Кралица Марго

Глава 30Морвел

Докато всичката тази весела и безгрижна, поне привидно, младеж се пръсна като златна вихрушка по пътя към Бонди, Катерина нави скъпоценния пергамент, върху който Шарл бе поставил подписа си, и нареди да въведат в кабинета й човека, комуто нейният капитан на гвардията бе занесъл преди няколко дни писмо на улица Сьоризе, близо до Арсенала.

Широка тафтена панделка, зловещо закриваше едното око на този човек. Между изпъкналите му скули стърчеше нос на лешояд, а посивяла брада покриваше долната част на лицето му. Той беше загърнат в дълъг дебел плащ, под който личеше цял арсенал. Носеше още на колана си, противно на обичая на хората, повикани в двора, дълъг и широк меч с двоен предпазител. Едната от ръцете му не се виждаше, очевидно стискаше под плаща кама.

— Ах, ето ви и вас, господине — каза кралицата, сядайки. — Нали ви бях обещала след Вартоломеевата нощ, в която ни оказахте толкова забележителни услуги, че няма да ви оставям в бездействие. Случаят се представи или по-скоро аз го създадох. Така че благодарете ми.

— Ваше величество, най-смирено ви благодаря — отговори човекът с черната превръзка с нисък и същевременно безочлив поклон.

— Великолепен случай, господине, какъвто едва ли ще ви се представи два пъти в живота. Така че възползувайте се.

— Чакам, ваше величество, макар и да се страхувам след този увод…

— Че поръчението ще бъде твърде мъчно ли? А нали за такива поръчения ламтят тия, които искат да напреднат? За поръчението, за което ви говоря, ще ви завидят дори родовете дьо Таван и дьо Гиз.

— Ах, ваше величество — повярвайте ми, че каквото и да бъде то, аз съм на вашите заповеди.

— В такъв случай четете — каза Катерина.

И му подаде пергамента.

Мъжът хвърли поглед и побледня.

— Как! — възкликна той. — Заповед за арестуване на наварския крал?

— Какво толкова необикновено има?

— Все пак, ваше величество, един крал! Всъщност аз се съмнявам, страхувам се, че не съм достатъчно благороден.

— Моето доверие ви прави пръв благородник в моя двор, господин дьо Морвел — заяви Катерина.

— Дълбоко благодаря на ваше величество — каза убиецът, толкова развълнуван, че изглеждаше разколебан.

— И така, ще изпълните моята заповед, нали?

— Щом ваше величество нарежда, нима това не е мой дълг?

— Да, аз ви заповядвам.

— Тогава ще се подчиня.

— Как ще действувате?

— Не зная точно, ваше величество, и много бих желал вие да ме насочите.

— Страхувате се да не се вдигне шум, нали?

— Признавам.

— Вземете дванадесет сигурни хора и повече дори, ако трябва.

— Разбирам. Ваше величество ми позволява да се подсигуря и аз съм й много благодарен. Но къде да заловя наварския крал?

— Къде смятате, че ще ви бъде най-удобно?

— На място, което със своята неприкосновеност би било гаранция за мен.

— Да, разбирам. В някой кралски дворец. Какво ще кажете за Лувъра например?

— О, ако ваше величество ми позволи, това ще бъде голямо благоволение!

— Вие ще го задържите в Лувъра.

— В коя част на Лувъра?

— В стаята му.

Морвел се поклони.

— Кога да направя това, ваше величество?

— Тази вечер или по-скоро тази нощ.

— Добре, ваше величество, но сега, моля ви, кажете ми нещо.

— Какво?

— Доколко дължа уважение на неговия ранг?

— Уважение?… Ранг… Нима вие не знаете, господине, че в своето кралство френският крал няма равен на себе си по ранг и всички му дължат уважение?

Морвел отново се поклони.

— Ще се спра на тази точка, ваше величество, ако ми позволите.

— Позволявам, господине.

— Ако кралят оспори автентичността на заповедта, това е малко вероятно, но все пак…

— Напротив, господине, това е сигурно.

— Че той ще оспори ли?

— Несъмнено.

— И следователно ще откаже да се подчини.

— Страхувам се.

— И ще се противи?

— Много вероятно е.

— Ах, дявол да го вземе! — каза Морвел. — А в такъв случай?

— В какъв случай? — запита Катерина и втренчи поглед в него.

— В случай че той се противи, какво да направя?

— Какво правите, когато имате заповед от краля, тоест когато представяте краля и ви оказват съпротива, господин дьо Морвел?

— Но, ваше величество — каза палачът, — когато бъда удостоен с подобна заповед и тази заповед се отнася до обикновен благородник, аз го убивам.

— Аз ви казах, господине — каза Катерина, — и то, мисля, не много отдавна, за да забравите вече думите ми, че френският крал не признава никакъв ранг в своето кралство. Обясних ви, че само френският крал е крал. И пред него и най-високопоставените са обикновени благородници.

Морвел пребледня, защото започваше да разбира.

— О — каза той, — да убия наварския крал ли?

— Кой ви е казал да го убиете? Къде е заповедта за убийство? Кралят иска да го отведете в Бастилията и заповедта включва само това. Ако се остави да го задържите, много добре. Но понеже той няма да се остави, понеже ще се съпротивява, понеже ще се опита да ви убие…

Морвел пребледня.

— Вие ще се защищавате — продължи Катерина. — Не могат да искат от такъв храбрец като вас да се остави да го убият, без да се защищава. И защищавайки се, всичко може да се случи. Нали ме разбирате?

— Да, ваше величество, но все пак…

— Аха, вие вероятно искате след думите: „Заповед за задържане“ да напиша със собствената си ръка „жив или мъртъв“?

— Признавам, ваше величество, че това ще ме освободи от задръжките ми.

— Ще го направя, щом смятате, че поръчението не е изпълнимо без тези думи.

И Катерина сви рамене, разви пергамента с една ръка, а с другата написа „жив или мъртъв“.

— А сега всичко наред ли е със заповедта?

— Да, ваше величество — отговори Морвел, — но аз ви моля да ме оставите да действувам по мое усмотрение.

— Нима съм казала нещо друго?

— Ваше, величество ми нареди да взема дванадесет човека.

— Да, за по-сигурно…

— Е, добре, аз моля за разрешение да взема само шестима.

— Защо?

— Защото, ваше величество, ако се случи нещо лошо на наварския крал, както е възможно, лесно ще извинят шестима души, че са се уплашили да не изпуснат един затворник. Докато никой няма да извини дванадесет души, че са вдигнали ръка на един крал, преди от тях да са загинали поне половината.

— Хубав крал, бога ми! Крал без кралство!

— Ваше величество — каза Морвел, — не кралството прави краля, а кръвта.

— Е, съгласна съм — каза Катерина, — действайте, както намерите за добре. Само че, предупреждавам ви, не желая да напускате Лувъра.

— Но, ваше величество, как да събера хората си?

— Нали имате някакъв помощник. Той би могъл да се нагърби с тази задача.

— Имам един прислужник, който не само ми е верен, но неведнъж ми е помагал в подобни начинания.

— Изпратете да го потърсят и се уговорете с него. Нали знаете оръжейната на краля? Там ще ви поднесат обед и там ще дадете заповедите си. Това място ще укрепи духа ви, ако се разколебаете. А когато синът ми се върне от лов, ще дойдете в моята молитвена, за да дочакате уречения час.

— Но как ще влезем в стаята му? Кралят сигурно подозира някои неща и ще се затвори отвътре.

— Аз имам двойни ключове от всички врати — каза Катерина, — а от стаята на Анри махнаха резетата. Сбогом, господин дьо Морвел. До скоро виждане. Ще наредя да ви заведат в оръжейната на краля. Добре, че се сетих, не забравяйте, кралската заповед трябва непременно да бъде изпълнена. Не се допуска никакво извинение. Поражението или дори неуспехът излагат честта на краля. А това е важно.

И Катерина, без да даде време на Морвел да й отговори, извика Нансе, капитана на гвардията, и му заповяда да отведе Морвел в кралската оръжейна.

„Дявол да го вземе — каза си Морвел, следвайки своя водач, — аз се издигам в йерархията на убийствата. От прост благородник минах на капитан, от капитан на адмирал, от адмирал на крал без корона и кой знае дали някой ден няма да ми падне и някой коронован крал.“