франсоа, вие ставате недискретен.

— И какво й е на хубавата Шарлот? — запита херцог д’Алансон.

— Ами — отговори Анри, пускайки в лек галоп коня и обикаляйки двора — и аз не зная точно. Както ми каза Дариол, чувствувала тежест в главата, общо неразположение, слабост.

— Е, това ще ви попречи ли да дойдете с нас? — запита херцогът.

— На мен ли? Защо? Вие знаете, че аз страстно обичам лов с хрътки и нищо на света не би могло да ме спре да участвам в него.

— И все пак вие ще пропуснете този лов, Анри — каза херцогът, след като се обърна, за да поприказва с някого, когото Анри не виждаше, защото стоеше в дъното на стаята. — Негово величество тъкмо ми съобщава, че ловът се отлага.

— Ах! — възкликна Анри страшно разочаровано. — И, защо?

— Изглежда, са получили много важни известия от херцог дьо Невер. Кралят, кралицата-майка и брат ми херцог д’Анжу са се събрали на съвет.

„Аха — помисли си Анри, — дали не са получили новини от Полша?“

После каза високо:

— В такъв случай безполезно е да рискувам по-дълго по тази поледица. Довиждане, братко.

Той спря коня срещу дьо Муи и каза:

— Приятелю, извикай някой от твоите другари да те замести. Помогни на коняря да разседлае коня и отнеси седлото при златаря в седларската работилница. Той не успя да довърши бродерията за днес. Ела да ми съобщиш отговора му.

Дьо Муи побърза да изпълни заповедта, защото херцог д’Алансон бе изчезнал от прозореца. Очевидно подозираше нещо.

Действително едва дьо Муи бе излязъл, и херцог д’Алансон изгледа внимателно новия часовой и запита Анри:

— Нали не говорехте с този човек преди малко, братко?

— Другият е един младеж от моята свита, аз го настаних при швейцарците. Дадох му една поръчка и той отиде да я изпълни.

— Аха — каза херцогът, сякаш този отговор го задоволи. — А как е Маргьорит?

— Сега ще отида при нея, братко.

— Значи, не сте я виждали от вчера?

— Не. Отидох при нея към единадесет часа вечерта, но Жийон ми каза, че била уморена и спяла.

— Няма да я заварите в покоите й. Тя излезе.

— Да — каза Анри, — възможно е. Щеше да ходи в манастира „Анонсиад“.

Нямаше начин да се продължи разговорът, тъй като Анри, изглежда, беше решил само да отговаря.

Зетят и шуреят се разделиха — херцог д’Алансон, за да научи новините, както каза той, а наварският крал — да се прибере в къщи.

Нямаше и пет минути, след като Анри се прибра, когато на вратата се почука.

— Кой е? — запита Анри.

— Ваше величество — отговори един глас, в които Анри позна дьо Муи. — Нося ви отговора на златаря.

Анри, видимо развълнуван, покани младия човек да влезе и затвори вратата зад него.

— Значи, дойдохте, дьо Муи? Аз се надявах, че ще размислите.

— Ваше величество, цели три месеца размишлявах. Стига толкова. Време е да действаме.

Анри трепна неспокойно.

— Не се страхувайте, ваше величество, ние сме сами и аз няма да ви задържам, защото минутите са скъпи. Ваше величество може да възвърне с една-единствена дума всичко, което протестантството загуби от станалите събития. Да бъдем ясни, кратки и откровени.

— Слушам, мой храбри дьо Муи — отговори Анри, като видя, че няма начин да избегне обяснението.

— Вярно ли е, че ваше величество се е отрекъл от протестантството?

— Вярно — каза Анри.

— Да, но само на думи или от сърце?

— Винаги сме признателни на бога, когато той ни спасява живота — отговори Анри, извъртайки въпроса, както имаше навик в подобни случаи, — и бог явно ме пощади при тази жестока опасност.

— Ваше величество — каза дьо Муи, — да признаем едно.

— Какво?

— Че вашето отричане не е станало по убеждение, а по сметка. Вие сте се отрекли от религията, за да ви остави кралят жив, а не защото господ ви е запазил живота.

— Каквато и да е причината на моето отричане, дьо Муи — отговори Анри, — аз все пак съм католик.

— Да, но ще останете ли завинаги? Няма ли да се възползувате при първия случай да си възвърнете свободата на съществуване и на мислене? Е, добре, този случай ви се представя. Ла Рошел въстана. Русийон и Беарн чакат само една дума, за да се дигнат. В Гиен всички очакват с нетърпение войната. Кажете ми, че са ви принудили да станете католик и аз отговарям за бъдещето.

— Не се насилва благородник от моя ранг, драги дьо Муи. Свободен бях да направя това, което направих.

— Но, господарю — възрази младият човек със свито сърце от тази неочаквана съпротива, — не мислите ли, че като постъпвате така, вие ни изоставяте, изменяте ни?

Анри остана невъзмутим.

— Да — поде дьо Муи, — да, вие ни изменяте, господарю, защото мнозина от нас дойдохме тук с риск на живота си, за да спасим вашата чест и вашата свобода. Ние бяхме приготвили всичко, за да ви дадем престол. Слушате ли ме добре, господарю? Не само свобода, но и власт. Престол по ваш избор, защото след два месеца вие ще можете да избирате между Навара и Франция.

— Дьо Муи — каза Анри и премрежи очи, защото те неволно блеснаха при това предложение, — дьо Муи, аз оцелях, аз съм католик и съпруг на Маргьорит, брат на крал Шарл и зет на моята добра майка Катерина. Дьо Муи, поставяйки се в това положение, аз пресметнах шансовете, но и задълженията.

— Но, господарю — поде дьо Муи, — в какво да вярвам? Казват ми, че вашият брак не е консумиран. Казват ми, че в душата си сте свободен, казват ми, че омразата на Катерина…

— Лъжа, лъжа — прекъсна го живо беарнецът. — Да, излъгали са ви най-безсрамно, приятелю. Скъпата Маргьорит е наистина моя жена, Катерина е наистина моя майка. Крал Шарл IX е наистина господар и повелител на моя живот и на моето сърце.

Дьо Муи потрепера, почти презрителна усмивка се плъзна по устните му.

— Значи, господарю — каза той, като отпусна отчаяно ръце и се опита да проникне с поглед в тази пълна с мрак душа, — такъв отговор ще занеса на моите братя. Ще им кажа, че наварският крал протяга ръка и дава сърцето си на тези, които ни изклаха, ще им кажа, че той е станал ласкател на кралицата-майка и приятел на Морвел.

— Драги дьо Муи — каза Анри, — кралят скоро ще излезе от съвета, аз трябва да отида да се осведомя от него за причините да отложи нещо толкова важно като лова. Сбогом, постъпете като мен, приятелю, откажете се от политиката, върнете се при краля и се отречете от протестантството.

И Анри изпрати или по-скоро изтика до преддверието младия човек, чиято изненада започваше да отстъпва място на гнева.

Едва вратата се затвори зад него, понеже не можеше да си отмъсти на някого, дьо Муи свали шапката си, хвърли я на земята и тъпчейки я с крака, както бикът тъпче плаща на матадора, извика:

— Кълна се в смъртта си! Ето един жалък владетел! И ми се ще да ме убият тук, за да го опетня завинаги с кръвта си!

— Шт, господин дьо Муи — изрече един глас през една полуотворена врата, — тихо, защото и някой друг освен мен може да ви чуе.

Дьо Муи се обърна бързо и забеляза херцог д’Алансон, загърнат в плащ; той огледа коридора, за да се увери, че двамата с дьо Муи са сами.

— Херцог д’Алансон — възкликна дьо Муи, — аз съм загубен.

— Напротив — прошепна принцът, — може би дори сте намерили това, което търсите, и доказателството е, че не искам да ви убият тук, както вие пожелахте. Повярвайте ми, вашата кръв би могла да послужи за нещо по-добро, отколкото да обагри прага на наварския крал.

При тези думи херцогът отвори широко вратата, която дотогава държеше открехната.

— Това е стаята на двама от моите приближени — каза херцогът. — Никой няма да ни безпокои тук. Ще можем да говорим съвсем свободно. Елате, господине.

— Ето ме, ваша светлост — отговори изненадано дьо Муи.

И той, влезе в стаята, а херцог д’Алансон затвори вратата зад него също така бързо, както и наварският крал.

Дьо Муи беше влязъл ядосан, възбуден, проклинащ но малко по малко студеният и втренчен поглед на младия херцог Франсоа въздействува върху капитана хугенот така благотворно, както ледът охлажда опиянението.

— Ваша светлост — каза той, — ако не се лъжа, вие искате да ми говорите.

— Да, господин дьо Муи — отговори Франсоа. — Въпреки че сте се преоблекли, аз се усъмних, а когато поздравихте брат ми Анри, веднага разбрах, че сте вие и така, дьо Муи, вие не сте доволен от наварския крал, нали?

— Ваша светлост!

— Хайде, хайде, говорете смело! Без да подозирате, може би аз съм ваш приятел.

— Вие, ваша светлост?

— Да, аз. Говорете!

— Не зная какво бих могъл да ви кажа. Това, което исках да говоря с наварския крал, засяга интереси, които ваша светлост не би могъл да разбере. Впрочем — добави дьо Муи с умишлено безразлично изражение — ние говорихме за дреболии.

— Дреболии? — запита херцогът.

— Да, ваша светлост.

— Дреболии, заради които вие сметнахте за ваш дълг да изложите на риск живота си, идвайки в Лувъра където, както много добре знаете, главата ви е оценена в злато, тъй като на всички е известно, че заедно с наварския крал и принц дьо Конде вие сте един от главните предводители на хугенотите.

— Ако мислите така, ваша светлост, постъпете с мен, както трябва да постъпи братът на крал Шарл и синът на кралица Катерина.

— Защо искате да постъпя така, като ви казах, че съм ваш приятел? Кажете ми истината?

— Ваша светлост — каза дьо Муи, — кълна ви се…

— Не се кълнете, господине. Протестантската религия забранява клетвите, особено лъжливите.

Дьо Муи смръщи вежди.

— Казвам ви, че зная всичко — поде херцогът.

Дьо Муи продължаваше да мълчи.

— Съмнявате ли се? — настоя принцът сърдечно. — Е, добре, скъпи дьо Муи, трябва да се убедите. Хайде, вие сам ще прецените дали се лъжа. Предложихте ли, или не, на моя зет Анри, ей сега там — херцогът посочи с ръка стаята на беарнеца, — помощта си и помощта на вашите приближени, за да му върнете наварското кралство?

Дьо Муи погледна уплашено херцога.

— Предложение, което той отхвърли с ужас?

Дьо Муи продължаваше да стои изумен.

— Не призовахте ли тогава вие вашето старо приятелство и спомена за общата религия? Не подлъгахте ли наварския крал с блестяща надежда, толкова блестяща, че да го заслепите? Надеждата да се добере до короната на Франция? Как ви се струва? Добре ли съм осведомен? Това ли дойдохте да предложите на беарнеца?

— Ваша светлост — извика дьо Муи, — вие сте толкова осведомен, че се питам в този момент дали не трябва да кажа, че сте ме излъгали! Да предизвикам безпощаден дуел в тази стая и да унищожим по-този начин чрез смъртта на един от двама ни тази страшна тайна.

— Тихо, храбри дьо Муи, тихо! — каза херцог д’Алансон, без лицето му да се измени, без да трепне от тази страшна закана. — Тайната ще бъде унищожена по-добре, ако живеем и двамата, отколкото ако единият умре. Послушайте ме и престанете да въртите така дръжката на шпагата си. За трети път ви казвам, че вие сте с приятел. Отговорете ми като на приятел. Кажете, нали наварският крал отхвърли предложенията ви?

— Да, ваша светлост. И го признавам, защото това признание може да компрометира само мен.

— Не извикахте ли, излизайки от стаята и тъпчейки с крака шапката си, че той е подъл владетел, недостоен да бъде ваш предводител?

— Вярно е, ваша светлост, казах.

— А, значи, е вярно. Най-сетне признавате.

— Да.

— Все още ли сте на това мнение?

— Повече от когато и да било, ваша светлост.

— Е, добре, аз, господин дьо Муи, аз, третият син на Анри II, аз, френски принц, достоен ли съм да командвам вашите войници? И считате ли ме достатъчно честен, за да вярвате на думата ми?

— Ваша светлост, вие, вожд на хугенотите?

— Защо не? Сега сме в епоха на превращения. Вие сам знаете. След като Анри стана католик, защо аз да не стана протестант?

— Да, без съмнение, ваша светлост. Чакам да ми обясните.

— Нищо по-просто. С две думи ще ви обясня политиката на всички. Брат ми Шарл убива хугеноти, за да разшири властта си. Брат ми д’Анжу оставя да ги убиват, защото той трябва да наследи брат ми Шарл, а както и вие сам знаете, брат ми Шарл много често боледува. Но аз… Моето положение е съвсем друго. Аз няма да царувам никога, или поне във Франция, защото имам двама по-възрастни братя преди мен, защото омразата на майка ми и на братята ми ме отдалечават от престола повече дори от закона на природата. Аз не мога да разчитам на нежността на семейството си, на никаква слава, на никакво кралство. Аз, който въпреки всичко нося сърце, не по-малко благородно от по-големите си братя. Е, добре, дьо Муи, аз искам да отсека с шпага едно кралство в тази Франция, която те обливат с кръв. Ето, дьо Муи, какво искам. Слушайте по-нататък. Аз искам да стана наварски крал не по рождение, а по избор. И забележете добре, вие няма какво да ми възразите, защото аз не съм узурпатор, моят зет се отказва от вашите предложения и отдавайки се на малодушието си, високо признава, че наварското кралство е само фикция. С Анри дьо Беарн вие не получавате нищо. С мен ще получите шпага и име. Франсоа д’Алансон, френски принц, защищава всичките си приятели или съмишленици, наречете ги, както ви е угодно. Е, добре, какво ще кажете за това предложение, дьо Муи?

— Ще кажа, че то ме смайва, ваша светлост.

— Дьо Муи, дьо Муи, предстои ни да преодолеем ново препятствие. Не бъдете от самото начало прекалено взискателен към един кралски син, кралски брат, който сам идва при вас.

— Ваша светлост, работата щеше да бъде решена, ако аз сам поддържах моите идеи. Но ние имаме съвет и колкото и да е блестящо предложението ви, а може би и именно поради това, водачите на партията няма да го приемат без условия.

— Това е друго. Вие ми отговорихте. И вашият отговор издава честно сърце и съобразителен ум. По начина, по който аз действувам, дьо Муи, вие бихте могли да си направите заключение за моята добросъвестност. Отнасяйте се към мен като към човек, когото уважават, а не като владетел, когото ласкаят. Дьо Муи, мога ли да разчитам на успех?

— Кълна се, ваша светлост, понеже искате да знаете моето мнение, че вие имате всички шансове, след като наварският крал се отказа от предложението ми. Но аз ви повтарям, ваша светлост, необходимо е да се допитам до нашите водачи.

— Допитайте се, господине — отговори д’Алансон, — но кога ще получа отговора ви?

Дьо Муи изгледа принца мълчаливо. После, сякаш взел внезапно решение, каза:

— Ваша светлост, дайте ми ръката си. Имам нужда ръката на френския принц да докосне моята, за да бъда сигурен, че няма да ме предаде.

Херцогът не само протегна ръка на дьо Муи, но улови неговата и я стисна.

— Сега, ваша светлост, съм спокоен — каза младият хугенот. — Ако бъдем предадени, ще кажа, че вие не сте замесен. Иначе, ваша светлост, колкото и малко участие да имате в това предателство, щяхте да бъдете опозорен.

— Защо ми казвате това, дьо Муи, преди да ми съобщите кога ще получа отговора на вашите водачи?

— Защото, ваша светлост, питайки ме кога ще получите отговор, вие ме питате същевременно къде са водачите и ако аз ви кажа: „Тази вечер“, то вие ще знаете, че са в Париж и се укриват тук.

Изричайки тези думи с недоверчив жест, дьо Муи впи проницателния си поглед в неискрения и убягващ поглед на херцога.

— Хайде, хайде — каза херцогът, — значи, все още имате съмнения, дьо Муи? Наистина аз не мога изведнъж да изисквам пълното ви доверие. Но вие ще ме опознаете по-добре по-късно. Ние ще бъдем свързани с общи интереси, които ще ви освободят от всяко съмнение. И така, вие казвате тази вечер, господин дьо Муи?

— Да, ваша светлост, защото нямаме време за губене. Довечера. Но къде да ви дам отговор?

— В Лувъра, тук, в тази стая, ако нямате нищо против.

— Но тази стая е заета — каза дьо Муи, като хвърли поглед към двете легла, поставени едно срещу друго.

— Да, двама души от моята свита.

— Ваша светлост, струва ми се непредпазливо да се върна в Лувъра.

— Защо?

— Защото, щом вие ме познахте, и други биха могли да имат остър поглед като вас и също да ме познаят. Ще дойда в Лувъра само ако ми дадете това, което ви поискам.

— Какво?

— Пропуск.

— Дьо Муи — отговори херцогът, — пропуск от мое име, заловен у вас, ще ме погуби и няма да ви спаси. Мога да ви бъда полезен само при условие, че за всички ние останем напълно чужди един на друг. Ако майка ми или моите братя се сдобият с най-малкото доказателство, за моята връзка с вас, това би ми струвало живота. Така че вас ви защищава моят собствен интерес от момента, когато се изложа с другите, както се излагам сега пред вас. Свободен в моята сфера на действия, силен, ако не знаят нищо за мен, аз запазвам всички ви, докато никой не прозре намеренията ми. Не забравяйте това. Така че позовете се още веднъж на вашата смелост, облегнете се на моята дума, както се облягате на думата на брат ми, и елате тази вечер в Лувъра.

— Как искате да дойда? Не мога да се явя в този костюм в кралските покои. Той подхожда за коридорите и за двора. Собственият ми костюм е още по-опасен, защото всичко живо ме познава тук и той съвсем няма да ме прикрие.

— Аз сам мисля за това. Чакайте! Струва ми се, че… Да, измислих.

Действително херцогът се бе огледал и очите му се спряха на парадните дрехи на Ла Мол, проснати върху леглото. Тоест върху великолепния вишнев плащ, извезан със злато, за който вече говорихме, шапката, украсена с бяло перо и с преплетени златни и сребърни маргаритки, както и върху перленосивата лъскава сатенена дреха.

— Виждате ли този плащ, това перо и тази дреха — каза херцогът, — те принадлежат на господин дьо Ла Мол, един от моите благородници, конте в най-добрия смисъл на думата. Тази дреха предизвика буря в двора и всички разпознават по нея господин дьо Ла Мол още от сто крачки. Ще ви дам адреса на шивача, който му я уши; като му платите двойна цена, вие ще имате същия костюм още тази вечер. Няма да забравите името на Ла Мол, нали?

Едва херцог д’Алансон бе изговорил тези думи, когато двамата чуха стъпки в коридора и един ключ се завъртя в ключалката.

— Хей, кой е там? — извика херцогът, като се спусна към вратата и дръпна резето.

— Бога ми — отговори един глас отвън. — Странен въпрос наистина. Ами вие кой сте? Много забавно. Искам да си вляза в стаята, а ме питат кой е там.

— Вие ли сте, господин дьо Ла Мол?

— Разбира се, че съм аз. Но вие кой сте?

Докато Ла Мол изразяваше учудването си, че намира стаята си заета и се мъчеше да разбере кой е новият съжител, херцог д’Алансон се обърна бързо с една ръка върху резето, а с другата запушвайки дупката на ключалката и запита:

— Познавате ли господин дьо Ла Мол?

— Не, ваша светлост.

— А той познава ли ви?

— Мисля, че не.

— Тогава всичко е наред. Престорете се, че гледате през прозореца.

Дьо Муи се подчини, без да отговори, защото Ла Мол почваше да губи търпение и чукаше с всички сили по вратата.

Херцог д’Алансон хвърли последен поглед към дьо Муи и като видя, че е обърнал гръб, отвори.

— Ваша светлост! — възкликна Ла Мол, отстъпвайки изненадано. — О, простете, ваша светлост!

— Нищо, господине, имах нужда от вашата стая, за да приема един човек.

— Разбира се, ваша светлост, разбира се. Но позволете ми, ако обичате, да взема плаща и шапката от леглото си, защото изгубих другия си плащ и шапката си тази нощ на кея Ла Грев, където ме нападнаха крадци.

— Вярно, господине — каза усмихнат херцогът, — добре са ви наредили. Изглежда, сте имали работа с упорити нехранимайковци.

И херцогът лично подаде на Ла Мол плаща и шапката. Младият човек поздрави и излезе да се преоблече в преддверието, без да го е грижа какво прави херцогът в стаята му. Защото в Лувъра беше прието жилищата на благородниците, които спадаха към свитата на принцовете, да бъдат използувани като приемни.

Дьо Муи се приближи до херцога и двамата се заслушаха, за да разберат кога Ла Мол ще свърши и ще излезе. Но той самият ги освободи от затруднението, защото, щом смени дрехите си, се приближи до вратата и каза:

— Извинете, ваша светлост, не сте ли виждали граф дьо Коконас?

— Не, господин графе, макар че тази сутрин той беше дежурен.

„Трябва да са го убили“ — каза си Ла Мол, като се отдалечи.

Херцогът се вслуша в заглъхващите стъпки, после отвори вратата и заведе дьо Муи до нея.

— Погледнете го как върви — каза той — и се опитайте да наподобите тази неподражаема походка.

— Ще направя всичко възможно — каза дьо Муи. — Лошото е, че аз не съм конте, а войник.

— Във всеки случай аз ще ви чакам преди полунощ в този коридор. Ако стаята на моите придворни е свободна, ще ви приема в нея, ако не е, ще ви приема в друга.

— Разбрах, ваша светлост.

— И така, тази вечер преди полунощ.

— Тази вечер преди полунощ.

— Добре, че се сетих, дьо Муи, размахвайте силно дясната си ръка, като вървите. Господин дьо Ла Мол има такъв навик.