Кралица Марго

Глава 25Вишневият плащ

Коконас не се бе излъгал. Дамата, която бе спряла човека с вишневия плащ, наистина бе наварската кралица. Колкото се отнася до кавалера с вишневия плащ, читателят сигурно вече е отгатнал, че той беше не друг, а храбрият дьо Муи.

Познавайки наварската кралица, младият хугенот разбра, че има някакво недоразумение, но не се реши да каже нищо от страх Маргьорит да не извика и така да го издаде. Затова предпочете да влезе в покоите й, а там да я постави пред свършен факт и да каже на хубавата си водачка: „Мълчание за мълчание, ваше величество.“

Действително Маргьорит бе уловила нежно ръката на този, когото в полумрака бе взела за Ла Мол, и навеждайки се над ухото му, бе прошепнала на латински: „Sola sum; introito, carissime.“13

Дьо Муи, без да отговори, се остави тя да го води. Но щом вратата се затвори зад него и се озоваха в преддверието, по-добре осветено от стълбата, Маргьорит разбра, че пред нея не стои Ла Мол.

И тя извика точно както се бе страхувал предпазливият хугенот, но за щастие той нямаше вече от какво да се страхува.

— Господин дьо Муи! — каза тя, като отстъпи крачка назад.

— Аз съм, ваше величество, и умолявам ви да ме оставите да продължа пътя си, без да казвате нищо никому за моето присъствие в Лувъра.

— О, господин дьо Муи — повтори Маргьорит, — излъгах се.

— Да — каза дьо Муи, — разбирам. Ваше величество ме е помислила за наварския крал. Аз имам същия ръст, същото бяло перо и мнозина, които без съмнение искат да ме поласкаят, ми казват, че имам същата походка.

Маргьорит изгледа втренчено дьо Муи.

— Знаете ли латински, господин дьо Муи? — запита тя.

— Знаех някога, но го забравих.

Маргьорит се усмихна:

— Господин дьо Муи, можете да бъдете сигурен в моята дискретност. Понеже ми се струва, че зная името на лицето, което търсите в Лувъра, предлагам ви услугите си да ви заведа в безопасност при него.

— Простете, ваше величество — каза дьо Муи, — но струва ми се, че вие се лъжете и всъщност нямате никаква представа…

— Как — извика Маргьорит, — нима не търсите наварския крал?

— Уви, ваше величество — каза дьо Муи, — с голямо съжаление трябва да ви помоля да скриете моето присъствие в Лувъра главно от негово величество краля, вашия съпруг.

— Слушайте, господин дьо Муи — каза изненадана Маргьорит, — досега аз ви мислех за един от най-твърдите водачи на хугенотите, за един от най-верните привърженици на краля, моя мъж. Нима съм се лъгала?

— Не, ваше величество, защото до тази сутрин аз бях всичко, което току-що казахте.

— И защо сте се променили след тази сутрин?

— Ваше величество — поклони се дьо Муи, — благоволете да ми спестите отговора и ми окажете милостта да приемете моите почитания.

И с дълбоко уважение, но твърдо дьо Муи се насочи към вратата, през която бе влязъл. Маргьорит го спря.

— И все пак, господине — каза тя, — ако се осмеля да ви поискам обяснение, може да се вярва на думата ми, нали?

— Господарке — отговори дьо Муи, — аз съм длъжен да мълча и това задължение е твърде сериозно, щом не съм ви отговорил досега.

— Но, господине…

— Ваше величество може да ме погуби, но няма да ме принуди да предам новите си приятели.

— А старите ви приятели, господине? Нима те нямат права над вас?

— Тези, които са останали верни, да. Но тези, които са ни напуснали не само нас, но и себе си, не.

Маргьорит, замислена и неспокойна, се канеше да отговори с нов въпрос, но Жийон внезапно се втурна в стаята.

— Наварският крал! — извика тя.

— Откъде идва?

— От тайния коридор.

— Изведете господина от другата врата.

— Невъзможно, ваше величество, не чувате ли?

— Чука ли се?

— Да. На вратата, през която искате да изведа господина.

— Кой чука?

— Не зная.

— Идете да видите и се върнете веднага.

— Ваше величество — намеси се дьо Муи, — ще се осмеля да забележа, че ако наварският крал ме види в този час с този костюм в Лувъра, аз съм загубен.

Маргьорит улови дьо Муи за ръка и го поведе към прословутия будоар.

— Влезте тук, господине, тук ще бъдете по-добре скрит и дори в по-голяма безопасност, отколкото в собствената си къща — каза Маргьорит, — защото можете да разчитате на думата ми.

Дьо Муи се вмъкна бързо в будоара и едва вратата се затвори зад него, когато Анри влезе.

Този път Маргьорит не беше смутена и нямаше защо да се преструва. Тя беше мрачна и любовта беше на стотици левги далеч от мисълта и.

Колкото се отнася до Анри, той влезе с тази дребнава мнителност, която дори в напълно безопасни моменти му помагаше да забелязва и най-малките подробности. Обстоятелствата, в които се намираше, бяха направили от него още по-внимателен наблюдател. Затова той забеляза начаса мрачното лице на кралицата.

— Заета ли бяхте, ваше величество? — запита Анри.

— Аз ли? Да… мечтаех.

— И имате право. Замечтаността ви прилича. Аз също мечтаех, но противно на вас, която търсите самота, дойдох нарочно, за да споделя мечтите си.

Маргьорит се поклони и посочвайки му едно кресло, седна самата тя на абаносов стол, украсен с резба, изящен, но солиден.

Между двамата съпрузи настъпи за миг мълчание. После, прекъсвайки го, пръв Анри каза:

— Спомних си, ваше величество, че моите мечти за бъдещето имаха тази обща точка с вашите, че разделени като съпрузи, ние и двамата бихме желали да обединим щастливата си звезда.

— Това е вярно, ваше величество.

— Мисля, добре разбрах, че във всички планове, които бих могъл да имам за нашия общ възход, вие ми бяхте казали, че във ваше лице ще намеря не само вярна, но и активна съюзница.

— Да, господарю, и аз искам само едно. По-скоро да преминете към дело и да ми дадете възможност да премина и аз.

— Много съм щастлив, че мислите така, кралице, и надявам се, нито за минута не сте се съмнявали, че съм изоставил плана, замислен в същия ден, когато благодарение на вашата смела намеса животът ми бе спасен.

— Ваше величество, аз мисля, че безгрижието ви е само маска и вярвам не само в предсказанията на астролозите, но също така и във вашия ум.

— Какво бихте казали, кралице, ако някой осуетеше плановете ни и заплашеше и вас, и мен с жалко съществуване?

— Ще кажа, че съм готова да се боря заедно с вас, тайно или явно, все едно срещу кого.

— Кралице — продължи Анри, — нали можете по всяко време да влизате при вашия брат херцог д’Алансон? Вие се ползвате с неговото доверие и той е силно привързан към вас. Смея ли да ви помоля да узнаете дали в този момент той не се съвещава тайно с някого.

Маргьорит потрепера и запита:

— С кого, господарю?

— С дьо Муи.

— Защо? — запита Маргьорит, като сподави вълнението си.

— Защото, ако той е там, кралице, сбогом на всички ваши проекти или поне на моите.

— Ваше величество, говорете тихо — каза Маргьорит, правейки му едновременно знак с очи и с устни и посочвайки с пръст будоара.

— О — каза Анри, — пак ли има някой там? Наистина в този будоар има толкова често гости, че вашата стая става негостоприемна.

Маргьорит се усмихна.

— Пак ли господин дьо Ла Мол? — запита Анри.

— Не, ваше величество, този път господин дьо Муи.

— Той ли? — извика Анри с изненада, примесена с радост. — Значи, не е при херцог д’Алансон. О, доведете го, моля ви се, искам да му говоря.

Маргьорит изтича към будоара, отвори го и улавяйки дьо Муи за ръка, го отведе без предисловия при наварския крал.

— Ах, ваше величество — каза младият хугенот с упрек, по-скоро тъжен, отколкото горчив, — значи, вие ме предавате въпреки обещанието си! Това не е хубаво от ваша страна. Какво бихте казали, ако аз си отмъстя, като кажа…

— Вие няма да си отмъщавате, дьо Муи — прекъсна го Анри, стискайки му ръка, — или поне не преди да ме изслушате. Ваше величество — продължи Анри, обръщайки се към кралицата, — погрижете се, моля ви се, никой да не ни чува.

Едва изрекъл тези думи, Жийон се втурна изплашена и прошепна нещо на ухото на Маргьорит; тя скочи от стола си. Докато тичаше към преддверието с Жийон, Анри, без да се безпокои защо бе излязла от стаята, погледна под леглото, зад леглото, повдигна завесите и почука с пръсти по стените. Колкото се отнася до дьо Муи, разтревожен от всичките тези предпазни мерки, той най-напред провери дали шпагата му лесно се вади от ножницата.

Маргьорит, щом излезе от спалнята, се спусна в преддверието, където се озова лице с лице с Ла Мол, който въпреки молбите на Жийон искаше на всяка цена да влезе при кралицата.

Коконас седеше зад него, готов да го тласне напред или да го подкрепи в отстъплението му.

— Ах, вие ли сте, господин дьо Ла Мол! — възкликна кралицата. — Какво ви се е случило, защо сте така блед, защо треперите?

— Ваше величество — каза Жийон, — господин дьо Ла Мол чукаше така силно на вратата, че въпреки вашите заповеди бях принудена да му отворя.

— Каква е тази работа? — запита строго кралицата. — Истина ли е това, което ми казват, господин дьо Ла Мол?

— Ваше величество, исках да ви предупредя, че един чужденец, един непознат, може би крадец, се е вмъкнал при вас с моя плащ и моята шапка.

— Вие сте луд, господине! — каза Маргьорит. — Защото вашият плащ е на раменете ви. И нека бог ми прости, но струва ми се, че виждам вашата шапка на главата ви, макар че говорите с кралица.

— О, простете ми, ваше величество, простете — извика Ла Мол и бързо свали шапката си. — Бог ми е свидетел, че не е от неуважение към вас.

— Но от липса на доверие, нали? — каза кралицата.

— Какво да правя! — извика Ла Мол. — Един мъж идва у ваше величество, промъква се под моята дреха, а може би и под моето име…

— Един мъж! — каза Маргьорит, стискайки нежно ръката на клетия влюбен — Един мъж! Вие сте твърде скромен, господин дьо Ла Мол, погледнете през процепа на завесата и ще видите двама мъже.

И Маргьорит действително открехна кадифената завеса, извезана със злато, и Ла Мол позна Анри, който разговаряше с човека с вишневия плащ. Коконас, любопитен, като че ли се отнасяше до него, погледна също и позна дьо Муи. Двамата приятели останаха изумени.

— Сега, след като се успокоихте или поне се надявам, че е така — каза Маргьорит, — застанете до вратата на моите покои и на живот и смърт, скъпи Ла Мол, не пускайте никого да влиза. Ако някой се зададе дори на площадката, веднага предупреждавайте.

Ла Мол, кротък и послушен като дете, излезе, споглеждайки се с Коконас, и двамата застанаха отвън, без още да са се опомнили.

— Дьо Муи! — възкликна Коконас.

— Анри! — прошепна Ла Мол.

— Дьо Муи с твоя вишнев плащ, с твоето бяло перо, размахващ ръка като теб!

— Чудна работа… Но щом не е любов, сигурно е заговор.

— Ах, дявол да го вземе, ето че се забъркахме в политиката — каза Коконас ядосано. — За щастие, струва ми се, че херцогиня дьо Невер не е замесена в тази история.

Маргьорит се върна в стаята и седна до двамата събеседници. Тя беше излязла само за минута и добре бе използвала времето си. Жийон на пост при тайния вход и двамата благородници — часовои пред главния, й създаваха пълна сигурност.

— Кралице — каза Анри, — мислите ли, че има някаква опасност да ни подслушват и да ни чуят какво говорим?

— Ваше величество — отговори Маргьорит, — тази стая е тапицирана и има двойна ламперия, така че съвършено унищожава звука.

— Разчитам на вас — усмихна се Анри. После се обърна към дьо Муи тихо, сякаш въпреки уверенията на Маргьорит страховете му не се бяха разпръснали: — Кажете, дьо Муи, какво търсите тук?

— Тук ли? — запита дьо Муи.

— Да, тук, в тази стая.

— Той нищо не е търсил — каза Маргьорит, — аз го вмъкнах.

— Значи, сте знаели?

— Бях отгатнала всичко.

— Както виждате, дьо Муи, лесно е да се отгатне.

— Господин дьо Муи — продължи Маргьорит — беше с херцог Франсоа в стаята на двама от неговите придворни.

— Нали виждате, дьо Муи — повтори Анри, — всичко се знае.

— Вярно — каза дьо Муи.

— Сигурен бях — продължи Анри, — че херцог д’Алансон ви е пипнал.

— Ваша е грешката, господарю. Защо отблъснахте така упорито предложението ми?

— Вие сте отказали! — извика Маргьорит. — Значи, моето предчувствие е било основателно.

— Кралице — поклати глава Анри, — и ти, мой храбри дьо Муи, вие ме разсмивате с вашите възклицания. Какво искате? Един човек влиза при мен, говори ми за престол, за бунт, за размирици на мен, Анри, владетел, когото търпят само защото е свел смирено чело. Хугенот, пощаден при условие, че играе ролята на католик. И искат да приема тези предложения, направени ми в стая без тапицировка и без двойна ламперия! Триста дяволи, вие сте или деца, или безумци!

— Но, ваше величество, не биваше да ме оставяте без надежда, можехте, ако не да ми кажете нещо, то поне да ми дадете някакъв знак, да направите някакъв жест!

— Какво ви каза моят шурей, дьо Муи? — запита Анри.

— О, господарю, това вече не е моя тайна.

— Боже мой! — поде Анри малко нетърпеливо, че има работа с човек, който толкова зле разбира думите му. — Не ви питам какви предложения ви е направил той, питам ви само дали е подслушвал, дали е чул?

— Той е подслушвал, ваше величество, и беше чул.

— Той е подслушвал и е чул! Вие сам го казвате, дьо Муи! Жалък конспиратор сте вие! Ако бях казал дори една дума, вие щяхте да бъдете загубен, защото аз не знаех, но се съмнявах донякъде, че той е там и ако не той, то някой друг, херцог д’Анжу например, Шарл IX или кралицата-майка. Вие не познавате стените на Лувъра, дьо Муи. За тях е създадена поговорката, че и стените имат уши. И аз да говоря, познавайки тези стени! Хайде, хайде, дьо Муи, изглежда, нямате високо мнение за ума на наварския крал. И се учудвам, че му предлагате корона, щом мнението ви за него не е по-високо.

— Но, ваше величество — възрази дьо Муи, — не можехте ли, макар и отказвайки се от короната, да ми направите поне един знак. Тогава аз нямаше да се отчая и нямаше да смятам всичко за загубено.

— Триста дяволи! — извика Анри. — Ако е подслушвал, не можеше ли и да вижда? И не пропада ли човек от един знак, както и от една дума? Вижте, дьо Муи — продължи кралят, като се огледа, — дори в този час така близо до вас, че думите ми остават само между трима ни, аз пак се страхувам някой да не ме чуе, като ви казвам: „Дьо Муи, повтори ми предложенията си.“

— Но, господарю — възкликна дьо Муи отчаяно, — сега съм обвързан с херцог д’Алансон.

Маргьорит плесна ядосано с хубавите си ръце.

— Значи, вече е късно!

— Напротив — прошепна Анри. — Разберете, че именно в това проличава божията ръка… Не се отказвай, дьо Муи, защото в херцог Франсоа е нашето спасение. Мислиш ли, че наварският крал може да запази главите ви? Напротив, нещастнико! Заради мен ще ви избият всички до последния човек при най-малкото подозрение. Но френски принц, това е друго. Събери доказателства, дьо Муи. Подсигури се. Но какъвто си наивен, сигурно си се обвързал в момент на възбуда и само думата му ти е била достатъчна.

— О, господарю, аз бях така отчаян, че ни изоставихте, повярвайте ми, че сам се хвърлих в ръцете на херцога освен това се страхувах, че съм предаден, защото той знаеше нашата тайна.

— Сега ти знаеш неговата тайна, дьо Муи, и всичко зависи само от теб. Какво желае той? Да стане наварски крал? Обещай му короната. Какво иска? Да напусне двора? Осигури му средства да избяга. Работи за него, дьо Муи, като че ли работиш за мен. Използвай го за щит, за да посрещне всички удари, които са отправени срещу нас. Когато се наложи да бяга, ще избягаме двамата. Когато се наложи да се сражаваме и да царуваме, ще царувам само аз.

— И не се доверявайте на херцога — каза Маргьорит. — Той е потаен и проницателен. Ненавистта и приятелството му са безразлични. Винаги е готов да се отнася е приятелите си като с неприятели и с неприятелите като с приятели.

— Значи — каза Анри, — той ви чака, така ли е, дьо Муи?

— Да, ваше величество.

— Къде?

— В стаята на двама свои благородници.

— В колко часа?

— Преди полунощ.

— Още няма единадесет часа — каза Анри. — Не сте закъснели. Вървете, дьо Муи!

— Имаме ли вашата дума, господине? — запита Маргьорит.

— Моля ви се, кралице — каза Анри, който умееше да проявява доверие към разни хора при различни случаи. — С господин дьо Муи този въпрос изобщо не се поставя.

— Имате право, господарю — отговори младият човек. — Но ми е нужна вашата дума, защото трябва да я предам на водачите на нашата партия. Вие не сте станали истински католик, нали?

Анри сви рамене.

— И не се отказвате от наварското кралство?

— Не се отказвам от никое кралство, дьо Муи. Само че си запазвам правото да избера най-хубавото. С други думи, което ще подхожда най-много и на мен, и на Вас.

— Ами ако междувременно ваше величество бъде задържан, обещава ли нищо да не разкрие? Дори и ако кралската неприкосновеност бъде накърнена с изтезания?

— Дьо Муи, кълна се в бога.

— Само още една дума, господарю, как ще ви виждам?

— Още утре ще имате ключ от моята стая и ще влизате колкото пъти ви е необходимо и когато ви е угодно. За вашето присъствие в Лувъра ще отговаря херцог д’Алансон. А сега идете при него по малката стълба, аз ще ви водя. През това време кралицата ще покани тук един вишнев плащ като вашия, който преди малко беше в преддверието. Не бива да се разграничават двата, не бива да се знае, че вие сте двойник, нали, дьо Муи? Нали, ваше величество?

Анри произнесе последните си думи, като се смееше и гледаше Маргьорит.

— Да — каза тя, без да се смущава, — защото в края на краищата господин дьо Ла Мол е на служба при брат ми.

— Е, добре, постарайте се да го спечелите за нас, ваше величество — каза Анри напълно сериозно. — Не жалете нито злато, нито обещания. Поставям всичките си съкровища на негово разположение.

— Тогава — каза Маргьорит, усмихвайки се подобно на жените на Бокачо, — щом това е вашето желание, ще направя всичко, което е по силите ми.

— Добре, добре, кралице. А вие, дьо Муи, върнете се при херцога и с неговите камъни по неговата глава.