Кралица Марго

Глава 13Случва се някои ключове да отварят и врати, за които не са направени

Наварската кралица, връщайки се в Лувъра, завари Жийон в голяма тревога. Баронеса дьо Сов беше идвала в нейно отсъствие и бе донесла ключа, даден й от кралицата-майка. Този ключ беше от стаята, където бе затворен Анри. Очевидно кралицата-майка имаше нужда с оглед на някакъв свой замисъл беарнецът да прекара тази вечер при баронеса дьо Сов.

Маргьорит взе ключа и го повъртя в ръка. Тя прецени всяка дума на баронеса дьо Сов, претегли ги буква по буква в ума си и й се стори, че отгатва плана на Катерина.

Взе перо и мастило и написа на свой лист:

После нави листа, пъхна го в дупката на ключа и заповяда на Жийон, щом се спусне нощта, да пъхне този ключ под вратата на пленника.

След тая първа грижа Маргьорит помисли за горкия ранен. Тя затвори всички врати, влезе в будоара и за свое голямо учудване завари Ла Мол облечен в разкъсаните си и окървавени дрехи.

Като я видя, той се опита да стане, но понеже залиташе още, не можа да се задържи прав и падна върху канапето.

— Какво се е случило, господине? — запита Маргьорит. — Защо изпълнявате така лошо предписанията на вашия лекар? Бях ви препоръчала почивка, а вие, вместо да ми се подчините, правите тъкмо обратното.

— О, ваше величество — каза Жийон, — не е моя грешка. — Аз молих, умолявах господин графа да не прави тази лудост, но той ми заяви, че не може повече да остане в Лувъра.

— Вие искате да напуснете Лувъра? — каза Маргьорит, гледайки учудено младия човек, който сведе очи. — Това е невъзможно. Вие не можете да ходите. Вие сте блед и безсилен. Коленете ви треперят. И тази сутрин раната в рамото ви кървеше.

— Вчера — отговори младият човек — аз молех ваше величество да ме приюти за вечерта. Днес ви умолявам да благоволите да ми разрешите да си отида.

— Но — каза Маргьорит удивена — не знам как да окачествя подобно безумно решение. — Това е по-лошо от неблагодарност.

— О, ваше величество — извика Ла Мол, сключвайки ръце, — повярвайте, не само не съм неблагодарен, но ще запазя в сърцето си признателност до края на живота си.

— Тогава той няма да трае много — каза Маргьорит, трогната от тона, който не оставяше съмнение за искреността на думите му. — Защото или раните ви ще се разтворят и ще умрете от загуба на кръв, или ще ви познаят, че сте хугенот, и преди да направите и сто крачки по улицата, ще ви довършат.

— И все пак аз трябва да напусна Лувъра — прошепна Ла Мол.

— Трябва! — каза Маргьорит, гледайки го с дълбоките си, прозорливи очи.

После леко побледня и добави:

— Ах, да, разбирам, извинете, господине, несъмнено вън от Лувъра ви чака някое лице, на което вашето отсъствие създава жестоко безпокойство. Правилно, господин дьо Ла Мол, това е естествено, аз го разбирам. Защо не ми го казахте веднага или по-скоро, защо не се сетих самата аз. Дълг на всеки, който дава гостоприемство, е да щади и чувствата на своя гост, както превързва раните му, и да се погрижи за душата му, както се грижи за тялото.

— Уви, ваше величество — отговори Ла Мол, — вие много се лъжете. Аз съм почти сам на света и съвсем сам в Париж, където никой не ме познава. Моят убиец е първият мъж, с когото съм разговарял в този град, а ваше величество е първата жена, която ми е заговорила.

— Тогава — запита Маргьорит изненадана — защо искате да си вървите?

— Защото — каза Ла Мол — миналата нощ ваше величество не си почина никак, защото тази нощ…

Маргьорит се изчерви и каза:

— Жийон, ето че нощта дойде, мисля, че е време да занесеш ключа.

Жийон се усмихна и се оттегли.

— Кажете — продължи Маргьорит, — щом сте сам в Париж, без приятели, как ще се оправите?

— Ваше величество, аз ще имам много приятели, защото, докато ме преследваха, мислих за майка си, която беше католичка, струваше ми се, че я виждам да тича пред мен по пътя към Лувъра с кръст в ръката и тогава дадох обет, ако господ ми запази живота, да приема религията на моята майка. Господ не само ми запази живота, той направи нещо повече, ваше величество — изпрати ми един свой ангел, за да ме накара още повече да го обикна.

— Но вие не можете да ходите. Преди да направите сто крачки, ще припаднете.

— Ваше величество, днес аз се опитах да ходя из стаята. Ходя бавно и много ме боли, това е истина, но само да се добера до площада на Лувъра, веднъж да изляза навън, и да става каквото ще.

Маргьорит притисна главата си с ръце и се замисли дълбоко.

— А наварският крал? — запита тя преднамерено. — Вие не ми говорите вече за него. Променяйки религията си, изглежда, нямате вече желание да постъпите на служба при него.

— Ваше величество — отговори Ла Мол пребледнял, — вие се докоснахте до истинската причина за моето отиване. Аз зная, че наварският крал е изложен на голяма опасност и че цялата власт на ваше величество, като френска принцеса, едва ли ще бъде достатъчна да спаси главата му.

— Как, господине — запита Маргьорит, — за какви опасности ми говорите?

— Ваше величество — отговори Ла Мол, колебаейки се, — от будоара се чува всичко.

— Това е истина — прошепна Маргьорит на себе си, — херцог дьо Гиз ми каза същото.

После добави високо:

— Е, добре, какво сте чули?

— Първо разговора между ваше величество и нейния брат тази сутрин.

— С Франсоа ли? — извика Маргьорит поруменяла.

— С херцог д’Алансон, ваше величество, а после, след като вие излязохте, и разговора между госпожица Жийон с баронеса дьо Сов.

— И тези два разговора?…

— Да, ваше величество, оженена едва от осем дни, вие обичате своя съпруг. Вашият съпруг ще дойде на свой ред, както дойдоха херцог д’Алансон и баронеса дьо Сов. Той ще ви повери своите тайни. Е, добре, аз не бива да ги чувам. Ще бъда недискретен… А не мога… не трябва… и преди всичко не искам.

Тонът, с който Ла Мол произнесе последните думи, развълнуваният му глас и смутеното му държане внезапно отвориха очите на Маргьорит.

— Ах — каза тя, — вие сте слушали всичко, което се казва в тази стая.

— Да, ваше величество.

Тези думи прозвучаха като въздишка.

— И вие искате да си отидете тази нощ, тази вечер, за да не слушате повече.

— Още в този момент, ваше величество, ако благоволите да ми разрешите.

— Клетият! — каза Маргьорит със странен тон, в който прозираше нежно състрадание.

Изненадан от тази кротост, след като чакаше рязък отговор, Ла Мол плахо повдигна глава. Погледът му срещна бистрия и дълбок поглед на кралицата и остана прикован като от магнит.

— Значи, вие се чувствувате неспособен да пазите тайна, господин дьо Ла Мол? — запита тихо Маргьорит, която, наведена над облегалото на неговия стол, наполовина прикрита в сянката на една плътна завеса, се наслаждаваше на щастието да чете свободно в тази душа, оставайки самата тя непроницаема.

— Ваше величество — каза Ла Мол, — аз съм жалко същество. Нямам вяра сам на себе си и чуждото щастие ми причинява болка.

— Чие щастие? — запита Маргьорит, усмихвайки се. — Аха, щастието на наварския крал. Горкият Анри!

— Вие сама виждате, че той е щастлив, ваше величество! — живо извика Ла Мол.

— Щастлив ли?…

— Да, защото ваше величество го съжалява.

Маргьорит мачкаше копринената си кесийка и нищеше златните ресни.

— И така, вие отказвате да видите наварския крал? — каза тя. — Решили сте категорично това в сърцето си.

— Страхувам се да не безпокоя негово величество в такъв момент.

— А херцог д’Алансон, брат ми?

— О, ваше величество — извика Ла Мол, — херцог д’Алансон! Не, не! Херцог д’Алансон пък още по-малко от наварския крал.

— Защото?… — запита Маргьорит, развълнувана до такава степен, че гласът й трепереше.

— Защото аз вече съм твърде лош хугенот, за да бъда предан служител на негово величество наварския крал, а не съм станал достатъчно добър католик, за да се наредя сред приятелите на херцог д’Алансон и херцог дьо Гиз.

Този път Маргьорит наведе очи и почувствува удара дълбоко в сърцето си. Тя не можеше да определи дали думите на Ла Мол й бяха приятни или мъчителни.

В този момент влезе Жийон. Маргьорит я запита с поглед. Жийон й отговори също така с поглед утвърдително. Тя бе успяла да даде ключа на наварския крал.

Маргьорит отново погледна Ла Мол, който седеше нерешителен, склонил глава на гърдите си, страшно блед, като човек, който страда едновременно душевно и физически.

— Господин дьо Ла Мол е горд — каза тя — и аз се колебая да му направя едно предложение, което той навярно ще откаже.

Ла Мол стана, пристъпи към Маргьорит и понечи да се поклони в знак, че е готов да изпълни заповедите й, но дълбока болка, остра и палеща, предизвика сълзи в очите му и чувствайки, че ще падне, той се улови за завесата, на която се опираше.

— Виждате ли — извика Маргьорит, като се спусна към него и го задържа в прегръдките си, — виждате ли, господине, че все още имате нужда от мен.

Ла Мол едва раздвижи устни.

— О, да — прошепна той, — както от въздуха, който дишам, от светлината, която виждам.

В този момент на вратата на Маргьорит се почука три пъти.

— Чувате ли, ваше величество? — запита изплашено Жийон.

— Вече? — измърмори Маргьорит.

— Да отворя ли?

— Почакай. Може би е наварският крал.

— О, ваше величество! — извика Ла Мол, чиито сили се възвърнаха при това име, което кралицата произнесе тихо, надявайки се, че само Жийон ще я чуе. — Ваше величество, моля ви на колене, оставете ме да изляза, мъртъв или жив, ваше величество, смилете се над мен! О, вие не ми отговаряте! Е, добре, аз ще говоря! И надявам се, като заговоря, да ме изпъдите.

— Мълчете, нещастнико! — каза Маргьорит, безкрайно очарована от упреците на младия човек. — Млъкнете най-сетне!

— Ваше величество — поде Ла Мол, който несъмнено не откри в гласа на Маргьорит очакваната суровост. — Ваше величество, повтарям ви, от будоара се чува всичко. О, не ме карайте да умра от смърт, която дори най-жестоките палачи не биха се осмелили да измислят.

— Тихо, тихо! — каза Маргьорит.

— О, ваше величество, вие сте безмилостна! Не желаете нищо да слушате, не искате нищо да чуете. Разберете най-сетне, аз ви обичам…

— Мълчете, като ви казвам! — прекъсна го Маргьорит, притискайки хладната си уханна ръка върху устата на младия човек, който я улови с две ръце и залепи устни до нея.

— Но… — прошепна Ла Мол.

— Замълчете, дете. Що за непокорник, който не иска да се подчини на своята кралица?

После, изскачайки от будоара, тя затвори вратата, облегна се на стената и притисна с трепереща ръка бързо туптящото си сърце.

— Отвори, Жийон! — заповяда тя.

Жийон излезе от стаята и миг след това изящното, умно и малко неспокойно лице на наварския крал се появи под вдигнатата завеса.

— Викали сте ме, кралице — каза наварският крал.

— Значи, ваше величество е получил моето писмо.

— И то с известно учудване, признавам — каза Анри, оглеждайки се наоколо подозрително, подозрение, което впрочем много скоро се разсея.

— И не без известно безпокойство, нали, ваше величество? — добави Маргьорит.

— Признавам. Така както съм заобиколен от настървени врагове и приятели, още по-опасни от враговете ми, аз си припомних, че една вечер видях да блясва в очите ви великодушие — вечерта на нашата сватба. Че друг един ден видях в очите ви смелост. И този друг ден беше вчера, денят, определен за моята смърт.

— И после, ваше величество? — запита Маргьорит, като се усмихна, докато Анри сякаш искаше да прочете най-съкровените й мисли.

— И после, кралице, размисляйки върху всичко това, аз си казах преди малко, докато четях вашата бележка, с която ме канехте да дойда: „Без приятели, пленник, обезоръжен, на наварския крал му остава само едно — да умре славно и смъртта му да бъде записана в историята, да умре, предаден от жена си.“ И дойдох.

— Ваше величество — отговори Маргьорит, — вие ще заговорите другояче, когато узнаете, че всичко, което става в тази минута, е дело на личност, която ви обича… и която вие обичате.

Анри едва не отстъпи при тези думи и сивите му проницателни очи под черните вежди се отправиха въпросително и любопитно към кралицата.

— О, успокойте се, ваше величество — каза усмихната тя. — Не твърдя, че аз съм тази личност.

— Но все пак, нали вие ми изпратихте ключа? И нали този почерк е вашият?

— Почеркът е мой, признавам. Писмото изпратих аз, не отричам. Но колкото се отнася до ключа, това вече е друг въпрос. Достатъчно е да знаете, че той е преминал през ръцете на четири жени, преди да достигне до вас.

— На четири жени ли! — възкликна Анри изненадан.

— Да, през ръцете на четири жени — каза Маргьорит. — Ръцете на кралицата-майка, ръцете на баронеса дьо Сов, ръцете на Жийон и най-сетне моите.

Анри се помъчи да разреши тази загадка.

— Да поговорим разумно, ваше величество, и най-важното откровено. Този слух, който се разнесе, че ваше величество е решил да приеме католицизма, отговаря ли на истината?

— Този слух е лъжлив, кралице, аз още не съм се съгласил.

— Но все пак сте решили, нали?

— Още размишлявам. Какво искате да направя? На двадесет години, почти достигнал до престола, триста дяволи, има неща, които струват много повече от една литургия.

— И между тези неща и животът, нали?

Анри не можа да сдържи една лека усмивка.

— Вие не ми казвате всичко, което мислите, ваше величество — каза Маргьорит.

— Аз говоря с недомлъвки на моите съюзници, кралице, защото, както знаете, ние още сме само съюзници. Защото, ако бяхте едновременно моя съюзница… и…

— И ваша жена, нали?

— Бога ми, да… и моя жена.

— Тогава?

— Тогава може би нещата щяха да стоят иначе. И може би аз щях да държа да остана крал на хугенотите, както разправят… Сега трябва да се задоволя да живея.

Маргьорит погледна Анри така странно, че би събудила подозренията му, ако наварският крал не беше толкова умен.

— Сигурен ли сте поне, че ще постигнете това? — попита тя.

— Почти — каза Анри. — Вие знаете, госпожо, че на този свят човек не е сигурен в нищо.

— Действително — каза Маргьорит, — ваше величество проявява такава скромност и показва такава незаинтересованост, че след като се отказва от короната, след като се отказва от религията си, той вероятно ще се откаже, или поне така се надяват, и от съюза си с една френска принцеса.

Тези думи криеха такова дълбоко значение, че Анри неволно потрепери. Но овладявайки светкавично това вълнение, той отвърна:

— Благоволете да си спомните, кралице, че в този момент аз съм лишен от свободна воля. Така че ще направя това, което ми заповяда френският крал. Колкото се отнася до мен, ако биха ме попитали по този въпрос, когато става дума не за нещо друго, а за моя престол, за моето щастие и за моя живот, то вместо да градя своето бъдеще върху правата, които ми дава нашият принудителен брак, бих предпочел да се погреба като ловец в някой замък или монах в някой манастир.

Това спокойно примирение пред съдбата, това отричане от всичко светско изплашиха Маргьорит. Тя си помисли, че може би разтрогването на брака е било решено между Шарл IX, Катерина и наварския крал. Защо и нея да не я изиграят или да я пожертвуват? Защото е сестра на единия и дъщеря на другата? Опитът я беше научил, че тя не може да разчита за своята безопасност на това обстоятелство. Честолюбието загриза сърцето на младата жена или по-скоро на младата кралица, която стоеше премного над дребните слабости, за да се поддаде на оскърбеното честолюбие: при всяка жена, дори и най-посредствената, когато обича, любовта не познава такива мъки, защото истинската любов е също амбиция.

— Ваше величество — каза Маргьорит с насмешливо презрение — няма голямо доверие, както ми се струва, в звездата, която сияе над челото на всеки крал.

— А — каза Анри, — това е, защото, колкото и да търся моята в този момент, не мога да я видя, открита в бурята, която тътне над мен в този час.

— А ако диханието на една жена разпръсне бурята и придаде още по-силен блясък на тази звезда?

— Трудно е — каза Анри.

— Отричате ли съществуването на тази жена, господине?

— Не, отричам само властта й.

— Искате да кажете добрата й воля.

— Аз казах „властта“ и повтарям тази дума. Жената е истински силна само когато любовта и интересът са обединени в нея, и то в еднаква степен. Ако само едно от тези две чувства я владее, тя става уязвима като Ахил. А на любовта на тази жена, ако не се лъжа, аз не мога да разчитам.

Маргьорит мълчеше.

— Слушайте — продължи Анри. — При последния звън на камбаната на Сен-Жермен л’Оксероа вие навярно сте помислили да си възвърнете свободата, която бе използвана като залог, за да бъдат унищожени моите привърженици. А аз трябваше да помисля как да спася живота си. Това беше най-неотложното. Губим Навара в случая, зная. Но какво представлява Навара в сравнение със свободата, която ви е върната — да говорите високо в стаята си, нещо, което не смеехте да направите, когато някой ви слушаше от будоара ви.

Колкото и да беше угрижена, Маргьорит не можа да не се усмихне. Наварският крал вече се готвеше да си тръгне, беше единадесет часът и всички в Лувъра спяха или се преструваха, че спят.

Анри направи три крачки към вратата, после изведнъж се спря, сякаш чак сега си спомни за какво бе дошъл при кралицата.

— Кралице — каза той, — нямате ли да ми съобщите нещо, или искахте само да ми дадете възможност да ви благодаря за отсрочката, която вашето храбро присъствие в оръжейната на краля ми даде вчера? Всъщност не мога да отрека, че дойдохте тъкмо навреме. Излязохте на сцената като древна богиня, за да ми спасите живота.

— Нещастнико! — извика Маргьорит с глух глас, улавяйки ръката на мъжа си. — Как може да не виждате, че нищо не е спасено? Напротив. Нито свободата, нито короната, нито живота ви. Слепец! Безумец! Нещастен безумец! Нищо ли друго не видяхте в моето писмо, освен обикновена покана за среща? Нима сте си помислили, че Маргьорит, оскърбена от вашата хладина, е пожелала да получи удовлетворение?

— Но, кралице — каза Анри изненадан, — признавам…

Маргьорит повдигна рамене с непроницаемо изражение.

В същия миг някой леко и бързо подраска по тайната вратичка.

Маргьорит повлече краля натам.

— Слушайте — каза тя.

— Кралицата-майка излиза от покоите си — прошепна пресекнал от уплаха глас и Анри разпозна баронеса дьо Сов.

— Къде отива тя? — запита Маргьорит.

— Идва при ваше величество.

И веднага отдалечаващото се шумолене на копринена рокля показа, че баронеса дьо Сов е избягала.

— О! — възкликна Анри.

— Сигурна бях в това — каза Маргьорит.

— И аз се страхувах — каза Анри, — и ето ви доказателството.

Тогава с бързо движение той разтвори черната си кадифена дреха и Маргьорит видя под нея фина стоманена ризница и дълга миланска кама, която блесна в ръката му като пепелянка на слънце.

— Сега не са нужни кама и броня — извика Маргьорит, — хайде, ваше величество, хайде! Скрийте камата това е кралицата-майка наистина, но тя е съвсем сама.

— Тогава…

— Тя е, чувам я, тихо!

И навеждайки се към ухото на Анри, тя му прошепна няколко думи, които младият крал изслуша с внимание, примесено с учудване.

После Анри се скри зад завесите на леглото.

От своя страна Маргьорит се хвърли бързо като пантера към будоара, където Ла Мол чакаше тръпнещ, отвори, потърси младия човек и улавяйки, стискайки ръката му в тъмното, каза, като се приближи толкова до него, че той усети топлия й ухаен дъх върху лицето си:

— Тихо, тихо!

После се върна в стаята, затвори вратата, разпусна косите си, разряза с камата си всичките шнурове на роклята си и се хвърли в леглото.

Тъкмо навреме. Ключът се завъртя в ключалката.

Катерина имаше ключове от всички врати на Лувъра.

— Кой е там? — извика Маргьорит, докато Катерина даваше заповеди при вратата на четиримата придружаващи я придворни.

И сякаш изплашена от това внезапно нахлуване в стаята й, Маргьорит се показа иззад завесите в бял пеньоар, скочи от леглото и познавайки Катерина, целуна ръка на майка си с така добре изиграна изненада, че измами дори самата флорентинка.