Кралица Марго

Глава 42Откровения

Първото нещо, което научи, херцог д’Анжу, когато се върна в Лувъра, беше, че тържественото посрещане на полските пратеници е насрочено след пет дни. Шивачите и златарите чакаха принца с великолепни дрехи и блестящи скъпоценности, които кралят беше поръчал за него.

Докато той ги пробваше, разгневен до сълзи, Анри дьо Навар се забавляваше с великолепно колие от изумруди, шпага със златна дръжка и скъпоценен пръстен, които Шарл му бе изпратил същата сутрин.

Херцог д’Алансон бе получил писмо и се бе затворил в стаята си, за да го прочете, необезпокояван от никого.

Колкото до Коконас, той сновеше из целия Лувър и търсеше приятеля си. Всъщност, както би трябвало да се очаква, Коконас не се изненада особено, че Ла Мол не се върна цялата нощ. Обезпокои се едва сутринта. Започна издирването от странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, от „А ла Бел-Етоал“ отиде на улица Клош-Персе, от улица Клош-Персе на улица Тизон, от улица Тизон на Пон Сен-Мишел и накрая от Пон Сен-Мишел в Лувъра.

Той извършваше това издирване по много странен и предизвикателен начин, което е лесно обяснимо, като се има пред вид ексцентричния характер на Коконас, така че настрои срещу себе си трима благородници от двора и обяснението им завърши съгласно модата на епохата — с шпага в ръка. Коконас прояви и при тези срещи добросъвестността, която влагаше обикновено при подобни случаи: той уби първия и рани другите двама, повтаряйки всеки път:

— Горкият Ла Мол, знаеше толкова хубаво латински! Това толкова отегчи неговите противници, че последният, барон дьо Боасе, като падаше, каза:

— В името на небето, Коконас, стига с това еднообразие! Кажи поне, че е знаел гръцки!

Най-сетне мълвата за авантюрата в коридора се разнесе. Отначало Коконас потъна в скръб, като помисли, че всичките тези крале и принцове са убили приятеля му и сигурно са го хвърлили в някое подземие.

Той научи, че и д’Алансон е участвал в експедицията и без дори да се замисли за неприкосновеността на един принц по рождение, отиде при него и му поиска обяснение, както би постъпил с най-обикновен благородник.

Отначало д’Алансон много се изкуши да покаже вратата на нахалника, който идваше да му иска сметка за действията му. Но Коконас говореше така отривисто, очите му хвърляха такива пламъци, мълвата за трите дуела през последните двадесет и четири часа така бе раздула славата на пиемонтеца, че херцогът размисли и вместо да се поддаде на първото си чувство на негодувание, отговори с любезна усмивка:

— Драги Коконас, вярно, че кралят, разгневен от сребърната кана, с която го замериха, херцог д’Анжу, недоволен, че го поляха със сок от портокали, и херцог дьо Гиз, обиден, че са го плеснали с парче от глиган, се опитаха да убият граф дьо Ла Мол, но един приятел на вашия приятел осуети покушението. Давам ви честната си дума, че всичко се провали.

— Ах — въздъхна Коконас като ковашки мях, — ах, дявол да го вземе, ваша светлост, това е чудесно и аз бих искал да зная кой е този приятел, за да му докажа признателността си.

Херцог д’Алансон не отговори нищо, но се усмихна още по-любезно, така че Коконас остана с впечатлението, че този приятел не е никой друг, а самият принц.

— Е, добре, ваша светлост — поде той, — понеже бяхте така добър да ми кажете началото на историята, окажете ми тази милост, да ми разкажете края. Искали да го убият, но не го убили, казвате вие, тогава какво го направиха? Аз съм смел, хайде, кажете. Готов съм да понеса една лоша вест. Хвърлили са го в някое подземие, нали? Толкова по-добре. Това ще го накара да бъде по-предпазлив. Той никога не слуша съветите ми. Но ще го измъкнем оттам, дявол да го вземе! Камъните не са препятствие за всички.

Д’Алансон поклати глава.

— Лошото в цялата работа, мой храбри Коконас — каза той, — е, че след това приключение приятелят ти изчезна, без никой да го знае къде е.

— Дявол да го вземе! — извика пиемонтецът и отново побледня, — дори в ада да е отишъл, ще го намеря!

— Слушай — каза д’Алансон, който също имаше, разбира се, по други причини, голямо желание да узнае къде е Ла Мол. — Ще ти дам един приятелски съвет.

— Кажете, ваша светлост, кажете!

— Иди при кралица Маргьорит, тя сигурно знае какво е станало с приятеля ти, когото ти оплакваш.

— Трябва да призная на ваша светлост, че вече мислих за това, но не се осмелих, защото, освен дето нейно величество кралицата ми вдъхва дълбоко уважение, аз се страхувам да не я намеря обляна в сълзи. Но щом ваша светлост ме уверява, че Ла Мол не е умрял и че нейно величество знае къде е, ще се запася със смелост и ще отида при нея.

— Върви, приятелю, върви — каза Франсоа — и когато научиш нещо, кажи го и на мен, защото аз всъщност съм не по-малко обезпокоен от тебе. Помни само едно нещо, Коконас.

— Какво?

— Не казвай, че отиваш от моя страна, защото, ако проявиш тази непредпазливост, може да не научиш нищо.

— Ваша светлост — каза Коконас, — щом ми нареждате да запазя тайна, ще бъда ням като риба или като кралицата-майка.

— Славен принц, чудесен принц, благороден принц! — шепнеше на себе си Коконас, отправяйки се към наварската кралица.

Маргьорит чакаше Коконас, защото слухът за неговото отчаяние бе стигнал до нея и като научи с какви подвизи бе ознаменувал той отчаянието си, почти му бе простила грубото отношение към нейната приятелка херцогиня дьо Невер, на която пиемонтецът бе направил една неприятна сцена и й се сърдеше от два-три дни. Така че го въведоха веднага при кралицата.

Коконас влезе, без да може да превъзмогне известно смущение, което, както бе казал на д’Алансон, винаги изпитваше пред кралицата. То се дължеше не толкова на високия й ранг, колкото на превъзходството на ума й. Маргьорит го посрещна с усмивка, която веднага му възвърна самоувереността.

— Ваше величество — каза той, — моля ви, дайте ми приятеля или поне ми кажете какво е станало. Защото аз не мога да живея без него. Представете си Евриал без Нисос, Дамон без Питиас и Орест без Пилад. Съжалете се над моята мъка поне заради един от героите, които ви цитирах и чиито сърца, заклевам ви се, не са били по-нежни от моето.

Маргьорит се усмихна и след като накара Коконас да й обещае, че ще пази тайна, му разказа как Ла Мол е избягал през прозореца. Колкото за мястото на неговото убежище, въпреки настойчивите молби на пиемонтеца тя не каза нито дума. Коконас бе удовлетворен наполовина, затова се впусна в дипломатически ходове на най-високо равнище. В резултат Маргьорит прозря, че и херцог д’Алансон споделя желанието на своя придворен да узнае какво е станало с Ла Мол.

— Е, добре — каза кралицата, — ако искате непременно да научите нещо положително за приятеля си, запитайте наварския крал, той единствен има право да говори. Аз мога да ви кажа само, че този, когото търсите, е жив, давам ви думата си.

— Аз имам по-сигурно доказателство — отговори Коконас, — вашите прекрасни очи, които не са плакали.

После, смятайки, че няма какво повече да прибави към фразата, която притежаваше двойно достойнство — изразяваше неговата мисъл и високото му мнение за качествата на Ла Мол, Коконас се оттегли, като обмисляше как да се сдобри с херцогиня дьо Невер не толкова заради нея, колкото за да научи нещо повече от това, което му бе казала Маргьорит.

Дълбоката скръб е ненормално състояние и душата отхвърля от себе си бремето й, щом й се удаде. Мисълта да напусне Маргьорит отначало бе разбила сърцето на Ла Мол и той бе се съгласил да избяга по-скоро, за да спаси честта на кралицата, отколкото да запази собствения си живот.

Още на другия ден вечерта се върна в Париж, за да види Маргьорит на балкона й. Тя от своя страна, сякаш таен глас й бе нашепнал за връщането на младия човек, бе прекарала цялата вечер на прозореца, така че те се видяха, вкусвайки неизразимата наслада на забранените радости. Нещо повече дори, меланхоличният и романтичен Ла Мол намираше някакво очарование в опасността. И тъй като истински влюбеният е щастлив само в минутата, когато вижда или притежава любимата и страда през цялото останало време, Ла Мол, горящ от желание да бъде отново с Маргьорит, се зае да организира колкото се може по-бързо събитието, което щеше да му я върне — тоест бягството на наварския крал.

Маргьорит напълно се отдаде на щастието да бъде обичана така предано и чисто. Понякога тя се мразеше заради тази своя слабост: тя, чийто зрял ум презираше простосмъртната любов, тя, която бе нечувствителна към дребните радости, които са най-сладкото, най-пленителното, най-желаното щастие за нежните души, считаше сега деня си, ако не щастливо запълнен, то поне щастливо завършен, когато към девет часа излизаше на балкона, облечена в бял пеньоар, и съзираше на кея в сянката един конник с ръка на сърцето или докосващ устните си. Тогава една многозначителна кашлица достигаше до любимия, за да му напомни обичния глас. Понякога малката ръка хвърляше писмо със завита в него скъпоценност, много по-ценна, защото бе принадлежала на Маргьорит, а не заради стойността си, и тя звънваше върху паважа на няколко стъпки от младия човек. Тогава Ла Мол се хвърляше като ястреб към тази плячка, притискаше я до гърдите си и си отиваше, пращайки отговора си по същия път, а Маргьорит се прибираше, след като заглъхнеха в далечината стъпките на коня, долетял в галоп, а сега отдалечаващ се бавно, сякаш безжизнен като прословутия дървен кон, който погуби Троя.

Ето защо кралицата не се безпокоеше за съдбата на Ла Мол, комуто от страх, че я следят, отказваше упорито всяка друга среща освен тия свиждания по испански, които започнаха след бягството му и се повтаряха всяка вечер в очакване на аудиенцията на пратениците от Полша, отложена с няколко дни, както видяхме, по изричното нареждане на Амброаз Паре.

В навечерието на този ден, към девет часа вечерта, когато всичко живо в Лувъра беше заето с приготовленията за другия ден, Маргьорит отвори прозореца и излезе на балкона. Но без да дочака нейното писмо, Ла Мол, по-нетърпелив от друг път, й изпрати своето с обичайната си сръчност и то падна в краката на неговата царствена любима. Маргьорит разбра, че посланието сигурно съдържа нещо по-особено, затова влезе в стаята да го прочете.

На първата страница бе написано: „Ваше величество, трябва да говоря с наварския крал. Работата не търпи отлагане, чакам.“

На втората страница, която можеше да бъде откъсната от първата, пишеше: „Ваше величество, кралице моя, направете така, че да мога да ви подаря една от целувките, които ви изпращам. Чакам.“

Маргьорит едва привършваше втората част на писмото, когато чу гласа на наварския крал. Той почука на общата врата с обичайната си въздържаност и запита Жийон дали може да влезе.

Кралицата веднага раздели писмото на две, скри единия лист в корсажа си, а другия в джоба, изтича до прозореца, затвори го и се спусна към вратата.

— Влезте, ваше величество — каза тя.

Колкото тихо, бързо и ловко да бе затворила Маргьорит прозореца, Анри долови шума. Неговите сетива, вечно напрегнати, сред това общество, на което не се доверяваше, бяха достигнали великолепната изостреност на сетивата на диваците. Но наварският крал не беше от тези тирани, които забраняват на жените си да вдъхват чист въздух и да се любуват на звездите.

Анри беше весел и любезен както обикновено.

— Кралице — каза той, — докато всички пробват тържествените си дрехи, реших да разменя с вас няколко думи по моите работи, които, надявам се, вие все още смятате и за свои, нали?

— Разбира се, ваше величество — отговори Маргьорит, — нали все още имаме еднакви интереси?

— Да, ваше величество, и аз исках да ви попитам какво мислите за явното старание на херцог д’Алансон от няколко дни да ме избягва, и то толкова подчертано, че онзи ден се е оттеглил в Сен-Жермен. Дали не мисли да избяга сам, защото него го следят по-малко, или пък въобще няма намерение да бяга? Какво е вашето мнение? Признавам ви, то ще ми помогне много да си изясня нещата.

— Ваше величество с право се безпокои от мълчанието на брат ми. Днес цял ден съм размисляла за това и моето мнение е, че с промяната на обстоятелствата той също се е променил.

— Тоест, виждайки, че крал Шарл е болен, а херцог д’Анжу става крал на Полша, той не би имал нищо против да остане в Париж, за да има под око френската корона, нали?

— Точно така.

— Още по-добре — каза Анри, — нека остане. Само че това изменя нашия план, защото, заминавайки сам, аз трябва да се осигуря три пъти по-добре, отколкото ако заминех с вашия брат, чието име и участие в бягството щяха да ме закрилят. Чудно ми е само, че не чувам нищо за господин дьо Муи. Той няма навик да седи със скръстени ръце. Не сте ли получили известия от него, кралице?

— Аз ли, ваше величество? — запита изненадана Маргьорит. — Как бих могла?…

— Бога ми, приятелко, нищо по-естествено от това. Вие благоволихте да ми доставите удоволствие да спасите живота на Ла Мол. Този младеж трябваше да отиде в Мант… А щом човек отиде някъде, той може и да се върне…

— Ах, ето ключа на една загадка, на която напразно търсех разрешението — отговори Маргьорит, — бях оставила отворен прозореца и като влязох, намерих на килима някаква бележка.

— Ето, виждате ли? — каза Анри.

— Отначало нищо не разбрах от съдържанието и не му отдадох никакво значение — продължи Маргьорит, — може би съм се излъгала и то идва от него.

— Възможно е — каза Анри. — Ще се осмеля дори да кажа, че е вероятно. Може ли да видя писмото?

— Разбира се, ваше величество — отговори Маргьорит, подавайки листчето, което бе пъхнала в джоба си.

Кралят го погледна.

— Не е ли това почеркът на господин дьо Ла Мол? — запита той.

— Не зная — отговори Маргьорит. — Струва ми се, че почеркът е подправен.

— Няма значение. Да го прочетем — каза Анри.

И той прочете.

— „Ваше величество, трябва да говоря с наварския крал. Работата не търпи отлагане. Чакам.“ Така — продължи Анри, — както виждате, той казва, че чака.

— Разбира се, виждам — каза Маргьорит. — Но какво искате вие?

— Триста дяволи! Искам да дойде.

— Да дойде ли? — извика Маргьорит, като впи в мъжа си хубавите си изненадани очи. — Как можете да кажете подобно нещо, ваше величество? Човек, когото кралят е искал да убие… който е белязан, заплашен, да дойде, казвате вие, нима е възможно? Нима вратите на Лувъра са направени за тези, които…

— …са били принудени да избягат през прозореца, искате да кажете.

— Точно така. Вие довършихте мисълта ми.

— Прекрасно. Но щом те вече познават пътя през прозореца, защо да не минат пак оттам, ако не е възможно да влязат през вратата? Това е толкова просто.

— Мислите ли? — запита Маргьорит, поруменяла от удоволствие при мисълта да види отблизо Ла Мол.

— Сигурен съм.

— Но как да се изкачи? — запита кралицата.

— Нима не запазихте въжената стълба, която ви изпратих? Това не би подхождало на вашата обичайна предвидливост.

— Стълбата е у мен, ваше величество — каза Маргьорит.

— Отлично.

— Какво ще заповяда ваше величество?

— Много просто, закачете стълбата на балкона и я спуснете. Ако долу чака дьо Муи… изкушавам се от мисълта да вярвам, че е той… ако долу чака дьо Муи и иска да се качи, този достоен приятел ще се качи.

И без да губи хладнокръвието си, Анри взе свещта и светна на Маргьорит, за да намери стълбата. Нямаше защо да търсят дълго. Тя я бе скрила в един шкаф на прословутия будоар.

— Чудесно — каза Анри. — А сега, ваше величество, макар че не искам да прекалявам с вашата любезност, закачете, моля ви се, стълбата на балкона.

— Защо аз, а не вие, господарю? — запита Маргьорит.

— Защото най-добрите заговорници са най-предпазливи. Ако се покаже мъж, може би нашият приятел ще се изплаши, нали разбирате?

Маргьорит се усмихна и закачи стълбата.

— Така — каза Анри, като се скри. — Излезте на балкона и покажете стълбата. Чудесно! Сигурен съм, че дьо Муи ще се качи.

Действително след десет минути един мъж, опиянен от радост, прекрачи балкона, но виждайки, че кралицата не отива да го посрещне, остана няколко секунди, изпълнен с колебание. Вместо Маргьорит се приближи Анри.

— А — каза той любезно, — не бил дьо Муи, а граф дьо Ла Мол. Добър вечер, граф дьо Ла Мол. Влезте, моля!

Ла Мол остана за миг като втрещен. Може би, ако беше още на стълбата, а не беше стъпил на твърда земя на балкона, щеше да падне назад.

— Нали искахте да говорите с наварския крал по бърза работа — каза Маргьорит. — Аз го предупредих и той веднага дойде.

Анри затвори прозореца.

— Обичам те — каза Маргьорит и стисна бързо ръката на младия човек.

— Е, господине — каза Анри, подавайки стол на Ла Мол, — какво ще кажете?

— Ще кажа, ваше величество — отговори Ла Мол, — че се разделих с господин дьо Муи при градските врати. Той иска да знае дали Морвел е проговорил и дали са узнали кой е бил в стаята на ваше величество.

— Не още, но скоро ще узнаят, трябва да побързаме.

— Той мисли като вас, ваше величество, и ако утре вечер херцог д’Алансон е готов да тръгне, дьо Муи ще чака при Порт Сен-Марсел със сто и петдесет човека. Петстотин други ще ви чакат във Фонтенбло. След това ще отидете в Блоа, Ангулем и Бордо.

— Ваше величество — обърна се Анри към жена си, — аз ще бъда готов утре, а вие?

Ла Мол впи неспокоен поглед в очите на Маргьорит.

— Аз съм ви дала дума — каза кралицата — да ви последвам където и да отидете. Ще дойда. Но вие знаете добре, че д’Алансон трябва да тръгне едновременно с нас. С него няма средни положения. Той или ще ни услужи, или ще ни предаде. Ако се колебае, не бива да мръдваме.

— Знае ли той нещо за този проект, господин дьо Ла Мол? — запита Анри.

— Преди няколко дни трябваше да получи писмо от господин дьо Муи.

— Аха! — каза Анри. — Нищо не ми е казал!

— Не му се доверявайте, ваше величество — каза Маргьорит, — не му се доверявайте!

— Бъдете спокойна, аз съм нащрек. Как да дам отговор на дьо Муи?

— Не се безпокойте за това, ваше величество. Вляво или вдясно от ваше величество, видим или невидим, утре при посрещането на пратениците, той ще бъде в залата. Нека нейно величество кралицата вмъкне в речта си една дума, от която той да разбере дали сте съгласни да заминете, или не, дали трябва да бяга, или да ви чака. Ако херцог д’Алансон отказва, ще му бъдат нужни само петнадесет дни, за да реорганизира всичко от ваше име.

— Вярно — каза Анри, — дьо Муи е безценен човек.

— Ще можете ли да вмъкнете в речта си такава фраза, ваше величество?

— Нищо по-лесно от това — отговори Маргьорит.

— Тогава — каза Анри — аз ще видя утре херцог д’Алансон, нека дьо Муи бъде на пост и се постарае да разбере от половин дума.

— Той ще бъде там, ваше величество.

— Добре, господин дьо Ла Мол — каза Анри, — отнесете му моя отговор. Сигурно в околностите ви чакат кон и прислужник.

— Ортон ме чака на кея.

— Побързайте, господин графе. О, не през прозореца. Това е хубаво само в краен случай. Може да ви видят и тъй като не на всички е известно, че сте предприели това опасно пътешествие заради мен, вие ще изложите кралицата.

— Но откъде да мина, ваше величество?

— Ако не можете да влезете сам в Лувъра, спокойно можете да излезете с мен, тъй като аз зная паролата. Вие имате плащ, аз също, ще се загърнем добре и ще минем през пропуска без никакви затруднения. Впрочем ще ми се да кажа нещо на Ортон. Почакайте тук, ще отида да погледна дали няма някой по коридорите.

И Анри най-естествено излезе да провери свободен ли е пътят.

Ла Мол остана сам с кралицата.

— О, кога ще ви видя пак? — каза Ла Мол.

— Утре вечер, ако избягаме, в някоя от близките вечери в къщата на Клош-Персе, ако не избягаме.

— Господин дьо Ла Мол — каза Анри, който се върна, — да вървим. Пътят е свободен.

Ла Мол се поклони почтително пред кралицата.

— Дайте му да ви целуне ръка, кралице — каза Анри. — Граф дьо Ла Мол не е обикновен служител.

Маргьорит се подчини.

— Добре, че се сетих — каза Анри, — приберете грижливо въжената стълба, тя е скъпоценна вещ за заговорниците. Може да потрябва в най-неочакван момент. Да вървим, граф дьо Ла Мол. Елате!