Кралица Марго

Глава 62Кървава пот

Няколко седмици след страшната сцена, която описахме, тоест на 30 май 1574 година, дворът беше отишъл във Венсен. Изведнъж шум долетя от стаята на краля, който се бе разболял още по-тежко посред бала в деня на смъртта на двамата младежи и по нареждане на лекарите бе отишъл вън от града, за да бъде на чист въздух.

Беше осем часът сутринта. Малка група придворни говореха разгорещено в преддверието, когато изведнъж се чу вик и на прага се появи дойката на Шарл, разплакана, отчаяна.

— Помогнете на краля, помогнете на краля!

— Негово величество по-зле ли е? — запита капитан дьо Нансе, когото кралят беше, както видяхме, освободил от длъжността при кралица Катерина и го бе взел при себе си.

— О, колко кръв, колко кръв! — простена дойката. — Лекарите, извикайте лекарите!

Мазий и Амброаз Паре се редуваха край височайшия болен и Амброаз Паре, който беше дежурен в момента, се беше възползувал от задремването на краля и се бе отделил за няколко мига.

През това време кралят се беше изпотил обилно и понеже страдаше от изтъняване на кръвоносните съдове, причиняващо подкожни кръвоизливи, кървавата пот беше ужасила дойката, която не можеше да свикне с това странно явление. Понеже беше протестантка, както си спомня читателят, непрекъснато повтаряше на краля, че това е хугенотската кръв, проляна през Вартоломеевата нощ, която зове неговата кръв.

Всички се спуснаха на различни страни. Докторът не беше далеч, сигурно щяха да го намерят.

Преддверието опустя, понеже всеки искаше да прояви усърдие и да доведе пръв лекаря.

Тогава се отвори една врата и на нея се появи Катерина. Тя бързо прекоси преддверието и влезе в стаята на сина си.

Шарл лежеше по гръб, с угаснали очи, задъхан. От цялото му тяло се стичаше червеникава пот. Ръката му висеше от леглото и в края на всеки пръст имаше по една рубинена капка.

Гледката беше ужасна.

Като чу стъпките на майка си, Шарл сякаш ги позна и се надигна.

— Извинете, ваше величество — каза той, поглеждайки я, — бих искал да умра в мир.

— Да умрете, синко — каза Катерина, — от една временна криза на тази отвратителна болест! Бива ли да ни отчайвате така?

— Казвам ви, ваше величество, че чувствувам как душата ми се отделя от тялото. Казвам ви, че смъртта идва. Смърт на всички дяволи, съзнавам какво чувствам и знам какво говоря.

— Господарю — каза Катерина, — вашето въображение е най-тежката ви болест. След заслуженото наказание на двамата магьосници, тези убийци Ла Мол и Коконас, физическите ви болки трябва да намалеят. Единствено нравствената болка остава и ако бих могла да поговоря с вас десетина минути, бих ви доказала…

— Дойке — каза Шарл, — застани на вратата и не пускай никого. Кралица Катерина Медичи иска да разтоваря с любимия си син Шарл IX.

Дойката се подчини.

— Всъщност — продължи Шарл — този разговор трябваше да се състои рано или късно, по-добре днес, отколкото утре. Впрочем утре може би ще бъде късно. Само че на този разговор трябва да присъства и един трети човек.

— Защо?

— Защото, повтарям ви, смъртта е на път — каза Шарл с ужасяваща тържественост. — Защото тя всеки миг може да влезе в тази стая, бледа и безмълвна като вас, без да съобщи за идването си. Време е следователно, понеже през нощта уредих личните си работи, тази сутрин да уредя и държавните.

— И кого искате да видите? — запита Катерина.

— Брат ми, ваше величество, накарайте да го извикат.

— Господарю — каза кралицата, — виждам с удоволствие, че обвиненията, изтръгнали се не толкова от болката, колкото продиктувани от омразата, се заличават от съзнанието ви и скоро ще се заличат и от сърцето ви. Дойке — извика Катерина, — дойке!

Добрата жена, която пазеше отвън, отвори вратата.

— Дойке — каза Катерина, — по заповед на сина ми, когато господин дьо Нансе се върне, кажете му да потърси херцог д’Алансон.

Шарл задържа с жест дойката.

— Аз казах моя брат, ваше величество — каза кралят.

Очите на Катерина се разшириха като очите на разярена тигрица, но Шарл вдигна повелително ръка.

— Искам да говоря с брат си Анри — каза той, — само Анри е мой брат. Не онзи, който е крал там, а другият, който е затворник тук. Анри ще узнае моята последна воля.

— А аз! — извика флорентинката, противопоставяйки се с необичайна дързост срещу страшната воля на сина си, до такава степен ненавистта към беарнеца я накара да измени на вроденото си притворство. — Ако вие сте така близо до смъртта, както казвате, мислите ли, че ще отстъпя на някого, и то на един чужденец, моето право да ви подкрепя в последния час, моето право на кралица и майка!

— Ваше величество — каза Шарл, — аз все още съм крал и все още заповядвам. Казвам ви, че искам да говоря с брат ми Анри, а вие не викате капитана от гвардията. Хиляди дяволи, предупреждавам ви, че имам достатъчно сила, за да отида да го извикам аз сам!

И той понечи да скочи от леглото и откри тялото си, подобно на Христовото тяло след бичуването.

— Господарю — извика Катерина, като го задържа, — вие оскърбявате всички ни. Вие забравяте обидите, нанесени на нашето семейство. Вие се отричате от нашата кръв! Само френски принц може да коленичи пред смъртния одър на френския крал. Колкото се отнася до мен, моето място е белязано тук по законите на природата и на обществото. Аз оставам.

— И в качеството си на каква оставате тук, ваше величество? — запита Шарл IX.

— В качеството си на майка.

— Вие не сте вече моя майка, ваше величество, и херцог д’Алансон не е мой брат!

— Вие бълнувате, господине! — каза Катерина. — Откога тази, която дава живот, не е майка на този, който го е получил?

— Откакто тази изродена майка, ваше величество, отнема това, което е дала — отговори Шарл и изтри кървавата пяна, избликнала на устните му.

— Какво искате да кажете, Шарл? Не ви разбирам — прошепна Катерина, гледайки сина си с разширени от удивление очи.

— Сега ще разберете, кралице!

Шарл порови под възглавницата си и извади малък сребърен ключ.

— Вземете този ключ, ваше величество, и отворете пътното ми ковчеже. В него има книжа, които ще говорят вместо мен.

И Шарл посочи с ръка едно великолепно изваяно ковчеже със сребърна ключалка; то беше поставено на най-видно място в стаята.

Катерина, поддала се на надмощието, което Шарл вземаше над нея в този върховен момент, се подчини, отиде бавно до ковчежето, отвори го, погледна вътре и тутакси отстъпи, сякаш бе видяла в него спяща змия.

— Е, добре — каза Шарл, който не изпускаше от поглед майка си, — какво ви изплаши в ковчежето, ваше величество?

— Нищо — каза Катерина.

— В такъв случай бръкнете вътре, ваше величество, и извадете книгата. Защото вътре има книга, нали? — добави Шарл с усмивка на бледите устни, по-страшна от всяка заплаха у всеки друг.

— Да — заекна Катерина.

— Една книга за ловното изкуство.

— Да.

— Извадете я и ми я донесете!

Катерина, въпреки самоувереността си, пребледня, разтрепери се цяла и протягайки ръка към ковчежето, прошепна, като взе книгата:

— Орис!

— Добре — каза Шарл. — Слушайте сега. Тази книга за лова… Луд съм бил… Обичах лова над всичко… Тази книга за лова… премного я четох. Разбирате ли, ваше величество?

Катерина глухо простена.

— Това беше слабост — продължи Шарл. — Изгорете я, ваше величество, никой не бива да узнава за слабостите на кралете!

Катерина се приближи до запалената камина, хвърли книгата в огъня и остана права, неподвижна и безмълвна, гледайки безизразно синкавите пламъци, които поглъщаха отровните листове.

Щом книгата се запали, силна чеснова миризма се разнесе из стаята.

Скоро книгата се превърна в пепел.

— А сега, ваше величество, извикайте брат ми! — каза Шарл така повелително, че никой не би могъл да му се противопостави.

Катерина, поразена от изненада, смазана от разнородни чувства, които въпреки прозорливостта си не можеше да анализира и въпреки едва ли не свръхчовешката си сила не можеше да преодолее, направи крачка напред и понечи да заговори.

Майката почувства угризение. Кралицата — страх. Отровителката — нов прилив на ненавист.

Последното чувство взе връх над другите две.

— Да бъде проклет! — извика тя и изскочи от стаята. — Той ликува, той се приближава до целта. Да, проклет, да бъде трижди проклет!

— Чувате ли, братко, братко Анри! — извика Шарл, преследвайки майка си с гласа си. — Братко Анри, на когото искам да говоря начаса за регентството на кралството!

Почти в същия миг метр Амброаз Паре влезе през отсрещната врата, спря се на прага, подуши чесновата миризма в стаята и запита:

— Кой е горил арсеник тук?

— Аз — отговори Шарл.