Кралица Марго

Глава 33Признателността на Шарл IX

Морвел прекара част от деня в оръжейната на краля. Когато Катерина забеляза, че наближава да се върнат от лова, тя го заведе в молитвената заедно с помощниците му.

Шарл IX, предупреден от дойката си, че някакъв човек е прекарал част от деня в неговата оръжейна, отначало страшно се ядоса, че са си позволили да въведат непознат у него. Но след като дойката му го описа и му каза, че е същият, когото той я бил натоварил да въведе една вечер при него, кралят се досети, че е Морвел и спомняйки си каква заповед му изтръгна сутринта майка му, разбра всичко.

— О — прошепна Шарл, — в същия ден, в който той ми спаси живота! Моментът е твърде зле избран!

И той понечи да слезе при майка си, но една мисъл го възпря.

— Дявол да го вземе, ако отида да й говоря за това, ще започнем безконечен спор. По-добре всеки да действа самостоятелно.

— Дойке — каза той, — затвори добре всички врати и предупреди кралица Елизабет, че не ми е добре от падането, затова ще спя сам тази нощ.

Дойката се подчини и тъй като часът да изпълни замисъла си не беше още дошъл, Шарл седна да пише стихове.

Това беше занимание, с което времето минаваше най-бързо за краля. Когато удари девет часът, на него му се стори, че е едва седем. Той преброи ударите и стана при последния.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Време е вече. И като взе плаща и шапката си, излезе през една тайна врата в дървената ламперия, за която дори Катерина не знаеше.

Шарл отиде право при Анри. След като се раздели с херцог д’Алансон, Анри се бе прибрал само за да се преоблече и веднага бе излязъл отново.

„Сигурно е отишъл да вечеря при Марго — каза си кралят, — днес те бяха в много добри отношения или поне на мен така ми се стори.“

И той се отправи към покоите на Маргьорит.

Маргьорит беше завела у дома си херцогиня дьо Невер, Коконас и Ла Мол и ги угощаваше с курабии и сладка.

Шарл почука на вратата, Жийон му отвори. Но като видя краля, толкова се изплаши, че едва има сили да се поклони и вместо да изтича да предупреди господарката си за височайшето посещение, пусна Шарл, без да даде друг знак, освен едно изплашено възклицание.

Кралят прекоси преддверието и воден от веселите смехове, се отправи към трапезарията.

„Горкият Анрио — каза си той, — весели се и наум не му минава нищо лошо.“

— Аз съм — каза той засмяно, вдигайки завесата.

Маргьорит нададе страшен вик, защото колкото и да беше засмяно това лице, на нея й оказа въздействие като главата на Медуза. Застанала срещу завесата, тя веднага позна Шарл.

Двамата мъже седяха с гръб към краля.

— Ваше величество! — възкликна тя ужасена.

Докато другите трима сътрапезници загубиха ума и дума, единствен Коконас запази присъствие на духа и изправяйки се умишлено несръчно, обърна масата с всичките кристали, чинии и свещи.

За миг настъпи пълна тъмнина и се възцари дълбоко мълчание.

— Бягай — каза Коконас на Ла Мол, — смело, смело.

Ла Мол не чака да му го повторят. Той се спусна към стената, ориентира се пипнешком, като търсеше спалнята, за да се скрие в будоара, който му беше добре познат, но в спалнята се сблъска с един човек, който влизаше през тайния вход.

— Какво означава това? — каза нетърпеливо Шарл в тъмнината. — Толкова ли съм неприятен, че прекъснахте веселбата заради мен. Анрио, Анрио, къде си, отговори ми!

— Спасени сме — прошепна Маргьорит, стискайки нечия ръка, която взе за ръката на Ла Мол. — Кралят мисли, че мъжът ми е един от сътрапезниците.

— И аз няма да го разубеждавам в това, кралице, бъдете спокойна — отговори със същия тон Анри.

— Велики боже! — възкликна Маргьорит и пусна ръката, която бе уловила — ръката на наварския крал.

— Тихо! — каза Анри.

— Хиляди дяволи, какво си шушукате там? — извика Шарл. — Анри, отговорете ми, къде сте?

— Ето ме, ваше величество! — отговори гласът на наварския крал.

— Дявол… — възкликна Коконас, който притискаше херцогиня дьо Невер в един ъгъл. — Ето че работата се заплете.

— Ние сме загубени! — каза Анриет.

Коконас, храбър до безразсъдност, размисли, че в края на краищата все ще трябва да запалят свещите и колкото по-рано, толкова по-добре, затова пусна херцогиня дьо Невер, измъкна от бъркотията един свещник, приближи се до мангала, духна върху един въглен и запали фитила на свещта.

Стаята се освети.

Шарл IX я огледа изпитателно.

Анри седеше до жена си, херцогиня дьо Невер сама в един ъгъл, а Коконас, прав сред стаята със свещник в ръка, осветяваше цялата сцена.

— Моля да ме извините, братко — каза Маргьорит, — не ви очаквахме.

— Затова ваше величество страшно ни уплаши — каза Анриет.

— Аз — каза Анри, който отгатна всичко — толкова се стреснах, че обърнах масата.

Коконас хвърли към наварския крал поглед, означаващ: „И тази си я бива! Ето един мъж, който разбира всичко от половин дума.“

— Каква суматоха — каза Шарл IX, — ето че от вечерята ти не остана нищо, Анрио. Ела с мен, ще я довършиш другаде. Тази вечер ще те развращавам.

— Как, ваше величество — каза Анри, — нима ще ми направите честта?…

— Да, мое величество ти прави честта да те изведе вън от Лувъра. Отстъпи ми го, Марго, ще ти го доведа утре сутрин.

— Ах, братко — каза Маргьорит, — вие нямате нужда от моето разрешение, нали вие сте господарят!

— Ваше величество — каза Анри, — ще отскоча до стаята си, за да си взема друг плащ, и ще се върна веднага.

— Няма нужда, Анрио, и този не е лош.

— Но, ваше величество… — опита се да възрази беарнецът.

— Казвам ти да не ходиш в стаята си, хиляди дяволи, нима не чуваш какво ти говоря? Хайде, тръгвай!

— Да, да, вървете — каза изведнъж Маргьорит и стисна лакътя на мъжа си, защото един особен поглед на Шарл й разкри, че става нещо странно.

— Ето ме, ваше величество — каза Анри.

Но Шарл спря погледа си на Коконас, който продължаваше да играе ролята на осветител, палейки и останалите свещи.

— Кой е този благородник? — запита Шарл Анри и измери с поглед пиемонтеца. — Да не би случайно да е граф дьо Ла Мол?

„Кой ли му е говорил за Ла Мол?“ — запита се Маргьорит.

— Не, ваше величество — отговори Анри, — граф дьо Ла Мол не е тук и аз съжалявам, защото щях да представя на ваше величество едновременно него и приятеля му Коконас. Те двамата са неразделни и са от свитата на херцог д’Алансон.

— Аха, знаменития стрелец — каза Шарл, — добре. — После смръщи вежди: — Този граф дьо Ла Мол не е ли хугенот?

— Вече е католик, господарю — каза Анри. — И аз отговарям за него както за себе си.

— Когато вие отговаряте за някого, Анрио, след това, което направихте за мен днес, аз нямам право да се съмнявам в него. Но все едно. Бих искал да видя този Ла Мол, обаче ще остане за друг път.

И оглеждайки с големите си очи за последен път стаята, Шарл целуна Маргьорит и отведе наварския крал, като го улови под ръка.

На вратата на Лувъра Анри пожела да се спре, за да каже няколко думи на някого.

— Хайде, хайде, излизай бързо, Анрио! — каза му Шарл. — Като ти казвам, че тази вечер въздухът на Лувъра е вреден за теб, повярвай ми най-сетне, дявол да го вземе!

„Триста дяволи! — прошепна на себе си Анри. — Ами какво ще стане с дьо Муи, съвсем сам в моята стая? Дано въздухът, който е вреден за мен, не се окаже още повреден за него.“

— Кажи ми — запита кралят, когато Анри и той преминаха подвижния мост, — не се ли ядосваш, Анрио, че придворните на д’Алансон ухажват жена ти?

— Какво искате да кажете, ваше величество?

— Този господин дьо Коконас не прави ли мили очи на Марго?

— Кой ви каза?

— Боже — поде кралят, — намериха се хора.

— Чиста шега, ваше величество. Господин дьо Коконас действително прави мили очи, но на херцогиня дьо Невер.

— Какво говориш?

— Уверявам ваше величество, че отговарям за думите си.

Шарл избухна в смях.

— Ако херцог дьо Гиз дойде още веднъж да ми разправя неврели-некипели, и аз ще му поразкажа нещичко за подвизите на неговата снаха. Всъщност, право да си кажа, аз не си спомням за кого точно ми говори той, за господин дьо Коконас или за господин дьо Ла Мол.

— И в единия, и в другия случай няма нищо, ваше величество. Аз отговарям за чувствата на жена си.

— Добре, Анрио, добре — каза кралят. — Предпочитам да те виждам такъв, а не друг. Кълна се в честта си, ти си храбър момък и, струва ми се, няма да мога да мина вече без теб.

Казвайки това, кралят започна да си подсвирква по особен начин; четирима благородници, които чакаха в началото на улица Бове, се присъединиха към тях и всички заедно потънаха в града.

Удари десет часът.

— Е — каза Маргьорит, когато кралят и Анри излязоха. — Ще седнем ли пак на масата?

— Бога ми, не — каза херцогинята. — Здравата се изплаших. Да живее къщичката на улица Клош-Персе! В нея не може да се влезе безпрепятствено, а нашите храбреци имат там право да развъртят шпагите си. Но какво търсите под канапетата и в шкафовете, господин Коконас?

— Търся приятеля си Ла Мол — отговори пиемонтецът.

— Потърсете го в моята стая — каза Маргьорит, — до нея има един будоар…

— Добре — каза Коконас, — отивам.

И той влезе в стаята.

— А — обади се глас от тъмнината — докъде стигнахме?

— Дявол да го вземе, до десерта!

— А наварският крал?

— Той нищо не видя. Наистина съвършен мъж. Пожелавам такъв и на моята жена. Само се страхувам, че тя би си взела такъв мъж едва при втори брак.

— А крал Шарл?

— Ах, кралят е друго. Той отведе съпруга.

— Наистина ли?

— Точно както ти казвам. И нещо повече дори. Той ми направи честта да ме погледне косо, когато разбра, че съм на служба при херцог д’Алансон, и накриво, като узна, че съм твой приятел.

— Смяташ, че са му говорили за мен?

— Напротив, страхувам се, че са му казали много хубави работи. Но не за това става дума. Мисля, че дамите искат да отидат на поклонение до улица Роа-дьо-Сесил и ние трябва да придружим поклонничките.

— Невъзможно. Знаеш много добре.

— Как така невъзможно?

— Нали сме дежурни при негова светлост.

— Дявол да го вземе, наистина! Вечно забравям, че ни повишиха и от обикновени благородници, каквито бяхме, имаме честта да бъдем произведени в лакеи.

И двамата приятели отидоха да обяснят на кралицата и на херцогинята необходимостта да присъстват поне при лягането на херцога.

— Добре — каза херцогиня дьо Невер, — ние пък ще излезем.

— А можем ли да знаем къде ще отидете? — запита Коконас.

— О, много сте любопитен — каза херцогинята. — Quoere et invenies.14

Двамата млади мъже се поклониха и се изкачиха бързо при херцог д’Алансон.

Херцогът като че ли ги очакваше.

— А — каза той, — закъсняхте, господа.

— Едва десет часът е, ваша светлост — каза Коконас. Херцогът извади часовника си.

— Вярно, в Лувъра обаче всичко живо спи.

— Да, ваша светлост, но ние сме тук и очакваме вашите заповеди. Да въведем ли в стаята на ваша светлост благородниците?

— Напротив, идете в малкия салон и освободете всички.

Двамата приятели изпълниха заповедта му, която не учуди никого, понеже добре познаваха особения характер на херцога, и се върнаха при него.

— Ваша светлост — каза Коконас, — ще си легнете ли, или още имате нужда от нас?

— Не, господа. Свободни сте до утре.

— Хайде, хайде — каза тихо Коконас на ухото на Ла Мол. — Изглежда, че целият двор няма да спи тук тази нощ. Нощта ще бъде дяволски приятна! Да вземем и ние нашия дял.

И двамата младежи изкачиха през две стъпалата, грабнаха плащовете и шпагите си и изхвръкнаха от Лувъра след двете дами, които настигнаха на ъгъла на улица Кок-Сент-Оноре.

През това време херцог д’Алансон, наострил уши, отворил очи, чакаше в стаята си непредвидените събития, които му бяха обещали.