Кралица Марго

Глава 14Втората сватбена нощ

Кралицата-майка се огледа наоколо си светкавично. Кадифени пантофки на пода до леглото, дрехите на Маргьорит, пръснати по столовете, очите, които тя търкаше, за да се разсъни, всичко убеди Катерина, че е събудила дъщеря си.

Тогава тя се усмихна като жена, която е успяла в своите планове, и сядайки в едно кресло, каза:

— Да седнем и да поговорим, Маргьорит.

— Слушам ви, ваше величество.

— Време е — каза Катерина, затваряйки очи бавно, като човек, потънал в размишления или който се преструва, че размишлява дълбоко, — време е, дъще, да разберете колко брат ви и аз желаем да ви направим щастлива.

Уводът беше страшен за всеки, който познаваше Катерина.

„Какво ли ще ми каже!“ — помисли Маргьорит.

— Разбира се, като ви омъжихме — продължи флорентинката — ние извършихме политически акт, налаган често от сериозните интереси на тези, които управляват. Но трябва да признаем, клето дете, не сме помислили, че отвращението на наварския крал към вас, така млада, красива и съблазнителна, ще продължи упорито, и то до такава степен.

Маргьорит стана и загръщайки нощната си роба, се поклони тържествено пред майка си.

— Едва тази вечер научавам — каза Катерина, — защото иначе бих ви посетила много по-рано, едва сега научавам, че вашият мъж съвсем не ви оказва вниманието, което се дължи не само на една красива жена, но още повече на една френска принцеса.

Маргьорит въздъхна и Катерина, окуражена от това мълчаливо съгласие, продължи:

— Действително наварският крал поддържа публично връзки с една от моите придворни дами, която го обожава до непристойност, а презира любовта на жената, с която благоволихме да го свържем; това е нещастие, което ние не можем да предотвратим, ние, бедните всемогъщи, но за което най-дребният благородник в нашето кралство би наказал своя зет, като го извика на дуел или накара сина си да го извика.

Маргьорит наведе глава.

— Отдавна виждам, дъще — продължи Катерина, — по зачервените ви очи, по горчивите изблици срещу онази дьо Сов, че вашата сърдечна рана въпреки усилията ви не може да кърви само тайно.

Маргьорит потрепери: леко движение бе раздвижило завесите зад нея, но за щастие Катерина не забеляза нищо.

— Тази рана — продължи тя с нарастваща сърдечност и нежност, — тази рана, мое дете, трябва да бъде излекувана от ръката на майката. Тези, които, мислейки, че се грижат за вашето щастие, решиха брака ви и които в своята грижа за вас забелязват, че всяка нощ Анри дьо Навар сбърква покоите, тези, които не могат да позволят на кралче като него да обижда всеки миг жена с вашата красота, с вашия ранг и вашите достойнства, като ви презира и не се грижи за потомството си, тези, които най-сетне виждат, че при първия благоприятен вятър този безумен и безочлив човек ще се обърне срещу нашето семейство и ще ви изгони от своя дом, нима те нямат право да осигурят, отделяйки го от вас, вашето бъдеще по един достоен за вас и за вашето положение начин?

— И все пак, ваше величество — отговори Маргьорит, — въпреки всичките тези думи, пропити с майчина обич, които ме изпълват с радост и са чест за мене, ще си позволя да възразя на ваше величество, че наварският крал е мой съпруг.

Катерина трепна гневно и се приближи до Маргьорит.

— Той — каза тя, — ваш съпруг? Нима е достатъчно черквата да ви благослови, за да бъдете мъж и жена? Нима освещаването на брака се състои само в думите на свещеника? Той, ваш съпруг? Е, дъще, ако бяхте баронеса дьо Сов, можехте да ми отговорите така. Но, напротив, откакто оказахте на Анри дьо Навар честта да ви нарича своя жена, той дава на друга правата, които очаквахме от него, и дори в този момент — каза Катерина, повишавайки глас, — елате, елате с мен. Този ключ отваря стаята на баронеса дьо Сов и вие ще видите.

— О, по-тихо, по-тихо, ваше величество, моля ви — каза Маргьорит, — защото не само се лъжете, но и…

— Но и…?

— Но и ще събудите мъжа ми.

И при тези думи Маргьорит стана със сладострастна грация и без да загръща нощната си дреха, от чиито къси ръкави се подаваха изящните й, с чисти линии голи рамене и царствените й ръце, тя доближи пламъка на една розова свещ до леглото и като вдигна завесата, показа с пръст, усмихвайки се на майка си, гордия профил, черните коси и полуотворената уста на наварския крал, който, сякаш потънал в разхвърляното легло, спеше най-спокойно и дълбоко.

Бледа, с блуждаещи очи, отдръпнала се назад, сякаш пропаст се е раззинала пред краката й, Катерина нададе не вик, а глухо ръмжене.

— Както виждате, ваше величество — каза Маргьорит, — зле са ви осведомили.

Катерина хвърли поглед към нея, после погледна Анри. Умът й заработи бързо. Тя свърза това бледо влажно чело и заобиколените със сенки очи с усмивката на Маргьорит и прехапа устни в безмълвен бяс.

Маргьорит позволи на майка си да посъзерцава за миг тази картина, която й въздействува като главата на Медуза. После спусна завесата и отправяйки се на пръсти към Катерина, отново седна.

— И така, какво говорехме, ваше величество?

Флорентинката се помъчи няколко секунди да проникне зад тази наивност на младата жена, после сякаш острият й поглед се притъпи от невъзмутимостта на Маргьорит и тя каза:

— Нищо.

И излезе с широки крачки от покоите на Маргьорит.

Щом шумът от стъпките й заглъхна в коридора, завесата на леглото се отвори отново и Анри с блестящи очи, задъхан, с треперещи ръце коленичи пред Маргьорит. Той беше само по панталони и ризница, така че, виждайки го толкова смешно издокаран, Маргьорит му стисна ръка от все сърце и не можа да се въздържи да не се изсмее.

— Ах, кралице, ах, Маргьорит! — извика той. — Как ще ви се отплатя някога?

И той покри ръката й с целувки, които незабелязано плъзнаха нагоре.

— Ваше величество — каза тя и се отдръпна нежно, — забравяте ли, че в този час една нещастна жена, на която дължите живота си, страда и плаче за вас? Баронеса дьо Сов — каза тихо тя — принесе в жертва своята ревност, като ви изпрати при мен. А жертвайки ревността си, тя може би ще пожертвува и живота си, защото вие по-добре от всеки друг знаете колко ужасен е гневът на майка ми.

Анри потрепера, стана и се приготви да си върви.

— О — каза Маргьорит с пленително кокетство, — размислих и се успокоих. Ключът ви е бил даден без указание и тази вечер вие сте ме предпочели.

— И аз наистина ви предпочитам, Маргьорит, ще се съгласите ли само да забравите…

— По-тихо, ваше величество, по-тихо — обърна се към него кралицата със същите думи, които само преди десет минути бе отправила към майка си. — От будоара ви чуват и тъй като още не съм съвсем свободна, ваше величество, моля ви да не говорите толкова високо.

— О — каза Анри полузасмян, полунатъжен, — вярно. Забравих, че по всяка вероятност не на мен е отсъдено да изиграя края на тази интересна сцена. Този будоар…

— Да влезем, ваше величество — каза Маргьорит, — искам да ви представя един храбър благородник, ранен по време на кланетата, когато е идвал да предупреди чак в Лувъра ваше величество за заплашващата го опасност.

Кралицата се отправи към вратата, Анри последва жена си.

Вратата се отвори и Анри видя изненадан един мъж в този будоар, предопределен за изненади.

Но Ла Мол се почувствува още по-смутен, като се озова внезапно лице с лице с наварския крал. Анри хвърли ироничен поглед към Маргьорит, която го издържа, без да трепне.

— Ваше величество — каза Маргьорит, — стигнах дотам, че започнах да се страхувам да не убият в покоите ми този благородник, който ви е предан и когото поставям под ваше покровителство.

— Ваше величество — обади се младият човек, — аз съм граф Льорак дьо Ла Мол, когото ваше величество чакаше и който ви е препоръчан от нещастния господин дьо Телини, убит пред очите ми.

— Аха — каза Анри, — всъщност, господине, кралицата ми даде неговото писмо. Но не носехте ли едно писмо от управителя на Лангедок?

— Да, ваше величество, с препоръка да ви го предам веднага след пристигането си.

— И защо не го сторихте?

— Господарю, аз пристигнах в Лувъра снощи, но вие бяхте толкова зает, че не можахте да ме приемете.

— Това е вярно — каза кралят, — но струва ми се, че можехте да ми изпратите писмото.

— Имах заповед от господин д’Ориак да го предам лично на ваше величество, защото съдържало, както той ме увери, толкова важно известие, че не смеел да го повери на обикновен вестоносец.

— Действително — каза кралят, като взе и прочете писмото — той ме съветва да напусна двора и да се оттегля в Беарн. Господин д’Ориак, макар и католик, беше един от моите най-добри приятели и много вероятно е като управител на провинция да е знаел какво ще стане. Триста дяволи, господине, защо не ми дадохте това писмо преди три дни, вместо да ми го давате днес?

— Защото, както имах честта да съобщя на ваше величество, колкото и да бързах, пристигнах едва вчера.

— Досадно, много досадно — измърмори кралят, — защото в този час щяхме да бъдем на сигурно място, било в Ла Рошел, било в някоя равнина с две-три хиляди конници около себе си.

— Ваше величество, станалото станало — каза Маргьорит полугласно, — вместо да си губите времето да съжалявате за миналото, не е ли по-добре да извлечете възможната най-голяма полза от бъдещето?

— А вие на мое място — запита, гледайки я въпросително, Анри, — бихте ли имали още някаква надежда, кралице?

— Естествено, тъй като аз бих гледала на започнатата игра като партия с три раздавания, от които съм загубила само първото.

— Ах, кралице — каза тихо Анри, — ако бях сигурен, че участвате наравно в моята игра…

— Ако исках да мина на страната на вашите врагове — отговори Маргьорит, — струва ми се, че нямаше да чакам толкова.

— Това е истина — каза Анри, — аз съм неблагодарник и както казвате, всичко може да се поправи все още днес.

— Уви, ваше величество — намеси се Ла Мол, — пожелавам ви много щастие, но днес вече господин адмирала го няма.

Анри се усмихна със своята усмивка на хитър селянин, която в двора разбраха едва в деня, когато той стана френски крал.

— Но, кралице — поде той, гледайки внимателно Ла Мол, — този благородник не може да живее при вас, без непрекъснато да ви притеснява и без да бъде изложен на неприятни изненади. Какво ще правите с него?

— Ваше величество — каза Маргьорит, — не бихме ли могли да го изпратим извън Лувъра, защото аз съм напълно съгласна с вас.

— Много е трудно.

— Ваше величество, няма ли да се намери място във вашите покои?

— Уви, кралице, вие се държите с мен, като че ли все още съм крал на хугенотите и като че ли имам народ. Вие знаете много добре, че наполовина съм се отрекъл и че нямам вече народ.

Всяка друга жена, освен Маргьорит, бързо щеше да отговори: „Той е католик“, но кралицата искаше да накара Анри да я помоли за това, което тя самата желаеше да получи от него. Колкото се отнася до Ла Мол, виждайки тази въздържаност на своята покровителка и чувствувайки се още несигурен върху хлъзгавата почва на този толкова опасен френски двор, той също замълча.

— Но — поде Анри, като препрочете писмото, донесено от Ла Мол — господин управителят на Прованс ми пише, че майка ви била католичка и поради това бил привързан към вас.

— А на мен — каза Маргьорит — не ми ли споменахте за някакъв обет, който сте дали, графе, да смените религията си? Не си спомням много добре какво ми казахте. Помогнете ми, граф дьо Ла Мол, не ставаше ли дума за нещо подобно, което сякаш иска кралят?

— Уви, да. Но ваше величество така хладно прие моите обяснения по този въпрос, че аз вече не се осмелих…

— Защото мен това не ме интересуваше, господине. Но обяснете на краля, обяснете.

— Е, добре, какъв обет сте дали? — запита кралят.

— Господарю — каза Ла Мол, — преследван от убийците, обезоръжен, почти умиращ от моите две рани, стори ми се, че виждам сянката на майка ми, която ме водеше с кръст в ръка към Лувъра. Тогава дадох обет, ако се спася, да приема религията на моята майка, на която господ бе позволил да излезе от гроба, за да ми стане водач в тази страшна нощ. Бог ме доведе тук, ваше величество, и аз се озовах под двойното покровителство на френската принцеса и на наварския крал. Животът ми беше спасен като по чудо. Сега ми остава само да изпълня своя обет. Готов съм да стана католик.

Анри смръщи вежди. Скептичен, какъвто беше, той можеше да разбере отричането от религията от интерес, но се съмняваше твърде силно в отричането по убеждение.

„Кралят не иска да се заеме е моето протеже“ — помисли Маргьорит.

Ла Мол стоеше смутен и сконфузен между тези две противоположни воли. Той чувстваше, без сам да може да си го обясни, колко смешно е неговото положение и пак Маргьорит със своята женска тактичност му помогна.

— Ваше величество — каза тя, — ние забравяме, че клетият ранен има нужда от почивка. Аз самата умирам за сън. Ето, вижте!

Ла Мол действително бледнееше. Но всъщност последните думи на Маргьорит, които беше чул и изтълкувал по своему, предизвикаха бледността му.

— Е, добре, кралице — каза Анри, — нищо по-просто от това. Не можем, ли да оставим господин дьо Ла Мол да си почива?

Младият човек отправи към Маргьорит умолителен поглед и въпреки присъствието на двете височайши особи се отпусна на един стол, смазан от болка и умора.

Маргьорит долови цялата любов в погледа и отчаянието, което се съдържаше в тази слабост.

— Ваше величество — каза тя — би трябвало да окаже на този млад благородник, който е рискувал живота си за своя крал, като дотича тук, за да съобщи за смъртта на адмирала и на Телини, макар че е бил ранен, ваше величество би трябвало да му окаже една чест, за която той ще ви бъде признателен цял живот.

— И каква е тази чест, кралице? — запита Анри. — Заповядайте, аз съм готов да направя необходимото.

— Господин дьо Ла Мол ще спи тази нощ в краката на ваше величество, който от своя страна ще легне на това канапе. Колкото се отнася до мен, ако позволи моят царствен съпруг — добави Маргьорит, усмихвайки се, — аз ще повикам Жийон и ще си легна. Защото, кълна ви се, ваше величество, от трима ви аз имам най-много нужда от почивка.

Анри беше умен и може би дори по-умен, отколкото е необходимо. По-късно приятелите и неприятелите му го обвиниха в това. Но той разбра, че тази, която го изпъждаше от брачното легло, имаше право да постъпи така поради безразличието, което той бе проявил към нея. Впрочем Маргьорит му беше отмъстила за това безразличие, спасявайки живота му. Затова той не показа засегнато честолюбие в отговора си.

— Кралице — каза той, — ако граф дьо Ла Мол беше в състояние да мине в моя апартамент, аз бих му предложил собственото си легло.

— Да — съгласи се Маргьорит, — но в този час вашите покои не могат да ви защитят нито единия, нито другия и благоразумието изисква ваше величество да остане тук до утре.

И без да дочака отговора на краля, тя извика Жийон, заповяда й да приготви възглавници за краля и постеля в краката му за Ла Мол, който изглеждаше толкова доволен и щастлив от тази чест, че човек би се заклел, че не усеща вече раните си.

Колкото се отнася до Маргьорит, тя направи церемониален поклон пред краля и влизайки в заключената си от всички страни стая, се просна на леглото си.

„Утре — каза си тя — трябва да намеря покровител на Ла Мол в Лувъра, а този, който днес се направи на глух, утре ще съжалява.“

И тя даде знак на Жийон, която очакваше последните й заповеди.

Жийон се приближи.

— Жийон — каза тя съвсем тихо, — утре трябва под някакъв предлог брат ми херцог д’Алансон да дойде тук преди осем часа сутринта.

В Лувъра прозвъни два часа.

Ла Мол поговори малко за политика с краля, който полека-лека заспа и скоро захърка така гръмогласно, сякаш беше легнал в коженото си легло в Беарн.

Ла Мол може би, би заспал като краля, но Маргьорит не спеше. Тя се въртеше в леглото и този шум смущаваше мислите и съня на младия човек.

„Той е толкова млад — мислеше си Маргьорит в безсънието си — и така стеснителен! Може би ще трябва да се позанимая с това. Може би ще бъде смешен… Все пак има хубави очи и стройна фигура. Много чар. Ами ако не е смел? Той бягаше. Сега се отрича от религията. Досадно. А мечтата бе започнала тъй хубаво. Е… какво пък, ще оставим нещата да се развиват сами. И да се уповаваме на тройното божество на онази лудетина Анриет.“

И чак към сутринта, заспивайки вече, Маргьорит прошепна:

— Ерос, Купидон, Амур.