Кралица Марго

Глава 50Лов със соколи

Шарл продължаваше да чете. Увлечен от съдържанието, той поглъщаше страниците. А всяка страница, както вече казахме, се отделяше трудно от следващата страница било поради влагата, на която дълго време са били изложени, било поради друга причина. Д’Алансон наблюдаваше с блуждаещи очи това страшно зрелище, чиято развръзка единствен той прозираше.

„О — помисли си той, — какво ли ще стане тук? Как! Аз ще замина, ще отида в изгнание, ще тръгна да търся някакъв въображаем престол, докато Анри при първото известие за болестта на Шарл ще се върне в някоя крепост на двадесет левги от столицата, за да дебне плячката, която случайността ни поднася. И с един скок ще се озове в Париж, така че, когато полският крал узнае за смъртта на брат си, нашата династия ще бъде вече сменена. Това е невъзможно!“

Ето какви мисли взеха връх над първото неволно чувство на ужас, когато поиска да дръпне книгата от ръцете на Шарл. Съдбата настойчиво сякаш пазеше Анри и преследваше династията Валоа. И против тази съдба херцогът искаше да опита още веднъж да се разбунтува.

Само за миг целият му план по отношение на Анри се промени. Шарл, а не Анри беше прочел напоената с отрова книга. Анри можеше да замине, но да замине обречен. Но щом съдбата го спасяваше още веднъж, по-добре беше да остане, защото, пленник във Венсен или в Бастилията, щеше да бъде по-малко опасен, отколкото като наварски крал, застанал начело на тридесетхилядна армия.

И така, херцог д’Алансон остави Шарл да дочете главата и когато кралят вдигна поглед, каза:

— Братко, понеже ваше величество ми заповяда, почаках, но с голямо съжаление, тъй като имам да ви съобщя много важни неща.

— Дявол да го вземе! — каза Шарл, чиито бледи бузи започнаха да поруменяват малко по малко може би защото беше вложил много жар в четенето или защото отровата беше започнала да действува. — Дявол да го вземе, ако пак започнеш да ми приказваш за същото, ще заминеш, както замина полският крал. Избавих се от него, ще се избавя и от теб и да не съм чул повече нито дума за това!

— Братко — каза Франсоа, — дошъл съм да ви говоря не за отпътуване, а за отпътуването на другиго. Ваше величество засегна най-дълбокото ми и съкровено чувство, усъмни се в моята преданост към вас, моя брат, в моята вярност като поданик и аз искам да ви докажа, че не съм предател.

— Хайде — каза Шарл, като се облакъти върху книгата, кръстоса крака и погледна д’Алансон като човек, който противно на навиците си, се е въоръжил с търпение. — Хайде, почвайте. Сигурно пак някоя нова сплетня, някое утринно обвинение.

— Не, ваше величество един истински заговор, който поради смешна деликатност се въздържах да ви разкрия.

— Заговор ли? — каза Шарл. — Хайде да видим що за заговор пак.

— Ваше величество — каза Франсоа, — докато вие ще бъдете на лов край реката в долината Везине, наварският крал ще отиде в гората Сен-Жермен, където ще го чака отред привърженици и той ще избяга с тях.

— Знаех си аз — каза Шарл. — Още една клевета срещу горкия Анрио. Няма ли да престанете един път завинаги да се занимавате с него?

— Ваше величество много скоро ще се увери дали това, което имам честта да му съобщя, е клевета, или не.

— Как?

— Защото тази вечер нашият зет ще е на път.

Шарл стана.

— Слушайте — каза той, — още веднъж съм готов да повярвам на вашите измислици. Но предупреждавам ви, теб и майка ти, че това е за последен път.

После, повишавайки глас, заповяда:

— Извикайте наварския крал!

Един от офицерите понечи да изпълни заповедта, но Франсоа му направи знак да не тръгва.

— Лошо средство, братко — каза той, — по този начин няма да узнаете нищо. Анри ще отрече, ще даде сигнал, неговите съучастници ще бъдат предупредени и ще изчезнат. А после майка ми и аз ще бъдем обвинени не само в халюцинации, а и в клевета.

— Какво искате тогава?

— Заклевам ви като роден брат, ваше величество, послушайте ме. В името на моята преданост към вас, в която ще се уверите, не бързайте. Направете така, че истинският виновник, този, който от две години изменя мислено на ваше величество, очаквайки да ви измени на дело, бъде накрая разобличен чрез необоримо доказателство и наказан, както заслужава.

Шарл не отговори. Той отиде до един прозорец и го отвори. Кръв нахлуваше в мозъка му. После се обърна бързо и запита:

— Какво бихте направили вие? Кажете, Франсоа.

— Ваше величество — каза д’Алансон, — аз бих заповядал три отреда от леката кавалерия да обградят гората Сен-Жермен и в един уречен час, единадесет например, да се придвижат и да подгонят всички, които се намират в гората, към павилиона Франсоа I, който случайно бих избрал за място на срещата и обеда. После, преструвайки се, че следвам моя сокол, когато забележа, че Анри се отдалечава, ще побързам за срещата, където ще го уловя заедно със съучастниците му.

— Не е лоша идея — каза кралят, — да се извика гвардейският капитан!

Д’Алансон измъкна сребърна свирка, закачена на златна верижка, и изсвири.

Дьо Нансе се появи.

Шарл се приближи до него и тихо му даде заповедите си.

През това време голямата хрътка Актеон беше спипала някаква плячка, която търкаляше из стаята и късаше с хубавите си зъби, като скачаше лудо.

Шарл се огледа и страшно изруга. Плячката на Актеон беше скъпоценната книга за лова, от която, както вече казахме, съществуваха само три екземпляра в света.

Наказанието беше равно на престъплението.

Шарл взе един камшик и той изсвистя над кучето, оплитайки се три пъти около него. Актеон изскимтя и се скри под една маса, застлана с дебела покривка, която му служеше за убежище.

Шарл вдигна книгата и видя с радост, че липсва само една страница, и то не текст, а гравюра.

Той я постави грижливо върху една лавица, където Актеон не можеше да я достигне. Д’Алансон го гледаше неспокойно. Много му се искаше тази книга сега, когато бе изпълнила пъклената си мисия, да не остава повече в ръцете на Шарл.

Удари шест часът.

В този час кралят трябваше да слезе в двора, където го чакаха пищно обяздени коне и богато облечени дами и благородници. Ловците държаха соколите си с качулки на главата. Неколцина кучкари носеха роговете си, в случай че кралят, уморен от лова със соколи, както се случваше понякога, би пожелал да подгони някой лопатар или сръндак.

Кралят влезе и затвори вратата на оръжейната. Д’Алансон следеше всяко негово движение с пламтящ поглед и видя, че пъха ключа в джоба си. Докато слизаше по стълбата, Шарл се спря и потърка с ръка челото си.

— Не зная какво ми става — каза той, — но чувствувам особена слабост.

Краката на херцог д’Алансон отмаляха не по-малко от краката на краля.

— Действително — измърмори той, — струва ми се, че ще има буря.

— Буря през януари? — каза Шарл. — Вие сте луд. Нищо подобно, само че на мен ми се вие свят, кожата ми е суха, чувствувам слабост, това е причината.

После добави полугласно:

— Ще ме убият с техните вражди и заговори.

Но щом се озова на двора, свежият утринен въздух, виковете на ловците, шумните приветствия на събралите се стотина души произведоха върху него обикновеното си въздействие.

Той въздъхна свободно и радостно.

Първо потърси с поглед Анри. Той стоеше до Маргьорит. Тези двама чудесни съпрузи, изглежда, не можеха да се разделят, толкова много се обичаха.

Като видя Шарл, Анри разигра коня си и с три скока се озова до него.

— А — каза Шарл, — вие яздите истински бегач, като че ли отивате на лов за елени, а много добре знаете, че днес отиваме на лов със соколи.

После, без да дочака отговор, добави, смръщил вежди, с почти заплашителен глас:

— Да вървим, господа, да вървим. Ловът трябва да започне в девет часа.

Катерина наблюдаваше тази сцена от един прозорец на Лувъра. Изпод вдигнатата завеса се виждаше само бледото й забулено лице, а тялото й, облечено в черно, се губеше в полусянката.

По заповед на Шарл цялата тази позлатена, нагласена, напарфюмирана кавалкада, с краля начело, премина вратите на Лувъра и се спусна като лавина по пътя за Сен-Жермен сред виковете на народа, който приветстваше младия крал, угрижен й замислен, яхнал белия си като сняг кон.

— Какво ви каза той? — запита Маргьорит Анри.

— Поздрави ме, че съм избрал бръз кон.

— Само това ли?

— Да.

— Тогава знае нещо.

— Страхувам се, че е тъй.

— Да бъдем предпазливи.

По лицето на Анри заигра една от онези хитри усмивки, които му бяха така присъщи и които означаваха особено за Маргьорит: „Бъдете спокойна, приятелко.“

Едва кортежът излезе от двора на Лувъра, и Катерина спусна завесата.

От погледа й не убягна едно нещо — бледото лице на Анри, нервното му потръпване и шушукането му с Маргьорит.

Анри беше блед, понеже смелостта не му беше в кръвта и при всички обстоятелства, когато животът му беше поставен на карта, кръвта му, вместо да нахлуе в мозъка, както става обикновено, се оттегляше в сърцето.

Той потръпваше нервно, защото начинът, по който го посрещна Шарл, толкова различен от друг път, му беше направил силно впечатление.

Най-сетне бе споделил с Маргьорит тези свои мисли, защото, както знаем, съпругът и съпругата бяха сключили, що се отнася до политиката, отбранителен и настъпателен съюз.

Но Катерина си беше обяснила всички тези явления по съвършено друг начин.

— Този път — прошепна тя със своята флорентинска усмивка, — струва ми се, на скъпия Анрио му е изпята песента.

После, за да се увери, че всичко е наред, след като почака четвърт час, за да даде време на ловците да напуснат Париж, тя излезе от покоите си, тръгна по коридора, изкачи се по малката вита стълба и отключи със собствения си ключ апартамента на наварския крал.

Но тя напразно търси навсякъде книгата. Напразно горещият й поглед шареше от масите на пюпитрите, от пюпитрите на лавиците, от лавиците на шкафовете, никъде не видя книгата, която търсеше.

— Д’Алансон сигурно я е изнесъл — каза тя. — Това е благоразумно.

И се прибра в покоите си, почти сигурна, че планът й е успял.

В това време кралят вървеше по пътя към Сен-Жермен, където пристигна след час и половина бърз ход. Ловците дори не се отбиха в стария замък, който се издигаше мрачен и величествен сред разпръснатите по възвишенията къщи. Преминаха дървения мост, който се намираше по това време срещу дървото, известно и днес под името „дъба на Сюли“. После дадоха знак на окичените с флагчета лодки, които следваха ловците, за да улеснят краля и придружаващата го свита да преминат реката по-удобно.

И в същата минута цялата тази весела младеж, възбудена от толкова различни интереси, се отправи, с краля начело, по великолепната ливада в подножието на гористия склон на Сен-Жермен, която тутакси заприлича на огромен гоблен с пъстри фигурки, а пенливата река край брега наподобяваше сребристи ресни.

Пред краля, все още на белия си кон, и държащ в ръка любимия си сокол, вървяха прислужниците в зелени вталени дрехи, с високи ботуши. Задържайки с виковете си половин дузина кучета, те удряха тръстиките край реката.

В този миг слънцето, скрито досега зад облак, излезе от мрачния океан, в който се бе гмурнало. Слънчевите лъчи осветиха златото, скъпоценностите, пламтящите очи и цялата тази светлина като че ли се превърна в огнен поток.

Тогава, сякаш очаквала този миг, в който слънцето ще освети поражението й, една чапла изскочи от тръстиките и нададе проточен, жален вик.

— Хо, хо! — извика Шарл, сваляйки качулката на сокола си и го пусна след бегълката.

— Хо, хо! — завикаха всички, за да насърчат птицата. За миг соколът, заслепен от светлината, се завъртя, описа на място кръг, после изведнъж забеляза чаплата и полетя след нея стремително.

В това време чаплата, която беше предпазлива птица, се бе издигнала повече от сто стъпки над ловците и когато кралят махна качулката на своя сокол, докато той свикне със светлината, бе успяла да спечели преднина или по-скоро се бе издигнала по-високо. Затова, когато неприятелят й я забеляза, тя беше вече на повече от петстотин стъпки височина. И използвайки въздушното течение, размаха мощните си крила и бързо се извиси.

— Хо, хо! Бек-дьо-Фер! — извика Шарл, насърчавайки сокола. — Докажи й, че си от чиста раса. Хо, хо!

Сякаш чула това насърчение, благородната птица полетя като стрела, изви се в диагонал, за да пресече пътя на чаплата, която продължаваше да се издига нагоре, сякаш искаше да изчезне в простора.

— Ах страхливка такава! — извика Шарл, като че ли бегълката би могла да го чуе, и пусна коня си в галоп, отметнал глава назад, за да не изгуби нито за миг от поглед двете птици. — Ах, ти, страхливка такава, бягаш, а? Моят Бек-дьо-Фер е от чиста раса! Почакай, почакай! Бек-дьо-Фер, хо-хо!

Действително борбата беше интересна, двете птици се доближаваха една до друга или по-скоро соколът се приближаваше до чаплата.

Въпросът бе да се разбере кой в тази първа атака ще се задържи отгоре.

Крилата на страха се оказаха по-добри, отколкото крилата на храбростта.

Соколът, увлечен в своя полет, мина под чаплата, след като би трябвало да литне над нея. Чаплата се възползува от това свое преимущество и го удари с дългия си клюн.

Соколът, пронизан сякаш с кама, се завъртя три пъти като зашеметен и за миг всички помислиха, че ще падне на земята. Но както ранен воин се надига по-страшен от преди, той нададе остър, застрашителен крясък и отново полетя към чаплата.

Чаплата се беше възползувала от своя успех и променяйки посоката на полета, бе свърнала към гората, като се мъчеше този път да вземе преднина и да избяга на по-далечно разстояние, вместо да използува височината.

Но соколът беше птица с остър поглед.

Той повтори същата маневра, спусна се диагонално към чаплата, която нададе два-три отчаяни крясъка и се опита да се издигне перпендикулярно, както бе направила първия път.

След няколко секунди благородна битка двете птици като че ли изчезнаха в облаците. Чаплата изглеждаше не по-голяма от чучулига, а соколът се виждаше като черна точка, която ставаше все по-незабележима.

Шарл и придружаващите го следяха двете птици само с поглед. Всеки стоеше на мястото си, вперил очи в бегълката и преследвача.

— Браво, браво, Бек-дьо-Фер! — извика изведнъж Шарл. — Гледайте, гледайте, господа, той лети над нея!

— Бога ми, признавам си, че не виждам нито едната, нито другата птица — каза Анри.

— Нито пък аз — добави Маргьорит.

— Да, но ако не ги виждаш, Анрио, поне можеш да ги чуеш — каза Шарл, — можеш да чуеш чаплата, слушай, тя моли за пощада!

Действително във висините се разнесоха два-три жални вика, които само опитното ухо би могло да долови.

— Слушай, слушай — извика Шарл, — те скоро ще се стрелнат по-бързо надолу, отколкото отлетяха нагоре.

Действително, още не произнесъл тези думи кралят, и двете птици се появиха. Те бяха само две черни точки, но по разликата в големината не беше мъчно да се види, че соколът лети над чаплата.

— Гледайте, гледайте! — извика Шарл. — Бек-дьо-Фер не я изпуска!

Действително чаплата не се и опитваше вече да се защищава. Тя се спускаше бързо, отговаряйки с жални писъци на непрекъснатите удари на сокола. Изведнъж сви криле и полетя като камък надолу. Но противникът й направи същото и когато тя понечи да разпери крила и да се издигне отново, един последен удар я зашемети. Чаплата полетя, премятайки се във въздуха, и в момента, когато докосна земята, соколът се нахвърли върху нея с победен крясък, който заглуши смъртния вик на победената.

— Към сокола, към сокола! — извика Шарл.

И пусна коня си в галоп към мястото, където бяха двете птици.

Но изведнъж дръпна рязко коня си, извика на свой ред болезнено, изпусна юздата и сграбчи с ръка гривата на коня, докато с другата ръка притисна стомаха си, сякаш да го разкъса.

При този вик придворните дотичаха.

— Нищо, нищо! — каза Шарл с пламнало лице и блуждаещ поглед. — Като че ли ми забиха нажежено желязо в корема. — Хайде, хайде, няма нищо!

И отново препусна в галоп.

Д’Алансон пребледня.

— Пак нещо ново, нали? — запита Анри Маргьорит.

— Нищо не знам — каза тя, — но видяхте ли, брат ми беше пурпурночервен.

— А той обикновено е съвсем блед — забеляза Анри. Придворните се спогледаха удивени и последваха краля. Стигнаха до мястото, където се бяха спуснали двете птици. Соколът вече кълвеше мозъка на чаплата. Щом пристигна, Шарл скочи от коня, за да наблюдава отблизо борбата.

Но едва стъпил долу, той беше принуден да се улови за седлото. Земята се въртеше под него, той изпита непреодолимо желание да спи.

— Братко, братко — извика Маргьорит, — какво ви е.

— Чувствувам се така — каза Шарл, — както трябва да се е чувствувала Порция, когато е погълнала разпалените въглени. Цял горя и ми се струва, че издишвам пламък.

И в същия миг Шарл дъхна и сякаш остана изненадан, че от устните му не лумна огън.

Междувременно бяха прибрали сокола и му бяха сложили качулката. Всички се събраха около Шарл.

— Е, добре, какво значи това? Исусе Христе, нищо ми няма. Слънцето ми напече главата и очите ми горят. На лов, господа! Ето ви цяло ято диви патици. Пускайте соколите, пускайте всички соколи! Дяволи рогати, сега ще се повеселим!

И в същия миг махнаха качулките и пуснаха пет-шест сокола, които полетяха след птиците, докато всички ловци с краля начело тръгнаха по брега на реката.

— Е, какво ще кажете, кралице? — запита Анри Маргьорит.

— Моментът е удобен — каза тя — и ако кралят не се обърне, съвсем лесно можем да влезем оттук в гората.

Анри извика ловеца, който държеше сокола, и докато шумната и блестяща лавина се спускаше по склона, който днес представлява тераса, той остана сам назад, сякаш за да разгледа трупа на убитата чапла.

И в същата минута, като по поръчка, полетя един фазан. Анри пусна своя сокол. Сега той имаше предлог да остане назад от ловците.