Крайни мерки

7.

Докато водещият изричаше думите: „Никой не е недосегаем за нас — дори и президентът“, всички в залата откъснаха очи от телевизионния екран и ги насочиха към президента Стивънс. Всички, с изключение на специален агент Макмахън. Той бе извърнал поглед и стискаше мобилния си телефон в очакване някой от другата страна да се обади.

— Специален агент Дженингс.

— Кейти, Скип е на телефона. Прати някой до студиото на Ен Би Си. Обади се предварително и им кажи, че отиваме да приберем онова писмо като улика, а докато стигнем, не искам никой да го докосва. Убеден съм, че половината новинарски екип си е оставил отпечатъците навсякъде.

— Вече пратих Филипс и Рейнълдс, на път са, а Трой е на телефона и се опитва да се свърже с шефа им.

— Добре. — Макмахън замълча за момент. — Готов съм да се обзаложим, че ще изпратят и други писма. Изпрати хора до Ес Би Ес, Ей Би Си и Си Ен Ен. Дано имаме късмет да хванем някое, преди да е отворено.

— Друго?

— Не, обади ми се, ако откриеш нещо. Връщам се обратно в офиса.

Макмахън прибра телефона в джоба си, обърна се към останалите и срещна въпросителния поглед на президента.

— За какво беше всичко това? — попита той.

— Просто се опитвам да видя дали можем да се доберем до някое от тези писма, сър, преди да е покрито поне с още десетина чифта пръстови отпечатъци.

— Можем ли да го възприемем сериозно? Имам предвид, не е ли възможно да са изпратили това, опитвайки се да поемат отговорност за убийствата, без да са ги извършили? Нима това не се случва? — Президентът бе видимо разтърсен от писмото.

— Да, сър, обичайна практика е да се получават писма и телефонни обаждания от групи, които не са извършили престъплението, но не толкова рано. Обикновено започват няколко дни или даже седмица по-късно. Тези убийства бяха извършени преди по-малко от осем часа.

Гарет скочи в подкрепа на шефа си:

— Това съвсем не означава, че не е възможно някой да е написал писмото и да го е пуснал тази сутрин, след като е чул за убийствата. Искам да кажа, господин Макмахън, че не трябва да го изключваме като вариант.

Макмахън изпитваше неистово желание да стане и да си тръгне. Трябваше да се върне в Хувър Билдинг и да продължи разследването, а не да слуша този поплювко.

— Господин Гарет, всичко е възможно на този етап. — Макмахън се обърна към президента за разрешение да напусне, но преди да отвори уста, Гарет изстреля нов въпрос:

— Откъде да знаем, че целта не е да ни смутят? Може някой да ги е убил по друга причина, например, защото са искали да торпилират президентския бюджет. Може би са изпратили това писмо, за да ни накарат да търсим не там, където трябва.

Макмахън се взря в Гарет и опита да се овладее.

— Господин Гарет, засега знаем твърде малко. Затова е необходимо разследване. Ще имам предвид всичките ви теории и ще бъда нащрек. — Сетне се обърна към президента: — Сър, ако не възразявате, наистина ми се налага да бъда на мястото си и да ръководя това разследване.

— Но… да, разбира се…

Макмахън се приведе, прошепна нещо на Роуч, после се изправи и напусна помещението.

Малката конферентна зала в офиса на конгресмен О’Рурк бе обзаведена с мебели, ползвани от неговия предшественик. О’Рурк не виждаше никакъв смисъл да следва старата вашингтонска традиция и да се отърве от разкошните мебели само заради това, че са ползвани от някого преди него. О’Рурк, брат му Тим, Сюзън и няколко души от екипа му седяха пред телевизора и гледаха Джордж Блейк, който продължаваше да чете писмото на групата, поемаща отговорността за убийствата на Козловски, Фицджералд и Даунс.

О’Рурк седеше неподвижен и безизразен, вперил поглед в екрана, докато другите възбудено коментираха на висок глас. Ръцете му бяха събрани пред лицето. След като Блейк прочете писмото за четвърти път, Ник Суенсън, един от най-младите служители на O’Pypk, се обърна към своя шеф:

— Е, Майкъл, няма защо да се тревожиш, че могат да убият и теб. Звучи така, като че ли с тези момчета преследвате една и съща цел.

O’Pypk хвърли поглед към русокосия Суенсън без видима промяна в изражението си. Вътрешно обаче далеч не бе толкова безразличен.

Тим O’Pypk погледна брат си през масата.

— Майкъл, какво смяташ за всичко това?

О’Рурк бавно свали ръце.

— Смятам, че страната ни няма да загуби нищо, ако се лиши от такива като Фицджералд, Даунс и Козловски — изрече остро.

— Майкъл, може и така да е, но, моля те, не го казвай публично — въздъхна Тим. — Те бяха сенатори и конгресмени и независимо какво мислиш за политиката им, не можеш да заявяваш, че са си заслужили смъртта.

— Не съм казал такова нещо. Просто отбелязах, че загубата им няма да е непрежалима.

— Пресата едва ли ще се потруди да направи това разграничение. На първа страница на всички вестници ще пишат: „Конгресмен O’Pypk заявява, че Козловски, Даунс и Фицджералд са си заслужили смъртта!“ — Тим размахваше ръка и наблягаше на всяка дума.

— Не ми пука за медиите! — Майкъл се наклони по-близо до брат си и каза бавно: — Не ми е приятно разни наемни убийци да обикалят на воля из столицата, но ако в името на промяната се изисква убийството на двама-трима корумпирани… динозаври като Козловски, Фицджералд и Даунс, аз съм изцяло „за“.

Тим О’Рурк се облегна назад и погледна намръщен по-големия си брат. Отрицателното отношение на Майкъл към политическата йерархия във Вашингтон имаше своите дълбоки корени. Десет години по-рано, когато Майкъл беше последен курс в Университета в Минесота, животът му вървеше идеално. Беше капитан на отбора по хокей на лед, имаше много приятели, прекрасно момиче и му предстоеше да приключи специализация по история. Нито едно облаче не засенчваше лазурния небосклон пред Майкъл O’Pypk.

Беше студена зимна вечер, след мач, когато родителите му качиха двама от тримата му братя и сестричката му в семейния „Събърбан“ и потеглиха към Гранд Рапидс — родния град на фамилията О’Рурк в Северна Минесота. На около четирийсет минути преди Гранд Рапидс голямата кола бе ударена челно от пиян шофьор. Кейти, сестрата на Майкъл, и братята му Томи и Шеймъс оцеляха, но родителите им загинаха. Бяха убити от трийсет и четири годишен безотговорен престъпник с шест предишни нарушения за шофиране в пияно състояние.

Смъртта на родителите му разтърси живота на Майкъл O’Pypk. Щом завърши университета, той постъпи в Морската пехота също като баща си и дядо си. След Войната в Залива си строши коляното по време на нощни скокове. Въжетата на парашута му се заплетоха и без да има време да отвори запасния, О’Рурк се блъсна в земята с два пъти по-голяма скорост от нормалната. Същото коляно, което бе наранил в колежа, поддаде при удара и се смачка като алуминиева кутийка. Това окончателно сложи край на кариерата на лейтенант O’Pypk във флотата на Съединените щати. Гой се присъедини към екипа на сенатор Олсън във Вашингтон. Сенатор Ерик Олсън бе близък приятел на покойните родители на Майкъл. Младият мъж прие новата си работа като възможност да направи нещо различно и значимо. През следващите пет години Майкъл стана един от най-дейните помощници на сенатора. Работеше усилено и се бореше да не попадне в капана на вашингтонската апатия, но с течение на времето задкулисните истории на брокерите на национална мощ го изтощиха. Политиката във Вашингтон бе отвратителна игра, която можеше да се играе само от определена порода хора. Който притежаваше чест и достойнство, биваше премазвай и изплют от тежката машина на партийните пристрастия.

Точно по времето, когато Майкъл беше готов да напусне и да се върне в Минесота, мястото за конгресмен на собствения му окръг се освободи. Сенатор Олсън го окуражи да се кандидатира. Изтъкна, че ако системата наистина го дразни, би трябвало да се опита да направи нещо. Майкъл прие предизвикателството и с подкрепата на своя дядо и сенатор Олсън спечели с лекота мястото, за което нямаше почти никаква конкуренция.

Онази зима, точно преди Майкъл да встъпи в длъжност, отново го сполетя трагедия. Смъртта на друг негов близък го принуди да погледне на Вашингтон под друг ъгъл и радостта от скорошната победа се стопи. Двегодишният му мандат като начинаещ конгресмен се превърна в присъда в един град, който той с всеки изминат ден все повече презираше.

Телефонът зазвъня и Сюзън стана, за да го вдигне. Миг по-късно отново надникна в стаята.

— Майкъл, дядо ти е на първа линия.

— Ще говоря от кабинета си — каза Майкъл, върна се обратно и грабна слушалката. — Здравей, Шеймъс.

Шеймъс O’Pypk бе президент и единствен собственик на компанията за дървен материал „О’Рурк“. Неговият баща бе поставил началото с малка дъскорезница през 1918-а. Когато Шеймъс се върна от фронта през Втората световна война, той пое управлението на компанията и превърна малката фабрика в една от най-големите дървообработващи компании в Средния Запад.

Шеймъс се обаждаше от верандата в дома на O’Pypk в Гранд Рапидс, разположен на езерото Покегама — красиво, осеяно с островчета езеро, дълго почти десет километра. Домът бе прекрасна, съвременна дървена къща, разположена на края на нос с изглед към най-големия залив на езерото. Седемдесет и две годишния Шеймъс O’Pypk стискаше слушалката, загледан в ярките есенни цветове, които се отразяваха в лазурносините води на езерото.

— Всичко наред ли е, Майкъл?

— Да, наред е.

Шеймъс се облегна на парапета. Не изглеждаше на повече от шейсет. Извървяваше по пет километра всяка сутрин с кучетата — два лабрадора, едно хъски и няколко от смесена порода. Десет години по-рано злополучната смърт на сина и снаха му го бяха превърнали в баща на едно дванайсетгодишно момиче, двама шестнайсетгодишни близнаци и Майкъл и Тим, вече колежани.

Шеймъс отпи от кафето си и попита:

— Какво мислиш за убийствата?

— Една част от мен смята, че точно от това имаме нужда… Но съм обезпокоен от този акт на насилие.

— Нормално е да е така — отвърна Шеймъс с типичния си дълбок глас. — Какво ти беше мнението за жертвите?

— Мисля, че основателите на демокрацията в тази страна не биха се опечалили, ако ги видят да напускат троновете си.

Шеймъс се засмя:

— Без съмнение!

Майкъл се завъртя на стола си и погледна през прозореца. Виждаше Паметника на Вашингтон, извисил се в далечината.

— Шеймъс — изрече неловко, — искам да поговорим. Възнамеряваш ли да дойдеш в града този уикенд?

— Да. — Шеймъс долови нещо. — Какво има?

— Не съм сигурен. Може да е свързано по някакъв начин със снощните събития. — Майкъл се поколеба за момент. — Мисля, че ще е най-добре, ако поговорим за това, като се видим.

Шеймъс разбра. Във Вашингтон беше най-добре да се приеме, че всичко, казано по телефона, се записва.

— Можеш ли само да ми намекнеш за какво се отнася?

— За един наш общ приятел.

С присвити очи Шеймъс наблюдаваше рибарската лодка, която влизаше в залива.

— Ясно. Не го споделяй с никого, докато не пристигна в града. Ще се видим след два-три дни.

— С личния си самолет ли ще пристигнеш?

— Да. Поздрави Тим и Лиз от мен.

Майкъл затвори телефона и се замисли за човека, за когото бе загатнал току-що. Той определено има мотива, помисли си Майкъл. Мотива и възможностите.

Президентът седеше в Овалния кабинет и се взираше през прозореца. През последните десет минути не беше помръднал. Мислеше за неприятния факт, че той, президентът на Съединените американски щати, не знае нищо повече за ставащото от всеки друг гласоподавател в тази страна. Съзнаваше, че неговият бюджет никога няма да бъде прокаран без Джак Козловски. Този, който бе виновен за убийствата, заплашваше и неговия живот.

Той се замисли каква бе възможността убиецът да се домогне и до него и стигна до успокояващото заключение, че това не може да стане — не и при толкова агенти и най-съвременна техника, които го заобикаляха.

Стивънс знаеше, че ще трябва да подготви обръщение към нацията, но нямаше представа какво ще каже. Беше почти два часът следобед. Президентът Стивънс потъна в размисъл за това, как събитията ще се отразят на кариерата му и на мястото му в историята.

В коридора пред Овалния кабинет Ан Монкър чакаше да влезе при президента. Ако искаше среща с него, трябваше да мине през шефа на неговия щаб, а на Монкър й се повдигаше от тази мисъл. Представителите на медиите я обсаждаха непрестанно и искаха отговор от Белия дом за убийствата. Всички смятаха, че президентът ще направи обръщение към нацията, и тя трябваше да уведоми медиите точно кога.

Стю Гарет се появи в коридора. Следваха го Майк Нанс и директорът на Служба „Връзки с обществеността“ в Белия дом Тед Хопкинсън. С помощта на Гарет той бе иззел по-голямата част от отговорностите на Монкър. Оставиха й задачата да информира медиите за ежедневните събития в Белия дом. Но планирането на стратегии, преднамереното изтичане на информация за медиите, проучванията на общественото мнение, както и личните срещи с президента се ръководеха от Хопкинсън.

Монкър пристъпи към Гарет и му препречи пътя. Не бе мигнала цяла нощ от мисълта за начина, по който той се бе отнесъл към нея предния ден, и реши, че повече няма да допуска такова поведение.

— Стю, трябва да го видя!

— Не сега, Ан, наистина сме заети. — Гарет понечи да я заобиколи, но тя отново застана срещу него.

— Стю, медиите са ме обсадили! Искат да знаят кога президентът ще направи обръщение към нацията.

— Ще те уведомя веднага щом го решим — отвърна рязко Гарет.

— За това ли ще говорите вътре, момчета, за речта му, за стратегията му по отношение на медиите? Аз също трябва да присъствам. Писна ми вечно да ме режеш, Стю! Аз съм секретар по печата в Белия дом, не той — възкликна Монкър и посочи Хопкинсън. — И аз трябва да участвам в разискванията.

Гарет я сграбчи за ръката и я отмести встрани.

— Ан, глупости от този сорт точно в момента са ми противопоказни. В криза сме. Иди си в кабинета и веднага щом приключим това заседание, ще те уведомя в колко часа президентът ще направи обръщение към нацията. А сега се махни от пътя ми, по дяволите! — Гарет се обърна и влезе в Овалния кабинет, последван от Хопкинсън и Нанс.

Президентът чу вратата да се отваря и се завъртя на стола си. Гарет разпери ръце:

— Възможно ли е това? Скъсваме се от работа, за да прокараме бюджета, и точно когато сме на крачка от успеха, някой ни издърпва килимчето изпод краката. — Гарет посочи към вратата. — А сега всеки глупак се опитва да ми се пречка. Тази сутрин беше онзи идиот от ФБР, а сега този клоун, наречен прессекретар!

Настаниха се около камината и Стивънс започна:

— Какво решихте, господа?

— Ще подготвим обръщението ти за осем часа тази вечер. Така ще те гледат най-много зрители. А това ще ни даде известно време да си поемем дъх и да преценим какво, по дяволите, става. В този момент интуитивната ми реакция е да излезем открито и да заклеймим тези убийства като пряка заплаха срещу националната сигурност на Съединените щати. И да заявим, че който е изпратил писмото, е терорист! Длъжни сме да овладеем положението. Медиите ни атакуват непрекъснато. — Гарет сведе поглед към жълтия си бележник. — Тед нареди на своите хора да гледат предаванията цяла сутрин. Средствата за масова информация наричат авторите на писмото по какъв ли не начин — убийци, терористи, революционери, главорези, престъпници. Трябва да преценим дали можем да използваме това в наша полза. Трябва да осуетим всякаква евентуална обществена подкрепа на исканията. Не можем да позволим тези хора да бъдат приети като революционери.

Гарет замълча за момент и поклати глава отчаяно.

— Всякакви идиоти звънят по радиата и заявяват в ефир, че е крайно време някой сериозно да се заеме с управлението на тази страна и да се отърве от мръсници като Фицджералд. Мисля, че трябва да спрем това, докато все още сме в състояние, и твоето обръщение към нацията ще бъде първата ни възможност в тази насока. — Гарет се приведе напред. — Джим, ако успееш тази вечер да излезеш пред зрителите и да изглеждаш стабилен и силен, това ще бъде голяма компенсация на всички щети, които ще търпим заради загубата на Козловски.

Гарет се облегна назад.

— Само че Майк и Тед са на малко по-различно мнение. Тед, както обикновено, иска да изчака, докато получим някакви резултати от допитване до общественото мнение, за да решим колко категорични трябва да бъдем. Майк също иска да проявим повече предпазливост.

Президентът се извърна към Нанс. Думата „предпазливост“ му допадна много.

— Какво имаш предвид, Майк?

— Сър, смятам, че е благоразумно да изчакаме, докато получим малко повече информация от нашите проучвания, преди да предприемем евентуална твърда линия. На този етап имаме трима мъртви политици, които, изглежда, са били убити от група хора, целящи да упражнят натиск върху вас и Конгреса с цел извършване на радикални реформи. Не знаем дали това писмо е истинско. Хората, които стоят зад него, може да искат цялата тази история да изглежда като революция, но в действителност може да имат съвсем различни мотиви. Не смятате ли, че моментът е малко странен? Днес се очакваше вашият бюджет да мине през Конгреса. Всички знаеха, че при успех шансовете ви за преизбиране нарастват значително. Ами ако някой няма интерес да бъдете избран за втори мандат?

Нанс се опитваше да постигне две неща и точно затова съзнателно объркваше президента. Първо, той откровено не одобряваше впускането в тази заплетена ситуация, да не говорим за твърдата линия, и то без да са запознати с всички факти. Често в кариерата си той бе принуден да оправя бъркотията след хора, които бяха предприемали прибързани стъпки без достатъчно информация по даден въпрос, само за да разберат впоследствие, че са направили погрешен избор. Другата причина, поради която Нанс искаше да поддържа неувереността на Стивънс, бе, че докато президентът се чувства несигурен, щеше да продължава да търси мнението на своя съветник по национална сигурност.

— Господин президент, ненужен риск е да се ангажирате със становище незабавно. Помните ли, когато свалихме иранския самолет? Тогава президентът Рейгън се появи по телевизията и съобщи на целия свят, че сме били атакувани и това е причината да стреляме по пътнически самолет. Зае твърда позиция, че вината е на иранците. После му се наложи да защитава едно погрешно становище в продължение на няколко месеца. Тогава нашата страна отне живота на триста невинни и накрая изглеждахме като глупаци. Сега ситуацията е различна, но Ви моля само да изчакаме, докато ФБР ни предостави надеждна информация. Тогава ще можем да съставим разумен план за действие. Освен това общественото недоверие към политиците по принцип е голямо. А условията, изброени в това писмо, са нещо, които гласоподавателите отдавна искат. Ако желаем да сме победители, трябва да проявим малко повече хитрост.

Хопкинсън клатеше утвърдително глава, но вместо да се обърне към президента, отправи поглед към Гарет.

— Съгласен съм — намеси се той. — Бих искал да изчакаме резултатите и от някои анкети.

Гарет се облегна назад и забарабани с пръсти по малката масичка до канапето. Президентът, Нанс и Хопкинсън бяха свикнали Гарет да се инати, когато идеята не е предложена от самия него.

След минута президентът загуби търпение и попита:

— Стю, ти какво мислиш?

— Добре, момчета, печелите — въздъхна Гарет. — За обръщението довечера ще играем на сигурно. Ще излезем строги и опечалени. — Гарет си записа нещо в бележника и се обърна към президента: — Можеш да говориш нещо за скръбта, която изпитваш от загубата на тези добри приятели. Ще го направим да звучи съвсем лично.

— Нека не ги величаем твърде много — обади се предпазливо Нанс. — Единият от нашите мъртви приятели крие няколко опасни тайни, които могат да излязат наяве и да ни навредят. Нека медиите направят първия ход. Ще оповестим очевидното и ще заявим, че тези политически убийства са заплаха за националната ни сигурност, а после можем да направим някои коментари за това, как тези мъже са отдали живота си в служба на родината. И най-важното, трябва да бъдем кратки.

— Прав си — каза Гарет. — Тези момчета са мъртви. Вече не им дължим никакви услуги. Ако медиите искат да ги превърнат в мъченици, можем да изчакаме и съвсем целенасочено да поемем тази линия по време на погребенията следващата седмица.

Всички кимнаха. Гарет продължаваше да си води бележки. Когато свърши, вдигна поглед към Хопкинсън.

— Тед, защо не отидеш да кажеш на Монкър в колко часа ще бъде обръщението на президента към нацията и да дадеш насоки на хората, които ще пишат речта, във връзка с обсъдените току-що проблеми? Когато свърша, ще се отбия в кабинета ти, за да отработим подробностите.

Щом Хопкинсън излезе, Гарет се приведе напред и заговори с приглушен глас:

— Направо съм бесен от начина, по който премина сутрешното заседание. И не само защото някакъв мизерен агент ми се изплю в лицето! Бесен съм, защото изпаднахме в криза и не можем да се доверим дори на хората, от които зависим по отношение на подаваната информация. Сега не искам да се връщам назад и да питам защо Роуч и Стансфийлд не бяха сменени. Ние всички знаем причината и по онова време бяхме съгласни. — Гарет поклати оплешивяващата си глава и сви устни. — А сега сме в сериозна криза и не можем да се доверим на нито един от двамата, поне според мен. Какво ще правим при това положение?

Президентът се замисли и отвърна:

Е, никой от тях не желае да си подава оставката и като се има предвид ситуацията, в която се намираме, да се опитваме да се отървем от тях, би било неразумно.

Нанс седеше неподвижно, когато двамата мъже погледнаха към него в очакване на мнението му. Той бе професионалният шпионин в групата, прекарал по-голямата част от живота си във военното разузнаване и после в Агенцията за национална сигурност. Имаше остър ум, и беше добър в задвижването на нещата. Идеята да изнудват конгресмен Мур беше негова.

— Ако имате сериозни намерения да се отървем от тях — заяви накрая Нанс, — добре е да го направите уж под натиска на общественото мнение. Те трябва да бъдат принудени сами да се оттеглят. — Той млъкна за момент, докато преценяваше следващия ход. — Бремето по разкриването на тези убийци ще падне единствено върху ФБР. Ако Роуч не напредне по случая, няма да бъде трудно да насъскаме кучетата срещу него. — Нанс вдигна пръст във въздуха. — А аз имам някои идеи как да ускорим настъпването на този момент.