Крайни мерки

22.

Макмахън мислеше, че след съвещанието с президента в петък вечер ще прекара целия уикенд с екип агенти, преглеждайки личните досиета на Спецсилите. Обещанието на президента за пълно сътрудничество имаше доста кратък живот. Съботата и неделята минаха, без да бъде отворено нито едно досие. Някой беше съумял да промени решението на Стивънс и Макмахън добре знаеше кой. Късно в неделя получи известие от началниците на Обединения щаб, че трябва да се яви в Пентагона в понеделник сутринта, точно в седем. Беше му съобщено, че може да вземе със себе си двама сътрудници, за да му помагат при преглеждането на подбраните досиета. Макмахън можеше само да предполага как точно бе направен този подбор. Едно обаче беше сигурно — търпението му се изчерпваше.

Докато вървеше по дългия коридор в сутерена на Пентагона, Макмахън се питаше дали за него това щеше бъде губивреме, или най-накрая бяха престанали да го разиграват. Бе решил да вземе със себе си Кенеди и Дженингс и тримата покорно следваха армейския лейтенант, който ги придружаваше до офисите на Обединеното командване за специални операции.

Вече бяха преминали през три контролно-пропускателни пункта на охраната. Пред вратата морски пехотинец, седнал зад непробиваем плексиглас, им поиска документите за самоличност. След като провери тяхната валидност, натисна един бутон и външната врата се отвори. Армейският лейтенант въведе тримата посетители в удобна и практична приемна.

Няколко минути по-късно се появи генерал с една звезда. Имаше къса, остра черна коса, беше среден на ръст, образец за щатски морски пехотинец — идеално изгладени панталони и лъснати до блясък обувки, изправени, широки рамене и квадратна челюст. Повечето генерали, които Макмахън познаваше, изглеждаха доста по-различно.

— Специален агент Макмахън, генерал Хийни. Радвам се да се запознаем — подаде ръка генералът.

— За мен е удоволствие, сър.

— Това сигурно са д-р Кенеди и специален агент Дженингс… Искате ли кафе?

Макмахън и Кенеди отговориха утвърдително и генералът ги поведе по коридора към малка кухня.

— Искам да ви запозная с един човек — рече домакинът им, след като си сипаха кафе.

Излязоха от стаята и тръгнаха по коридора. Генералът ги въведе в модерно обзаведена заседателна зала. Всяко място беше снабдено с телефон, подвижна клавиатура и компютърен монитор, вграден под повърхността на заседателната маса.

— Тук ще прекараме по-голямата част от времето си. Моля, настанете се удобно. Сега се връщам.

Когато се появи отново няколко минути по-късно, генералът носеше куп папки. Придружаваше го една жена — старши офицер от Военноморските сили.

— Запознайте се с капитан Макфарланд. Тя е психологът на нашата част.

Д-р Макфарланд се ръкува с всички, а през това време генерал Хийни разпредели досиетата на три купчини върху масата.

— Още един човек ще се присъедини към нас.

Генералът натисна бутона за вътрешна връзка пред себе си.

— Майк, изпрати, моля те, господин Делапеня тук.

— Да, сър.

Генералът покани всички да седнат. След миг в заседателната зала влезе мъж в син костюм и с раирана вратовръзка. Беше среден на ръст, със светла кожа и коса, започваща високо над челото. Генералът го представи.

Макмахън внимателно се вгледа в него, опитвайки да проумее какво общо може да има цивилен човек със Спецсилите.

— Господин Делапеня, не споменахте за коя служба работите.

— Работя за Агенцията за национална сигурност.

— Какво общо има АНС с този случай?

— АНС е пряко свързана със съхраняването и разпространението на всяка информация, отнасяща се до националната сигурност на Съединените щати.

— Значи господин Нанс ви изпрати да ни наглеждате?

Делапеня погледна към генерала, но не отговори на въпроса на Макмахън. След няколко секунди неловко мълчание генералът плесна с ръце и каза:

— Добре, да започваме.

Той потупа две от трите купчини, които беше сложил пред себе си.

— Това са личните досиета на всички бивши чернокожи командоси от Спецсилите на възраст между двайсет и четири и трийсет и четири години. Подредени са на купчини според това — към коя организация са служили. Купът най-вдясно съдържа бивши зелени барети, средният е на командоси от Делта форс, а последният — на тюлени. Има сто двайсет и един чернокожи на възраст между двайсет и четири и трийсет и четири години, които са зелени барети в оставка, трийсет и четирима командоси от Делта форс и двама тюлени. Преди да продължим, бих искал да ви попитам дали ще ни позволите да ви придружим, ако решите да се свържете с някой от тези хора?

И се обърна към Макмахън за отговор.

— Не виждам пречки за това.

Генералът кимна и му подаде три досиета през масата. Макмахън отвори папката и прегледа единствения лист хартия. Той съдържаше снимка, закрепена с телбод в горния десен ъгъл, и списък с най-общи данни, включващ дата на раждане, номер на социалната осигуровка, образование, дата на постъпване на военна служба и дата на уволнение. Макмахън обърна страницата — от другата страна нямаше нищо. Той отмести поглед към генерала.

— Къде са психологическите профили и сведенията за изпълнението на служебните задачи?

— Бяха изтеглени от началниците на Обединеното командване и АНС — каза генерал Хийни.

Макмахън хвърли папката на масата.

— Това не ми върши никаква работа. Трябва да установя мотив, а не мога да го направя със снимка, дата на раждане и училищна характеристика. Президентът ми обеща пълно съдействие. — Премести поглед от генерала към Делапеня. — Той знае ли за това?

— Майк Нанс го е информирал подробно.

— Бих се обзаложил, че е така… Добре, щом искате да го направите по трудния начин, това ме устройва, защото аз няма повече да си губя времето. Имаме двама мъртви конгресмени, двама мъртви сенатори, а направиха и опит за покушение срещу президента. — Макмахън стисна зъби и посочи през масата към Делапеня. — В този момент най-голямата заплаха за националната сигурност са хората, отговорни за тези убийства. Бих се притеснявал по-малко за някакви там операции, които вие, момчета, сте провеждали в някакви си забутани страни в Третия свят преди десет години. Ако според вас това е начинът да свършим тази работа, утре се връщам с куп призовки и с още петдесет агенти. — Обърна се към Кенеди и Дженингс: — Да тръгваме.

Те станаха. Тогава Делапеня се обади:

— Не, няма да го направите.

— Какво казахте? — извърна глава Макмахън.

— Не мисля, че това ще се окаже достатъчно добра идея.

— Слушайте, господин Делапеня, нека да изясним нещо. Аз работя за ФБР, а вие работите за АНС. Това е вътрешно разследване и пълномощията ги притежаваме ние, а не вие. Законът е много ясен по този въпрос и имайки предвид изключителната важност на този случай, няма да се затрудня да открия съдия, който ще ми предостави достатъчно широки правомощия.

— А аз няма да се затрудня да намеря съдия, който да ги блокира.

Макмахън се върна, приведе се напред и се опря с две ръце върху масата, така че лицето му се озова на педя от лицето на Делапеня.

— Кажете на Майк Нанс — започна остро, — че ако се опита да блокира моите правомощия, ще подам обвинение срещу АНС за възпрепятстване на следствието и ще свикам най-голямата пресконференция, която този град някога е виждал. Сигурен съм, че медиите ще останат доволни, като открият, че според ФБР тези убийства са били извършени от обучени в Съединените щати военни командоси. Убеден съм, че ще бъдат искрено заинтригувани от факта, че АНС се опитва да попречи на нашето разследване. — Макмахън се изправи. — Тези цинични копелета ще ви изядат с парцалите.

— Господин Макмахън, ако изпуснете и думичка за това пред медиите, ще загубите работата си.

Макмахън усети надигаща се ярост и се опита да запази спокойствие.

— Това няма да свърши работа.

Обърна се към генерала:

— Трябва само да подшушна на медиите за нежеланието ви да ни сътрудничите и всички конгресмени и сенатори ще пристигнат тук с настояване да им предоставите досиетата. И не само онези, които ме интересуват; те ще поискат да видят всичко. Ще ви заплашат, че няма да получите нито цент за вашия бюджет и ще основат редица комисии за разследване на всяка злоупотреба. През следващите две години няма да ви оставят на мира.

Напрежението растеше. Генерал Хийни седеше с ръка на челото, надявайки се цялата шумотевица да утихне, а Делапеня измъчваше химикалката, която беше извадил от джоба си. И двамата знаеха, че Макмахън е прав, но не можеха да сторят нищо.

— Господин Макмахън, направете каквото трябва — ядосано каза Делапеня, — но не разполагате с нито едно доказателство, че тези убийства са били извършени от военнослужещи. И не забравяйте, ще има много конгресмени и сенатори, които ще се почувстват засегнати от това, че може да допуснете такова нещо.

Макмахън пренебрегна Делапеня и са обърна към генерала:

— Сър, виждали ли сте докладите от аутопсиите на Фицджералд, Козловски, Даунс и Басет?

Генералът кимна утвърдително.

— Направи ли ви впечатление начинът, по който беше убит сенатор Фицджералд?

— Да.

Колко хора познаваше, които са способни да счупят врата на човек с голи ръце?

— Не много.

— Генерале, вие, както и аз, знаете, че хората, които стоят зад това, са бивши щатски командоси. Бивши командоси с ужасно силна лична мотивация и отговорът на загадката се крие някъде във вашите психологически профили и оценки на уменията.

Генералът хвърли поглед на Делапеня, сетне се обърна към Макмахън:

— Съгласен съм с вас, но за съжаление съм с вързани ръце. Нима мислите, че не разбирам колко зле ще звучи, ако се разчуе, че това се върши от група бивши мои момчета и ние сме попречили на разследването ви? — Генералът стисна юмрук и почука с кокалчета по масата. — Въпросът за нас не е, че не искаме да ви помогнем, а че имаме някои сериозни съображения относно сигурността. Общността на Спецсилите е много потайно братство. Ние не сме склонни да споделяме сведения с външни хора. Нашият успех и оцеляването ни зависят от способността да се пази тайна.

Генералът избута стола си назад и се отправи към противоположния край на масата.

— Пълното досие на всеки командос съдържа сведения за всяка мисия, в която е участвал, другите членове на мисията, резюме на самата мисия и цял куп свръхсекретна информация. Много малко хора разполагат с разрешително за достъп до пълното лично досие на някое от моите момчета. Разберете ме правилно, не мога просто така да ви предоставя тези досиета. Прекалено много неща зависят от тях!

— Разбирам вашата гледна точка, генерале, но как очаквате да проведа разследване без тази информация?

На въпроса отговори Делапеня.

— Господин Макмахън, не ви завиждам за вашата работа, но трябва да разберете неминуемия сблъсък на интересите между нашите две служби.

— Разбирам загрижеността ви за националната сигурност, но… — Макмахън поклати глава. — Мисля, че залавянето на тези убийци в момента е по-важно.

— В момента може да е по-важно, но разсекретяването на информация, свързана със сигурността, би могло да има трайни последици.

— По-трайни, отколкото убийствата на щатски конгресмени и сенатори? Тези хора няма да се откажат току-така.

Кенеди реши, че е дошло време да наложи в разговора своя умерен тон.

— Скип, генералът и господин Делапеня не са просто маниаци на тема сигурност. Ако бях на тяхно място, аз също нямаше да предоставя тези досиета на ФБР. От друга страна, господин Делапеня, генерал Хийни, преодоляването на кризата зависи от ФБР. Трябва да отчетем интересите и на двете страни. ФБР се нуждае от вашата помощ, за да проведе бързо разследване. Никой не познава вашите досиета по-добре от самите вас и аз съм сигурна, че вие можете да изкажете много точно предположение кои от бившите ви служители са най-склонни да организират метеж срещу собственото си правителство. От друга страна, ако медиите узнаят, че Агенцията по национална сигурност пречи на ФБР да разследва бивши щатски командоси, пораженията, които и Агенцията, и Спецсилите ще понесат, ще бъдат опустошителни. Трябва да работим съвместно и мисля, че може би имам решение. Мисълта ми е, че всички хора в тази зала биха могли да образуват един изследователски екип. В замяна на пълното съдействие от страна на АНС и Обединеното командване на специалните операции, специален агент Макмахън и специален агент Дженингс ще подпишат документ за задължителна секретност с оглед на националната сигурност, който ще им попречи да разследват и да отнасят до съда всичко, което не е пряко свързано с тези скорошни убийства.

Всички се замислиха над новото предложение и генерал Хийни промълви:

— Идеята ми харесва.

— Аз не съм съвсем сигурен — каза Делапеня. — По отношение на вас, д-р Кенеди, нямам колебания. Ако специален агент Макмахън е готов да подпише документ за задължителна секретност на информацията, засягаща националната сигурност, може би бих могъл да убедя моите началници да се съгласят, но за специален агент Дженингс не може да става и дума.

— Защо? — попита Макмахън.

— Специален агент Дженингс я чака дълга кариера във ФБР и през следващите трийсет години тя ще бъде прехвърляна от един отдел в друг най-малко три пъти. През това време за нея ще бъде много трудно да не се възползва от информацията, която би могла да научи. Знам, че началниците ми няма да я приемат.

Говореше, сякаш Дженингс я нямаше в стаята.

— Ще приема това условие, ако получа пълно съдействие — след пауза каза Макмахън.

Делапеня кимна и погледна часовника си.

— Има някои хора, с които трябва да се видя, преди да излязат за среща. Господин генерал, мога ли да ползвам кабинета ви?

Генералът отговори утвърдително и Делапеня излезе от стаята.

— Генерале, сериозно ли приемате становището, че хората, извършили тези атентати, са бивши командоси? — попита направо Макмахън.

— Съвсем сериозно. Хората, които вербуваме за командоси към Спецсилите, са единствени по рода си. Д-р Макфарланд, бихте ли описали на нашите гости психологическия профил на средния командос?

— Типичният командос — започна с безпристрастен глас Макфарланд — е човек с коефициент на интелигентност доста над средния, с изключителни способности. Това е човек, който външно изглежда стабилен, безчувствен и емоционално безучастен. В действителност е чувствителен и състрадателен. Често е обладан от желание да побеждава. Мрази да губи, но рядко е склонен да мами или да лъже, за да успее. Придържа се към много високи изисквания за чест и почтеност и презира хората, които лъжат и са слабохарактерни. Без да се замисли или да се поколебае, би се жертвал, за да спаси живота на колега командос. Най-големият му страх е, че ще пропилее живота си, без да се подложи на достатъчно изпитания. Презира хората, които изживяват живота си нечестно. Мрази политиците и бюрократите и проявява явна враждебност спрямо тях. Обучен е да убива смъртоносно и ефективно и след време започва да приема това като справедлив и разумен начин за разрешаване на проблемите. Ако успеете да го убедите, че даден човек е достатъчно лош, той ще дръпне спусъка с чиста съвест. Разбира се, има изключения, но за повечето това е нормата.

Генерал Хийни отпусна ръка върху масата.

— Повече от трийсет години съм в Спецсилите и не съм в състояние дори да преброя колко пъти съм чувал някой от колегите ми командоси да казва, че с огромно удоволствие би убил този конгресмен или онзи сенатор. Виждате ли, ние не само че сме обучени да убиваме, но за да запазим разсъдъка си, сме научени да гледаме на убийството като на оправдано действие в един свят, където има добри и лоши хора и където лошите не бива да са победители. Помислете за минута какво възлагаме на един командос. Изпращаме ги да извършат грозни неща и им казваме, че го правят, за да защитят Съединените американски щати. Като командоси, ние разсъждаваме, че отърваваме света от един лош човек, че пазим Америка. Какво, мислите, ще стане, ако някой от тези добре обучени индивиди осъзнае, че политиците, управляващи собствената му държава, представляват по-голяма заплаха за бъдещето на Америка, отколкото религиозния фанатик, за чието убийство командосът току-що е прекосил половината свят? — Генералът погледна Макмахън. — Ако тези хора мислят, че действителната заплаха за Америка идва отвътре, от… цитирам: „група старци, които залагат на карта бъдещето на страната заради своите собствени егоистични интереси“… — Генералът остави думите на атентаторите да увиснат във въздуха. — Господин Макмахън, нямам почти никакви съмнения, че хората, които стоят зад това, са обучени в Съединените щати командоси.