Кралица Марго

Глава 55Восъчната статуетка

Цяла седмица вече Шарл бе прикован в леглото от трескава слабост, прекъсвана от силни пристъпи, които приличаха на епилептични припадъци. По време на тези пристъпи той викаше така страшно понякога, че гвардейците, които бдяха в преддверието, слушаха ужасени, а ехото в стария Лувър, разбуждан от толкова зловещи шумове, ги повтаряше. След пристъпите, смазан от умора, с угаснали очи, кралят се отпускаше в ръцете на дойката си и изпадаше в меланхолия, изпълнена с презрение и ужас.

Да се каже какво чувстваха поотделно майката и синът, без да споделят усещанията си, защото те не се търсеха, а се избягваха, да се каже какви зловещи мисли пъплеха в сърцето на Катерина Медичи и херцог д’Алансон, би значело да опишем отвратителния гмеж в дъното на змийско гнездо. Анри беше затворен в стаята си и съгласно неговата молба към Шарл никой нямаше разрешение да го вижда, дори Маргьорит. В очите на всички това беше пълно изпадане в немилост. Катерина и д’Алансон си отдъхнаха, мислейки го за загубен, а Анри пиеше и ядеше по-спокойно, като се надяваше, че са го забравили.

В двора никой не подозираше причината за болестта на краля. Метр Амброаз Паре и неговият колега Мазий бяха установили възпаление на стомаха, заблуждавайки се за причината по резултата. Те му бяха предписали лека диета, която само можеше да подпомогне питието на Рьоне, което Шарл приемаше три пъти дневно от ръката на своята дойка, и съставляваше главната му храна.

Ла Мол и Коконас бяха във Венсен, охранявани най-строго. Маргьорит и херцогиня дьо Невер десет пъти се опитаха да се доберат до тях или поне да им изпратят бележка, но безуспешно.

Една сутрин след безкрайните промени на влошаване и подобрение Шарл се почувствува по-добре и разреши както обикновено дворът да присъства на утринното ставане, макар че отдавна не бе приемал. Разтвориха широко вратите и по бледите бузи, по пожълтялото като слонова кост чело, по трескавия блясък в очите, хлътнали и заобиколени с тъмни кръгове, се виждаше какви страшни поражения бе нанесла на младия монарх неизвестната болест.

Кралската стая скоро се изпълни с любопитни, заинтригувани придворни.

Катерина, д’Алансон и Маргьорит бяха предупредени, че кралят приема.

Тримата дойдоха един след друг. Катерина спокойна, д’Алансон усмихнат, Маргьорит съкрушена.

Катерина седна до възглавницата на сина си, без да забележи погледа, с който той я посрещна.

Херцог д’Алансон остана прав при краката му.

Маргьорит се облегна на една масичка и като видя бледото чело, отслабналото лице и хлътналите очи на брат си, не можа да сдържи една въздишка и една сълза.

Шарл, на когото нищо не убягваше, видя сълзата, чу въздишката и кимна незабележимо на Маргьорит.

Това кимване, колкото и незабележимо да бе, проясни лицето на клетата наварска кралица, на която Анри не бе имал време, а може би и не беше желал да съобщи нищо.

Тя се страхуваше за мъжа си, трепереше за любимия си.

За себе си не се страхуваше, познаваше твърде добре Ла Мол и знаеше, че може да разчита на него.

— Е, скъпи синко — запита Катерина, — как сте?

— По-добре, майко, по-добре.

— А какво казват вашите лекари?

— Моите лекари? О, те са велики лекари, майко — избухна в смях Шарл — и аз изпитвам върховно удоволствие, признавам, като обсъждат болестта ми. Дойке, дай ми да пия.

Дойката донесе на Шарл чаша от неговото питие.

— И какви лекарства ти дават, синко?

— О, ваше величество, кой разбира нещо от техните лекарства! — отговори кралят и изгълта жадно питието.

— На брат ми му трябва — каза Франсоа — да стане, да излезе на слънце; а и ловът, който той толкова обича, би могъл също да му подейства добре.

— Да — каза Шарл с неизразима усмивка, — макар че последният лов ми се отрази много зле.

Шарл произнесе тези думи така странно, че разговорът, в който присъстващите не се бяха намесили с нито една дума, изведнъж замря. После той кимна с глава, придворните разбраха, че приемът е завършени се оттеглиха един, след друг.

Д’Алансон понечи да се приближи до брат си, но някакво особено чувство го възпря. Той се поклони и излезе.

Маргьорит улови бързо измършавялата ръка на брат си, стисна я, целуна я и също си отиде.

— Моя добра Марго! — прошепна Шарл.

Единствена Катерина не напусна сина си. Оставайки насаме с нея, Шарл се отдръпна към стената със същото чувство на ужас, с което човек се отдръпва от змия.

Защото след признанията на Рьоне, а може би много повече поради собствените си самотни размишления Шарл нямаше вече дори щастието да се съмнява.

Той отлично знаеше на кого и на какво щеше да се дължи смъртта му.

Затова, когато Катерина се доближи до леглото му и му протегна ръката си, студена като погледа й, той потрепери, обзет от страх.

— Вие оставате, ваше величество? — каза той.

— Да, синко — отговори Катерина. — Имам да ви казвам важни неща.

— Говорете, ваше величество — каза Шарл, като се отдръпна още повече.

— Ваше величество — каза кралицата, — вие казахте преди малко, че вашите лекари са много учени.

— И пак го повтарям, ваше величество.

— И какво направиха откакто вие сте болен?

— Нищо, вярно е… но ако ги бяхте чули какво говорят… наистина, ваше величество, трябва човек да се разболее, за да чуе такива умни приказки.

— Е, добре, синко, искате ли да ви кажа нещо?

— Разбира се, кажете, майко!

— Подозирам, че всичките тези учени доктори не знаят нищо за болестта ви.

— Наистина, ваше величество.

— Че те може би виждат последиците, но причината им убягва.

— Възможно е — каза Шарл, без да разбира какво цели майка му.

— Така че те лекуват само симптомите вместо самата болест.

— Кълна се в душата си — възкликна Шарл учудено, — струва ми се, че имате право, майко!

— Знаете ли, синко — поде Катерина, — понеже вашата продължителна болест ме измъчва и пречи на държавните дела, а освен това може да се отрази и на духа ви, аз се свързах с най-начетените лекари.

— В областта на медицинското изкуство ли ваше величество?

— Не, в областта на много по-дълбоко изкуство, изкуството, което позволява да се чете не само в тялото, но и в сърцето.

— Ах, чудесно изкуство, ваше величество. Жалко, че кралете не го изучават. И какво, стигнахте ли до някакъв резултат?

— Да.

— Какъв?

— Какъвто се надявах, затова донесох на ваше величество лекарство, което ще излекува и тялото, и духа му.

Шарл потрепери. Помисли си, че майка му е сметнала, че живее твърде дълго, и е решила да довърши съзнателно това, което бе започнала неволно.

— И къде е това лекарство? — запита той, повдигайки се на лакът, загледан в майка си.

— То е в самата болест — отговори Катерина.

— Е, и къде е болестта?

— Слушайте, синко — каза Катерина, — чували ли сте някога да казват, че има тайни врагове, чието отмъщение убива от разстояние жертвата?

— Със стомана или отрова? — запита Шарл, без да изпуска нито за миг невъзмутимото лице на майка си.

— Не, с други средства, по-сигурни и по-страшни — каза Катерина.

— Изяснете се.

— Синко — запита флорентинката — вярвате ли в заклинания и магии?

Шарл прикри една недоверчива и презрителна усмивка.

— Много — каза той.

— Е, добре — оживи се Катерина, — те са причина за вашите страдания. Един враг на ваше величество, който не се е осмелил да ви нападне лице с лице, тайно е действал в мрака. Той е провел срещу ваше величество заговор, много по-страшен, защото в него няма съучастници и защото тайнствените му нишки остават неуловими.

— Е, дявол да го вземе, стига! — разбунтува се Шарл, възмутен от толкова коварство.

— Помъчете се, синко, да си спомните някои проекти за бягство, които трябваше да осигурят безнаказаност на убиеца.

— Убиеца — извика Шарл, — убиеца ли, казвате? Значи, са се опитали да ме убият, майко?

Катерина скри лицемерно очи под сбръчканите си клепачи.

— Да, синко. Вие може би се съмнявате в това, но аз съм сигурна.

— Никога не се съмнявам в това, което вие ми казвате — отговори горчиво кралят. — И как са се опитали да ме убият? Любопитен съм да узная.

— С магия, синко.

— Изяснете се, ваше величество — каза Шарл, толкова отвратен, че се задоволи само с ролята на наблюдател.

— Ако престъпникът, когото искам да ви открия и когото ваше величество вече е открил дълбоко в сърцето си… залагайки всичко на своите козни, сигурен в успеха, бе съумял да се измъкне, може би никой не би проникнал в страданията на ваше величество. Но за щастие вашият брат бди над вас.

— Кой брат?

— Вашият брат д’Алансон.

— Ах, да, вярно. Винаги забравям, че имам брат — прошепна Шарл с горчив смях. — Та какво казвате, ваше величество?

— Че за щастие той открил материалната част от заговора срещу ваше величество. Но докато той, неопитно дете, търсеше следите на обикновен заговор, доказателство за младежки увлечения, аз търсех уликите на много по-сериозно престъпление. Защото познавам на какво е способен виновникът.

— Майко, вие като че ли говорите за наварския крал — каза Шарл, желаейки да види докъде би могло да стигне това флорентинско притворство.

Катерина наведе лицемерно очи.

— Струва ми се, че заповядах да го затворят във Венсен заради въпросния проект за бягство — продължи кралят, — да не би да е още по-виновен, отколкото предполагам?

— Чувствувате ли треска, която ви разяжда? — запита Катерина.

— Да, ваше величество — смръщи вежди Шарл.

— Чувствувате ли палеща топлина, която изгаря сърцето и вътрешностите ви?

— Да, ваше величество — отговори Шарл, помръквайки все повече и повече.

— А остри болки в главата, които преминават през очите и достигат до мозъка като стрели?

— Да, да, ваше величество, о, точно това чувствувам! Вие чудесно описвате моята болест.

— Това е толкова просто — каза флорентинката, — погледнете.

И тя измъкна от дрехата си един предмет и го показа на краля. Това беше статуетка от жълт восък, висока близо шест пръста. Тя беше облечена с позлатена восъчна рокля и с кралска мантия, също от восък.

— Е, добре — запита Шарл, — каква е тази статуетка?

— Вижте какво има на главата си — каза Катерина.

— Корона.

— А в сърцето?

— Игла.

— Е, ваше величество, познавате ли се?

— Себе си?

— Да, себе си. С вашата корона и с вашата мантия.

— И кой е направил статуетката? — запита Шарл, когото тази комедия започваше да уморява. — Сигурно наварският крал?

— Не, ваше величество.

— Не!… Тогава вече нищо не разбирам.

— Казвам не, защото ваше величество би могъл да приеме отговора ми в буквалния смисъл. Бих казала да на ваше величество, ако бяхте ме запитали иначе.

Шарл не отговори. Опитваше се да проникне в тази тъмна душа, която се затваряше непрестанно пред него точно когато му се струваше, че вече започва да чете в нея.

— Ваше величество — продължи Катерина, — тази статуетка е била намерена благодарение на грижите на вашия главен прокурор Лагел в квартирата на човека, който в деня на лова със соколи пазеше коня, приготвен за наварския крал.

— Граф дьо Ла Мол?

— У него. И ако обичате, погледнете пак тази стоманена игла, която пронизва сърцето. Виждате ли една буква на забоденото листче?

— Виждам буквата „м“ — каза Шарл.

— Ще рече мъртъв, това е магическата формула, ваше величество. Убиецът написва така своето желание върху раната, която издълбава. Ако искаше да ви порази лудост, както херцог дьо Бретан стори с Шарл VI, щеше да забие иглата в главата и да напише буквата „л“ вместо „м“.

— Значи, според вас, ваше величество, Ла Мол иска моята смърт?

— Да, както камата се насочва към сърцето. Но зад камата стои нечия ръка.

— Значи, това е причината за моята болест? В деня, в който магията се развали, и болестта ще изчезне. Но как да постъпим? — запита Шарл. — Вие, добра ми майко, сигурно знаете. Противно на вас, която цял живот сте се занимавали с това, аз съм съвсем невеж в заклинанията и магиите.

— Смъртта на заклинателя ще прекъсне магията. Това е. В деня, в който магията бъде развалена, и болестта ще изчезне.

— Наистина ли? — учуди се Шарл.

— Как, вие не знаехте ли?

— Боже мой, та аз не съм магьосник — каза кралят.

— Но сега — продължи Катерина — ваше величество се увери, нали?

— Разбира се.

— И това убеждение ще прогони безпокойството?

— Напълно.

— Не ми го казвате от любезност, нали?

— Не, майко, от цялото си сърце.

Лицето на Катерина се проясни.

— Да бъде благословен бог — извика тя, сякаш вярваше в бога.

— Да, да бъде благословен бог! — поде иронично Шарл. — Сега вече зная на кого дължа болестта си и следователно — кого да накажа.

— И ние ще накажем…

— Господин дьо Ла Мол. Нали казахте, че той е виновен.

— Казах, че той е бил оръдието.

— Първо граф дьо Ла Мол, това е най-важното. Всичките тези кризи, от които се измъчвам, могат да събудят опасни подозрения наоколо ни. Необходимо е да се хвърли светлина и тогава истината ще бъде открита.

— Значи, граф дьо Ла Мол?…

— …ми е много удобен като виновник и аз го приемам. Да започнем първо с него и ако има съучастник, той ще го издаде.

— О — прошепна Катерина, — а ако не заговори, ще го принудим! Ние имаме незаменими средства за това.

После тя каза високо, ставайки:

— Значи, позволявате, ваше величество, следствието да започне?

— Дори го желая — отговори Шарл — и колкото по-бързо, толкова по-добре.

Катерина стисна ръка на сина си, без да разбере нервния трепет, който премина през пръстите му, докато се ръкуваше с нея, и излезе, без да чуе язвителния смях на краля и глухото ужасно проклятие, последвало този смях.

Кралят се питаше не е ли опасно да пусне така тази жена, която за няколко часа може би щеше да направи толкова неща, че той вече не би намерил средства да ги поправи.

В същия миг, загледан в завесата, паднала зад Катерина, той чу лек шум зад себе си, огледа се и видя Маргьорит, която тъкмо идваше откъм коридора, водещ към стаята на дойката.

Бледостта, блуждаещите очи, задъханата гръд издаваха нейното силно душевно вълнение.

— О, господарю, господарю — извика Маргьорит, като се спусна към леглото на брат си, — вие знаете, че тя лъже!

— Коя тя? — запита Шарл.

— Слушайте, Шарл. Страшно е да обвиняваш майка си, но аз отгатнах, че тя ще остане при вас, за да поиска отново да ги преследвате. Кълна се в живота си, кълна се във вашия живот, кълна се в душите и на двама ни, казвам ви: тя лъже!

— Да ги преследва! Кого преследва тя?

И двамата говореха инстинктивно тихо, като че ли им беше страшно да слушат думите си.

— Първо Анри, вашия Анрио, който ви обича и който ви е по-предан от всички на света.

— Мислиш ли, Марго?

— О, господарю, сигурна съм в това.

— Е, добре, аз също.

— Щом сте сигурен, братко — изненада се Маргьорит, — защо заповядахте да го задържат и да го затворят във Венсен?

— Защото той лично ме помоли за това.

— Той ви помоли, господарю?

— Да, Анрио има странни хрумвания. Може би греши, може би е прав. Но едно от тези негови хрумвания беше, че ще бъде в по-голяма безопасност, ако е в немилост, отколкото ползващ се с благоволение, далеч от мен, отколкото близо до мен. Във Венсен, отколкото в Лувъра.

— А, разбирам — каза Маргьорит, — значи, той е в безопасност?

— Бога ми, толкова в безопасност, колкото може да бъде някой, за когото Болийо отговаря пред мен с главата си.

— О, благодаря ви, братко, за Анри, но…

— Но какво? — запита Шарл.

— Но има още един друг, господарю, за когото може би нямам право да мисля, но за когото мисля.

— И кой е този друг?

— Господарю, пощадете ме… аз едва бих се осмелила да го назова пред брат си, а още по-малко пред моя крал.

— Граф дьо Ла Мол, нали? — каза Шарл.

— Уви! — отговори Маргьорит. — Вие пожелахте веднъж да го убиете, господарю, и той само по чудо се спаси от вашето кралско отмъщение.

— И то тогава, Маргьорит, когато той беше виновен само за едно престъпление, а сега, когато е извършил и друго?

— Господарю, той не е виновен за второто.

— Не чу ли какво каза нашата добра майка, клета Марго?

— О, аз ви казах вече, Шарл — поде Маргьорит, като сниши глас, — казах ви, че тя лъже.

— Вие може би не знаете, че скоро са намерили у граф дьо Ла Мол една восъчна статуетка.

— Напротив братко, зная.

— Че сърцето на тази фигурка е пронизано с игла и на тази игла е забодено листче с буквата „м“.

— Зная всичко това.

— И че тази фигурка е с кралска мантия на раменете и кралска корона на главата?

— Зная и това.

— Е, добре, какво ще кажете?

— Ще кажа, че тази малка фигурка с кралска мантия на раменете и кралска корона на главата изобразява жена, а не мъж.

— Ами! — каза Шарл. — А иглата, която пронизва сърцето?

— Това е чародейство, за да се спечели любовта на тази жена, а не заклинание, за да предизвика смъртта на някой мъж.

— А буквата „м“?

— Тя не означава мъртъв, както каза кралицата-майка.

— Какво означава тогава? — запита Шарл.

— Тя означава… името на жената, която граф дьо Ла Мол обича.

— И тази жена се нарича?

— Тази жена се нарича Маргьорит, братко — падна на колене до кралското ложе наварската кралица, като улови ръката на краля и притисна обляното си в сълзи лице до нея.

— Тихо, сестро — каза Шарл, оглеждайки се с искрящи очи под смръщените вежди, — защото, както вие сте подслушали, и други могат да ви подслушат.

— О, все едно ми е! — вдигна глава Маргьорит. — Нека целият свят да ме чуе! Ще заявя пред целия свят, че е недостойно да използваш любовта на един благородник, за да опетниш честта му с подозрение за убийство.

— Марго, а ако ти кажа, че аз също като теб зная кое е истина и кое не?

— Братко!

— Ако ти кажа, че граф дьо Ла Мол е невинен?

— Вие знаете това?

— Ако ти кажа, че зная истинския виновник?

— Истинския виновник! — извика Маргьорит. — Значи, наистина е извършено престъпление?

— Да, волно или неволно, извършено е престъпление.

— Спрямо вас?

— Спрямо мен.

— Невъзможно!

— Невъзможно?… Погледни ме, Марго!

Младата жена погледна брат си и се ужаси от неговата бледина.

— Марго, аз няма да живея и три месеца.

— Вие, братко! Ти, Шарл! — извика тя.

— Марго, аз съм отровен.

Маргьорит изпищя.

— Тихо! — каза Шарл. — Всички трябва да помислят че умирам от магия.

— А знаете ли виновника?

— Зная го.

— Вие казахте, че не е Ла Мол.

— Не, не е той.

— Сигурно не е и Анри… Велики боже, да не е…

— Кой?

— Брат ми… д’Алансон — прошепна Маргьорит.

— Може би.

— Или, или… — Маргьорит сниши глас, сякаш ужасена от това, което щеше да каже — или нашата майка?

Шарл замълча.

Маргьорит го погледна, прочете в погледа му всичко и се строполи в едно кресло.

— Боже мой, боже мой! — прошепна тя. — Невъзможно!

— Невъзможно! — изсмя се прекъслечно Шарл. — Жалко, че Рьоне не е тук, за да ти разкаже своята история.

— Рьоне!

— Да. Той би ти разказал например как една жена, на която не смее да откаже нищо, му е поискала книга за ловното изкуство от неговата библиотека. Как всяка страница от тази книга е била напоена със силна отрова. Как отровата, предназначена за някого си, е попаднала по прищявка на случайността или като божие наказание у друг човек, а не у този, за когото е била предназначена. Но понеже Рьоне го няма, можеш да видиш книгата. Тя е там, в моя кабинет. Ще видиш написано от ръката на флорентинеца, че тази книга, чиито страници крият смърт за още двадесет души, той е дал собственоръчно на една своя съотечественица.

— Тихо, Шарл! Сега ти говори по-тихо! — каза Маргьорит.

— Сама виждаш защо всички трябва да повярват, че умирам от магия.

— Но това е несправедливо, ужасно е! Милост, милост! Вие знаете, че той е невинен!

— Да, зная, но трябва да го мислят за виновен. Изстрадай смъртта на любимия си! Това е малка цена, за да се спаси честта на френското кралско семейство! Аз понасям смъртта си, за да умре тайната с мен.

Маргьорит сведе глава, разбрала, че не може да направи нищо пред краля за спасението на Ла Мол, и се оттегли разплакана, надявайки се само на собствените си възможности.

По това време, както бе предвидил Шарл, Катерина не губеше нито минута. Тя написа писмо до главния прокурор Лагел, което историята е запазила дума по дума и което хвърля кървава светлина върху тази случка: