Крайни мерки

25.

Майкъл О’Рурк стискаше в ръка 45-калибров „Комбатмастър“. Дюк се хвърли към Коулман да го поздрави. Бившият тюлен приклекна, за да посрещне лабрадора. Погледна превръзката около челото на Майкъл и попита:

— Какво ти е на главата?

— Нещо ме удари, когато лимузината на Ерик избухна — отвърна през зъби Майкъл.

Коулман го погледна изненадан.

— Ти си бил там?

— Да. — Майкъл се взря право в яркосините очи на Коулман и каза: — Посочи ми поне една основателна причина, поради която да не звънна незабавно на ФБР.

Коулман тръгна към противоположния край на стаята. Майкъл вдигна пистолета.

— Нито крачка повече!

— Зная, че никога няма да използваш това проклето нещо срещу мен, затова го остави и да поговорим — усмихна се Коулман.

— До днес наистина не бих го сторил, но на твое място нямаше да съм толкова сигурен. Повтарям още веднъж — изтъкни ми поне една основателна причина да не те предам на ФБР.

Коулман скръсти ръце.

— Нямам нищо общо със случилото се днес.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм убил Ерик. Нямам нищо общо с това.

— Глупости, Скот. Аз бях там. Видях всичко! Каза ми да предупредя Ерик и аз те послушах. Той беше готов да разобличи плана на президента като фалшификация и после изведнъж ти се намеси и провали всичко.

— Свали оръжието, Майкъл. Нямам нищо общо с онова, което се случи днес — повтори Коулман.

— Глупости! — изкрещя Майкъл. — Днес ти затри петима свестни мъже и прати в болница двайсет и петима цивилни! Трябва да ти пусна един куршум в главата и да приключа цялата история!

Стори му се, че доловя някакъв шум и в следващия миг вратата рязко се отвори. Дюк залая, Майкъл приклекна на коляно и насочи пистолета си към вратата. Коулман светкавично измъкна изпод якето си 9-милиметров „Глок“.

На прага се появи Шеймъс O’Pypk, като се опираше с една ръка на касата на вратата. Носеше същия костюм от обяд, само че без вратовръзката. Той хвърли поглед към двата пистолета и изръмжа:

— Приберете тези проклети неща, преди да сте наранили някого!

Коулман се подчини, но Майкъл все още се колебаеше.

— Майкъл, прибери оръжието! — каза по-меко Шеймъс.

Майкъл свали пистолета, но не го прибра.

— Ти трябваше да си в болницата.

— Ясно ми е, но като знаех, че тази среща е неизбежна, реших, че присъствието ми е по-необходимо тук, отколкото в леглото. — Шеймъс се примъкна до камината и се строполи в едно от старите кресла с протрита кожена тапицерия.

Като разтриваше чело, той каза:

— Скот, би ли ми налял чаша скоч? Майкъл, за последен път ти казвам, свали този пистолет!

— Не и докато не ми обясни какво, по дяволите, е правил днес.

— Нищо. Някой друг уби Ерик.

— Какво? — възкликна Майкъл.

— Някой друг е убил сенатор Олсън. Скот и момчетата му нямат нищо общо с тази работа.

Коулман подаде на по-възрастния О’Рурк чаша скоч с лед и се настани на дивана.

— А ти откъде знаеш? — попита озадачен Майкъл.

Шеймъс отпи и се облегна назад.

— Зная, защото аз помогнах на Скот да планира първите четири убийства.

— Какво си направил? — отпусна се в един стол Майкъл.

— Помогнах на Скот да планира първите четири убийства — повтори Шеймъс и опита да се усмихне.

— Защо не ми каза нищо в болницата?

— Пред всички онези доктори и сестри? — Шеймъс направи гримаса. — Казах ти да не правиш нищо, преди да сме поговорили. — Поклати глава. — Знаех, че с твоя проклет нрав ще гледаш да си разчистиш сметките със Скот. Обадих се у вас и Лиз ми каза, че си излязъл на среща с някого. Когато усетих, че е напрегната и притеснена, разбрах, че си й казал. Защо?

— Не мисля, че в твоето положение можеш да си позволиш да ме критикуваш — гневно викна Майкъл. — Не аз съм търчал наоколо да организирам убийства.

Шеймъс присви очи.

— Не беше лесно решение. Прецених, че е по-добре за теб да те държа настрана.

— Господи! Не мога да повярвам, че си замесен в това. Тим знае ли?

— Не. — Шеймъс поклати глава. — Никой не знае, с изключение на Скот, двама от неговите хора, аз, ти, а сега и Лиз.

Майкъл хвърли поглед към Коулман.

— Разбирам той защо го прави. Ако половината от хората ми бяха пратени по дяволите само защото сенатор Фицджералд не може да си затваря устата, аз сигурно също бих го убил… но, Шеймъс… за Бога, просто не мога да повярвам, че и ти си замесен във всичко това.

Шеймъс остави питието си.

— Каза, че разбираш защо го прави Скот — защото е изгубил осмина от хората си… Петстотин трийсет и шестима морски пехотинци са намерили смъртта си под мое командване! Не съм гледал как тези мъже умират, за да бъда сега безучастен свидетел как идиоти като Козловски, Фицджералд, Даунс и Басет пращат тази страна в трюма.

— Шеймъс се приведе напред. — Всички те си играят на жалки политически пристрастия, а достойни хора като брата на Скот намират смъртта си. Докато нашите така наречени лидери харчат милиарди долари за оръжие, което дори военните не искат, докато хвърлят милиарди долари в сферата на образованието, което не образова нито едно дете, докато пилеят времето си в дебати дали да има вероучение в училище, или не, непрестанно умират хора. Умират, момчето ми, защото тези идиоти нямат здравия разум да държат закоравелите престъпници зад решетките. Страната има вътрешен дълг, който ще плащат и внуците ми! Това е погрешно, неморално и някой трябва да ги спре.

Майкъл не каза нищо. Лицето му остана ледено.

— Можете да изясните този въпрос по-късно — започна Коулман. — Сега трябва да решим един много по-важен проблем. Кой смята да се присъедини към нас в тази битка?

Нанс седеше до масичката срещу Артър. Огънят в камината гореше ярко, фигурите им хвърляха тъмна сянка върху отсрещната стена на просторния кабинет. Държаха големи чаши с коняк. Старият часовник в ъгъла удари един след полунощ.

Нанс поднесе чашата към лицето си и леко я разклати, за да вдъхне аромата на питието.

— ФБР няма представа — каза, като отпи глътка коняк, — но президентът е наредил на ЦРУ и АНС да се включат в разследването.

Артър вдигна вежди.

— Това ме изненадва. Ти какво го посъветва?

— Не казах нищо. Стю се мъчи да го накара да обмисли отново положението, но му е много трудно да го успокои. Ужасно е разстроен, заради Олсън.

— Не смятам, че това ще ни засегне. Само още един ден и приключваме. — Артър вдъхна аромата на коняка, но не отпи. — Как се справя Гарет?

— Нервен е.

— Само не ми казвай, че се чувства виновен!

— Не, заявява, че не се интересува какво правим, стига да не го хванат.

— Разбрах го от самото начало — усмихна се Артър. — Той ще си държи устата.

— Стига междувременно да не откачи.

— Не се притеснявай, след един ден ще може да си почине, а ние двамата ще имаме онова, което искаме. Напомни на Гарет да подтикне президента към по-сериозни мерки срещу терористите. Това ще му бъде от полза при следващата проверка на общественото мнение. Повече отвсякога хората сега се нуждаят от сигурност и след още едно убийство ще приемат с отворени обятия временното ограничаване на правата. — Артър се изправи грациозно, отвори кутията от черешово дърво на масата и я поднесе към Нанс. — А сега да излезем на верандата и да продължим този разговор с хубава пура, марков коняк и великолепна гледка.

Вторник вечер

Феърфакс, Вирджиния

Къщата на конгресмен Бърт Търнкуист, построена преди близо век в колониален стил, се намираше в гориста местност с площ два акра и половина. Един-единствен неосветен път криволичеше през хълмовете наоколо. Късно през есента Източното крайбрежие потъваше в мрак още в 5.30. Високите стари дървета хвърляха тъмни сенки. Луната представляваше тъничък бял сърп.

Конгресменът се намираше в своя кабинет на втория етаж. Чувстваше се самотен и изолиран. Съпругата му беше в командировка извън града и щеше да се върне едва на следващия ден. Предишния следобед най-близкият му колега бе разкъсан на парчета. В момента четирима непознати мъже го охраняваха. През всичките си години стаж като конгресмен на Съединените щати той никога не се бе чувствал застрашен. Дори след като Даунс, Козловски и Фицджералд бяха убити, той смяташе, че е в безопасност. Търнкуист не бе казал на никого, освен на съпругата си, но му беше ясно защо бяха убити точно тези политици. Не страдаше от тяхната смърт. Но Ерик Олсън бе съвсем друга история. Олсън бе добър приятел. Бяха преживели толкова битки заедно!

Търнкуист бе предупредил Олсън да не съдейства на президента за формирането на нова коалиция. Смяташе, че макар и трагедия, смъртта на Козловски, Даунс, Фицджералд и Басет може да доведе до нещо добро. Може би най-накрая щяха да успеят да прокарат реформите, за които бяха работили толкова усилено. Винаги принципният Олсън заяви на Търнкуист, че в една демокрация няма място за анархия.

Търнкуист сведе поглед към дневника си и се опита да сложи в ред мислите си. Опитваше се да съчини слово за погребението на Олсън, но не можеше да напише и дума. Съжаляваше, че съпругата му не си е у дома. Не виждаше полицая, който стоеше на пост в предния му двор, но знаеше, че е там. Вече повече от седмица го пазеха непрекъснато, ден и нощ, и той не беше убеден дали не го изнервяха, вместо да го карат да се чувства в безопасност.

Понастоящем къщата на Търнкуист се охраняваше от четирима полицаи. Бяха изминали два часа от дванайсетчасовото наблюдение, започнало в пет сутринта. Трима бяха навън: един до задната врата, един до верандата отпред, а третият седеше в лимузината в края на дългата алея за коли. Четвъртият пост бе вътре в къщата при стълбата, която водеше към втория етаж. Сега те бяха повече нащрек, отколкото предната седмица. Смъртта на четиримата агенти от Тайните служби им напомняше, че също са мишени.

Местността не се бе променила особено през последните петдесет години. Парцелите бяха обширни и гористи. Неговата земя бе разделена от съседния имот от малък поток. От другата страна на потока, на петдесетина метра от къщата, иззад едно дърво надничаше човек с очила за нощно виждане. Той ги насочи през потъналата в мрак горичка към полицая, охраняващ задната врата на Търнкуист. Наблюдателят бе облечен в черно от глава до пети, а лицето му бе покрито със защитен грим. Беше метнал през рамо лека картечница MP5 със заглушител, а в ръка стискаше 7-милиметров снайпер „Магнум“ също със заглушител. Той прошепна в микрофона, прикрепен пред устата му:

— „Омега“, тук „Алфа“. Заемам позиция. Край.

Притиснал пушката до гърдите си, той излезе иззад дървото и се придвижи странично до следващия ствол, който го прикри от поста при задната врата.

„Алфа“ продължи напред, като се промъкваше през храсталака с предпазливи, котешки движения. Щом достигна потока, нагази бавно във водата, като при всяка стъпка внимателно проверяваше дъното, преди да пренесе тежестта си. Когато стигна отсрещната страна, се огледа за увиснали клони и се издърпа нагоре по ронливия бряг. Спря зад едно дърво и провери положението на охраната, а после погледна часовника си. След това бавно и методично започна да се придвижва от дърво на дърво, като предпазливо избираше пътя си. На двайсетина метра от двора на Търнкуист залегна и продължи напред с пълзене. Часът бе 7.19 вечерта. Убиецът смъкна очилата за нощно виждане и зачака. Ако полицаите спазваха обичайното разписание, постовете щяха да се сменят след десет минути.

Партньорът му лежеше в канавката от другата страна на пътя, точно срещу края на алеята за коли. Беше скрил черния си тактически гащеризон под снайперистко покривало. Странното облекло представляваше мрежеста тъкан с прикрепени по него парчета маскировъчен плат. Бяха му необходими около четирийсет минути, за да заеме позиция, като бавно пълзеше през ниските храсти, придържайки своята MP5 между свитите си в лактите ръце и брадичката. Надигна леко глава и премести клона на един храст пред себе си. Лицето му беше боядисано с тъмни ивици зелен и черен грим. Присви очи и погледна към бялата лимузина в края на алеята, след което приклекна обратно в канавката, махна снайперисткото покривало от себе си, сви го на стегната топка и го прибра в раницата си.

Точно в 7.30 колата от другата страна на пътя потегли обратно по алеята към къщата. След като бързо провери дали е чисто, „Омега“ скочи на крака и се спусна към отсрещната страна. Когато се озова там, той се шмугна в най-близките храсти, намиращи се на не повече от десетина стъпки от предишното място на колата. Докато си поемаше дълбоко въздух, за да не допусне сърцебиене, той прошепна в микрофона:

— „Алфа“, тук „Омега“. На позиция съм. Край.

Колата се върна след по-малко от минута с друг шофьор зад волана. „Омега“ приклекна на коляно и премигна, за да отмахне капката пот, която се бе стекла по челото му. Дулото със заглушителя стигаше до другия край на храста и бе насочено право в главата на мъжа зад волана.

В задния двор „Алфа“, скрит под един бор, отново погледна часовника си, а после се пресегна и свали капачето на оптическия мерник. Притисна приклада на пушката до лицето си и внимателно се взря с дясното си око през окуляра. Прицели се. Главата на мъжа, застанал на пост при задната врата, попадна в средата на мерника. По план трябваше да изчака още няколко минути, за да даде възможност на полицаите да сменят постовете и да се успокоят, че всичко е наред. Мъжът при задната врата поднесе радиопредавателя към устата си и каза нещо. Снайперистът бе твърде далеч, за да чуе, но знаеше какво е съобщението. Когато охраната смъкна радиопредавателя и го окачи отстрани на колана си, снайперистът прошепна в собствения си микрофон:

— „Омега“, тук „Алфа“. Готов съм да започна играта. Край.

„Алфа“ освободи предпазителя и леко придърпа спусъка. Прицелът спря върху слепоочието на полицая. Убиецът натисна спусъка и от края на черния дебел заглушител се разнесе тих, пукащ звук. Скочи на крака и се втурна към дясната страна на къщата, като прошепна в микрофона:

— Един е готов, остават трима.

Като се пресегна през глава, той смъкна от гърба си MP5 и махна предпазителя. Щом доближи къщата, забави крачка и зави покрай верандата. Отпусна се на коляно и задвижи оръжието ветрилообразно отляво надясно в търсене на следващата мишена.

Движението привлече вниманието на полицая, който стоеше на пост при стъпалата към верандата, и той инстинктивно посегна към пистолета си. Преди ръката му да достигне бедрото, убиецът отправи три бързи изстрела, два от които уцелиха постовия в лицето, а третият се заби в шията му. С оръжие, насочено към входната врата, убиецът се втурна към жертвата си и прошепна в микрофона си:

— Готови двама, остават двама.

Когато стигна до трупа на полицая, той разкопча якето му и дръпна радиостанцията от колана му. Сви се под ръба на верандата и изчака, като слушаше внимателно предаваните съобщения.

В края на алеята за коли мъжът в храсталака се хвърли напред и отправи четири бързи изстрела към мястото на шофьора на лимузината. Стъклото се пръсна, а куршумите се забиха странично в главата на полицая. Без да спира, наемният убиец стигна до колата, тикна дулото в счупения прозорец и стреля в главата на шофьора. После се извъртя на пети и се втурна нагоре по алеята към къщата. Чувствайки как адреналинът струи в кръвта му, той излая в микрофона:

— Готови трима, остава един.

Пет секунди по-късно той се присъедини към партньора 4 си в началото на верандата. Дишането му бе овладяно, но тежко. „Алфа“ слушаше радиото на полицая, за да провери дали мъжът в къщата е усетил опасността. Изпрати с жест „Омега“ да провери прозорците вдясно от входната врата, а сам тръгна вляво.

„Омега“ го забеляза първи — седеше в долния край на стълбата и четеше списание.

— Видях номер четири — прошепна той в микрофона.

Срещнаха се при стълбите на верандата и „Омега“ посочи към прозореца:

— Добър прицел от първи прозорец вдясно.

— Ще пропълзя под прозореца и ще заема позиция от другата страна — кимна „Алфа“. — Когато ти дам сигнал, пусни два изстрела в стъклото, а аз ще го довърша.

„Омега“ кимна и двамата тръгнаха нагоре по стълбите. — „Алфа“ залегна и допълзя до отдалечения край на прозореца. Премести оръжието отляво и надникна вътре, за да се увери, че мишената му не се е преместила. После отстъпи и даде знак на партньора си, след което притисна приклада на своята MP5 до лицето си. „Омега“ отстъпи, насочи оръжието към средата на високия прозорец и пусна в него два изстрела. Миг по-късно „Алфа“ застана срещу отвора и дръпна спусъка. Три куршума улучиха главата на полицая. С прецизността на роботи двамата заредиха отново и прекрачиха през счупения прозорец. Докато се придвижваха към стъпалата, от горния етаж се чуха стъпки.

— Всичко наред ли е долу? — попита дълбок глас.

— Съжалявам, сър, изпуснах една чаша — отвърна „Алфа“. — Да ви донеса ли нещо?

— Не. Аз ще сляза. Нещо започнах да огладнявам.

Търнкуист тръгна по стълбите и „Алфа“ блъсна своя партньор назад, за да се скрият.

Когато конгресменът стигна средната площадка, се обърна и замръзна, втренчен в мъжа в черно. „Алфа“ натисна спусъка. Поток куршуми излетяха от цевта. Конгресмен Търнкуист политна назад и се блъсна в стената, където се задържа за миг, прикован от куршумите, които се забиваха в гърдите му. Убиецът отдръпна пръст от спусъка и тялото на Търнкуист се свлече на пода, като остави яркочервена диря върху бялата стена.

Около 7.55 вечерта патрул от полицията във Феърфакс прекосяваше района, в който живееше конгресмен Търнкуист.

Това бе част от обичайния му маршрут, но в резултат на скорошната суматоха, причинена от извършените убийства, неговите задължения се бяха променили и вместо да прекарва нощите си, като глобява пияни шофьори, сега проверяваше различни конгресмени и сенатори, които живееха в тази част на града. Патрулът вече беше опознал повечето полицаи, определени да охраняват конгресмен Търнкуист, и през час и нещо с удоволствие се отбиваше там да си побъбри с дежурния в колата в края на алеята, без значение кой беше. Когато приближи бялата лимузина, фаровете му за момент я осветиха. Не видя никого на предната седалка.

Паркира колата си и излезе от нея с мисълта, че който е на пост в момента, най-вероятно е заспал. Много добре знаеше колко скучна бе работата им. Имаше нощи, когато след пълен термос с кафе пак едва се задържаше буден, а при това беше в движение. А горките момчета седяха на едно място по цяла нощ.

Той отиде до прозореца и надникна. Точно както бе предполагал, полицаят лежеше на предната седалка. Патрулът насочи фенерчето и светна. Необходима му бе секунда, за да осъзнае какво точно вижда. Замръзна ужасен с широко отворени очи при вида на окървавеното тяло. Миг по-късно си даде сметка за сериозността на положението и се втурна към колата, за да се обади на диспечерката.

Когато прие обаждането на дежурния при къщата на Търнкуист, диспечерката изпрати още двама души и линейка на местопроизшествието. След това се обади на шефа на полицията във Феърфакс, който й нареди да се свърже с ФБР. Две минути след като патрулът бе открил тялото на полицая, Скип Макмахън вдигна телефона и поиска хеликоптер. После влезе в залата на специалния отряд и започна да дава нареждания на агентите на кого да се обадят и какво да свършат. Сетне помъкна Дженингс и Уордуел към покрива на Хувър Билдинг.

Щом влязоха в асансьора, Макмахън се обърна към Уордуел:

— Обади се на полицията на Феърфакс и ги накарай да те свържат с офицера пред дома на Търнкуист. Кейти, обади се на дежурните и провери дали знаят какво става, а после… не, с тях ще се свържеш по-късно. Първо се обади на патрулните служби във Вирджиния и им кажи, ако забележат коли с няколко мъже вътре между двайсет и пет и четирийсет и пет години, да ги спрат и разпитат, като бъдат изключително предпазливи. Кажи им да предадат нарежданията до всички полицейски участъци в околността.

Двамата агенти започнаха да набират номерата.

Когато стигнаха до покрива, перката на хеликоптера вече се завърташе.

Уордуел дръпна шефа си за ръкава.

— Скип, полицаят чака подкрепление. Казва, че не е чул нищо. — Бръмченето на хеликоптера ставаше все по-силно и Уордуел изкрещя: — Пита какво да прави!

— Кажи му да изчака подкреплението и после да се заемат, но внимателно. Да не пипат нищо!

Стомахът му се беше свил от предчувствието, че няма да намерят нито един оцелял в дома на Търнкуист.

Перките на хеликоптера се завъртяха още по-бързо, завихреният въздух разроши косите им и замята вратовръзките им във всички посоки. Мъж в ярък оранжев гащеризон им махна към отворената врата на хеликоптера и двамата взеха на бегом петте стъпала към самата площадка за кацане и излитане. Макмахън беше пръв. Привели глави, те изтичаха под въртящите се перки, качиха се и се мушнаха на задната седалка. Хеликоптерът се издигна, пое на север, после описа дъга и пое курс на северозапад, като остави зад себе си ярките светлини на Вашингтон. Докато се носеха към Феърфакс, Вирджиния, Макмахън се обърна към Дженингс:

— На колко време се обаждаха полицаите от поста?

— На половин час — изкрещя в отговор Дженингс в ухото му. — Свързали са се в 19.30. Очаквали са да се обадят пак в 20 часа.

— Колко полицаи са били зачислени?

— Четирима.

— Кога трябва да пристигне Отрядът за бързо реагиране?

— Когато е постъпило обаждането, повечето от тях са били в лабораторията и са се занимавали с уликите от бомбения атентат вчера. Изпратили сме хеликоптери да ги вземат, а подвижната им лаборатория и тежката апаратура трябва да пристигнат към 8.45.

Макмахън не можеше да прогони от съзнанието си натрапчивата картина за нападение на отряд командоси над къщата на Търнкуист. Мисълта за това го подсети за Айрини Кенеди и генерал Хийни. Той измъкна телефона от джоба си и набра номера на офиса на Роуч.

— Браян, необходима ми е услуга. Изпрати хеликоптер до Пентагона да вземе генерал Хийни и Айрини Кенеди и да ги докара в дома на Търнкуист.

— Считай го уредено. Току-що задействах Отряда за спасяване на заложниците. Ще бъдат във въздуха след по-малко от пет минути. Ще пристигнат веднага след вас. При най-малката вероятност тези терористи да са още там искам да удържите положението и да изчакате те да го овладеят.

Макмахън се съмняваше, че убийците са там, но знаеше, че Роуч трябва да действа според правилника.

— Хеликоптерите да останат във въздуха. Ако имам нужда от тях, ще ги потърся.

— Ти ръководиш шоуто. Полицията на Феърфакс била ли е вече в къщата?

— Не още. Ще ти се обадя веднага щом пристигна. На около две-три минути сме.

Макмахън изключи телефона. Следващите няколко минути бяха изпълнени с напрегнато мълчание.

Хеликоптерът се спусна на около деветдесет метра и закръжи над местността в търсене на място за кацане. Три полицейски коли с проблясващите си светлини бележеха края на алеята за коли при къщата на Търнкуист. Пилотът на хеликоптера беше достатъчно вещ да не каца близо до местопроизшествието, за да не унищожи улики. Продължи петдесетина метра по-нататък от къщата и с включен прожектор провери терена долу за жици. Откри подходящ сектор, където дърветата не бяха проблем, и приземи насред шосето. Тримата агенти се приведоха, докато тичаха, за да се отдалечат от хеликоптера. На половината път надолу по улицата ги пресрещна жена с посивяващи коси, която носеше фенер. Тя погледна Макмахън и попита:

— ФБР?

— Да, аз съм специален агент Макмахън, а това са специални агенти Дженингс и Уордуел — протегна ръка той за поздрав.

— Аз съм Барнс, началник на полицията. Последвайте ме.

Продължиха по улицата.

— Бяхте ли в къщата, началник? — попита Макмахън.

— Не, току-що пристигам.

— Някой от вашите служители бил ли е на местопроизшествието?

— Не.

Докато вървяха към бялата лимузина, Барнс насочи фенера си надолу и освети няколко месингови предмета.

— Внимавайте къде стъпвате, по земята има гилзи.

Тя ги отведе при прозореца на лимузината и насочи лъча към убития полицай. Мъжът лежеше проснат върху средната облегалка за ръце, а тялото му бе посипано със ситни парченца стъкло. Отляво на главата му съвсем ясно се различаваха три дупки от куршуми.

Макмахън отбеляза разстоянието от гилзите до колата и после погледна към ръцете на полицая. Бяха празни.

— Да огледаме къщата.

Началникът на полицията нареди на двама от своите хора да останат на място и поведе Макмахън, Дженингс и Уордуел нагоре по алеята. Когато наближиха къщата, видяха друг труп на земята пред верандата. Барнс освети мъртвия полицай. Макмахън разпери ръце и спря останалите.

— Началник, може ли фенерчето ви за минута?

Барнс му го подаде и Скип пристъпи по-близо до тялото. Като стисна фенерчето под мишница, той надяна чифт ръкавици и се наведе над убития. Огледа дупките от куршуми в средата на лицето и в шията. Ръцете на трупа бяха разперени встрани, с отворени длани. Скип погледна пистолета в кобура и притвори очи.

— Останете тук за момент — нареди. — Веднага се връщам.

Тръгна към стъпалата на верандата. Уордуел извика след него:

— Скип, няма да влизаш сам.

— Напротив. Вие не мърдайте оттам. Колкото по-малко хора се въртят наоколо, толкова по-добре.

Дженингс извади пистолета си и освободи предпазителя.

— Влизам с теб.

— Изключено! — отвърна Макмахън, без да се обръща.

— А ако вътре има някой?

— Да не смяташ, че хората, които са го извършили, чакат да ги хванем? Остани на място, веднага се връщам.

Макмахън се изкачи по стълбите и опита входната врата. Беше отключена. Докато я отваряше навътре, видя следващия полицай, проснат на пода. Приближи се до трупа и погледът му бе привлечен от трите червени точки върху лицето на мъртвия, а после от кобура и пистолета в него. Макмахън въздъхна и вдигна очи. Внезапно забеляза яркочервената ивица върху бялата стена в горния край на вътрешните стълби. Виждаха се само чифт обувки. Макмахън бавно се заизкачва към първата площадка.

Беше виждал конгресмена по телевизията, но не беше сигурен, че трупът пред очите му е на Търнкуист. За разлика от другите трупове този беше пронизан с повече от десет куршума. Трябва да е той, помисли си Макмахън. Телефонът му иззвъня и го стресна.

— Какво откри? — Беше Роуч.

— Изправил съм се до нещо, което според мен е трупът на конгресмен Търнкуист.

— Би ли могъл да бъдеш по-точен?

— Човекът има поне дузина дупки от куршуми в лицето и гърдите си, но по всяка вероятност е той.

— Сигурен ли си?

— Да. — Макмахън сведе поглед към тялото и изчака Роуч да заговори отново.

— Някакви следи от извършителите?

— Не.

— По-добре да информирам президента, преди медиите да са надушили. Какво друго искаш от мен?

— Засега нищо.

— Добре. Обади ми се, ако има развитие.

Макмахън затвори телефона и сведе поглед към трупа. Раните в главата на Търнкуист му бяха направили впечатление.

Скарлати и О’Рурк седяха в ъгловото сепаре на съвсем нов, още неоткрит италиански ресторант. Беше на сутеренния етаж в сграда на две преки от Дюпон Съркъл. Сепарето бе облицовано с тъмно полирано дърво, а масата бе застлана с покривка на червени и бели карета. На всяка маса бе поставена бутилка кианти с прикрепена върху нея свещ и това бе единственото осветление в ресторанта. O’Pypk се огледа и си помисли, че при по-други обстоятелства на това място би могло да му бъде наистина приятно. Храната беше вкусна, виното не беше лошо.

Майкъл бе казал на Лиз, че Коулман няма нищо общо със смъртта на сенатор Олсън и неговите четирима агенти от Тайните служби, но бе пропуснал да спомене, че Шеймъс е замесен в първите четири убийства. Нямаше смелостта да й каже, че бъдещият й тъст е анархист, революционер или каквато там бе думата.

Лиз се опитваше за трети път през последните двайсет и четири часа да убеди Майкъл, че трябва да се обърне към ФБР.

— Майкъл, зная, че брат му беше най-добрият ти приятел, но той уби председателя, двама сенатори и председателя на Комисията по финансов контрол.

— Говори по-тихо!

Лиз се премести по-близо до него.

— Трябва да кажеш за него. Не ме интересува, че няма нищо общо със смъртта на Ерик.

— За последен път ти повтарям, Лиз, няма да го издам.

— Не те разбирам.

— Не очаквам от теб да разбереш причината за моите чувства.

— Какво трябва да означава това? — попита Лиз, готова да отстоява позицията си.

— Ти нямаш основание да мислиш, че тези хора са си заслужили смъртта, защото животът ти е протекъл твърде добре.

Лиз го стрелна с мрачен поглед.

— Не казвам, че не си се трудила упорито — уточни Майкъл. — Просто животът ти е бил хубав. Родителите ти са живи. Брат ти и сестра ти също. Не ти се е случвало нищо, което да те накара да погледнеш на нашите политически лидери наистина с критично око.

— Значи само защото не съм изгубила близък, нямам право да съдя моите политически пълномощници?

— Не съм казал това! Опитвам се да ти обясня, че не разбираш причините за моите чувства.

— О, разбирам те. Смъртта на родителите ти и Марк е нещо ужасно, но не смятам, че тези убийства ще решат проблемите. Трябва да се отърсиш от миналото и да продължиш живота си.

— Лиз, лесно е да кажеш, че разбираш нещо, когато не си го изпитала, а още по-лесно е да посъветваш някой да преодолее това, което на теб не ти се е случвало.

— Е, и какво? Нима искаш да загубя родителите си, за да мога да ти съчувствам?

— Не, скъпа. — Той взе ръката й. — Не искам никога да изпиташ такава болка. Когато моите родители бяха убити, братята ми и сестра ми бяха лишени от мечтите си, от мигове, които трябваше да изживеят. На тях никога не им се случи да погледнат към публиката по време на игра и да видят как мама и татко ги насърчават. Когато се прибираха от училище, нямаха майка и татко да им помагат за домашните, а когато се хранеха, до масата имаше два празни стола. Моите родители не доживяха да видят как техните пет деца, на които бяха дали живот, порастват!

Майкъл млъкна и отмести поглед.

— Ами ти? — тихо рече Лиз.

Майкъл сви рамене.

— Аз съм идеално.

— Не, не си.

Стисна ръката му.

— Кои мечти ти бяха отнети, Майкъл?

Той помълча.

— В детските ми години баща ми беше мой идол. Той бе всичко, което някога съм искал да бъда. Майка ми… тя беше най-добрият ми приятел… най-хубавият, най-грижовен човек, когото някога съм познавал. Всеки празник, всяко събитие през последните десет години бе осакатено и така ще бъде до края на живота ми. — Очите на Майкъл заблестяха. — Когато се оженим, това ще бъде най-щастливият ден в живота ми, но аз все така ще отправям поглед към първата скамейка в църквата, към двете празни места на нея и няма да преставам да мисля колко хубаво би било те да можеха да са там. Децата ни ще имат само една баба и един дядо, а моите родители никога няма да имат шанса да прегърнат свое внуче. Ограбен съм от всички тези мигове и много други… и защо? — Гласът му заглъхна. — Защото някакъв пияница, неведнъж доказвал, че няма да престане да се налива и да сяда зад волана, е бил пуснат на свобода! А защо му е било позволено да броди из улиците? Защото нямаме достатъчно пари да го държим в затвора? Нека ти открия една тайна. Парите ги имаме. Даже са повече от достатъчно, но егоманиаците, които управляват тази страна, биха предпочели да ги изразходват за програми, които ще им осигурят повече гласове. Ето затова си мисля, че са заслужавали да умрат. Аз лично съм по-дълбоко засегнат, защото тяхното бездействие коства живота на родителите ми, на Марк Коулман! Затова няма да се обърна към ФБР. Не очаквам средностатистическият американец да се съгласи с мен. Повечето хора си имат достатъчно грижи. Но когато изгубиш скъп човек, нещата стават други.

Лиз избърса една сълза от лицето си.

Една сервитьорка приближи до масата и попита:

— Извинете, сър, вие ли сте Майкъл O’Pypk?

— Да.

— Търсят ви по телефона.

— Кой знае, че сме тук? — попита Лиз.

— Казах на Шеймъс, в случай че се налага да се свърже с мен. Ще се върна веднага.

Майкъл стана и последва сервитьорката. Лиз го наблюдаваше как говори по телефона и се разтревожи, когато видя как стисна очи и поклати глава. Десетина секунди по-късно Майкъл подаде слушалката на сервитьорката и се върна при Лиз.

— Шеймъс ли беше? — попита тя.

Майкъл кимна в отговор и извади портфейла си. Хвърли банкнота от сто долара на масата и подаде ръка на Лиз.

— Хайде, да тръгваме. Медиите са съобщили, че конгресмен Търнкуист е убит.

Макмахън седеше сам в кабинета на Търнкуист на горния етаж. Бе се разположил удобно в стар люлеещ се стол. Очите му бяха притворени. Поклащането на стола имаше хипнотично въздействие. Скип се опитваше да си представи обстоятелствата, при които са били убити Търнкуист и четиримата полицаи. Представи си как група облечени в черно мъже заемат позиция и как после едновременно избиват тримата от охраната пред къщата. Трябва да са имали заглушители. Както сочеха всички следи, полицаят вътре не е имал никаква представа, че останалите са избити.

Една жена-полицай надникна през отворената врата.

— Скип, двама души долу питат за теб.

— Кои са те?

— Не знам. Единият е флотски офицер. Казаха, че ги очакваш.

Макмахън се изправи рязко. С нетърпение очакваше да сравни бележките си с Хийни и Кенеди. Слезе по задното стълбище, мина през кухнята и излезе на верандата отпред. Екипът за бързо реагиране бе пристигнал и подготвяше за работа апаратурата си. Къщата на Търнкуист напомняше повече снимачна площадка, отколкото сцена на престъпление. Прожектори осветяваха целия двор. Покоят на нощта бе нарушен от монотонното бръмчене на генераторите.

Генерал Хийни и Айрини Кенеди разговаряха до стълбището отпред. Макмахън се приближи до тях:

— Благодаря, че пристигнахте толкова бързо. Огледахте ли вече някой от труповете?

— Видяхме този на алеята и другия ей там. — Хийни посочи тялото на мъртвия полицай пред къщата.

— Преди да се възползвам от познанията ви, бих искал да огледате и останалите. — Скип ги поведе нагоре по стълбите. — Всички полицаи са носели предпазни жилетки, но това не им е свършило работа.

Един фотограф правеше снимки, а няколко агенти си водеха бележки и разговаряха. Макмахън ги помоли да се отдръпнат за миг.

Хийни и Кенеди огледаха трупа на полицая в основата на стълбището. Спряха вниманието си на трите дупки от куршуми в средата на лицето на мъртвия, а после — на пистолета в кобура и радиопредавателя му. Кенеди надникна в трапезарията и посочи натрошените стъкла.

Предполагам, че изстрелите са дошли оттам.

Макмахън кимна.

— Намерихме пет гилзи на верандата.

Хийни погледна нагоре към размазаната кръв по стената на стълбищната площадка.

— Това конгресменът ли е?

— Да.

— Мога ли да се кача там?

— Разбира се.

Хийни и Кенеди тръгнаха по стълбите, а Макмахън остана във фоайето. Кенеди се наведе над тялото и каза:

— Господи, те са си изпразнили пълнителите в него.

— Да, виждам поне осем попадения. Може да са и повече — обади се Хийни.

— Някаква представа защо са го надупчили така? — попита Макмахън, застанал долу до стълбището.

— Има две възможности — отвърна Хийни. — Първата е, че очевидно са искали да са сигурни, че е мъртъв, а втората…

Хийни посочи гилзите пред краката на Макмахън.

— …че са стреляли двама или повече души. Специалистите ви по балистична експертиза би трябвало да са в състояние да отговорят на този въпрос.

Кенеди и Хийни заслизаха обратно по стълбите.

— Нека пак да огледаме този отпред.

Макмахън ги изведе през входната врата.

— Този е получил два изстрела в лицето и един във врата.

Макмахън се наведе и отметна сакото на мъжа.

— Пистолетът му е в кобура, но радиопредавателят липсва. Намерихме го горе на верандата до счупения прозорец.

Кенеди погледна прозореца, после — убития в краката си.

— Взели са предавателя, за да разберат дали полицаят вътре е разбрал какво става.

Хийни погледна към ъгъла на къщата.

— Оттам ли са стреляли?

— Да.

Макмахън тръгна нататък.

— Открихме няколко гилзи ето тук. Изглежда, убиецът е отправил три изстрела. Два куршума са попаднали право в лицето полицая, а третият — във врата.

— Предполагам, че последният полицай е отзад, нали? — попита Айрини.

— Да, последвайте ме.

Тръгнаха към задния двор. Когато се озоваха до тялото, Макмахън каза:

— Един-единствен изстрел в главата.

Той се наведе и отгърна якето му.

— Пистолетът му е в кобура, а радиопредавателят — на мястото си.

Хийни и Кенеди погледнаха трупа за секунда и насочиха вниманието си към околността.

— Скип, би ли ги накарал да изключат прожекторите? — каза Хийни.

Оставиха да свети само лампата над задната врата.

Генералът прекоси двора и се отправи към линията, от която започваше горичката. Макмахън и Кенеди го следваха на няколко крачки и миг по-късно изчезнаха сред дърветата.

Хийни се ориентираше с лекота в тъмнината, провираше се през храстите, прескачаше падналите клони, с които Макмахън и Кенеди се справяха с усилие. Когато стигнаха поточето, спряха и се обърнаха с лице към къщата.

— Какво мислите, генерале? — попита Кенеди.

Генерал Хийни погледна агентите на ФБР при задната врата.

— Те не могат да ни видят, нали?

— Не и като са застанали под онази лампа — отвърна Кенеди. — А ние дори нямаме маскировъчни екипи. Осветено е само до края на двора, а оттам нататък не се вижда нищо.

— Мисля, че са били двама, а може и повече — каза Хийни. — Не е изключено да е бил и един, но би било твърде трудно. Появили са се и са изчезнали за по-малко от минута, а полицаите изобщо не са разбрали какво става — никой не е вадил пистолета си. Един или двама души са пропълзели през гората и са повалили постовия при задната врата с единствен изстрел в главата. След това са убили полицая на входната врата със снайпер и накрая този в колата в края на алеята.

— Така е — съгласи се Кенеди.

— Защо в този ред? — попита Макмахън.

— Когато са убили полицая в колата, е трябвало да стрелят през прозореца. Ако той е бил първи, полицаят при входната врата е щял да чуе шума от счупването на стъклото, да измъкне пистолета или радиопредавателя си. Или и двете. Това не е станало, защото, когато е стреляно в стъклото, той вече е бил мъртъв. При всички случаи полицаите отвън са убити секунди един след друг.

Генералът поклати глава.

— Те не са имали никакъв шанс. Хората, които са извършили това, са професионалисти. Попаденията са изключително точни, в стила на командосите — три бързи последователни изстрела в главата.

— Как, по дяволите, са се приближили толкова до полицая в колата? Застрелян е от упор.

— Наоколо има доста възможности за прикритие. С подходяща маскировка един командос без проблем може да се промъкне на три метра от колата. След като неутрализират тримата полицаи отвън, единствената им грижа остава последният, вътре. Убийците измъкват радиопредавателя на един от охраната, за да се уверят, че този вътре не е бил предупреден, а това е съвсем очевидно, тъй като пистолетът му си е в кобура. Застреляли са го през прозореца. После Търнкуист слиза, за да разбере какъв е този шум, а може да е тръгнал надолу и преди това. За минута, най-много минута и половина се промъкват и изчезват и единственото, което оставят след себе си, са пет трупа и двайсетина гилзи. Твърде чисто, твърде професионално. Съжалявам, че звучи така обезкуражително, но това е мнението ми на специалист.

— Не е необходимо да се извинявате, генерале. Точно затова ви доведох тук. Ти какво мислиш, Айрини?

— Генералът е прав. Нещата винаги могат да се объркат, когато се провежда подобна операция, но в сравнение с някои други наши мисии тази тук се оказва играчка. Тези полицаи не са обучени да се справят с подобна смъртоносна заплаха. Нашите командоси умеят да преодоляват най-ефикасната охрана в света, да се справят с кучета-пазачи, да се промъкват край въоръжени до зъби терористи, готови да дръпнат спусъка и при най-малкия повод, а после съвсем безшумно да убиват и да се измъкват незабелязани. Хората, които са извършили това, са опитни и са свикнали да преодоляват много по-големи препятствия от тези четирима полицаи, въоръжени с пистолети и радиопредаватели.

Макмахън прехапа устни и се замисли за останалите конгресмени и сенатори, повечето от които нямаха такава силна охрана като Търнкуист. Становището на Кенеди бе ясно: ако тези хора не бъдат заловени, той щеше да прекара още много нощи, надвесен над мъртъвци.

— Трябва да сгафят някъде… това трябва да свърши — промърмори Макмахън.

— Не бих разчитал на това — обади се в отговор Хийни.