Крайни мерки

31.

Коулман и тримата O’Pypk останаха в хижата почти до десет часа. Обсъждаха какво да предприемат спрямо Артър. След като O’Pypk си заминаха, Коулман посвети следобеда на разучаване на квартала, в който живееше Хигинс. Премина с колата си по всяка улица в радиус от около десет километра от имението на Артър, провери неотбелязаните на картата служебни пътища и пътечки, които водеха от главния път към реката, и запомни всичко, което би могло да му е от полза. Преди да предприеме каквито и да било действия срещу Хигинс, искаше да бъде подробно запознат с околността. Колкото повече приближаваше имението, толкова повече детайли запомняше — кои къщи имаха камери за наблюдение, кои — табели с предупреждение за куче, и кои — караулно помещение. Само веднъж мина покрай портала на Артър. В противен случай би могъл да предизвика подозрение. Освен това повече го безпокояха съседните къщи. В папката на Оги бе отбелязано, че никоя от тях няма сложна алармена система. И двете имаха табели на охранителни компании в началото на алеите, водещи към тях, но нито една нямаше портал или ограда, което вероятно означаваше, че алармена инсталация има само в домовете, но не и в именията.

След обиколката си Коулман потегли към Спароус Пойнт, южно от Балтимор, на река Патапско. Големият промишлен док сега бе разделен на изключително евтини склад и пристан. Компанията на тюлените „Демолишън и Салвидж“ се намираше в мръсна, усойна сграда с фасада към Олд Роуд Бей в източния край на дока. Наемът беше само хиляда долара на месец за хиляда квадратни метра офис пространство и още десет хиляди квадратни метра склад. Коулман спря форда си при склада и слезе. Преди това се бе обадил на единствените си двама служители и им бе казал да го чакат в офиса около 4 следобед. Когато пристигна, те проверяваха водолазни костюми. Дан Стробъл и Кевин Хакет също бяха служили като тюлени. Бяха в екипа на Коулман три години и напуснаха армията около шест месеца след своя командир. От създаването на „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“ преди четири месеца бяха изпълнили само една задача — за „Бритиш Петролиъм“.

Английската фирма тайно бе подписала договор за събаряне на едно свое нефтено съоръжение в Северния Атлантически океан. Това някак успя да се разчуе и Грийнпийс мобилизира група протестиращи да заемат съоръжението и да предотвратят събарянето му. Зелените настояваха „Бритиш Петролиъм“ да демонтира подпорите една по една. Пред служителите на петролната фирма стоеше несложна дилема: да съборят съоръжението за двеста хиляди долара или да го демонтират парче по парче за сумата пет милиона долара.

„Бритиш Петролиъм“ побърза да сформира екипа и да взриви съоръжението, преди Грийнпийс да са успели да мобилизират хората си. Според изчисленията всички заряди можеха да бъдат поставени и готови за взривяване за четирийсет и осем часа. Но от „Бритиш Петролиъм“ разбраха, че кораб с активисти на Грийнпийс се намира в пристанището на Рейкявик в Исландия и ще отплава на следващата сутрин. Щяха да пристигнат при нефтеното съоръжение по обяд на следващия ден и да щурмуват платформата, като предизвикат международен отзвук в медиите, което щеше доведе до обществен и политически натиск, който пък да принуди „Бритиш Петролиъм“ да демонтира съоръжението, фирмата трябваше да забави протестиращите, за да има достатъчно време да взриви платформата.

На вицепрезидента по изпълнителната част бе наредено да намери начин да попречи на активистите да стигнат до платформата, без да се разбере, че фирмата има пръст в тази работа. Той проведе няколко телефонни разговора със своите хора в Америка и Великобритания и откри, че една компания в Мериленд става идеално за тази работа. Човекът извика Коулман и му обясни ситуацията — разполагаше с двайсет часа, за да стигне до Рейкявик и да попречи на кораба да напусне пристанището. Представителят на корпорацията не се интересуваше как ще стане това, стига никой да не пострада.

Коулман имаше груба представа колко ще струва демонтирането на съоръжението, затова каза, че ще свърши работата за три хиляди долара.

Кацнаха в Рейкявик по залез-слънце и същата вечер в единайсет часа бяха на кея. По време на службата им като тюлени бяха прекарали безброй часове, потопени във водите на мръсни пристанища, където прикрепваха експлозиви към корпусите на кораби и повреждаха витла и щурвали. Единствената трудност сега бе температурата на водата. При всяко спускане даже с неопреновите непромокаеми костюми те можеха да останат във водата не повече от петнайсет минути. С ацетиленова горелка срязаха връзката между кардана и витлото. Щеше да бъде възможно корабът да се управлява и да поддържа скорост до десет възела, но ако тя бъдеше превишена, усукването на витлото щеше да доведе до скъсването на повредената връзка.

На следващата сутрин тримата седяха в едно кафене и се обзалагаха дали корабът ще може да излезе от пристанището. Докато пиеха кафе и чакаха полета си за Вашингтон, един влекач изтегли кораба в главния канал. Въжетата бяха освободени и корабът потегли. Зад кърмата се образуваше бяла пяна. Едва се бе отдалечил от дигата, когато изгуби скорост и се обърна странично. Час по-късно Коулман, Стробъл и Хакет летяха обратно за Вашингтон. През последния месец бяха получили две други предложения за работа, но бяха казали на евентуалните си клиенти, че са твърде заети, за да я поемат.

Коулман затръшна вратата на колата си.

— Как сте, момчета? — викна.

— Страхотно, сър. А вие?

— Екстра. Проверихте ли съобщенията?

— Да — отвърна Стробъл. — В машината нямаше нищо.

Коулман имаше предвид дали са проверили офиса и телефоните за подслушвателни устройства. Знаеха, че ФБР ще ги постави под наблюдение. Нуждаеха се от алиби за времето, което прекараха заедно, за да съставят плана за своята мисия, така че с малко начален капитал от Шеймъс бяха открили „Сийл Демолишън и Салвидж Корпорейшън“. Не бяха единствените бивши тюлени във Вашингтон, които работеха в екип. Имаше няколко групи тюлени, които ръководеха охранителни фирми, осигуряваха бодигардове за дипломати и корпоративни служители. Коулман и Шеймъс бяха единодушни, че за да не бъдат заловени, трябва да се погрижат ФБР да няма сериозни доказателства. Това означаваше никакви пръстови отпечатъци, никакви живи свидетели и никаква балистична експертиза, която да докаже тяхната връзка с убийствата. По време на операция носеха ръкавици и маски. Автоматите, с които убиха Козловски и Басет, и пистолетът, използван за убийството на Даунс, ръждясваха на дъното на Чесапийк. Ако от ФБР дойдеха, щяха да открият само трима бивши тюлени, които се опитват да започнат нов бизнес.

Коулман влезе в офиса.

— Да подготвим аквалангите — каза той. — Искам да отидем с корабчето до Анаполис и да се заемем с един проект. Ако времето се задържи хубаво, по обратния път може да се отдадем на риболов. Да опаковаме багажа. Ще потеглим след около половин час.

Докато Стробъл и Хакет прибираха водолазните костюми, Коулман качи бутилките с кислород на кораба. След половин час бяха на път към залива. Насочиха разговора си към несъществени теми, докато Стробъл изследваше кораба със сензор. Коулман стоеше зад щурвала на мостика и наблюдаваше движението на корабите и малките плавателни съдове край тях. Опасяваше се, че ФБР може да се опита да подслушва офиса, апартамента или колата му, но това не го плашеше. Устройствата можеха да бъдат открити и ако те бяха дотолкова глупави, че да го подслушват, щяха да си го получат. Боеше се най-вече от насочващи се микрофони. ЦРУ ги използваше от години и технологията се усъвършенстваше постоянно.

Когато навлязоха в залива, Стробъл и Хакет застанаха до Коулман на мостика. Машините боботеха, вятърът духаше силно, на около миля не се виждаше друг кораб. Коулман започна да обяснява подробностите около срещата на Шеймъс и Майкъл с Оги. Нито Стробъл, нито Хакет бяха изненадани от разказа.

Бяха чували разни слухове за Хигинс преди време. Изглеждаше напълно възможно той да е отговорен за убийствата на Олсън, Търнкуист и тяхната охрана. Докато стигнаха в Анаполис, Коулман им бе предал всички подробности от срещата си с тримата O’Pypk.

Обиколиха откъм юг Анаполис към Коли Пойнт и Коулман насочи яхтата към брега. Слънцето залязваше и откъм Атлантическия океан се задаваха разпокъсани сиви облаци. Дъждът щеше да е добре дошъл. Коулман остана на мостика и маневрира към малкото пристанище. Извъртя кораба и се доближи странично до кея. Майкъл скочи на борда с въдица и кутия със стръв в ръка.

— Добре дошъл на борда, конгресмен. Изглежда, ни очаква хубава вечер за риболов. Остави принадлежностите си и донеси две бири от хладилната чанта.

Коулман завъртя щурвала и се насочи обратно към канала.

Майкъл остави долу въдицата си и отвори една червена хладилна чанта. Взе две бири, качи се по стълбата към мостика и подаде едната на Коулман. Отминаха шамандурите, Коулман дръпна дроселите и грохотът на машините се усили.

— Дан и Кевин тук ли са? — прошепна Майкъл.

— Долу са. Казах им да стоят там, докато вече няма опасност някой да ги види. Някакви проблеми с идването тук?

— Не, мисля, че никой не ме е проследил.

Коулман погледна часовника си. Беше 5.21 следобед.

— Слънцето ще залезе след петнайсет минути. Тогава ще спрем и ще вземем някои неща… Трябва да стигнем около седем.

Насочиха се на юг към Томас Пойнт. Коулман се придържаше към бреговата ивица. Заливът беше спокоен. От изток подухваше лек ветрец и наоколо имаше малко плавателни съдове. Повечето корабчета за туристи в Чесапийк бяха прибрани до следващата пролет. Температурата се понижаваше. Минаха покрай Томас Пойнт и обърнаха на изток, като пресякоха главния плавателен канал на залива.

Междувременно Стробъл и Хакет бяха облекли неопреновите костюми. Майкъл стоеше на мостика с бинокъл в ръка и се оглеждаше за кораби по пътя им. Когато стигнаха другата страна на канала, Коулман спря до една от големите червени шамандури, които очертаваха канала, и пусна котва. Коулман и Майкъл останаха на мостика, докато Стробъл и Хакет се прехвърлиха през борда.

Около пет минути по-късно се изкачиха отново с голям сандък. Майкъл и Коулман вдигнаха тежкия контейнер на кораба. Беше сто и петдесет на сто и двайсет сантиметра, а на височина — деветдесет, направен от тъмнозелено фибростъкло. Коулман щракна закопчалките за херметично затваряне на сандъка и го отвори. В най-горния сектор в предпазители от стиропор бяха поставени шест чифта очила за нощно виждане. Коулман взе четири и ги подаде на Майкъл. После извади горната секция от контейнера, а отдолу се показаха скрити оръжия. Коулман взе три автомата MP5 и един снайпер със заглушители и пълнители. След като затвори херметическия сандък, двамата с Майкъл го подадоха обратно през борда на Стробъл и Хакет, които го свалиха на дъното и поставиха отгоре му камъни.

Когато Стробъл и Хакет се качиха отново на борда, Коулман вдигна котва, прекоси залива и пое курс на югозапад. Стробъл и Хакет провериха дали всички оръжия са чисти и добре смазани и после ги поставиха в непромокаеми калъфи. Когато свършиха, Хакет пое щурвала, за да могат Майкъл и Коулман да се подготвят. За всеки имаше водоустойчив радиопредавател и слушалки, които поставиха под водолазния си костюм. На около половин миля от Къртис Пойнт Коулман пое обратно щурвала и намали скоростта на десет възела. Приближи се на около четвърт миля от брега и обърна на юг, като броеше къщите, които подминаваха. Когато стигнаха до шестата, Коулман каза на Стробъл и Хакет да поставят очилата си за нощно виждане и да огледат скалата и пристана.

Брегът тук бе висок и стръмен. Имението на Артър беше в средата на малка падина.

Стробъл и Хакет съобщиха, че наоколо не се вижда никой. Коулман продължи още стотина стъпки, изключи двигателя и пусна котва, като преди да слезе от мостика, изгаси всички светлини.

Нощта бе подходяща за разузнаване. Луната, увиснала ниско в нощното небе, бе забулена от облаци. Коулман събра всички за проверка на радиопредавателите и кратки инструкции.

— Аз съм Зевс, Майкъл — Аполон, Дан, ти си Хермес, Кевин, ти — Циклоп. Да си сверим часовниците. Моят показва седем часа и осем минути. Знаем, че в имението на Артър има сензори, които улавят всяко движение, лазерни преградни лъчи и вибраторни пластини. Няма начин да се промъкнем, без да ни забележат. Това, което трябва да свършим тази вечер, е да огледаме внимателно парцелите на двамата съседи и да добием обща представа за разположението. Кевин, искам ти и Дан да разгледате съседите откъм север. Предполагам, че техните алармени системи са само за къщите, а не за именията. Внимателно проверете пристана и стъпалата към къщата, преди да стъпите върху тях. Кевин, възможно най — бързо искам да си откриеш място сред клоните на някой от големите дъбове край оградата между двете имения. Искам да си на позиция, за да ни прикриеш, ако трябва да се измъкваме.

— Какви са моите задължения? — попита Хакет.

— Искам тази вечер да се измъкнем оттук, без никой да е разбрал, че сме идвали.

— Ами ако излезе да изпуши една пура и аз реша да го гръмна?

Коулман се замисли.

— Изкушаваш ме, но отговорът е „не“. Не искам да избързваме с нищо. Тук сме, за да съберем информация и след това да се измъкнем.

Майкъл, Хакет и Стробъл кимнаха.

— Ако нещо се обърка и някой от охраната му открие огън, стреляй. В противен случай да държим пръста си далеч от спусъка… Още нещо, вятърът е източен. Имайте го предвид, ако започнат да обикалят с кучетата. Бъдете внимателни.

Стробъл и Хакет седнаха на платформата за гмуркане и си сложиха плавниците и маските. Пъхнаха шнорхелите в устата си, спуснаха се във водата и тихо отплуваха към брега. Преди Майкъл и Коулман да ги последват, Коулман попита:

— Знаят ли разузнавачите — морски пехотинци, да плуват?

— Не — ухили се Майкъл. — Мислех, че ще ме влачиш на буксир.

— Добър отговор. Да вървим.

Заплуваха към брега. Над водата стърчаха само тънките им шнорхели. Когато стигнаха пристана на съседа южно от имението на Артър, излязоха на брега и свалиха раниците и маските.

Коулман прошепна в мъничкия микрофон, който стърчеше пред устата му:

— Тук Зевс. На брега сме. Край.

— Тук Циклоп. Почти стигнахме. Край.

Майкъл и Коулман коленичиха на тясната пясъчна ивица между водата и скалата. Майкъл се извърна и погледна тъмното очертание на скалата. Изглеждаше почти колкото триетажна сграда. Коулман го потупа по рамото.

Приготви си нещата. Ще огледам този пристан и ще видя дали има някакви алармени устройства.

Коулман нагласи очилата си за нощно виждане и нагази във водата. Огледа пристана за кабели. Когато стигна до края, преплува под огромното жълто-бяло покривало, където бе прибрана десетметрова яхта. Сетне доплува обратно до брега и грабна раницата си. Майкъл вече бе поставил пълнител и заглушител на автомата на Коулман. Подаде му го. Бившият тюлен провери дали в цевта има куршум и дали е на предпазител и се усмихна.

— Спомняш ли си как се прави това?

— Опитвам се.

— Добре. Да вървим.

Майкъл последва Коулман по стълбите. Вървяха на зигзаг нагоре по скалата, променяйки посоката си на всеки пет-шест метра. Без да се смятат най-долната и най-горната, имаше три площадки. Когато приближиха върха, Коулман вдигна предупредително юмрук Майкъл да изчака, докато му даде допълнителен знак. След това изпълзя малко над последното стъпало и провери парапета за сензори за движение. Знаеше, че няма лазерен преграден лъч, в противен случай щеше да го види с очилата за нощно виждане. После огледа огромната къща и махна на O’Pypk. Движеха се на прибежки, приведени край ограда от жив плет между тревната площ и ръба на скалата. В края на плета стигнаха до малък вътрешен двор и алея. От другата страна висока към три метра тухлена постройка отделяше имението на Артър от съседното. Коулман взе един от столовете във вътрешния двор и мина откъм задната й част. Прехвърлиха автоматите на гърба си и се качиха. Легнаха по корем и огледаха над оградата. Виждаше се почти целият заден двор на имота на Артър.

Коулман прошепна в микрофона:

— Циклоп, тук Зевс, на позиция ли си? Край.

— Потвърждавам, Зевс. Намерих хубаво малко гнезденце с гледка отвисоко. Край.

— Видя ли вече някой от охраната? Край.

— Потвърждавам. Видях мъж с куче. Минаха зад къщата преди две минути. Край.

— Добре, искам да провериш моята позиция. Намираме се южно от теб, от другия край на оградата. Край.

След минута чуха гласа на Хакет:

— Засякох ви. Доста трудно обаче, от четвъртия път. Гледайте да стоите ниско. Тъмно е, но силуетите ви ще се виждат. Край.

— На каква височина си, Циклоп? Край.

— На шест метра. Край.

— Уведоми ме, ако кучето се покаже. Край.

Коулман замълча за момент, сетне каза:

— Хермес, тук Зевс. Каква е твоята позиция? Край.

Стробъл стоеше на най-ниския клон на един стар дъб. Бе прегърнал ствола на дървото и надзърташе над оградата към фасадата на къщата на Артър.

— Имам добра гледка към предната част на къщата. Край.

— Какво виждаш? Край.

— На входната врата има двама души охрана, всеки с немска овчарка. Край.

— Как са екипирани? Край.

— Войнишки обувки, тъмни гащеризони и якета. Единият носи автомат през рамо… да проверя… и двамата.

Стробъл погледна през очилата, после измъкна бинокъл от джоба на гърдите си. Двамата охранители стояха на светлината пред входната врата.

— И двамата носят узита и бронирани жилетки. Край.

— С каква радиовръзка разполагат? Край.

— Имат предаватели в горната лява страна. Край.

— Един от тях ли преди малко завърши обиколката на задния двор? Край.

— Точно така. Край.

Коулман погледна часовника си.

— Е, момчета, знаете си работата. Съобщавайте за всяко раздвижване и отбелязвайте интервалите. Трябва да имаме още един човек охрана на входната врата и един в къщата. Да видим колко са добри тези момчета. Край.

През следващия час те наблюдаваха как двамата от охраната заедно с кучетата обикалят наоколо. Единият винаги оставаше при входната врата. Нямаше закономерност в интервалите. Бодигардът правеше една обиколка около къщата за няколко минути, после обхождаше имението в продължение на десетина минути. За случайния наблюдател би изглеждало, че липсва всякаква организация и донякъде си беше така, но по план. Определена система и предсказуемост са задължителни в този бизнес. Тези момчета бяха професионалисти.

Стробъл се умори да стои, затова седна на големия клон, от който едва виждаше над оградата двора на Артър и двамата от охраната, които продължаваха да стоят с кучетата си при входната врата. Те се пресегнаха към предавателите на рамото си и казаха нещо. После се обърнаха и се отправиха в противоположни посоки. Неочаквано ярки прожектори осветиха дърветата покрай оградата на север и юг от имението на Артър. Стробъл скочи от дървото и се затича колкото можеше по-безшумно към водата.

— Като че ли ме забелязаха. Край — прошепна в микрофона.

Коулман и O’Pypk мигновено пропълзяха назад, когато светлината се насочи към тях, и се свиха от другата страна на покрива.

— Хермес, къде си? Край — попита Коулман.

— Отивам към скалата. Край.

— Добре, Хермес, остани до скалата и чакай Циклоп. Край. Циклоп, трябва ми малко информация. Какво става? Край.

— Двамата с кучетата вървят край оградата към водата. Гледат в клоните на дърветата, но никой не е извадил оръжие. Изглежда, правят някакъв оглед. Край.

— Все още ли си в добро прикритие? Край.

— Потвърждавам. Край.

— Добре, ще се наложи ти да ни информираш, защото не можем да видим нищо. Край.

— Не мърдайте и не вдигайте никакъв шум. Пазачът и кучето от южната страна идват към вас. Държа го на прицел. — Гласът на Хакет бе едва доловим шепот. — Зевс, те гледат над скалата към водата… Пазачът най-близо до вас току-що каза нещо в микрофона и тръгна обратно към къщата.

Неочаквано всички прожектори изгаснаха и околността отново потъна в мрак.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита Майкъл.

— Не знам — прошепна Коулман. — Никой да не мърда няколко минути, за да видим какво ще стане. Не се обаждайте, освен ако не стане нещо. Край.

Коулман и Майкъл пропълзяха отново към ръба на покрива и надзърнаха над оградата.

Минута по-късно Хакет наруши мълчанието.

— Струва ми се, че чувам приближаваща кола по пътя.