Кралица Марго

Глава 24Улица Тизон и улица Клош-Персе

Ла Мол излезе от Лувъра тичешком и се разтършува из Париж, за да открие горкия Коконас. Първата му работа беше да отиде на улица Арбр-Сек при метр Ла Юриер, защото Ла Мол си спомняше, че често бе повтарял на пиемонтеца латинския девиз, според който Амур, Бакхус и Церера са божества от първа необходимост, и се надяваше, че Коконас, следвайки латинския афоризъм, сигурно се е настанил в „А ла Бел-Етоал“ след една нощ, която навярно е била и за него доста бурна.

Ла Мол не намери никого у Ла Юриер, получи само любезно предложение да хапне съгласно задължението, поето от съдържателя, от което той не се отказа въпреки тревогата си. Като успокои стомаха за сметка на духа си, Ла Мол пак тръгна из града, мина край Сена като мъжа, който търсел удавената си жена, и като стигна до кея Ла Грев, позна мястото, където, както беше обяснил на херцог д’Алансон, през своето нощно скитане бе нападнат три-четири часа преди това — не рядко явление в Париж, където преди сто години Боало се събуждаше от куршум, пронизващ капака на прозореца му. Малко парченце от перото на шапката му беше останало на мястото на полесражението. Чувството за собственост е вродено в човека. Ла Мол имаше десет пера, кое от кое по-хубави, но все пак той се спря да прибере перото или по-скоро остатъка от него, и тъкмо го погледна със съжаление, когато тежки стъпки отекнаха, приближавайки се към него, и груби гласове му заповядаха да се отмести. Ла Мол вдигна глава и видя една носилка, пред която вървяха двама пажове и един телохранител.

Ла Мол позна носилката и се отдръпна живо. Не се бе излъгал.

— Граф дьо Ла Мол — обади се от носилката изпълнен с нежност глас, докато една бяла, мека като коприна ръка повдигна завеската.

— Да, ваше величество, аз съм — отговори Ла Мол с поклон.

— Граф дьо Ла Мол, с перо в ръка… — продължи дамата от носилката. — Да не сте влюбен, скъпи господине, и търсите загубени следи?

— Да, ваше величество — отговори Ла Мол, — влюбен съм, и то много, но в момента откривам своите собствени следи, макар и да не търся тях. Ваше величество ще ми позволи ли да запитам как сте?

— Чудесно, господине. Никога не съм се чувствувала тъй добре, струва ми се. Вероятно защото прекарах нощта в усамотение.

— В усамотение? — каза Ла Мол, гледайки Маргьорит някак странно.

— Е, добре, какво толкова чудно има в това?

— Нескромно ли ще бъде, ако ви попитам в кой манастир?

— Разбира се, господине, аз не крия. В манастира „Анонсиад“. Но вие какво правите тук така разтревожен?

— Ваше величество, аз също прекарах нощта в усамотение в околностите на същия манастир. А тази сутрин търся приятеля си, който изчезна, и търсейки го, намерих това перо.

— Негово ли е? Вие ме карате да се боя за него. Мястото наистина е съмнително.

— Успокойте се, ваше величество, перото е мое. Загубих го към пет и половина тази нощ, като се измъквах от ръцете на четирима бандити, които искаха на всяка цена да ме убият или поне така ми се стори.

Маргьорит трепна ужасено.

— О, разкажете ми това! — помоли тя.

— Нищо по-просто, ваше величество. Както имах честта да ви кажа, беше към пет часа сутринта.

— Нима в пет часа сутринта вие бяхте вече излязъл? — прекъсна го Маргьорит.

— Моля ваше величество да ме извини — каза Ла Мол, — не бях се още прибрал.

— Ах, господин дьо Ла Мол, да се прибирате в пет часа сутринта! — каза Маргьорит с лукава усмивка, която се стори пленителна на обзетия от самонадеяност Ла Мол. — Щом се прибирате толкова късно, вие сте си заслужили наказанието.

— Затова и не се оплаквам, ваше величество — каза Ла Мол, покланяйки се почтително. — Дори и да ме бяха убили, аз щях да бъда по-щастлив, отколкото заслужавам. И тъй, аз се връщах късно или рано, както ви е по-приятно, от този блажен дом, където прекарах в усамотение нощта, когато четирима скитници изскочиха от улица Мортелри и ме подгониха със страшно дълги кухненски ножове. Смешно наистина, нали, ваше величество, но беше така, и трябваше да избягам, защото си бях забравил шпагата.

— О, разбирам — каза Маргьорит с възхитителна наивност, — и вие сте се върнали да си търсите шпагата!

Ла Мол погледна Маргьорит, сякаш някакво съмнение се промъкна в сърцето му.

— Ваше величество, аз действително бих се върнал, и то на драго сърце, за шпагата си, която е чудесна, но не зная къде е къщата!

— Как, господине? — изненада се Маргьорит. — Вие не знаете къде е къщата, където сте прекарали нощта?

— Не, господарке, и нека сатаната ме погуби, ако имам най-малка представа.

— О, това е нечувано! Вашата история е цял роман.

— Истински роман. Права сте, ваше величество.

— Разкажете ми го.

— Малко е дълъг.

— Няма значение, аз имам време.

— Освен това е невероятен.

— Все едно, разкажете ми го. Аз съм страшно доверчива.

— Ваше величество заповядва ли ми?

— Да, щом е необходимо.

— Подчинявам се. Снощи, след като се разделихме с две възхитителни дами, с които прекарахме вечерта на Пон Сен-Мишел, вечеряхме при метр Ла Юриер.

— Преди всичко — каза Маргьорит съвършено непринудено — кой е този метр Ла Юриер?

— Метр Ла Юриер, ваше величество — каза Ла Мол, поглеждайки втори път Маргьорит със същото съмнение, — метр Ла Юриер е съдържателят на странноприемница „А ла Бел-Етоал“ на улица Арбр-Сек.

— Да, представям си я… Вие сте вечеряли у метр Ла Юриер с вашия приятел Коконас без съмнение?

— Да, ваше величество, с моя приятел Коконас, когато един човек дойде и ни подаде на всеки по едно писъмце.

— Еднакви ли? — запита Маргьорит.

— Съвсем еднакви. Само един ред: „Очакват ви на улица Сент-Антоан срещу улица Жуи.“

— Без подпис? — запита Маргьорит.

— Без, но три думи, три чудни думи, обещаващи три пъти едно и също нещо — тройно щастие.

— И кои бяха тези три думи?

— Ерос, Купидон, Амур.

— Наистина три сладки думи! И получихте ли обещаното?

— О, много пъти повече, ваше величество, сто пъти повече! — възкликна Ла Мол възторжено.

— Продължавайте, любопитна съм да узная кой ви е чакал на улица Сент-Антоан срещу улица Жуи?

— Две дуени, всяка с кърпа в ръка. Те завързаха очите ни. Ваше величество се досеща, че ние не се съпротивявахме. Протегнахме смело шии. Моята водачка ме накара да свия наляво, а водачката на моя приятел — надясно. И ние се разделихме.

— И после? — запита Маргьорит, която, изглежда, беше решила да проведе разпита докрай.

— Не зная — каза Ла Мол — къде отведе приятеля ми неговата водачка. Може би в ада. Зная само, че моята ме отведе на едно място, което може да бъде само раят.

— И откъдето без съмнение са ви изгонили поради вашето прекалено голямо любопитство.

— Точно така, ваше величество. Вие имате пророчески дар. Очаквах утрото с нетърпение, за да видя къде съм. Но в четири и половина часа същата дуеня се появи, завърза ми отново очите, накара ме да обещая, че няма да се опитвам да сваля превръзката, излезе навън, придружи ме сто крачки и ме накара да се закълна още веднъж, че ще сваля превръзката, след като преброя до петдесет. Аз преброих до петдесет и се озовах на улица Сент-Антоан срещу улица Жуи.

— И после?

— И после, ваше величество, се почувствувах толкова щастлив, че не обърнах внимание на четиримата скитници, от ръцете на които така мъчно се измъкнах. Като намерих тук част от перото си — продължи Ла Мол, — сърцето ми потръпна от радост, аз го вдигнах, обещавайки си да го запазя като спомен от тази блажена нощ. Но сред щастието ми, едно само ме тревожи — какво ли се е случило с мой другар!

— Той не се ли е връщал в Лувъра?

— Уви, не, ваше величество. Търсих го навсякъде. В „А ла Бел-Етоал“, на състезанията с топки и на всички места, където би могъл да бъде, но никъде не открих нито следа от Анибал и още по-малко от Коконас.

Произнасяйки тези думи с тъжен жест, Ла Мол разпери ръце и разтвори плаща си, под който се виждаха множеството дупки по дрехата му, както и разкъсаната подплата.

— Но вас са ви направили на решето! — каза Маргьорит.

— На решето, именно това е думата — съгласи се Ла Мол, понеже не му беше неприятно да подчертае опасността, на която е бил изложен.

— Погледнете, кралице, погледнете!

— А защо не сте си сменили дрехата, щом сте се върнали в Лувъра? — запита кралицата.

— Защото — каза Ла Мол — в стаята ми имаше посетител.

— Как така посетител във вашата стая? — запита Маргьорит и в очите й проблесна живо учудване. — Кой беше във вашата стая?

— Негова светлост…

— Шт! — прекъсна го Маргьорит.

Младият човек млъкна.

— Qui ad lecticam meam stant? — запита кралицата Ла Мол.

— Duo pueri et unus eques.

— Optime, barbari! Die, Moles, quem inveneris in cubiculo tuo?

— Franciscum ducem.

— Agentem?

— Nescio quid.

— Quocum.

— Cum ignoto.9

— Странно — каза Маргьорит, — значи, вие не можахте да намерите Коконас — продължи тя, очевидно без да се замисля над думите си.

— Затова, ваше величество, както имах честта да ви кажа, умирам от безпокойство.

— Е, добре — въздъхна Маргьорит. — Не искам да ви отклонявам повече от задачата ви, но не знам защо си мисля, че той сам ще си дойде. Това обаче няма значение, вървете!

И кралицата докосна с пръст устните си. Понеже красивата Маргьорит не бе поверила никаква тайна, не бе направила никакво признание пред Ла Мол, младият човек разбра, че този очарователен жест нямаше за цел да му препоръча мълчание, а сигурно имаше друго значение.

Носилката тръгна, Ла Мол продължи своето дирене по кея към улица Лон-Пон, която го изведе на улица Сент-Антоан.

Срещу улица Жуи той спря.

Точно там предната вечер двете дуени бяха завързали очите на двамата приятели. Беше завил наляво и бе преброил двадесет крачки оттам. Повтори същото и се озова пред една къща или по-скоро пред една стена, зад която се издигаше къща. В стената, заслонена от стряха, имаше врата, обкована с широки гвоздеи и бойници.

Къщата се намираше на улица Клош-Персе, тясна уличка, започваща от улица Сент-Антоан и излизаща на улица Роа-дьо-Сесил.

— Дявол да го вземе! — каза Ла Мол. — Точно тук е… Готов съм да се обзаложа. Протягайки ръка, като излизах, напипах гвоздеите на вратата. После слязох по две стъпала. Човекът, който тичаше и викаше „помощ!“ и когото убиха на улица Роа-дьо-Сесил, притича точно в момента, когато бях стъпил на първото стъпало. Да видим сега.

Ла Мол се приближи до вратата и почука.

Вратата се отвори, подаде се мустакат портиер.

— Was ist das?10 — запита портиерът.

— Аха — каза Ла Мол, — струва ми се, че сме швейцарци. Приятелю — продължи той с най-любезен тон. — Бих желал да прибера шпагата си, която забравих снощи в тази къща.

— Ich verstehe nicht.11 — отговори портиерът.

— Моята шпага… — повтори Ла Мол.

— Ich verstehe nicht — повтори на свой ред портиерът.

— Която забравих… моята шпага, която забравих…

— Ich verstehe nicht.

— В тази къща снощи.

— Gehe zum Teufel!12

И портиерът затръшна вратата под носа му.

— Дявол да го вземе — каза Ла Мол. — Ако ми беше тук шпагата, която съм тръгнал да търся, с удоволствие щях да нанижа този нехранимайко. Но понеже не е у мен, ще трябва да отложа за друг ден.

При тези думи Ла Мол продължи пътя си до улица Роа-дьо-Сесил, сви надясно, измина петдесетина крачки, сви пак надясно и се озова на улица Тизон, малка уличка, успоредна на улица Клош-Персе и съвсем подобна на нея. Нещо повече дори. Едва измина тридесет стъпки, когато се озова пред малка заслонена от стряха врата е широки гвоздеи и бойници и две стъпала. Сякаш улица Клош-Персе се беше обърнала, за да го изгледа още веднъж, като минава.

Ла Мол размисли, че може би е сбъркал дясно с ляво и почука на тази врата, за да повтори искането си, както бе направил на другата. Но този път, колкото и да чукаше, даже не отвориха.

Ла Мол обиколи два-три пъти, докато най-сетне стигна до мисълта, че къщата сигурно има два входа, един на улица Клош-Персе и друг на улица Тизон.

Но това разсъждение, колкото и логично да бе, не му върна шпагата и не му подсказа къде би могъл да намери приятеля си. За миг помисли да си купи друга шпага и да прониже с нея този мерзавец портиера, който упорито говореше само немски. Но после си помисли, че щом този портиер беше на Маргьорит и щом тя го е избрала, значи, е имала основание и може би ще й бъде неприятно да се лиши от него.

А Ла Мол за нищо на света не би желал да причини нещо неприятно на Маргьорит.

От страх да не отстъпи пред изкушението той пое към два часа следобед към Лувъра.

Тъй като стаята му този път беше свободна, той се прибра. Налагаше се заради дрехата, защото, както беше забелязала кралицата, тя беше порядъчно повредена.

Той тръгна веднага към леглото си, за да облече перленосивата дреха. Но за свое голямо учудване първото нещо, което видя до нея, беше прословутата шпага, забравена на улица Клош-Персе. Ла Мол я взе, повъртя я в ръце — беше тя.

— Аха — каза той, — дали тук няма магия? — И въздъхна: — Ех, да можеше да се намери и горкият Коконас по същия начин!

Два-три часа след като Ла Мол престана да се върти около малката къща с двоен вход, вратата на улица Тизон се отвори. Беше почти пет часът вечерта, следователно тъмно.

Една жена с дълга наметка с кожи, придружена от прислужница, излезе през вратата — държеше я отворена четиридесетгодишна дуеня — и се плъзна към улица Роа-дьо-Сесил, почука бързо на малка врата на улица Аржансон, която веднага се отвори пред нея, излезе през главния вход на същата къща откъм Вией-рю-дю-Тампл и се отправи към малък таен вход на двореца дьо Гиз, отвори го с ключ, който извади от джоба си, и изчезна.

Половин час по-късно един млад човек със завързани очи излезе от същата врата на същата малка къща, воден от една жена, която го изпрати до ъгъла на улица Жофроа-Лание и улица Мортелри. Там тя го подкани да преброи до петдесет и чак тогава да свали превръзката от очите си.

Младият човек изпълни точно поръчението и след като преброи до петдесет, свали кърпата от очите си.

— Дявол да го вземе — извика той, оглеждайки се наоколо си. — Да пукна, ако знам къде съм. Шест часът! — възкликна той, като чу часовника на „Парижката света Богородица“. — Какво ли е станало с горкия Ла Мол? Я да изтичам до Лувъра, може би там ще знаят нещо за него!

И като каза това, Коконас се спусна тичешком по улица Мортелри и стигна до вратите на Лувъра по-бързо от обикновен кон. Докато тичаше, изблъска и събори мнозина мирни граждани, които образуваха жив плет около магазинчетата на площад Бодоайе, и влезе в двореца.

Там разпита швейцареца и войника на пост. Швейцарецът бе видял господин дьо Ла Мол да влиза сутринта, но не го видял да излиза. Войникът бил на пост от час и половина и нищо не знаел. Коконас се качи тичешком в стаята си и припряно отвори вратата, но намери вътре само разкъсаната дреха на Ла Мол, което удвои още повече безпокойството му.

Той се сети за Ла Юриер и изтича при достопочтения съдържател на „А ла Бел-Етоал“. Ла Юриер каза, че е видял Ла Мол. Той обядвал при него. Коконас се успокои и понеже също беше много гладен, си поръча вечеря.

Коконас притежаваше двете необходими условия, за да си хапне сладко: спокоен дух и празен стомах. Той си хапна така добре, че вечерята му продължи до осем часа. Тогава, подкрепен с две бутилки от любимото му анжуйско винце, което гаврътваше с примижаване и примляскване, издаващи наслаждението му, той пак тръгна да търси Ла Мол, като при тази нова експедиция през тълпата раздаваше ритници и юмруци, съответстващи на нарасналите приятелски чувства следствие натъпканото благоутробие.

Това продължи един час. За един час Коконас преброди всички улици, съседни на кея Ла Грев, пристанището за въглища, улица Сент-Антоан и улиците Гизон и Клош-Персе, където се надяваше, че може би се е върнал приятелят му. Накрая си каза, че остава да се отбие още на едно място, а именно при пропуска на Лувъра, където реши да чака Ла Мол, докато той се върне.

До Лувъра нямаше повече от сто крачки и той тъкмо повдигаше една жена, чийто мъж беше съборил преди това на площад Сен-Жермен-д’Оксероа, когато в далечината забеляза на съмнителната светлина на един голям фенер до подвижния мост на Лувъра кадифения вишнев плащ и бялото перо на приятеля си, който, подобен на сянка, изчезна под входа на Лувъра, поздравявайки часовоя.

Знаменитият вишнев плащ бе вдигнал толкова шум в двора, че човек не можеше да го сбърка.

— Дявол да го вземе — възкликна Коконас, — този път наистина е той и ето че се прибира в Лувъра. — Хей, Ла Мол, хей, приятелю! Триста дяволи, аз имам такъв силен глас, как може да не ме чуе? За щастие имам и силни крака, така че ще го настигна.

Разчитайки на това, Коконас се спусна с всичка сила, пристигна за миг в Лувъра, но колкото и да бързаше, точно когато влезе в двора, вишневият плащ, сякаш също много забързан, изчезна във вестибюла.

— Хей, Ла Мол! — извика Коконас и пак хукна. — Не чуваш ли, аз съм, Коконас! За какъв дявол си се разтичал така? Да не би случайно да бягаш от някого?

И действително вишневият плащ като че ли имаше криле — не се качи, а хвръкна на втория етаж.

— Правиш се на глух! — извика Коконас! — А, сърдиш ми се! Яд те е на мен! Е, добре, върви по дяволите! Не мога повече.

Коконас подхвърли тези думи на беглеца в подножието на стълбата, отказвайки се да го следва с крака, но продължи да го следи с очи, докато се изкачваше по стълбите и стигна до покоите на Маргьорит. Изведнъж една жена излезе оттам и улови плаща, който Коконас гонеше.

— Охо! — каза Коконас. — Струва ми се, че това е кралица Маргьорит. Значи, е бил очакван. Ех, тогава друга работа. Разбирам защо не ми отговори.

И като полегна на перилото, погледна нагоре през пролуката на стълбището.

След няколко тихо разменени думи той видя, че вишневият плащ последва кралицата в покоите й.

— Добре, добре — каза Коконас. — Такава била работата. Не съм се излъгал. Има моменти, когато присъствието дори на най-добрия приятел е нежелателно и скъпият Ла Мол явно преживява точно такъв момент.

И Коконас, като изкачи безшумно стъпалата, седна на едно кадифено канапенце на самата площадка, казвайки си: „Така да бъде! Вместо да го настигна, ще го почакам… Да! Но струва ми се, че както влезе при наварската кралица, ще има дълго да го чакам. На всичко отгоре е и студено, дявол да го вземе! Хайде, хайде, също така добре мога да го почакам и в стаята. Все ще трябва да се върне в къщи.“

Едва завършил тази своя мисъл и готвейки се да я приведе в действие, леки бързи стъпки отекнаха над него, придружени от любимата песен на неговия приятел. Коконас се вслуша в стъпките и в песента. Ла Мол слизаше от горния етаж, където се намираше неговата стая, и като видя Коконас, запрескача по две стъпала, за да стигне по-бързо до приятеля си. Щом слезе, се хвърли в обятията му.

— О, дявол да го вземе, ти ли си? — каза Коконас. — Откъде изскочи?

— От улица Клош-Персе.

— Не, не те питам за онази къща там.

— А откъде искаш да изскоча?

— От кралицата.

— От кралицата ли?

— От покоите на наварската кралица.

— Та аз не съм бил при нея.

— Хайде де!

— Скъпи Анибал — каза Ла Мол, — ти бълнуваш. Аз идвам от моята стая, където те чакам от два часа.

— Идваш от стаята?

— Да.

— Значи, не теб съм преследвал на площада пред Лувъра.

— Кога?

— Преди малко.

— Не.

— Значи, не ти преди десет минути влезе в Лувъра.

— Не.

— И не се изкачи по тази стълба, като че ли те преследва цял легион дяволи?

— Не.

— Дявол да го вземе! — извика Коконас. — Виното на „А ла Бел-Етоал“ не е толкова лошо, че да ми замае така главата! Казвам ти, че само преди малко видях вишневия ти плащ и бялото ти перо под свода на Лувъра и че последвах и перото, и плаща ти до тази стълба, че и плащът, и перото ти, ти цял-целеничък, дори с ръката ти, която движиш като махало, бяха очаквани тук от една дама, която, силно подозирам, беше наварската кралица и която отведе през ей тази врата всичко това, а тази врата, ако не се лъжа, е на хубавата Маргьорит.

— Боже мили — извика Ла Мол пребледнял, — нима вече ми изменя?

— Кълна се — каза Коконас, — мисли каквото щеш, но не ми казвай, че се лъжа.

Ла Мол се поколеба за миг, притискайки главата си с ръце, разкъсван от почит и ревност. Но ревността надви, той се спусна към вратата и започна да я блъска с всичка сила, като вдигна страшен шум, твърде малко подходящ за царствената обстановка, в която се намираха.

— Ще ни арестуват — каза Коконас, — но, няма значение. Много е забавно. Я кажи, Ла Мол, да не би да има призраци в Лувъра.

— Не знам — отговори Ла Мол, блед като перото, клюмнало над челото му, — но винаги ми се е искало да видя някой и понеже ми се представя случай, няма да го изпусна, ако се срещна лице с лице с него.

— Няма да ти попреча — каза Коконас, — само че не чукай толкова силно, ако не искаш да го ядосаш.

Ла Мол, въпреки че беше вън от себе си, разбра, че забележката е уместна, и продължи да чука, но много по-тихо.