Крайни мерки

35.

Чарли Добс обмисляше следващия си ход, когато мониторът вдясно от него започна да пиука. След втория предупредителен сигнал Добс хвърли поглед през рамо и премести стола си. Мониторът изпиука още три пъти и на екрана се появи следната информация:

Добс се вторачи в кодовото име и се опита да го свърже с някакво лице, но не успя. Тези лични тревоги се бяха превърнали в голяма досада за Оперативния център. Все по-често получаваха фалшиви тревоги. Добс вкара паролата си, за да си осигури достъп до истинското име на Червения койот. След миг на екрана се появи името Артър Хигинс. За първи път му е, помисли си Добс. Още няма защо да се вълнува. Може да го е натиснал, без да иска. Добс погледна през плексигласа и проследи как операторът за Съединените щати работи, за да потвърди тревогата. Домашният телефон на Червения койот се изписа на екрана заедно с още няколко номера. Добс натисна едно копче, за да слуша как операторът се оправя с новосъздалото се положение. Системата им съобщи, че тревогата е постъпила от личното му имение, но оттам никой не отговаря. Добс заслуша как телефонът звъни. След трийсетина секунди започна да се изнервя. По документация Артър Хигинс имаше двайсет и четири часова охрана. Някой трябваше вече да се е обадил.

Секунда по-късно в отговор прозвуча истеричен глас.

Телефонът иззвъня. Стансфийлд смъкна очилата си, разтри очи и вдигна слушалката.

— Да.

— Томас, тук е Чарли. Имаме проблем от първостепенна важност! Някой току-що е отвлякъл Артър Хигинс.

Стансфийлд изпъна рамене.

— Преди колко време?

— Личната му аларма се включи преди четири минути. Обадихме се в имението му и един от охраната потвърди, че са били нападнати.

— Идвам веднага.

Стансфийлд затвори телефона и се отправи към вратата. Когато се озова в преддверието, бодигардът вдигна поглед. Стансфийлд само му кимна и продължи по коридора. Постави личната си карта в процепа до асансьора. Пет секунди по-късно вратите се отвориха. Докато асансьорът се спускаше, Стансфийлд се опитва да потисне надеждата си Артър да е мъртъв. Надяваше се да е така по две причини. Първата бе повече лична. Артър бе пренебрегнал предупреждението на Стансфийлд да преустанови разузнаваческа дейност и представляваше огромен риск по отношение на сигурността. Втората причина бе чисто професионална. Ако Артър бе мъртъв, не можеше да бъде разпитван. Този човек съхраняваше повече гибелни тайни в главата си от всеки друг в Управлението. Артър бе ръководил неофициални операции, за които не знаеше никой друг, а информацията му за официалните операции на ЦРУ бе изчерпателна. Ако бъдеше заловен жив и разпитван, Управлението щеше да бъде компрометирано на всички равнища. Вредата щеше да бъде невъобразима.

Асансьорът спря и Стансфийлд се отправи към вратите на Оперативния център. Докосна скенера и секунда по-късно вратата се отвори. Стансфийлд се приближи до Чарли Добс:

— Запознай ме с подробностите.

— В момента проследяваме сигнала за придвижване. — Добс посочи големия екран в предната част на помещението. На него се виждаше подробна карта на Чесапийк и бавно движеща се червена точка. — Изглежда, са го качили на лодка и се насочват към открито море.

— Знаем ли как е станало?

— Разговаряхме със служителя от охраната, който е отговарял за контролното помещение вътре в къщата на Артър. Той каза, че Артър излязъл навън да изпуши една пура и тогава те се появили иззад оградата. Не е сигурен колко са били, защото стреляли в камерите му. Двама от охраната са мъртви. От Артър няма следа.

— Какви процедури сме задвижили?

— Бързо изпратихме два хеликоптера „Кобра“ и патрулиращ AWACS. Той потвърди нашето предположение за плавателното средство и го описа като малка лодка, която се движи със скорост от 62 възела. Уведомих Бреговата охрана. Ще поставят постове на южния край на залива.

— Колко време ще е необходимо на хеликоптерите да се намесят?

— Ако няма промяна в курса, трябва да ги достигнат след десетина минути. Освен това задвижих два от нашите отряди за сигурност. Пращам единия в имението да разследва, а другият иде бъде във въздуха след десетина минути. Тръгват след лодката.

Стансфийлд поклати глава.

— Чарли, направи всичко необходимо, за да го върнеш обратно.

Звездите и луната бяха забулени от гъсти облаци, водата изглеждаше черна. Чесапийк бе прословут със своите неотбелязани пясъчни прагове и сега не бе подходящото време да заседнат в някой от тях.

Хакет излезе от малката кабина и обяви, че зарядите са поставени.

Бяха на по-малко от минута от означената точка. Хакет хвърли оръжието и екипировката през борда, като остави само плавниците и маските. С две къси парчета въже Стробъл завърза руля така, че лодката да продължи да се движи по курса. Погледна часовника си и даде на Хакет знак с вдигнат палец. Хакет се покатери върху кожуха на мотора и без колебание, свит на топка, се отблъсна от кърмата. Щом Хакет изчезна, Стробъл щракна светлините, грабна плавниците и шнорхела си и скочи във водата.

Хакет изникна до него и двамата спряха за момент, за да проследят как лодката се отдалечава. Сложиха си плавниците и шнорхелите и заплуваха към брега с максималната скорост, на която бяха способни. Трябваше да изминат малко повече от миля. Преди да напуснат лодката, Хакет бе поставил няколко малки, разпределени по време заряда, които при избухването си щяха да пробият дупки в корпуса. Двамата мъже заплуваха бързо.

Хакет спря първи, след него и Стробъл. Хакет мушна ръка в яката на водолазния костюм и измъкна слушалките си. Приближи ги до ухото си и каза:

— Меркурий, тук Циклоп, обади се. Край.

— Чувам те ясно, Циклоп. Край.

— Можете ли да ни дадете знак къде се намирате? Край.

В следващия миг видяха припламваща червена светлина.

Хакет отвърна:

— Ориентирах се. Ще бъдем при вас след няколко минути.

— Край.

Мушна слушалките обратно под костюма си и вече се готвеше да поеме напред, когато долови добре познат звук.

Стробъл също го чу. Гмурнаха се по-дълбоко във водата. Режещият звук се засили, като резонираше върху водната повърхност. Трудно беше да се определи откъде идва, но нямаше съмнение какво представлява.

Двата хеликоптера изникнаха с рев над върховете на дърветата, където чакаше Тим O’Pypk. За част от секундата двамата бивши тюлени решиха, че са разкрити, но хеликоптерите не намалиха ход, а продължиха към залива и забиха на юг. Стробъл и Хакет се спогледаха и се устремиха към брега.

В Оперативния център напрежението растеше. Стансфийлд наблюдаваше преследването на големия екран. В горната част се виждаше и образът от AWACS. Сигналът от движението на Артър не беше сменил направлението си. Положението на двата хеликоптера „Кобра“ бе отбелязано на екрана с двойка зелени триъгълници. Радиовръзката между пилотите на хеликоптерите и контролера на борда на AWACS бе пусната по високоговорителя. Хеликоптерите бързо приближаваха целта.

Добс се обърна към Стансфийлд:

— Трябва да кажа на пилотите какви са правомощията им.

— Ако срещнат и най-малка съпротива, имат право да използват сила, каквато по тяхна преценка е необходима. Искам тази лодка да бъде спряна — отвърна незабавно Стансфийлд.

Малките заряди се взривиха и направиха три пробойни в носа на лодката и още две близо до мотора. Проникна вода. Двигателят се задави. Движението напред бе преустановено и скъпата лодка се плъзна под тъмната повърхност.

Контролерът на борда на AWACS подаде информация за намаляване на скоростта, преди това да се забележи на големия екран в Оперативния център. Той продължи да отчита спада, докато накрая показа пълно отсъствие на движение. Стансфийлд, заедно с всички останали в помещението, наблюдаваше хеликоптерите, които бързо приближаваха. Зелените триъгълници все повече скъсяваха разстоянието до неподвижната червена точка. Контролерът на AWACS регистрира позиция на хеликоптерите точно над маркирания обект и тогава дойде изненадата. Пилотите съобщиха, че не виждат никаква лодка.

Черното БМВ се промъкваше през обичайното за петък вечер натоварено улично движение на Джорджтаун. Докато шофираше, Коулман каза на Майкъл, че бившият му шеф, адмирал Дево, се е обадил, за да го уведоми, че от ФБР душели наоколо и задавали въпроси.

— Каза ли ти защо се интересуват от теб? — попита Майкъл.

— Искали да знаят защо съм се уволнил предсрочно.

О’Рурк се загледа през прозореца.

— Това означава, че знаят за Операция „Изтегляне“. Адмиралът каза ли ти кой му се е обадил?

— Не. Спомена само, че били от ФБР. Майкъл, на този етап не бих се тревожил особено. Може би карат поред по списъка на бившите тюлени.

— Съмнявам се — поклати глава О’Рурк. — ФБР търси човек с достатъчно сериозен мотив да извърши нещо подобно и когато открият, че Фицджералд е провалил „Изтегляне“, моментално ще се насочат към теб. — О’Рурк нервно забарабани с пръсти по таблото. — Тогава ще разберат за смъртта на Марк и ти искрено ще ги заинтригуваш.

— Нека търсят. Няма да открият нищо. Не могат да докажат, че знам кой е издал „Изтегляне“. Аз разбрах от теб, а ти си го научил нелегално.

Майкъл се замисли.

— Ако всичко, с което разполагат, е връзката на Фицджералд с „Изтегляне“ и смъртта на брат ти, това няма да е достатъчно, за да те подведат под отговорност, но ще бъде предостатъчно да изпратят няколко десетки агенти да те следят денонощно. Ще трябва за известно време да се покриеш.

Коулман се съгласи. Няколко минути по-късно сви в улицата на Майкъл. Спряха пред къщата и O’Pypk слезе. Набра кода на вратата на гаража и тя се отвори. Коулман вкара колата и Майкъл го последва, като затвори зад себе си. Първоначално смятаха да отведат Артър в къщата сред гората, но тъй като беше много близо до имението, решиха че е най-добре да го върнат обратно в града.

Преди да отворят багажника, Майкъл и Коулман си сложиха маските. Коулман мушна ключа в ключалката, натисна го и го завъртя. Капакът се отвори и разкри костеливото бяло тяло на Артър. Очите му горяха трескаво. Китките и глезените му бяха вързани с общо въже. В устата му бе тикната топка за тенис. Майкъл я измъкна и Артър раздвижи челюсти.

Коулман го хвана под мишниците, а Майкъл — за глезените. Измъкнаха го от багажника и го отнесоха в едно сервизно помещение на приземния етаж. Оставиха го на пода с гръб, опрян в стената. Коулман отиде до колата и се върна с малко черно куфарче. Вътре имаше две стъкленици с прозрачна течност и няколко спринцовки. Коулман извади шишенцето с етикет „Натриев пентотал“, наклони го на една страна и заби връхчето на иглата в гумената капачка. Издърпвайки буталото, напълни спринцовката до половината. Върна стъкленицата със серума на истината обратно в куфарчето, остави мехурчетата да се издигнат до върха на спринцовката и с лек натиск върху буталото изхвърли част от течността.

Артър изломоти нещо, но Коулман не му обърна внимание. Явно въздействието на хлороформа отминаваше. Коулман взе една пръчица ароматни соли и я счупи. Тикна я под носа на Артър и острият мирис накара възрастния човек да дръпне рязко глава.

— Какво правите? — изстена той. — Къде съм?

Коулман посегна към спринцовката. Артър изведнъж осъзна какво става.

— Преди да използвате това, нека поговорим! — извика задавено.

Коулман коленичи и дръпна ръката му. Очите на стареца се местеха трескаво от маскирания човек към иглата и обратно.

— Не знам кой ви плаща, но ще удвоя сумата.

Коулман откри синкава вена точно под повърхността на тънката суха кожа на стареца. Плъзна иглата в нея и натисна буталото.

На лицето на Артър Хигинс бе изписана паника.

— Не си давате сметка какво вършите. Моите хора скоро ще ме открият… Ще се доберат до вас, без значение какво ще им струва това.

Коулман излезе от помещението и затвори вратата зад гърба си. Майкъл свали от горния етаж магнетофон, видеокамера и комплект малки микрофони. Подаде ги на Коулман и отиде в гаража да вземе мобилния телефон с модулатора. Трябваха им около пет минути, за да започне действието на лекарството.

Щом се върнаха, Артър се замоли отчаяно.

Не му обръщаха внимание. О’Рурк включи двата говорителя в мобилния телефон и прикрепи гласовия модулатор към микрофона на слушалката. Коулман извади камерата и я монтира върху триножник. Направиха бърза проба, за да се уверят, че всичко действа. Майкъл махна на Коулман и излязоха в коридора.

— Не забравяй, аз ще задавам въпросите. Ако ти искаш да кажеш нещо, първо изключи магнетофона и камерата. Ако в крайна сметка използваме тази лента, ЦРУ и ФБР ще изследват и най-малкия шум.

— Разбрано.

— Има ли някаква възможност той да ни лъже? — попита Майкъл.

— Не, използвал съм този серум и по-рано, не можеш да се противопоставиш.

Майкъл кимна. Върнаха се в стаята. Артър седеше в ъгъла, втренчил поглед на тавана. Коулман се приближи, сграбчи го за брадичката, взря се в неестествено разширените му очи и викна на Майкъл, че могат да започват. Коулман включи камерата, а Майкъл натисна копчето за запис на магнетофона и изрече в модулатора:

— Как се казваш?

Стансфийлд впери поглед в голямото табло на стената в предната част на Оперативния център и отбеляза времето, минало, откакто се бе включила личната аларма на Артър. Приближаваха границата на четирийсетте минути, а нещата не изглеждаха добре. С всяка изминала секунда шансовете да го върнат намаляваха. Продължаваха да получават сигнал от устройството му, но хеликоптерите „Кобра“ не бяха открили нищо. Леководолази от флотата бяха тръгнали от Норфолк, за да установят какво има под водата. Първо решиха, че алармата на Артър може да е била хвърлена през борда от похитителите, но операторът на AWACS-а заяви, че не регистрират нищо във водата. Групата за бързо реагиране бе пристигнала в имението на Артър и преценяваше ситуацията. Едно обаче не подлежеше на никакво съмнение — Артър бе изчезнал безследно.

Стансфийлд наблюдаваше безмълвно как неговите хора алармираха Бреговата охрана, местните полицейски участъци, служещите на летището и митничарите. От съображения за сигурност не казаха на никого истинската причина за тревогата, а само, че търсят беглец. Не желаеха историята да стигне до медиите. Стансфийлд си даваше сметка, че ако успеят да върнат Артър на този етап, би било невероятен късмет, а за да им провърви, трябваше добре да се постараят, защото с всяка изтичаща минута шансовете им за успех намаляваха. Освен това Стансфийлд бе длъжен да спазва определена процедура. Той се включи в една обезопасена линия и набра номера на Бюрото за национална сигурност в Белия дом.

— Бюро за национална сигурност. Майор Максуел слуша. Моля, представете се.

— Обажда се директор Стансфийлд от ЦРУ. Президентът там ли е?

— Да, сър.

— Алармирайте Съвета за национална сигурност и свикайте всички членове. Намираме се в потенциално критично положение. Кажете на президента, че пристигам след петнайсет минути.

— Да, сър.

Стансфийлд затвори телефона и нареди на бодигарда си да подготви хеликоптера за излитане. После се обърна към Добс:

— Чарли, дай Боже да го върнем, но трябва да започнем да се подготвяме и за най-лошото. Свикай всички тук. Искам доклад, включващ оценка на вероятните щети във възможно най-кратък срок. Трябва да знаем какви текущи операции може да са изложени на риск и колко от агентите ни могат да бъдат провалени, ако Артър проговори.

— Искаш ли да алармирам нашите приятели отвъд океана?

— Засега не уведомявай посолствата. Ще изчакаме още някой и друг час.

— А англичаните? Артър доста поработи с тях.

Стансфийлд дори не се бе сетил за това. Техните съюзници щяха да бъдат особено разстроени.

— Задръж така още няколко часа. Ще трябва да проведа тези разговори лично. Ако има някакво развитие, обади ми се незабавно.

Артър отговори на последния въпрос в своя живот. Майкъл погледна към Коулман изумен и натисна стопа на магнетофона. Стана, посочи вратата и Коулман го последва. В коридора свалиха маските и се спогледаха.

— Това е невероятно! — промълви Майкъл.

— Повече от невероятно. Това може да свали правителството! Даваш ли си сметка какво ще стане, ако предоставим тази лента на медиите?

— Не ми се ще и да мисля — отвърна О’Рурк.

— Ако „Уотъргейт“ очерни президентството, това ще го унищожи завинаги! — Коулман посочи към стаята. — Искаш ли да му зададеш още някакви въпроси?

O’Pypk се замисли за момент.

— Колкото по-бързо се отървем от него, толкова по-добре — каза тихо.

— Съгласен. Направи копие на лентата, а аз ще се погрижа за Артър.

Върнаха се при заложника си. Майкъл взе лентата и се качи горе. Коулман грабна празната спринцовка и издърпа буталото, за да я напълни с въздух. Приведе се, взря се в стъклените очи на Артър, после с презрение заби иглата в ръката му. Натисна буталото и изпрати смъртоносни мехурчета въздух в кръвния поток на Артър. Нямаше никакво желание да гледа възрастния мъж как умира, затова отиде в гаража да потърси нещо, с което да увие трупа.

Майкъл се върна долу след няколко минути и помогна на Коулман да загънат Артър в зелени торби за отпадъци. Сложиха трупа в багажника на БМВ-то и го покриха с одеяла.

Какво ще правиш с лентите? — попита Коулман.

— Не знам.

— Обмисляш ли вариант да ги пуснеш на медиите?

— Не съм убеден, че е добра идея.

Коулман кимна.

Според мен това ще ни върне сто години назад.

— Съгласен съм.

— Е, каквото и да решиш, ще трябва да го направиш без мен. С теб май известно време няма да можем да се виждаме. Ако си прав за ФБР, ще ми се наложи да се покрия.

— Мисля по този въпрос. Тази лента може да се окаже полезна.

— Как? — попита Коулман.

— Ако бъде огласена, тази малка изповед може да катурне цялото правителство. Без значение дали Стивънс е участвал, или не, ще бъде замесен. С охота би направил какво ли не, за да предотврати евентуалното й предоставяне на медиите. А ЦРУ… те ще изгубят най-много. Ако записът стане обществено достояние, цялото Управление ще бъде закрито до седмица. Затова, ако имат начин да предотвратят скандала, биха го използвали.

— Да, като например да ни изпратят по куршум в тила.

— Няма опасност, ако си разиграем добре картите. Нека да поговорим за това в колата.

— Ти идваш с мен да хвърлим трупа? — попита изненадан Коулман.

— Да, и зная идеалното място за това.