Кралица Марго

Глава 28Писмото от Рим

Изминаха няколко дни от току-що описаните събития, когато една сутрин в Лувъра влезе носилка, съпроводена от група придворни на херцог дьо Гиз, и на наварската кралица съобщиха, че херцогиня дьо Невер иска да й поднесе почитанията си.

В това време при Маргьорит беше баронеса дьо Сов. Хубавата баронеса излизаше за пръв път след мнимата болест. Тя беше узнала, че кралицата е проявила пред мъжа си голямо безпокойство за нейното неразположение, което почти цяла седмица занимаваше двора, и сега бе дошла да й благодари.

Маргьорит я поздрави с оздравяването и за щастливото й избавление от внезапния пристъп на тази странна болест, чиято сериозност тя в качеството си на френска принцеса не можеше да не прецени правилно.

— Надявам се, че ще дойдете на големия лов, отлаган вече веднъж — каза Маргьорит, — който е определен окончателно за утре. Времето е твърде топло за зима, слънцето е размекнало земята и всички ловци твърдят, че ще бъде много благоприятен ден.

— Но, ваше величество — възрази баронесата, — не зная все пак дали ще бъда в състояние…

— Ами — каза Маргьорит, — ще направите усилие. Освен това, понеже съм ловджийка, позволих на краля да разполага с малкия беарнски кон, който трябваше да яздя и който много добре ще ви подхожда. Не са ли ви казали още за това?

— Казаха ми, ваше величество, но не знаех, че малкият кон е бил предназначен за вас. Иначе никога не бих приела.

— От гордост ли, баронесо?

— Напротив, ваше величество, от смирение.

— Значи, ще дойдете.

— Благодаря на ваше величество за честта. Ще дойда, щом вие ми заповядвате.

Точно в този момент съобщиха за херцогиня дьо Невер. При това име Маргьорит трепна така радостно, че баронесата разбра — двете жени имаха да си говорят нещо — и стана, за да се оттегли.

— И така, до утре — каза Маргьорит.

— До утре, ваше величество.

— Добре, че се сетих, нали знаете, баронесо — освободи я с жест Маргьорит, — че пред обществото аз ви ненавиждам, понеже страшно ви ревнувам.

— А насаме? — запита баронеса дьо Сов.

— О, насаме не само ви прощавам, но дори ви благодаря.

— Тогава ваше величество ще позволи…

Маргьорит й протегна ръката си, баронесата я целуна с уважение, направи дълбок поклон и излезе.

Докато баронеса дьо Сов се изкачваше по стълбата към апартамента си, подскачайки като отвързана козичка, херцогиня дьо Невер си разменяше с кралицата церемониални поклони, а придружаващите я благородници се оттеглиха.

— Жийон — извика Маргьорит, когато вратата се затвори зад последния, — Жийон, погрижи се никой да не ни прекъсва.

— Да — каза херцогинята, — защото имаме да си говорим много сериозни работи.

Тя взе един стол и се разположи до огъня и на слънце, сигурна, че никой не ще посмее да наруши тази установена близост между нея и наварската кралица.

— Е — усмихна се Маргьорит, — какво прави нашият знаменит изтребител?

— Скъпа кралице — каза херцогинята, — кълна ти се, че той е митологично същество. Неподражаем е по остроумие, което никога не пресъхва. Има шеги, от които и светите мощи биха примрели от смях. Впрочем той е най-ожесточеният езичник, който някога се е явявал под образа на католик. Луда съм за него. А ти как си с твоя Аполон?

— Уви! — въздъхна Маргьорит.

— Ах, това „уви“ ме плаши, скъпа кралице. Да не би симпатичният Ла Мол да е прекалено почтителен или прекалено сантиментален. В такъв случай ще бъда принудена да призная, че е пълна противоположност на приятеля си Коконас.

— Нищо подобно. Той е на настроения — каза Маргьорит, — но това „уви“ се отнася до мен.

— И какво означава то?

— Означава, скъпа херцогиньо, че аз се страхувам да не се влюбя сериозно в него.

— Наистина ли?

— Честна кралска дума.

— О, толкова по-добре. Весело ще си живеем тогава — извика Анриет. — Да обичам малко, беше моя мечта, да обичаш много, беше твоя. Нали е приятно, моя скъпа и учена кралице, умът да отдъхне, сърцето да се разлудува? И след буйния възторг — радост и блаженство… Ах, Маргьорит, имам предчувствие, че ще прекараме чудесна година.

— Мислиш ли? — каза кралицата. — А аз, напротив, виждам нещата в черно. Политиката ужасно ме занимава. Да не забравя да ти кажа, узнай дали твоят Анибал е така предан на брат ми, както изглежда. Осведоми се. Много е важно.

— Той предан на някого или на нещо! Съвсем ясно е, че не го познаваш като мен. Ако посвети някога себе си на нещо, то ще бъде само на амбициите си. Брат ти може ли да му даде големи обещания? Тогава всичко е наред. Той ще бъде предан на брат ти. Но ако брат ти, макар че е френски принц, не изпълни обещанията, които е дал, а дори и без това, тежко на брат ти.

— Наистина ли?

— Нещата стоят така, както ти ги казвам. Всъщност, Маргьорит, има моменти, когато тоя опитомен тигър плаши даже мен. Онзи ден му казах: „Анибал, пазете се, не ми изменяйте, защото, ако ми измените…“ и го загледах с изумрудените си очи, които вдъхновиха Ронсар да напише:

— И после?

— После аз си мислех, че той ще ми каже: „Аз да ви изменя! Аз! Никога!“ Вместо това знаещ ли какво ми отговори?

— Не.

— Слушай тогава и сама съди за човека: „Но ако — отговори ми той, — ако вие ми измените, пазете се също, защото, макар че сте принцеса…“ И изричайки тези думи, той ме заплаши не само с поглед, но и с дългия си, сух пръст с остър нокът, който ми пъхна почти под носа. В този миг, моя клета кралице, признавам ти, физиономията му беше толкова страшна, че потреперих, а ти сама знаеш, че не съм от най-страхливите.

— Да те заплаши теб, Анриет? Нима се осмели!

— Ех, дявол да го вземе, че нали и аз го заплаших? В края на краищата той има право. Както виждаш, предан е до известна степен или по-скоро до твърде неизвестна степен.

— В такъв случай ще видим — каза Маргьорит замислено. — Ще поговоря с Ла Мол. Нищо друго ли няма да ми кажеш?

— Напротив, имам. Нещо много интересно, за което съм дошла. Но ти ме отвлече, като започна да ми говориш по-интересни неща. Имам вести.

— От Рим ли?

— Да, дойде куриер от мъжа ми.

— Е, добре, какво става в Полша?

— Всичко върви отлично и по всяка вероятност след някой и друг ден ти ще се освободиш от присъствието на брат си д’Анжу.

— Значи, папата е утвърдил неговото избиране?

— Да, скъпа моя.

— И да не ми кажеш досега? Бързо, бързо. Разправяй подробности.

— О, бога ми, не знам други освен тези, които ти казах. Впрочем чакай, ще ти дам писмото на херцог дьо Невер. Ето, дръж! Впрочем не, не, това са стихове от Анибал, ужасни стихове, моя клета Маргьорит. Само такива знае да съчинява. Ето, този път го намерих. Не, пак не е то. Това е бележка от мен, която ти нося, за да дадеш на Коконас чрез Ла Мол. А, ето. Ето го въпросното писмо.

И херцогиня дьо Невер подаде писмото на кралицата.

Маргьорит го разгъна бързо и го прочете. Но в него действително нямаше нищо повече от това, което бе чула вече.

— Как получи това писмо? — запита кралицата.

— Чрез куриера на моя мъж, който имаше заповед да се отбие в двореца дьо Гиз, преди да отиде в Лувъра, и да ми връчи това писмо, преди да даде писмото до краля. Аз знаех какво значение отдава моята кралица на тази вест, затова бях писала на херцог дьо Невер да постъпи така. Виждаш, че ме е послушал. Не прилича на това чудовище Коконас. Така че сега в Париж тази вест знаем само кралят, ти и аз, освен ако човекът, който е следвал нашия куриер…

— Какъв човек?

— О, ужасен занаят! Представи си, този нещастен пратеник пристигна уморен, раздърпан, покрит с прах. Препускал е седем денонощия, без да се спира нито за миг.

— Но за какъв човек спомена?

— Чакай малко. Ще ти разкажа. След него вървял човек с навъсено лице, който сменял конете като него и препускал така бързо, както и той, всичките тия четиристотин левги. Нашият нещастен куриер непрекъснато очаквал някой куршум в гърба си. И двамата пристигнали при бариерата Сен-Марсел в едно и също време. И двамата се спуснали по улица Муфтар в бърз галоп, и двамата прекосили Сите. Но при Пон Нотр-Дам нашият куриер свил надясно, а другият наляво по площад Шатле и Препуснал като стрела от арбалет по кея към Лувъра.

— Благодаря, мила Анриет, благодаря! — извика Маргьорит. — Ти си права. Много интересни известия. Но при кого е дошъл другият куриер? Ще го узная. А сега ме остави. До тази вечер на улица Тизон, нали? А утре на лова. И моля ти се, вземи си буен кон, за да те отвлече надалеч, та да останем сами. Ще ти кажа тази вечер какво трябва да се опиташ да узнаеш от твоя Коконас.

— Няма да забравиш писмото ми, нали? — напомни й засмяно херцогиня дьо Невер.

— Не, не, бъди спокойна, той ще го получи навреме. Херцогиня дьо Невер излезе и Маргьорит веднага изпрати да потърсят Анри. Той тутакси дойде и тя му даде писмото на херцог дьо Невер.

— Охо! — възкликна той.

Тогава Маргьорит му разказа историята за втория куриер.

— Всъщност каза Анри — аз го видях, като влезе в Лувъра.

— Може би е отишъл при кралицата-майка?

— Не е, сигурен съм в това. Защото случайно бях в коридора и никой не мина оттам.

— Тогава — каза Маргьорит, поглеждайки мъжа си — сигурно е дошъл при…

— При брат ви херцог д’Алансон, нали?

— Да, но как да узнаем дали е така?

— Не би ли могло — подхвърли небрежно Анри — да извикаме един от онези двама благородници и да узнаем от него?

— Имате право, господарю — каза Маргьорит, доволна, че може да стори това по предложение на мъжа си. — Ще изпратя да извикат господин дьо Ла Мол. Жийон! Жийон!

Жийон веднага се появи.

— Трябва да говоря неотложно с господин дьо Ла Мол — каза й кралицата. — Намерете го й ми го доведете.

Жийон излезе. Анри седна до една маса, върху която имаше немска книга с гравюри от Албрехт Дюрер, и започна да ги разглежда с дълбоко внимание, така че когато Ла Мол влезе, той сякаш не го чу и дори не вдигна глава.

От своя страна младият човек, виждайки краля при Маргьорит, остана на прага на стаята, безмълвен от изненада и пребледнял от безпокойство.

Маргьорит се приближи до него и каза:

— Граф дьо Ла Мол, бихте ли могли да ме осведомите кой е на служба днес при херцог д’Алансон?

— Коконас, ваше величество! — отговори Ла Мол.

— Опитайте се да узнаете от него дали е въвел при своя господар един мъж, покрит с кал, явно изминал дълъг път на кон.

— Ах, ваше величество, страхувам се, че той няма да ми каже нищо. От няколко дни е станал много мълчалив.

— Наистина ли? Но като му дадете тази бележка, струва ми се, че ще ви дължи нещо в замяна.

— От херцогинята!… О, с тази бележка ще успея.

— Добавете — понижи глас Маргьорит, — че тази бележка ще му служи като пропуск, за да влезе тази вечер в познатата ви къща.

— А аз, ваше величество? — запита тихо Ла Мол. — С какъв пропуск ще вляза аз?

— Вие само ще си кажете името, това е достатъчно.

— Дайте писмото, ваше величество, дайте го — каза Ла Мол, тръпнещ от любов — и аз отговарям за всичко.

И той излезе.

— Утре ще узнаем дали херцог д’Алансон е осведомен за събитията в Полша — каза спокойно Маргьорит, връщайки се при мъжа си.

— Този господин дьо Ла Мол е верен служител — каза беарнецът със свойствената си усмивка. — И кълна се в божествената литургия, аз ще се погрижа за бъдещето му.