Крайни мерки

43.

Стансфийлд и бодигардът му излязоха през задния вход на главната сграда в Лангли и се отправиха към хеликоптерите. Отдясно бе „Черен ястреб“ — „Сикорски UH 60“, с последен модел шумозаглушители, монтирани над мощните му двигатели. Имаше на борда си осем бойци, членове на групата за специални операции към ЦРУ — бивши морски пехотинци и рейнджъри от Военновъздушните сили. Носеха черни шлемове на Делта форс и специални бронирани костюми. Шлемовете можеха да спрат куршум от „Магнум 357“, изстрелян от упор, и бяха снабдени и с допълнителни очила за нощно виждане. И осмината бяха въоръжени с автомати „Хеклер и Кох“. Двама държаха в ръце късоцевни „Ремингтън“ със специални патрони за пробиване на блиндирани врати. Един от екипа носеше снайпер от същата марка.

Хеликоптерът, към който се приближи Стансфийлд, беше сребристосин. На борда му бе вторият тактически екип. Въоръжението им бе като на групата от „Черен ястреб“, но облеклото им беше цивилно.

Директорът се качи на мястото до пилота, а бодигардът му мина отзад при другите. Стансфийлд кимна на пилота, хеликоптерът се издигна над земята и се отправи на изток, следван плътно от „Черен ястреб“. Мъжете и единствената жена в задната част на хеликоптера се спогледаха крадешком. Не се случваше често директорът да се включва в подобна операция.

Стансфийлд погледна вдясно, докато двата хеликоптера се носеха над северната част на центъра с около двеста и четирийсет километра в час. Бодигардът му го потупа по рамото и му подаде телефона:

— Президентът.

Стансфийлд грабна слушалката.

— Да, сър.

— Томас, аз го изпуснах. — Президентът звучеше отчаян.

— Кого, сър?

— Майк Нанс. Току-що разговарях с него. Той каза, че ако терористите толкова искат да върнат О’Рурк, значи конгресменът знае нещо.

— Той в ранчото си ли е?

— Да.

— Ще действам. — Стансфийлд върна телефона на бодигарда си и впери поглед право пред себе си. Нервите му бяха опънати до скъсване, беше уморен и не можеше да си спомни кога за последен път бе толкова бесен. Беше време Майк Нанс да бъде поставен на мястото си.

Коулман и „опашката“ му се движеха по улиците на Лангтън. Макар че кварталът се намираше на около километър от Капитолия, бе един от най-лошите райони на столицата. Изгорелите или напуснати домове се бяха превърнали в свърталища на наркопласьори и улични престъпници.

Бившият тюлен включи гласовия модулатор на мобилния си телефон и набра номера на Лангли. След кратки възражения операторът го свърза с кабинета на Стансфийлд.

Кенеди вдигна телефона на директора и когато чу променения глас, даде сигнал за незабавно проследяване.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Човекът, който отвлече Артър. Къде е Стансфийлд?

— В момента отсъства. — Кенеди се запита дали в другия край говореше бившият командир на тюлените.

— Необходимо ми е да разговарям с него незабавно.

Кенеди погледна часовника си.

— Ако изчакате, ще видя дали мога да го открия.

— Не! — изкрещя Коулман. — Дайте ми номер, където мога да се свържа с него, веднага, или огласявам записа.

За секунда Кенеди обмисли възможностите, е които разполагаше, и му даде номера. Затвори и набра вътрешния на Оперативния център. Обади се Чарли Добс:

— Успяхте ли да го проследите? — попита тя.

— Не, звънеше от мобилен телефон.

— Можете ли да го пипнете, ако се обади отново?

— Ако остане достатъчно дълго, но се съмнявам да е толкова тъп.

Кенеди затвори и отново се запита дали не е бил Коулман.

В другия край на града Коулман натисна копчето за прекъсване на връзката и набра номера, който току-що му бе дала Кенеди. Някой вдигна от другата страна и Коулман попита за Стансфийлд. Миг по-късно директорът се обади и Коулман попита направо:

— Къде, по дяволите, е O’Pypk?

— Кой е на телефона?

— Човекът, който има двайсет копия на една лента, която завинаги ще затвори вратите на ЦРУ. Ще задам същия въпрос само още веднъж. Къде е конгресмен O’Pypk?

— В момента и аз се опитвам да го открия.

— Къде се намирате?

Стансфийлд се поколеба за момент.

— Във въздуха.

— Накъде сте се отправили?

— Мериленд.

— Кой е в Мериленд? — Коулман зави надясно по Саут Дакота Авеню и пое към магистрала 50.

— Съветникът на президента по националната сигурност.

— Той ли е отвлякъл конгресмена?

— Не сме сигурни, но възнамеряваме да установим.

— Къде живее Нанс?

— Окръг Аръндейл, веднага след 214.

Коулман познаваше района. Къщата на Нанс не беше далеч от Анаполис.

— Молете се да намерите конгресмена по-бързо. Нанс изчерпи търпението ми. — Коулман прекъсна разговора и щом се качи на рампата за магистрала 50 в източна посока, здраво натисна педала на газта. Искаше да бъде там, когато щяха да разменят Майкъл, но имаше един огромен проблем — първо трябваше да се отърве от ФБР.

През шестнайсетте си години във флотата Коулман бе овладял две основни тактики за освобождаване от наблюдение. Първата предполагаше навлизане в район с натоварено движение и освобождаване от преследвачите в множеството, а втората — озоваване на място, където проследяването става невъзможно. Коулман се усмихна. Втората тактика щеше да бъде реализирана безупречно. Той свърна в лявото платно и подмина няколко коли, увеличавайки скоростта. Откачи гласовия модулатор от телефона и набра главния номер на Военноморската академия. Когато от централата вдигнаха, той помоли да го свържат със стария му приятел Сам Джарви.

Скип Макмахън наблюдаваше с бинокъл през предното стъкло на микробуса. Забеляза червените стопове на форда на Коулман. Другите три коли на преследвачите се движеха след микробуса в колона. Макмахън остави бинокъла в скута си и се облегна назад. Поднесе портативната радиостанция към устата си и каза:

— Добре, банда, можем да си отдъхнем. Хеликоптерът го следи. Засега ще останем на около километър зад него и ще се сменяме на всеки пет минути.

O’Pypk премигна няколко пъти и отвори очи. Джейрод го хвана под мишниците и го изправи. Издърпа го до един дървен стол и го тръшна на него. Майкъл се вкопчи в облегалките за ръце и успя да се задържи. Усети пареща болка в стомаха си. Върху дънките му паднаха няколко капки кръв от носа му. Наклони глава назад, опитвайки се да спре кръвоизлива. С крайчеца на окото си мерна Стю Гарет, който стоеше зад бара.

— Колко време смяташ, че ще мине, докато ви открият и убият? — обърна поглед към него Майкъл.

Гарет не му обърна внимание.

— Хей, Гарет! — повиши глас O’Pypk. — Колко време ще е необходимо на терористите да ви открият и да ви видят сметката?

Гарет вдигна поглед.

— Не мисля, че си в положение да ми казваш каквото и да било.

— О, така ли? Тези терористи ще направят записа публично достояние само защото ти и твоят малоумен приятел не можахте да кажете „дотук“ и да се оттеглите.

— Свършено е с вас, Гарет. Както и да го погледнеш, вече си покойник.

Гарет си грабна чашата и се отдалечи.

Влезе Нанс и се отправи към О’Рурк. Спря на няколко стъпки от него и заяви с безизразен тон:

— Виждам, че си дошъл в съзнание.

— Какво поиска президентът? — попита Майкъл.

— Изглежда, твоите приятели много държат да се върнеш при тях.

O’Pypk се смръщи.

— За какви приятели говориш?

— За приятелите ти, терористите.

— Ти си откачил. Аз не зная кои са терористите.

— Е, ние ще ги открием на всяка цена. Мисля, че лъжеш, а на този етап нямам какво особено да губя, нали? — Нанс се усмихна.

— Ами живота ти, откачено копеле?

— Конгресмен, ти явно си глупак. Нима смяташ, че съм работил цял живот да стигна дотук, за да могат банда аматьори да ми провалят кариерата с едно най-обикновено изнудване?

— Аматьори, значи? — O’Pypk се засмя. — Ти си виждал какво могат да правят. — Облегна се назад и изкрещя към другия край на стаята: — Хей, Гарет! Как според теб ще ви пратят на оня свят? Смяташ ли, че ще се промъкнат в дома ти тайно някоя вечер и ще ти прекършат врата, както направиха с Фицджералд, или смяташ, че ще те нацелят със снайпер през три пресечки, както постъпиха с Басет?

Гарет тръшна чашата е питието си на една маса в дъното и прекоси стаята.

— Майк, това е глупост! Какво правим? Нека да го върнем и да си подадем оставките!

— Затваряй си устата, Стю! Налей си още едно питие и стой мирен.

— Може пък да го направят с бомба в колата — не спираше Майкъл.

— Млъкни! — кресна му Гарет. После отново се обърна към Нанс: — Майк, всичко това стигна твърде далеч. Аз излизам от играта. Ще се обадя на Джим и ще му кажа, че всичко е твое дело.

И тръгна към вратата. Нанс изрече тихо:

— Джейрод, ако господин Гарет се опита да напусне, застреляй го.

Майкъл се изсмя високо.

— Ти си идиот, Нанс! Не го слушай, Стю! Не му стиска да те убие. Артър можеше, но този тук не. Той беше само човек за поръчки. Нали така, Майк? Ако си такъв мъжага, Майк, защо не го убиеш със собствените си ръце? Не смееш, нали?

— Седни и ме остави да се оправя с този! — кресна Нанс към Гарет. После отново се обърна към О’Рурк: — Часът на аматьора свърши! Или веднага ми казваш какво знаеш и си отиваш с непокътнат мозък, или така ще те напомпам с наркотици, че няма да е ясно какво ще ти остане.

— Майната ти! И ти ще пукнеш накрая, също като приятелчето ти Артър! — викна Майкъл.

Нанс погледна към Джейрод.

— Още една доза — каза.

Джейрод направи няколко стъпки напред, но този път допусна грешка и влезе в обсега на Майкъл. Докато насочваше шоковия пистолет, десният крак на Майкъл се устреми нагоре и ритна оръжието в момента на изстрела. Електрическата стрела се заби в стомаха на Майкъл и в същия миг кракът му уцели Джейрод в слабините. Електрическият ток прониза О’Рурк, едновременно е това протече в тялото на Джейрод и двамата мъже се разтресоха в конвулсии.