Кралица Марго

Глава 51Павилионът на Франсоа I

Хубаво нещо е кралският лов със соколи, когато кралете стават едва ли не полубогове, а ловът е не само убиване на времето, но и изкуство.

Независимо от това ние трябва да напуснем това кралско зрелище, за да проникнем на едно място в гората, където всички действащи лица от сцената, която току-що разказахме, скоро ще се присъединят към нас.

Вдясно от алеята Виолет, зад дълъг тунел от зеленина, мъхесто убежище, където сред лавандула и изтравничета един неспокоен заек наостря от време на време уши, докато скитащ елен лопатар надига главата си, украсена с клонести рога, разширява ноздри и се ослушва, има отдалечена полянка, която не се вижда от пътя, но от нея пътят се вижда.

Сред тази полянка на тревата лежаха двама мъже, постлали пътните си плащове и поставили край себе си дълги шпаги и до всяка шпага мускетон с широко дуло; отдалеч тези двама мъже поради елегантните си костюми приличаха на веселите събеседници от „Декамерон“; отблизо поради заплашителните си оръжия — на горските разбойници, които сто години по-късно Салватор Роса нарисува от натура в своите пейзажи.

Единият от тях, облегнат на лакът, се ослушваше като зайците или елените, за които току-що говорихме.

— Струва ми се — каза той, — че ловът странно се доближи до нас преди малко. Чух дори виковете, с които окуражаваха сокола.

— А сега — отговори другият, който, изглежда, очакваше събитията много по-философски настроен от своя приятел, — сега не чувам нищо. Трябва да са се отдалечили. Казвах ти аз, че това място не е хубаво за наблюдение. Вярно, че не могат да ни видят, но и ние нищо не можем да видим.

— Какво да се прави, драги Анибал — възрази първият, — все пак трябваше да настаним някъде нашите два коня, както и другите два, а и двете мулета, толкова тежко натоварени, че сам не знам как ще ни следват. Така че единствени тези стари буки и вековни дъбове биха могли прилично да свършат тази трудна задача. Осмелявам се да кажа, че вместо да осъждам като теб господин дьо Муи, във всичките тези приготовления, които той ръководеше, всъщност аз откривам дълбоката предвидливост на заговорника.

— Чудесно — каза вторият благородник, в който читателят вече сигурно е разпознал Коконас, — чудесно! Ето че най-сетне се изпусна. Откога те дебна. Спипах ли те? Значи, ние заговорничим, а?

— Ние не заговорничим, а само служим на краля и на кралицата.

— Които участвуват в заговора, а това се отнася и за нас.

— Коконас, казах ти вече — поде Ла Мол, — че не те принуждавам ни най-малко да ме следваш в това приключение, към което ме подтиква едно чувство, което ти не споделяш и не можеш да споделиш.

— Дявол да го вземе, кой, ти каза, че ме принуждаваш? Първо на първо, не знам човек, който би могъл да накара Коконас да направи това, което той не иска. Но мислиш ли, че ще те оставя да вървиш, без да те последвам, особено като виждам, че отиваш по дяволите?

— Анибал, Анибал — извика Ла Мол, — струва ми се, че виждам там нейната бяла кобила! О, странно наистина, как само при мисълта, че тя идва, сърцето ми започва да бие!

— Да, странно — съгласи се Коконас, прозявайки се. — На мен въобще сърцето ми не бие.

— Не е била тя — каза Ла Мол. — Какво ли се е случило? Струва ми се, че уговорката беше за обед.

— Случило се е това, че още не е дошъл обед. И че все още имаме време да си дремнем, както изглежда.

И след това изказване Коконас се изтегна отново върху плаща си, прилагайки думите на дело. Но докосвайки с ухо земята, той вдигна ръка и направи знак на Ла Мол да мълчи.

— Какво има? — запита Ла Мол.

— Тихо, този път чувам нещо и не се лъжа.

— Странно. Колкото и да се вслушвам, аз нищо не чувам.

— Наистина ли не чуваш нищо?

— Не.

— Погледни тоя елен — каза Коконас, като стана и улови ръката на Ла Мол.

— Къде?

— Ей там.

И Коконас показа с пръст животното на Ла Мол.

— Е, и?

— Сега ще видиш.

Ла Мол погледна елена. Навел глава, сякаш се готви да пасе, той се ослушваше, без да помръдне. Скоро вдигна челото си, увенчано с прекрасни рога, и наостри уши натам, откъдето явно идваше шумът. После изведнъж без видима причина се стрелна бързо като светкавица.

— О — каза Ла Мол, — струва ми се, че ти имаш право, защото ето че еленът бяга.

— Щом той бяга — каза Коконас, — значи, чува това, което ти не чуваш.

Действително глух, едва доловим шум трептеше неясно в тревата. Непривикналият слух би го взел за вятър. Но ездачите разпознаха далечен тропот на коне.

Ла Мол веднага скочи.

— Ето ги — извика той, — по-живо!

Коконас стана, но много по-спокойно. Разпалеността на пиемонтеца сякаш беше преминала в сърцето на Ла Мол, докато, напротив, неговото безгрижие сякаш бе се пренесло у приятеля му. Това беше така, защото в този случай единият действаше от сърце, а другият против волята си.

Скоро двамата приятели чуха умерен и ритмичен тропот — един кон изцвили, двата коня, които държаха готови на десет крачки, наостриха уши, а по алеята профуча като бяла сянка една жена, която се обърна към тях, направи странен знак и изчезна.

— Кралицата! — извикаха те едновременно.

— Какво означава това? — запита Коконас.

— Тя направи знак с ръка така — каза Ла Мол, — което означава: „След малко…“

— Тя направи знак така — възрази Коконас, — което означава: „Бягайте…“

— С този знак искаше да каже: „Чакайте ме.“

— С този знак искаше да каже: „Спасявайте се.“

— Тогава — каза Ла Мол — да действаме всеки според убеждението си. Бягай, аз ще остана.

Коконас сви рамене и легна отново.

В същия момент в обратна посока на кралицата, но по същата алея, преминаха в галоп отред конници, в които двамата приятели разпознаха най-разпалените, почти бесни протестанти. Конете им подскачаха като скакалците, за които Йов казва: „Те се появиха и изчезнаха.“

— Дявол да го вземе, работата става сериозна! — каза Коконас, като се изправи. — Да вървим в павилиона на Франсоа I.

— Напротив, да не ходим — каза Ла Мол. — Ако са ни открили, кралят преди всичко ще насочи вниманието си към този павилион, понеже там е сборният пункт.

— Този път може би имаш право — изръмжа Коконас.

Едва успял да произнесе тези думи, един конник премина като светкавица сред дърветата, прескачайки ровове, храсти, прегради, и се доближи до двамата приятели. Във всяка ръка държеше по един пистолет и направляваше само с колене коня си в това бясно препускане.

— Господин дьо Муи! — извика Коконас неспокойно, станал по-пъргав дори от самия Ла Мол. — Господин дьо Муи бяга, да се омитаме!

— Бързо, бързо — извика хугенотът, — бягайте, бягайте, всичко пропадна. Отбих се, за да ви предупредя. На път!

Той произнесе тези думи, без да престава да препуска, и беше вече далеч, когато завършваше фразата си и когато Ла Мол и Коконас схванаха напълно смисъла й.

— А кралицата? — извика Ла Мол.

Но гласът на младия човек се изгуби в простора. Дьо Муи беше вече много далеч, за да го чуе, и главно, за да му отговори.

Коконас много скоро се опомни. Докато Ла Мол стоеше неподвижно и следеше с поглед дьо Муи, който изчезваше зад клоните, отварящи се пред него и затварящи се зад него, той се спусна към конете, доведе ги, метна се върху своя, хвърли юздата на другия в ръцете на Ла Мол и се приготви да препусне.

— Побързай! — каза той. — И аз ще повторя думите на дьо Муи: на път! А господин дьо Муи говори много хубаво. На път, на път, Ла Мол!

— Само една минута — каза Ла Мол, — нали дойдохме тук за нещо?

— Освен ако не искаш да ни обесят — отговори Коконас, — съветвам те да не губиш време. Подозирам, че се готвиш да ораторстваш, да перифразираш думата „бягам“, да разкажеш за Хораций, който хвърлил щита си, и за Епаминондас, когото изнесли от битката върху щита му, аз пък ще ти кажа само едно: щом господин дьо Муи дьо Сен-Фал бяга, то значи, че на всички е позволено да бягат.

— Господин дьо Муи дьо Сен-Фал не беше натоварен със задачата да отведе кралица Маргьорит. Господин дьо Муи дьо Сен-Фал не обича кралицата.

— Дявол да го вземе, той постъпва много умно, ако тази любов би го накарала да извърши глупости, подобни на тази, която замисляш. Дано петстотин хиляди дяволи от ада отнесат тази любов, която може да струва главите на двама достойни благородници! Дяволи рогати, както казва крал Шарл, ние заговорничим, скъпи приятелю, а който прави лоши заговори, трябва да умее добре да бяга. Възсядай, Ла Мол, възсядай коня!

— Ти бягай, скъпи приятелю, не те спирам и даже те моля да вървиш. Твоят живот е по-ценен от моя. Спаси живота си.

— Трябва да ми кажеш: „Коконас, нека да ни обесят заедно“, а не: „Коконас, бягай сам.“

— Ами — отговори Ла Мол, — въжето е направено за селяндурите, а не за благородници като нас!

— Започвам да мисля — каза Коконас с въздишка, — че не направих лошо, като взех някои предпазни мерки.

— Какви?

— Станах приятел с палача.

— Ти си в мрачно настроение, скъпи Коконас.

— Е, добре де, кажи какво ще направим? — извика Коконас нетърпеливо.

— Ще намерим кралицата.

— Къде?

— И аз не знам… Да намерим краля.

— Къде?

— Нямам представа… но ще ги намерим и ще направим само ние двамата това, което петдесет души не можаха или не се осмелиха да направят.

— Ти въздействаш на самолюбието ми, Хиацинт. Това е лош знак.

— Да възсядаме конете и да вървим.

— Най-сетне тръгваме.

Ла Мол се обърна, за да се улови за седлото, но в момента, в който пъхаше крак в стремето, се разнесе повелителен глас:

— Стойте! Предайте се!

В същото време един мъж излезе иззад един дъб, после втори, после тридесет души: това бяха войници от леката кавалерия. Те бяха действали като пехотинци, пълзейки сред изтравничетата и претърсвайки гората.

— Казах ли ти аз? — измърмори тихо Коконас.

Нещо като глухо ръмжене беше отговорът на Ла Мол.

Войниците бяха още на тридесет крачки от двамата приятели.

— Какво обичате? — запита пиемонтецът високо началника на отреда. — Господа, какво се е случило?

Лейтенантът заповяда да се прицелят в двамата приятели.

Коконас прошепна:

— Възсядай коня, Ла Мол, все още има време! Мятай се на коня, както съм те виждал да се мяташ сто пъти, и да бягаме!

После пак се обърна към войниците:

— Дявол да го вземе, господа, не стреляйте, бихте могли да убиете приятели!

После пак подкани Ла Мол:

— През дърветата се стреля лошо. Ще стрелят, но няма да ни улучат.

— Невъзможно — каза Ла Мол, — не можем да отведем с нас коня на Маргьорит и двете мулета. Този кон и тези мулета ще я изложат. А с отговорите си аз ще отстраня всяко подозрение от нея. Бягай, приятелю, бягай!

— Господа — каза Коконас, като измъкна шпагата си и я размаха във въздуха, — ние се предаваме.

Войниците свалиха оръжието.

— Но кажете ни, моля ви се, защо трябва да се предаваме?

— За това ще попитате наварския крал.

— В какво ни обвиняват?

— Това ще ви каже херцог д’Алансон.

Коконас и Ла Мол се спогледаха — името на техния враг в подобна минута не беше особено утешително.

Впрочем те не оказаха съпротива. Войниците поканиха Коконас да слезе от коня, той се подчини безпрекословно, после обградиха двамата от всички страни и се отправиха към павилиона на Франсоа I.

— Нали искаше да видиш павилиона на Франсоа I — каза Коконас на Ла Мол, забелязвайки между дърветата стените на прекрасна готическа сграда. — Ето на, струва ми се, че ще го видиш.

Ла Мол не отговори нищо, само протегна ръка на приятеля си.

До този прелестен павилион, построен, по времето на Луи XII и известен под името павилиона на Франсоа I, защото той винаги го избираше за сборно място по време на лов, се издигаше колиба за ловците, която се губеше под мускетоните, алебардите и шпагите като къртичина под зрели жита.

В тази колиба заведоха задържаните.

Сега да изясним неприятното положение, в което бяха изпаднали двамата приятели, като разкажем какво се беше случило.

Протестантите се бяха събрали според уговорката в павилиона на Франсоа I, от който, както е известно, дьо Муи си беше набавил ключ.

Овладели гората — така поне мислеха те, — протестантите бяха поставили тук-таме часовои, които войниците, възползувайки се от изобретателността на господин дьо Нансе и сменяйки белите ешарпове с червени, бяха изловили, изненадвайки ги, без пушка да пукне.

Леката кавалерия продължи хайката, като обкръжи павилиона, но дьо Муи, който, както вече казахме, чакаше краля в края на алеята Виолет, бе видял как се прокрадват червени ешарпове и от този момент те му се бяха сторили подозрителни. Той се хвърли встрани, за да не го видят, и забеляза, че големият кръг постепенно се стеснява, обкръжавайки сборното място.

В същото време, в дъното на главната алея се появиха бели пера и заблестяха аркебузите на кралската гвардия.

Най-сетне той позна и самия крал, а на противоположната страна забеляза наварския крал.

Тогава направи кръстен знак с шапката си във въздуха — условния сигнал, че всичко е пропаднало.

При този знак Анри веднага се върна и изчезна.

Дьо Муи заби шпорите си в корема на коня и препусна, като мимоходом предупреди, както вече казахме, Ла Мол и Коконас да бягат.

Кралят, който бе забелязал отсъствието на Анри и Маргьорит, пристигна придружен от херцог д’Алансон при павилиона, надявайки се, че двамата ще излязат от колибата, където бе заповядал да затворят всички заловени не само в павилиона, но и в гората.

Д’Алансон галопираше уверено до краля. Острите болки, които изпитваше Шарл, още повече разваляха настроението му. Два-три пъти той едва не припадна и веднъж повърна кръв.

— По-скоро! — каза кралят, като пристигна. — Да побързаме. Трябва да се върна в Лувъра. Измъкнете от бърлогата всички еретици. Днес е свети Блез, братовчед на свети Вартоломей.

При тези думи на краля гората от копия и аркебузи се раздвижи и хугенотите, задържани в гората и в павилиона, бяха принудени да излязат един по един от колибата.

Наварският крал, Маргьорит и дьо Муи не бяха между тях.

— Е — каза кралят, — къде е Анри, къде е Марго? Нали ми обещахте да ми ги доведете, д’Алансон? И, дяволи рогати, трябва да ми ги намерите!

— Ваше величество, ние никъде не видяхме наварския крал и наварската кралица — каза господин дьо Нансе.

— Ето ги, идват! — обади се херцогиня дьо Невер.

Действително в същия миг в края на една алея, водеща към реката, се появиха Анри и Марго, яздейки спокойно, сякаш нищо не се бе случило. Двамата държаха соколите си и яздеха, притиснати любовно един до друг, така че и конете им сякаш се милваха, опирайки главите си.

Именно тогава д’Алансон, побеснял, накара да претърсят околностите и войниците откриха Ла Мол и Коконас в тяхното бръшляново гнездо.

Те двамата в братска прегръдка също влязоха в кръга, образуван от войниците, но понеже не бяха крале, не умееха да се сдържат като Анри и Маргьорит: Ла Мол беше много блед, а Коконас — прекалено червен.