Крайни мерки

12.

Директорът Роуч беше в дома си в Мериленд. Неделната сутрешна литургия бе от 11.30 и скоро щяха да тръгват, но преди това той искаше да хвърли поглед на сутрешните предавания и да види каква линия ни поведение ще избере администрацията. Специален гост на предаването „Вашингтон — поглед отвътре“ бе председателят Басет. Роуч се бе привел над плота, вперил поглед в телевизора. Най-малкото му дете влезе в кухнята и отвори хладилника. Роуч се наведе и целуна момиченцето по главата.

— Добро утро, Кейти.

— Добро утро, тате. — Кейти Роуч беше дванайсетгодишна и се бе появила на бял свят извън плана. Най-близкото по възраст дете беше осем години по-голямо от нея. Пати Роуч беше родила най-малката си дъщеря на четирийсетгодишна възраст. Двама от братята на Кейти бяха в колеж, а най-голямото момче вече беше завършило образованието си. Роуч често се улавяше да се усмихва на Кейти, докато си мислеше как това прекрасно дете се бе превърнало в благословия за живота им.

Най-младата издънка от клана Роуч стоеше пред отворената врата на хладилника, а очите й пробягваха по рафтовете, без да търсят нещо определено.

— Тате, може ли да си взема ли кутийка кола?

— Разбира се, скъпа — усмихна се Роуч.

Кейти грабна кутийката и хукна навън. Миг по-късно в кухнята влезе Пати.

— Браян, детето не трябва да пие газирано.

Без да откъсва поглед от телевизора, Роуч отвърна:

— Скъпа, тя е на дванайсет, малко захар няма да я убие.

— Хайде, загаси този телевизор. Не искам да закъсняваме.

— Скъпа, вземи Кейти и отивайте към колата. Ей сега идвам. Кажи на момчетата да се качват, пристигам след минута.

Момчетата, както ги нарече Роуч, бяха личната му охрана. Пати напусна кухнята и Роуч отново насочи вниманието си към телевизионния екран. В предаването участваха трима журналисти. Роуч увеличи звука.

— Конгресмен Басет, тази седмица бе изключително трудна за много от нас тук в столицата… и особено за вас. Вие бяхте твърде близко до тези трима мъже. Работили сте с тях дълго и невинаги сте били на едно и също мнение, но най-често сте успявали да намерите допирни точки. Как Ви се отразиха събитията от последните няколко дни?

Басет се размърда неловко на стола си.

— Бяха, меко казано, трудни… Онова, което повечето хора не разбират, е колко затворено общество сме ние тук във Вашингтон. Нашите съпруги се познават, много от децата ни са ходили заедно на училище, виждаме се в местните църкви в неделя, изобщо представляваме една много ограничена общност. Последните три дни бяха изключително болезнени. — Басет поклати глава и извърна поглед от камерата.

— Как вие лично възприехте смъртта на своите колеги?

— Скърбя дълбоко. Лягаш си една вечер и на сутринта се събуждаш, за да разбереш, че трима души, с които си работил повече от трийсет години, са брутално убити. Потресаващо е.

— Зная, че тази седмица ще бъде тежка за вас, но какви са плановете ви за възстановяване на законодателната сесия на Конгреса?

— Ще посветя полагаемото се време за печал и възпоменание на тези държавни мъже и после ще се обърнем към президента за насоки. Президентът Стивънс е много умел лидер, с негова помощ ще продължим напред и отново ще се посветим на управлението на тази страна.

— Господин Басет, всички вече знаят за писмото, изпратено до медиите от групата, която поема отговорността за убийствата. Из града се носят слухове относно автентичността му. В речта си онази вечер президентът дори спомена нещо по този въпрос. Можете ли да хвърлите известна светлина?

— Доколкото ни е известно, писмото е изпратено от групата, извършила убийствата. Писмото е с марка от деня преди убийството и упоменава и тримата загинали. Реалният въпрос понастоящем е причината, поради която са били извършени тези убийства.

Водещият се приведе напред:

— Искате да кажете, че убийствата не са извършени по причината, изтъкната в писмото?

— Точно това разследваме.

— Какво ви кара да смятате, че писмото не е онова, което изглежда?

— ФБР има доста подозрения по отношение на времето на тези убийства.

— Защо?

Басет се поколеба за миг.

— Те не са убедени, че убийствата са извършени единствено по причините, упоменати в писмото.

— Кои факти подкрепят това становище?

— ФБР твърдо пазят мълчание по този въпрос и аз съм сигурен, че вие разбирате защо. Всичко, което знам на този етап, е, че те са получили някаква информация, според която убийствата са извършени по причини, различни от тези, упоменати в писмото.

— Какво, по дяволите, целят тези хора? — изстена Роуч.

— Каква информация? — продължаваше водещият.

Басет свъси вежди.

— Не мога да я разисквам точно в този момент.

— Ако не можете да ни кажете какво са научили от ФБР — вметна заядливо другият журналист, — можете ли поне да ни обясните какви са предположенията им за действителния мотив на деянието?

Басет се размърда неловко на стола си. Гарет и президентът го бяха уведомили накратко за плана. Според него възможността убийствата да са извършени с цел сваляне правителството на Стивънс звучеше правдоподобно. На този етап и в този град всичко беше възможно. Онова, което му причиняваше дискомфорт, бе преднамереното изкривяване на истината относно мнението на ФБР за причината за атентатите. Но Басет отдавна вече се бе научил да не се задълбочава. Беше му по-леко на съвестта, ако не разсъждаваше много. Без особено чувство за вина или неудобство той поднесе готовия отговор:

— По мнение на ФБР тези убийства са били извършени с цел осуетяване прокарването на президентския бюджет.

Прекъснаха за реклами и Роуч изключи телевизора. Докато вървеше към вратата, за пореден път изруга.

Майкъл O’Pypk седеше във всекидневната си в компанията на Лиз и Шеймъс, пристигнал рано същата сутрин. Двамата мъже гледаха предаването с раздразнение. Лиз пишеше на лаптопа си. Трябваше да е готова с материала до пет следобед.

— Господин Басет — започна единствената жена в студиото, — не бих желала дори за миг да си помислите, че оправдавам тези убийства, но те насочиха общественото внимание към някои реформи, които американският народ отдавна иска. Идеята за ограничения на мандата среща одобрението на почти 90 процента, 80 процента искат балансиран бюджет. Всички са съгласни, че националният дълг трябва да бъде снижен, а това писмо изразява становище, което никой във Вашингтон не желае да коментира — съкращаване на разходите за социално осигуряване и медицинско обслужване. Ужасна трагедия е, че трима наши държавници са убити, но е възможно това в някакъв смисъл да се окаже от полза, ако принуди вас и вашите колеги да направите някои необходими според мен закъснели — реформи.

Басет пое дълбоко дъх. Бяха очаквали такъв въпрос. Замълча за миг и се взря в журналистката.

— Бих искал да се опитате да обясните на съпругите, децата и внуците на тези трима мъже какво добро може да произлезе от това. — И поклати глава с възмущение.

— Не отричам ужасната трагедия на семействата на жертвите. Питам само какво ще коства на ръководителите на тази страна да проведат реформите, които американският народ желае? Ако тези убийства не ви провокират към действие, какво би го сторило?

— Ние дори не знаем дали тези искания са действителни. Както вече ви казах, ФБР смятат, че целта на това писмо е дезинформация… и освен това ненавиждам факта, че дори не сме имали време да погребем тези достойни мъже, а вие говорите за раболепничене пред техните убийци!

— Господин Басет, не говоря за раболепничене пред когото и да било! Само питам дали възнамерявате да осъществите някои реформи, които американският народ иска.

— Мога да отговоря категорично, не! Правителството на Съединените американски щати никога досега не е преговаряло и няма да преговаря с терористи.

— Никой не иска от вас да преговаряте с терористи. Обсъждаме евентуалното осъществяване на няколко прости и доста закъснели реформи.

Басет поклати глава.

— Управлението на тази страна е сложна и трудна задача. Няколко „прости реформи“, както се изразихте, няма да решат проблемите ни. — Обърна се към водещия: — Бих искал да добавя, че нещата не са толкова черни, колкото някои хора се опитват да ни внушат. Икономиката е силна, бюджетният дефицит е снижен в сравнение с периода на управление на предишната администрация…

— Значи смятате да продължавате да не правите нищо? — прекъсна го журналистката.

— Не. Планираме при първа възможност да възобновим сесията на Конгреса, след като отдадем дължимата почит на загиналите си колеги, и да прокараме бюджета на президента. Един бюджет, бих добавил, който американският народ желае.

О’Рурк стана от дивана и хвърли дистанционното в скута на Лиз.

— Какво трябва да се случи, та тези хора да се научат? Шеймъс, искаш ли да се поразходим?

Дядо му кимна и стана от стола си. Майкъл излезе и след миг се появи с две палта и каишката на Дюк. Подаде палтото на Шеймъс и се наведе да закачи каишката за нашийника на кучето. Изправи се и хвърли поглед към Лиз, която се бе втренчила в телевизора.

— Скъпа, ще се върнем след около час.

— Ще ви чакам. Приятна разходка — отвърна тя, без да откъсва поглед от екрана.

Майкъл заобиколи дивана, приведе се и я целуна.

— И да не вземеш да ги увърташ, скъпа.

Скарлати се усмихна и отвърна:

— Никога не го правя.

— Затова си моята любима журналистка.

— Искрено се надявам, че това не е единствената причина.

Когато излязоха, Шеймъс отбеляза:

— Вие двамата изглеждате много щастливи.

— Така е. И ако не беше работата ни, досега да съм й поискал ръката.

— Одобрявам! — усмихна се Шеймъс и добави: — Ако това има значение за теб…

Майкъл прегърна дядо си и се усмихна широко:

— Има голяма значение!

Дюк тичаше на зигзаг по улицата и душеше. Майкъл му подсвирна.

— Има нещо, за което наистина трябва да поговорим — каза той.

— Свързано ли е с онова, което ми загатна по телефона онзи ден?

— Да. Спомни си онова пътуване, което направихме миналата година с…

Шеймъс вдигна ръка и пресече думите на Майкъл.

— Не споменавай имена. — Шеймъс огледа улицата в двете посоки. От Вашингтон го побиваха тръпки. — С всички тези проклети посолства наоколо, ФБР, ЦРУ, АНС и тъй нататък… цяло чудо е, че в този град изобщо може да се проведе разговор, без той да бъде записан.

Майкъл кимна.

— Е, сещаш се за кого говоря. — После сниши глас: — По време на онова пътуване му предоставих изключително ценна информация за един сенатор, който бе причинил смъртта на половината от хората му.

— Помня.

Майкъл замълча за момент и добави:

— Мисля, че той може да има нещо общо с тези убийства.

— И какво от това? — Шеймъс сви рамене с безразличие.

— Ти не смяташ ли, че това е от значение?

Шеймъс извади лула.

— Да, смятам, че има значение. — Натъпка тютюн в лулата, запали го и дръпна силно. После, докато изпускаше кълбо дим, продължи: — Майкъл, партизанщината в политиката винаги е съществувала в тази страна и ще продължи да съществува. В известен смисъл тя е здравословна. Същото беше и когато бях на твоята възраст; единствената разлика бе, че когато натискът станеше голям, те проявяваха достатъчно отговорност да балансират бюджета. Проблемът днес е, че хора като Козловски, Фицджералд и Даунс… старата гвардия… те контролират системата. Цялата тази мръсотия се случваше пред очите им и те не направиха нищо, за да я предотвратят. На практика при всеки ход те се противопоставяха на разумните промени. Те са виновниците за това, че имаме огромен дълг, и аз съм доволен, че са мъртви.

Майкъл дръпна леко повода на Дюк, за да го накара да забави ход.

— И аз не съм смазан от печал. Виждал съм отблизо как си вършат работата и мисля, че си заслужават съдбата. Но въпреки това се притеснявам да не съм задвижил всичко това, предавайки строго секретна информация, която дори не трябваше да зная.

Шеймъс изчака още един минувач и отговори:

— Изживявали сме го и по-рано. Ти командваше разузнавателно отделение в армията. Ако някое миропомазано милионерче — политик, провалеше мисия, изпълнявана от теб и твоите хора, само защото е прекалил с мартинито, ако това, че не си е държал устата, е причинило смъртта на половината ти отряд, ти би ли искал да знаеш?

— Да — въздъхна Майкъл.

— Ето в каква посока трябва да разсъждаваш, Майкъл. — Шеймъс дръпна още няколко пъти от лулата. — Говорил ли си с някой друг за това?

— Не.

— С Лиз?

— Не.

— Не се доверявай на никого! Ако нашето момче стои зад всичко това, ние сме късметлии. Това е първата възможност за промяна от трийсет години насам.

— Съгласен съм, но това твърде бързо може да излезе извън контрол, а аз не искам той да се провали.

— Не се безпокой. Няма да го хванат. Върши тази работа от години, и то на места, стократно по-опасни от Съединените щати.

Томас Стансфийлд седеше в кабинета си, светнал единствено настолната си лампа. Зад прозореца на ъгловия му офис мощни прожектори осветяваха огромния двор на ЦРУ. Преди три години той никога нямаше да бъде намерен в кабинета си в неделя вечерта. Щеше да си седи у дома със съпругата си. Големите му отговорности изискваха от него да работи извънредно и до късно, но неделната вечер бе единствената в седмицата, освен в случай на международна криза, когато зарязваше всичко, за да си остане вкъщи. Двамата със съпругата му обикновено гледаха „60 минути“, докато подреждаха масата, понякога седяха пред камината, гледаха някой филм и после се обаждаха на момичетата на Западното крайбрежие. Имаха две дъщери, омъжени в Сакраменто и в Сан Диего.

Тази тиха, успокояваща и изпълнена с любов част от съществуването на Томас Стансфийлд изчезна съвсем неочаквано. Сара Стансфийлд напусна живота твърде бързо. При рутинен преглед й откриха тумор. Когато я оперираха, установиха, че ракът вече се е разпространил в цялото й тяло. Два месеца по-късно Сара почина. Това бяха двата най-болезнени месеца в живота на Стансфийлд. Това, че се изявяваше в професия, където чувствата се считаха за признак на нестабилност, професия, където твърдите и неподдаващи се на емоции хора играеха сериозна игра, не му помогна особено. Когато Сара почина, Стансфийлд бе работил като директор на Управлението около година. И точно когато бе постигнал върха в службата си, той загуби най-важния човек в живота си.

След погребението на Сара прекара няколко дни с дъщерите си и трите си внучета. После ги качи на самолета и се върна на работа. Дори три години по-късно Сара често спохождаше мислите му. Болката бе изчезнала и бе заместена от спомени, тежка работа и пътувания, за да се види със своите дъщери и внуци.

Стансфийлд беше прецедент в летописа на директорите на ЦРУ. Той нямаше военен опит, не беше юрист или политик и не беше завършил никой от престижните университети в североизточните щати. Стансфийлд бе започнал работа в ЦРУ в средата на петдесетте, след като се дипломира в Университета на Южна Дакота. Той притежаваше нещо, което се ценеше високо — владееше свободно три езика: английски, немски и руски. Беше отгледан във ферма в Южна Дакота по време, когато телевизията не бе завладяла цялото внимание на хората. Родителите му — емигранти от Германия и Русия — предадоха на децата си езика, обичаите и фолклора на своята родина. Стансфийлд бе един от най-продуктивните агенти на ЦРУ през петдесетте и шейсетте години. През 70-те той беше в разузнаването, в началото на 80-те — главен представител на Управлението в Москва. В края на 80-те стана заместник-директор. Смяташе, че е достигнал най-високото стъпало в йерархията. До момента, когато предишният президент извърши нещо, което учуди всички. През периода на разпадането на Съветския съюз ЦРУ разчиташе твърде много на техническа информация. Тя, разбира се, беше ценна, но далеч не толкова, колкото един добре внедрен агент можеше да осигури. През втората година от управлението си президентът се сблъска с първата криза в националната сигурност и бе принуден да отчете факта, че неговите разузнавателни агенции не са в състояние да му осигурят необходимите сведения. Всички тези спътници и разузнавателни самолети за милиарди долари не можеха да му кажат онова, което имаше нужда да знае. Трябваше му човек отвътре.

Затова президентът създаде група със специално предназначение и ги помоли да изготвят стратегия за преодоляване на този недостатък. Стансфийлд беше включен в тази група, което според него бе просто губене на време и енергия. След месеци късни съвещания и продължителни дебати групата със специално предназначение представи пред президента изводите си. Твърдяха, че Америка трябва да увеличи в глобален аспект човешките си ресурси в разузнаването. Предупредиха го, че това ще отнеме доста време и че ще минат вероятно между шест и десет години, преди да се регистрират първите осезаеми резултати от техните усилия. За учудване на Стансфийлд президентът не само прие, но и реши, че понеже настоящият директор на ЦРУ ще се пенсионира скоро, би било разумно да се назначи човек, който си дава сметка за значението на човешкия фактор.

Някои хора се засегнаха, че бяха подминати за поста. Но Стансфийлд бе спечелил отличията си, рискувайки собствения си живот в изпълнение на задачи зад Желязната завеса, се бе издигал постепенно и бе дочакал времето си.

Телефонът зазвъня и Стансфийлд хвърли поглед над очилата си, за да види на коя линия. Лампичката, която мигаше накрая вдясно, му подсказа, че става въпрос за частен разговор. Той вдигна слушалката.

— Том, Браян Роуч на телефона. Извинявай, че те безпокоя в неделя вечер, но ми е нужно да се консултирам с теб за някои неща.

Не беше необичайно Роуч да звъни на колегата си по ранг в ЦРУ, но тази вечер се чувстваше малко неловко.

— Никакъв проблем, Браян. Просто се опитвам да си подготвя добро начало за другата седмица. С какво мога да ти услужа?

След продължителна пауза Роуч отвърна:

— Том, необходимо ми е да ти задам няколко въпроса и ако не искаш да отговаряш, моля те, просто ми кажи.

— Давай.

— Том, ти или който и да е друг в Управлението притежава ли информация, която би те накарала да повярваш, че убийствата са извършени по причини, твърде различни от тези, упоменати в писмото?

Стансфийлд свъси вежди.

— Не, доколкото ми е известно.

— И никой от Управлението не е уведомявал Белия дом, че е открита информация, предполагаща, че мотивите за убийствата нямат нищо общо с изложените в писмото? — попита отново Роуч, този път по-остро.

— Не, аз смятах, че вие, момчета, сте изработили тази теория.

Притеснен, Роуч въздъхна дълбоко.

— Не, ние не сме казвали нищо подобно на Белия дом.

— Тогава защо президентът и хората му при всяка публична изява твърдят обратното?

— Точно това искам да разбера.

— Вероятно целят нещо. — Стансфийлд се отпусна в стола си и се обърна, за да погледне картата на света на стената.

— Да и аз имам същото чувство. — Роуч въздъхна. — Да ме посъветваш нещо?

Стансфийлд се замисли. Обикновено предпазливо изказваше личното си мнение, но с Роуч бяха от една черга. Той изпитваше голяма симпатия към колегата си по ранг от ФБР. Можеше тази седмица да кроят номер на Роуч, но нищо чудно следващата на мушката да е той.

— Според мен няма да е зле да се намекне пред медиите, че вие нямате и най-малка представа за какво говорят от Белия дом.

Роуч харесваше директния подход.

— Благодаря ти, Том, оценявам жеста ти. Ако чуеш нещо, моля те, уведоми ме — каза след миг.

— Непременно. — Стансфийлд остави слушалката и притвори очи. Майк Нанс и помощниците му го изнервяха. Нанс беше истинският мозък в Белия дом, човекът с връзките.

Гарет седеше в кабинета си с крака върху бюрото и куп вестници, пръснати наоколо. Беше малко след шест в понеделник сутрин, всичко вървеше по план. С насмешка си помисли колко е лесно да се манипулират медиите. Първа страница на „Уошингтън Поуст“ заявяваше: „Слухове за тъмна конспирация, скрита зад убийствата“. „Ню Йорк Таймс“ пригласяше: „ФБР смята, че убийствата са извършени, за да осуетят приемането на президентския бюджет“. Следваше „Уошингтън Рийдър“: „По мнение на ФБР писмото е — дезинформация“. Гарет се изсмя. Рейтингът на президента растеше, обществената подкрепа бе на негова страна. Вторият мандат им беше в кърпа вързан. Гарет поклати глава. Съзнанието за властта, която упражняваше, го опияняваше.

Планът му беше елементарен. Трябваше само да затвърди образа на президента като жертва и да се надява, че онези идиоти от ФБР ще успеят да хванат убийците. Той се усмихна. Колко лесно е да играеш силово срещу принципни хора като Роуч! Докато те се бавеха, преди да вземат решение дали дадена насока на действие е правилна, или погрешна, Гарет се тревожеше единствено да не го хванат. Нямаше време за някакви жалки принципи и още по-малко за нечий морал. Стю Гарет обичаше да играе по свои собствени правила.

Лимузината на Роуч спря пред хотел „Хайят“ в 6.55 часа сутринта. Щеше да изнася реч пред националната конференция на полицейските началници. Беше обмислял варианта да изпрати някой от заместниците си, но след като разговаря®със Стансфийлд, реши да дойде лично. Когато бодигардовете му отвориха вратите, той се оказа ограден от десетина репортери и оператори. Висока русокоса жена се добра до него първа.

— Директор Роуч, бихте ли ни казали каква информация сте открили във ФБР, която ви кара да смятате, че писмото, изпратено до медиите след убийствата, е прикритие за действителните причини, поради които са били премахнати сенатор Даунс, сенатор Фицджералд и конгресмен Козловски?

За изненада на бодигардовете шефът им спря, за да отговори на въпроса:

— На този етап ние смятаме, че писмото е истинско и сме изключително обезпокоени от възможността за нови убийства.

— Директор Роуч, мислите ли, че убийствата са били извършени, за да провалят бюджета на президент Стивънс? — изстреля висок репортер.

— Не. По наше мнение убийствата са станали в навечерието на гласуването на бюджета, защото това гарантира на убийците, че избраните мишени ще бъдат в града.

— Не разбирам. От Белия дом обявиха, че според ФБР убийствата са извършени, за да осуетят приемането на президентския бюджет — измърмори озадачен репортерът.

— Това е невярна информация.

Преди да му зададат друг въпрос, Роуч се обърна и влезе в хотела. След минути неговият коментар бе пуснат като водещ в сутрешната новинарска емисия.

Без да чука, Гарет влетя в кабинета на Нанс. Той вдигна поглед от екрана на телевизора си, който излъчваше запис на интервюто с Роуч.

— Какво, за Бога, прави този глупак? — изкрещя Гарет.

— Успокой се, Стю, това се очакваше. Не си смятал, че просто ще си седи и ще ни остави да го използваме, нали?

— По дяволите, не, разбира се, но смятах, че поне ще дойде при нас, а няма да се явява пред медиите — заяви ядно Гарет, без да откъсва поглед от екрана.

— По-спокойно, ние вече постигнахме онова, което искахме. Анкетите сочат десет пункта в наша полза. Хората смятат, че има някаква грандиозна конспирация, която цели унищожението на техния президент. Пресата прегърна тази история и ще я лансира, независимо какво дрънка Роуч. Ще пуснем Монкър да направи изявление, в което да поясни, че има грешка в тълкуването. Въпросната информация е открита не от ФБР, а от друга разузнавателна агенция. Тогава те ще решат, че е ЦРУ, и толкова по-добре. Освен това можем да използваме тази стъпка на Роуч в наша полза. Той отправи първия изстрел. С известно изтичане на информация към когото трябва пресата ще публикува истории, в които се подмята, че отношенията между Белия дом и Роуч са обтегнати и ако той не напредне в разследването на тези убийства, нещата ще станат твърде неудобни за него. Като се добави фактът, че нашите приятели от медиите ще бъдат повече от готови да посекат светец като Роуч, до един месец ще държим в ръце оставката му.

В непривичен изблик на чувства Нанс се усмихна на Гарет, който му отвърна със същото.