Крайни мерки

9.

Президентът продължи да се взира в камерата, докато накрая Хопкинсън пристъпи напред и го издърпа от стола.

— Сър, всички тези микрофони продължават да са включени, камерата също.

Президентът кимна. Беше наясно за какво намеква директорът на „Връзки с обществеността“. Преди година Стивънс беше подхвърлил няколко безцветни шеги след обичайното си обръщение по радиото в събота следобед. Беше решил, че микрофоните вече са изключени. Пресата се нахвърли върху него, но тъй като шегите не бяха злобни, нямаше сериозни последствия. Затова Хопкинсън и Гарет винаги бяха нащрек, за да предотвратят подобни гафове.

Гарет се присъедини към тях с думите:

— Хайде, господа, да отидем в моя кабинет.

Той кимна към вратата, а президентът и Хопкинсън го последваха. Когато влязоха в кабинета на Гарет, президентът се обърна към Хопкинсън и попита:

— Как изглеждах? Звучеше ли искрено и прочувствено?

— Така мисля, но ще научим повече след около час. Имам анкетна група, която се обажда в момента в петстотин домакинства, за да получи ранни сведения за мнението на обществеността.

Гарет запали цигара. Дръпна силно и заговори:

— Добре се справи, Джим. Очаквам скок в рейтинга ти. — Гарет издиша облак дим към тавана. — Нищо не може да се сравни с възможностите за изява, които ти предоставя една криза.

В „Блекис“ глъчката избухна отново — клиентите заобсъждаха събитията от деня и речта на президента. О’Рурк съзнателно замълча. Скарлати го изгледа настоятелно.

— Майкъл, знаеш, че умирам да чуя какво имаш да кажеш за цялата тази история.

— За какво точно?

Скарлати дръпна менюто от ръцете му.

— Майкъл, не се занасяй с мен. Наистина искам да знам какво мислиш. Искам да кажа, че не се случва всеки ден да убиват двама сенатори и един конгресмен.

Майкъл се поколеба.

— Казано направо, Лиз — започна, — смятам, че Козловски, Даунс и Фицджералд бяха измет. Те представляваха същността на покварата на този град. Разбира се, възможността политическите ни лидери да бъдат отстрелвани под прикритието на мрака съвсем не ме възторгва, но като се има предвид накъде сме тръгнали, не съм убеден, че тези убийства не ни правят огромна услуга.

Скарлати сведе поглед и каза:

— Опасявам се, че има много хора, които ще се съгласят с теб. Нима не те тревожи фактът, че тези атентатори могат да насочат оръжие и към теб?

— Не. — Майкъл поклати глава. — Аз не съм достатъчно едра риба. И освен това не съм убеден, че са атентатори.

— Не си убеден ли?

— Не. Може и да ти прозвучи изтъркано, но атентаторът за един е убиец, а за друг — освободител. Тези хора не са убили граждани. — О’Рурк замълча за момент, после продължи шепнешком: — Ако никой друг не умре и тази група успее да предизвика промените, упоменати в писмото, това ще бъде едно от най-прекрасните неща, които са се случвали на тази страна.

— Според президента съществуват основания да се смята, че писмото е фалшиво.

— Стига, Лиз — намръщи се О’Рурк. — Ти си репортер. Вярваш ли и на една дума от устата на Стивънс? От Белия дом вече се опитват да нагласят тази история както им харесва, без всъщност да знаят какво става. Онези момчета седят сега в Овалния кабинет и направо пълнят гащите. — O’Pypk вдигна вилицата си и почука с нея по покривката. — Днес трябваше да бъде велик ден за тях. Президентът възнамеряваше да прокара бюджета си, но вместо това се събужда и установява, че двама сенатори и водещата фигура в Конгреса са убити. После получава писмо, в което му се казва, че е време да си оправи бюджета, или ще бъде следващият. Аиз, това е най-големият им страх — не само на президента, на всеки един от тях. Години наред си играят партийните игрички. Всеки път, когато дойдат избори, обещават да съкратят излишните разходи, да въведат данъчни облекчения за средната класа и да балансират бюджета. Обещават всичко, за да бъдат избрани, а после, щом се върнат на поста си, се повтаря същата песен: повече разходи, никакви данъчни облекчения и още по-голям дефицит.

Скарлати поклати глава и се усмихна.

— Може би съм малко шокирана — каза тя. — Смятах, че ти повече от всеки друг, господин Законност и Ред, ще заклеймиш случилото се днес. Аз съм с либерални убеждения. Предполага се, че аз трябва да съм за анархия, не ти.

— Това не е анархия, Лиз. Може да е бунт, но не е анархия. — После добави с усмивка: — Освен това ти си представител на медиите. И трябва да бъдеш неутрална, забрави ли?

Специален агент Макмахън седеше начело на масата в една от големите заседателни зали до неговия кабинет. Помещението се беше превърнало в команден център на разследването. Макмахън се взираше с недоверие в телевизионния екран. Президентът току-що бе приключил обръщението си към нацията и Макмахън определено не хареса онова, което чу. Грабна телефона до себе си и набра по пряката линия кабинета на Роуч. След няколко позвънявания се свърза с директора на ФБР.

— Какво става? — попита Макмахън ядосан.

— Нямам представа — отвърна Роуч сухо.

— Някой от Бюрото да им е казвал, че според нас писмото е преднамерена дезинформация?

— Не — въздъхна Роуч.

— Ти в действителност не си им обещавал, че ще хванем тези хора, нали?

— Скип, много добре знаеш. Все пак имам известни предположения. Защо не дойдеш в кабинета ми утре в осем сутринта? Президентът иска да ни види по обяд. Трябва да имаме достатъчно време да обсъдим някои неща. Как е при теб?

— Засега предварителните доклади от аутопсиите не разкриват нищо, а и по писмата няма пръстови отпечатъци.

— Някои от онези хора в парка дойдоха ли да направят описание на човека, когото са видели?

— Да, разполагаме с показанията на трима, които смятат, че са видели извършителя. В момента са в отделни стаи и описват предполагаемия убиец пред различни художници. Когато скиците са готови, ще ги съберем и ще ги сравним.

— Предполагам, че са взети извънредни мерки имената им да останат тайна…

— На медиите е казано, че при нито едно от убийствата не е имало свидетели.

— Направено ли е необходимото, за да се осигури защитата им?

— Да, вече се погрижихме.

— Добре, дръж връзка. Ще бъда тук докъм десет.

Макмахън затвори телефона и зарови лице в шепите си. Не помръдна близо пет минути. Опитваше се да отгатне причината, поради която президентът бе заявил, че писмото е измама. После стана и изгледа двамата агенти, които стояха отляво.

— Кейти, Дан, елате с мен.

Излязоха от залата и се отправиха към кабинета му. Макмахън затвори вратата и махна към канапето. Специални агенти Кейти Дженингс и Дан Уордуел седнаха. Макмахън направи няколко крачки и се обърна към тях:

— Мисля, че сме на едно мнение — писмото, получено в Ен Би Си, е изпратено от групата, убила Козловски, Даунс и Фицджералд. Пуснато е преди убийствата, назовава имената на жертвите. Единодушни ли сме?

Дженингс и Уордуел кимнаха утвърдително. Макмахън вдигна копие от писмото.

— Бих искал да чуя мнението ви дали това писмо е такова, каквото изглежда, или смятате, както каза президентът, че представлява дезинформация.

Двамата агенти се спогледаха. Не знаеха какъв отговор очаква да чуе шефът им. Уордуел заговори пръв.

— Кой в Бюрото е казал на президента, че според тях писмото е дезинформация?

— Доколкото ми е известно, никой, но не това ме вълнува. Интересува ме следното — въз основа на уликите смятате ли това писмо за дезинформация? — Макмахън се приведе над бюрото си в очакване на отговор.

— Въз основа на онова, което вече знаем — не, не смятам, че това писмо е дезинформация — отвърна Уордуел.

— Защо смяташ, че е истинско? — попита Макмахън.

— Вие пък ми кажете защо трябва да мисля иначе.

— Не искам да подхождате по този начин. — Макмахън поклати глава. — Дан, опитай се да допуснеш, че който е убил тези хора, е имал по-далечен мотив. Кейти, искам ти да възразиш, че нямат. Сега, Дан, ако мотивът за убийствата не е бил да сплашат политиците и да ги накарат да изпълнят исканията в писмото, тогава какъв е?

Настъпи продължително мълчание, в което Уордуел обмисляше въпроса. Внезапно се плесна с ръце по бедрата.

— О, Боже! Изобщо не ми мина през ума. Президентският бюджет трябваше да бъде прокаран днес. Тези хора са премахнати и край на бюджета.

— Ако мотивът е бил да се провали бюджетът, защо да се убиват и тримата? Козловски оглавяваше Комисията по отпускане на целеви кредити. Достатъчно е било да убият само него и бюджетът пак щеше да се провали. Защо и двамата сенатори? — продължаваше Макмахън.

— Ами… ако са искали да си прикрият следите и да не личи, че целта им е била да спрат бюджета, не биха убили само Козловски.

— Звучи правдоподобно. — Макмахън замълча, като потупваше с пръст брадичката си. — Ако приемем, че си прав, защо някой би поел такъв риск само за да осуети приемането на бюджета?

— Бюджетът представлява твърде важна част от законодателството. В него може да има хиляда нови параграфа, които драстично да засегнат нечии финанси — на отделен човек или на цяла група — каза Уордуел.

Макмахън се обърна към Дженингс:

— Добре, твой ред е.

Дженингс се приведе напред.

— Има много американци, на които им е писнало от начина, по който тези юнаци управляват страната. Нашият Отдел за борба с тероризма докладва за тревожно нарастване на заплахите срещу политици през последната година и половина. Ако аз бях човек, който се страхува, че може да загуби пари заради някакъв нов закон, Фицджералд, Козловски и Даунс щяха да са последните трима, които бих убила. Те бяха с най-широки пръсти на Хълма. Освен ако президентът няма сериозни доказателства, че съществува скрит мотив зад тези убийства.

— Не мислиш ли, че моментът е малко странен? — попита Макмахън.

— Това, че са убити точно преди гласуването на бюджета? — Дженингс поклати глава. — Не, не мисля. Доколкото разбрах, според доктор Кенеди от ЦРУ тези убийства са били извършени от командоси. Е, разсъждавах известно време по този въпрос и после се обадих на моя инструктор по огнестрелни оръжия от Академията на ФБР Гюс Мичъл. Някой от вас познава ли го?

— Разбира се — отвърна Макмахън.

Уордуел поклати глава.

— Е, Гюс е бивш командос от Делта форс. И така, аз му се обадих и му представих теорията на Кенеди. Можахме да разговаряме само няколко минути, защото той имаше занятия и трябваше да отива в час, но през това кратко време ми каза нещо, което всъщност не можах да осмисля, докато вие не споменахте за бюджета. Гюс обясни, че едно от най-трудните неща при планирането на такава операция е да подбереш подходящото време, в което всяка от твоите мишени ще бъде точно там, където я искаш. Ако разгледаме тези убийства от гледна точка на извършителя, сутринта същия ден, в който бюджетът трябва да отиде на гласуване, е идеалното време. Всички конгресмени трябва да бъдат в града, за да гласуват. Сенаторите също трябва да са тук, за да се опитат да повлияят на резултата. По всяко друго време тези хора пътуват много.

Макмахън кимна утвърдително, докато разсъждаваше над новата гледна точка на Дженингс. Може би този път щеше да си струва да посети Гюс Мичъл.

O’Pypk и Скарлати вървяха бавно по тротоара. Скарлати бе обгърнала кръста му с ръка, а той я бе прегърнал през раменете. Студеният нощен въздух щипеше лицата им. Лиз вдигна глава и го целуна по брадичката. O’Pypk се усмихна и отбеляза, че го прави за първи път от дни наред. През последните няколко седмици той бе изключително напрегнат. Когато държеше Лиз в обятията си, се чувстваше прекрасно, но не можеше да се отърси от усещането, че нещата ще се влошават.

Стигнаха къщата на O’Pypk и се изкачиха по стълбите към входната врата.

Три къщи по-нататък от същата страна на улицата бе паркирано черно БМВ с тъмни прозорци и дипломатически номер. Мъжът зад волана проследи с поглед как красивата двойка влиза в къщата и огледа улицата в двете посоки, за да види дали някой не ги е проследил.

Щом Майкъл и Лиз влязоха в къщата, Дюк, жълтият лабрадор на O’Pypk, изскочи от кухнята и изтича към тях.

— Дюк! Липсваше ми! — викна Лиз. — Къде ти е топката, Дюк? Къде е топката? Иди да намериш топката!

Кучето се втурна по коридора. O’Pypk пое якето на Скарлати, окачи го и каза с усмивка:

— Предвидил съм по-интересни неща за нас двамата, отколкото да си подхвърляме топка с Дюк.

— Стига, Майкъл, цял ден е стоял затворен! Трябва малко да пощурее.

— Тим е минал по обяд и го е извел на разходка, а освен това, повярвай ми, аз имам нужда да се разтоваря от напрежението много повече от Дюк. — О’Рурк се усмихна и я прегърна през кръста.

Скарлати се вдигна на пръсти и го целуна. Секунда по-късно Дюк се върна и пусна топката си в краката им. Известно време те продължиха да се целуват, без да му обръщат внимание, докато излая високо. Лиз пусна О’Рурк и грабна топката. Размаха я пред Дюк и я хвърли по коридора.

Майкъл тръгна по стълбите към втория етаж.

— Ще напълня ваната. Като се уморите да играете, защо не вземеш една бутилка вино и не дойдеш горе?

Скарлати се усмихна.

Майкъл влезе в кабинета си и застана пред колекцията си дискове. Спря се на един от любимите на Лиз изпълнители — Шон Колвин, приближи се до прозореца, изгаси лампата и се загледа в тъмната улица. Припомни си едно пътуване преди около година. Пътуване, при което той бе разкрил една тъмна и позорна тайна, свързана със сенатор Фицджералд. За първи път, откакто бяха извършени убийствата, Майкъл се запита дали човекът, на когото бе разказал тайната, бе способен да премахне Фицджералд, Козловски и Даунс. Отговорът, до който стигна, бе категорично „да“.

Убиецът вдигна поглед към сянката на прозореца на втория етаж. Няколко минути продължи да наблюдава улицата, да проверява дали не са се появили нови хора или коли, които не бе забелязал предната нощ. Вършеше го с възможно най-пестеливи движения. Само очите му се движеха наляво и надясно. За да гледа назад, използваше огледалата. Малко по-късно запали колата и потегли. Бе видял онова, което му трябваше.