Крайни мерки

17.

Гъстата мъгла, забулила столицата, поглъщаше лъчите на изгряващото слънце. Улиците бяха още тихи, но скоро сутрешният поток от хора, поели към работните си места, щеше да ги залее. Синьо-белият микробус на „Уошингтън Поуст“ спря на ъгъла на Мериленд и Масачузетс Авеню, в източния край на Стантън Парк. Отвътре слязоха двама мъже. Шофьорът отвори задните врати, а неговият партньор се приближи до пощенската кутия на „Уошингтън Поуст“, заключена с верига към уличната лампа. След по-малко от минута се справи с катинара и веригата падна на земята. Мъжът вдигна кутията и я отнесе в микробуса. Докато я прибираше, партньорът му взе друга кутия и я постави на мястото на първата. Извади от джоба си дистанционно устройство и набра няколко цифри. Червената светлина в горния край му подсказа, че малкото радарно устройство, поставено в празната кутия, приема сигнала. Той кимна на партньора си и двамата се върнаха в микробуса.

Бяха благодарни за прикритието, което им осигуряваше мъглата, но напрежението оставаше. Искаха да започнат тази част от операцията по-рано, но бяха принудени да изчакат, докато истинските микробуси на „Уошингтън Поуст“ доставят петъчното сутрешно издание. След миг подкараха покрай южния край на Стантън Парк и завиха по Мериленд Авеню. Една пряка по-нататък свиха по Конститюшън Авеню и поеха на запад. Докато приближаваха Белия дом, и двамата мъже усещаха как сърцата им започват да бият по-силно.

Тайните служби държаха под строго наблюдение улиците около Белия дом, а като се имаше предвид и повишената охрана, едва ли можеше да съществува съмнение, че двамата щяха сериозно да се потрудят. Ако не беше мъглата, изобщо нямаше да рискуват да сменят една от кутиите толкова близо до Белия дом. Спряха на югоизточния ъгъл на Четиринайсета улица и Конститюшън Авеню. Белият дом беше на по-малко от две преки. И двамата нахлупиха по-ниско бейзболните си шапки и слязоха, за да направят упражнението за пореден път. Това беше петото и последно радарно устройство. Първите две бяха поставени от другата страна на река Потомак в Арлингтън, Вирджиния — на югозапад и на запад от Белия дом. Третото радарно устройство беше на север от Белия дом на кръстовището на Роуд Айланд и Масачузетс Авеню. С последните две устройства, поставени на юг и изток, капанът беше завършен.

Военноморската Въздушна база „Куонтико“ се намира на около петдесет километра от Вашингтон. Базата е разделена на две части: зелена и бяла. Зелената част поддържа редовната Военноморска авиационна ескадрила, а бялата — специалната, известна като НМХ1. Главното й предназначение е да осигурява превозването с хеликоптери на президента и други високопоставени лица от държавната администрация. Основният летателен апарат на ескадрилата е хеликоптерът VH 3, оцветен не в типичното тъмнозелено, както повечето военни хеликоптери, а в яркозелено в долната част и в блестящо бяло отгоре. Машината е оборудвана със съвременни комуникационни съоръжения и луксозни самолетни кресла.

На пръв поглед службата в Специална ескадрила НМХ1 може да изглежда лесна работа за пилот на хеликоптер от Морската пехота. В действителност обаче е точно обратното. Те са сред най-добрите авиатори, с които разполагат Морските пехотни сили, и непрекъснато повишават квалификацията си, като периодично полагат изпити върху фини маневри, летене в група и полети при нулева видимост.

Всичките десет VH 3 на Специалната ескадрила щяха да бъдат използвани в днешните летателни операции и сега екипите бяха заети с щателна проверка на хеликоптерите. Вратите на хангара бяха отворени и ревът на машините се чуваше отдалеч. Няколко механици излязоха да погледат приближаващите чудовища. „Сюпър Сталиън“ беше внушителен вертолет. Притежаваше рядкото съчетание от мощ и елегантност и беше един от най-маневрените хеликоптери в света.

Всички СН53 забоботиха над върховете на боровете, подредени в редица при скорост около 120 възела. Бяха на по сто метра един от друг и покриваха повече от три километра. Мощните им двигатели ревяха оглушително в студения утринен въздух. След като всички вертолети кацнаха, двигателите бяха изключени и летателните екипи се втурнаха под грамадните корпуси да поставят жълтите блокчета около колелата.

Движението между Джорджтаун и сградата на Конгреса никога не се нормализираше, но сутрин беше направо непоносимо. O’Pypk се тътреше едва-едва с шевролета си, благодарен, че височината на джипа намалява поне малко чувството за клаустрофобия.

Опитите, които сенатор Олсън правеше напоследък да образува коалиция с президента, бяха разтревожили Майкъл. Искаше непременно да говори с бившия си шеф, преди той да потегли за Кемп Дейвид. Младият конгресмен извади клетъчния телефон, набра номера за пряка връзка с Ерик Олсън и след секунда чу гласа на сенатора.

— Ерик, Майкъл е. Остава ли уговорката за обяда в понеделник?

— Да, записал съм те за единайсет и четирийсет и пет.

— Добре. — О’Рурк пое дълбоко въздух. — Ерик, малко съм притеснен относно този съюз, за създаването на който ти така активно работиш. Какво точно се надяваш да постигнеш?

— В смисъл?

— Ще положите ли някакво усилие да съкратите бюджета, или ще си правите взаимни реверанси и ще докарате на страната още половин милиард долара дълг?

Откровеният въпрос свари Олсън неподготвен.

— Майкъл, точно сега нещата са изключително сложни и с оглед на кризата в националната сигурност напоследък балансираният бюджет е най-малката ми грижа.

— Ерик, най-сериозният проблем пред страната ни днес е националният дълг, а не насилствената смърт на няколко корумпирани и самодоволни егоцентрици.

Олсън не отговори веднага. Не искаше да спори с O’Pypk.

— Майкъл, разбирам загрижеността ти, но в момента най-важното за Америка е да бъдат спрени тези терористи, а първата стъпка към успеха е постигането на единна позиция. Не бива да предприемаме реформи под натиска на заплахи. Живеем в демократично общество.

— Значи ти няма да предложиш съкращения в бюджета?

О’Рурк не се опита да скрие възмущението в гласа си.

— Майкъл, точно сега трябва да се погрижим за по-важни неща от балансирания бюджет.

— Това са глупости, Ерик! Виж проклетите цифри! Все още можем да направим нещо по въпроса…

— Майкъл, в момента националният дълг е на второ място. Важното е да не се примиряваме с тероризма.

— Ерик, защо толкова упорито наричаш тези хора терористи? Те не са убили нито един цивилен гражданин.

— Премахнаха четирима корумпирани политици, които бяха злоупотребили и се бяха възползвали от пълномощията на своята длъжност — четирима политици, които бяха заложили бъдещето на страната ни, за да могат да удовлетворят поддръжниците си и да си осигурят втори мандат.

— Майкъл, няма да търпя да говориш за тях по този начин!

Гласът на Олсън затрепери.

— Това е истината, Ерик. Не превръщай тези хора в нещо, което никога не са били, само защото станаха жертва на атентати!

— Майкъл, нека ти кажа нещо — започна Олсън. — Обичам те като син, но има много да се учиш. Повече от трийсет години съм в този град и нещата невинаги са толкова прости, колкото ги изкарваш.

Беше ред на О’Рурк да повиши глас.

— Искаш ли да чуеш истината, Ерик? Ще ти го кажа направо. През последните двайсет години ти и всичките ти колеги сте вкарали нашата страна в черна дупка. През това време не сме се сблъсквали със сериозна икономическа криза или голяма война. Нямахте никаква основателна причина да похарчите толкова пари! Знам, че си участвал не по своя воля, но суровата истина е, че си присъствал и не си спрял това. Навъртели сте огромна сметка, а после ще се пенсионирате и ще ни я лепнете на нас. Ето какво завещание ще оставите на децата си. — О’Рурк замълча за секунда. — Мама му стара, дори сега, когато някой заплашва живота ви, вие не сте склонни да направите каквото трябва! Това е последният ви шанс да оправите кашата, която сте забъркали. Не го оставяйте да ви се изплъзне!

O’Pypk със замах натисна копчето за прекъсване на връзката, след което изруга и скочи на спирачката, за да не блъсне един куриер, който му пресече пътя с велосипеда си. Джипът закова рязко. Сграбчил волана с две ръце, Майкъл изръмжа високо:

— Какво ще им струва на тези момчета да си вършат работата, дяволите да ги вземат?

Олсън се втренчи в слушалката, после внимателно я постави на вилката. „Защо ирландците са толкова непоносимо емоционални?“ — каза си на ум. Знаеше, че O’Pypk е прав за дълга, но насилието не беше решение. Системата имаше нужда от време, за да се самокоригира. Не беше необходимо да се започва изведнъж с тероризъм и заплахи. Законността и редът трябваше да бъдат съхранени.

Отвори най-долното чекмедже на бюрото си и извади папка, на която пишеше „Национален дълг“. Един от подчинените му го снабдяваше всеки месец с последните данни за дълга и с прогнозите за състоянието му. Олсън я отвори и прегледа страницата с резюмето. Официалните данни, представени от администрацията на Стивънс, оценяваха националния дълг на около 5.2 трилиона долара. Според Олсън тази цифра не беше реална. Дългът вероятно възлизаше на 6 трилиона. Набързо прегледа някои прогнози за състоянието на дълга през следващите пет, десет, петнайсет и двайсет години. Цифрите наистина бяха ужасяващи. O’Pypk беше прав. Ако този процес не бъдеше спрян, рано или късно той щеше да постави страната на колене. Разорена Америка не бе завещанието, което Олсън искаше да остави на внуците си, но то не включваше и онази Америка, която толерира тероризма и насилието.

Джак Уорч изкачи последните стъпала и излезе на покрива на Белия дом. Докато оглеждаше обстановката, след него се появиха специалните агенти Сали Манли и Джо Стинър. Със задоволство той констатира, че шестимата агенти, следящи за снайперисти, са заели позиции и наблюдават районите си.

Джо Стинър влезе в малкото караулно помещение и сипа кафе в три чаши. Подаде едната на шефа си, другата — на Манли, а третата остави за себе си.

Уорч се приближи до южния край на покрива и вдигна поглед към сивото небе. Стинър и Манли стояха на няколко крачки зад шефа си и мълчаха. След като слънцето разсея утринната мъгла, денят обещаваше да бъде ясен, но по-късно, малко преди десет, излезе вятър и небето се покри със сиви облаци.

Докато отпиваше от кафето, Уорч си даде сметка колко малко бе спал през последната седмица. Силите му бяха на свършване и той с нетърпение очакваше да предаде президента на екипа в Кемп Дейвид. Но преди това трябваше да го отведе дотам невредим.

Късно предишната нощ се бяха събрали да обсъдят мерките по сигурността и Уорч бе препоръчал на президента съвещанието да се състои в Белия дом, а не в Кемп Дейвид. Гарет бе отхвърлил предложението, преди президентът да има възможност да го обмисли. „Джим — беше викнал патетично, — обществото има нужда да види, че не се криеш зад стените на Белия дом! Те искат да видят как се качваш на борда на президентския хеликоптер и отлиташ към Кемп Дейвид за края на седмицата. Това ще ти придаде вид на истински ръководител, а и Кемп Дейвид е по-безопасен от Белия дом.“

Истинската заплаха за сигурността обаче се появяваше при полета на президента от Белия дом до Кемп Дейвид. Уорч се тревожеше, че — както обикновено — маршрутът на президента беше обществено достояние. Атентаторите щяха да знаят приблизително кога президентът напуска Белия дом и кога ще пристигне в Кемп Дейвид.

Беше длъжен винаги да допуска най-лошото. По тази причина днес взимаше допълнителни предпазни мерки. Погледна надолу към репортерите и фотографите, които заемаха позиции в западната част на Южната морава, и ядно поклати глава. Мразеше медиите. Ако зависеше от него, щеше да им забрани достъп до Белия дом.

Беше 10.48 сутринта и обичайните гости на президента, поканени за края на седмицата, започнаха да пристигат за обяда в 11. В двора на Белия дом влезе голяма черна лимузина и продължи по служебната алея. Уорч наблюдаваше как неговите агенти изпълняват задълженията си с привичната си прецизност. Обходи с поглед покрива, за да се увери, че другите му агенти са съсредоточени върху възложените им райони, а не зяпат новодошлите. Задната врата на лимузината се отвори и от нея излезе сенатор Лойд Хелърман. Четирима от най-високите агенти на Уорч обкръжиха сенатора и го поведоха към Белия дом. Представителите на медиите останаха на определените за тях места, но започнаха да подвикват, докато агентите превеждаха Хелърман към входа. Сенаторът погледна към журналистите и за секунда забави крачка. Двамата агенти отляво и двамата отдясно хванаха сенатора под ръка и го накараха да продължи, докато влезе през портала в Белия дом. Уорч беше дал специални нареждания на своите хора: „Не искам никой да се мотае отвън. Когато пристигнат, преведете ги максимално бързо от лимузините в сградата.“

Южната морава на Белия дом беше обезопасена, но Уорч не възнамеряваше да поема никакви излишни рискове. Той се обърна към помощниците си:

— Джо, как върви работата в Куонтико?

Агентът от Тайните служби затисна с ръка слушалката си.

— В момента се провежда инструктажът.

Уорч кимна и поиска бинокъла на Сали. Започна внимателно да оглежда покривите на сградите на изток.

— Как се справят нашите екипи снайперисти?

— По места са — отвърна агент Стинър.

Уорч се обърна на север и продължи да оглежда покривите.

— А наземните екипи?

— Готови са да действат, щом наредите.

Уорч свали бинокъла и за момент се замисли.

— Напомнете им, че всеки, който носи нещо, по-голямо от дипломатическо куфарче, трябва да бъде претърсен. И да не гледат вертолетите, докато кацат и излитат. Да наблюдават улицата!

Уорч погледна към портала, тъй като пристигна друга лимузина, фотографите защракаха с апарати, репортерите заговориха пред камерите. Уорч посочи новинарските микробуси.

— Джо, напомни на Кети и Джак, че преките предавания трябва да се преустановят още преди да се приземи първият вертолет. Преди, а не докато се приземява. — Обърна се към агент Манли: — Сали, какво е положението при предния пост в Кемп Дейвид?

— Добро засега. Шестте разузнавателни отряда морски пехотинци от Куонтико бяха спуснати с хеликоптер преди около два часа. Вече са подсигурили хълмовете по пътя натам и сега претърсват долините за потенциални заплахи.

Уорч кимна.

— Дотук добре. И никакво отпускане!

Специална ескадрила НМХ1 не разполагаше с достатъчно голяма зала за инструктаж, за да побере стотината пилоти, ангажирани в днешната въздушна операция, така че в дъното на хангара бяха поставени сгъваеми столове и на екипите по поддръжката беше наредено да прекратят всякаква работа по вертолетите, докато трае инструктажът. С появяването на ракетите земя-въздух с ръчно преносими установки като „Американ Стингър“ Тайните служби бяха принудени да намерят по-безопасен начин за превозване на президента с президентския хеликоптер. Във време на засилени мерки за сигурност те прилагаха онова, което пилотите от Морската пехота наричаха „тука има, тука нема“. Това беше тактика, разработена от НМХ1 през първите години от управлението на Рейгън. Множество президентски хеликоптери се приземяваха един след друг там, където се намираше президентът, и след това излитаха, като всеки хеликоптер тръгваше в различна посока с цел хипотетичният нападател да бъде заблуден.

След като маршрутът на президента се знаеше предварително и съществуваше повишена опасност от терористична акция, НМХ1 се обърнаха към СН53 да поемат ескорта. Ескорт беше невинно определение за работата на тъмнозелените хеликоптери „Сюпър Сталиън“. Пилотите знаеха, че тяхното действително задължение беше да пазят президентския хеликоптер от бойна ракета. Летеше се в стегнат строй с президентския хеликоптер по средата, обграден от четири вертолета „Сюпър Сталиън“.

След приключването на инструктажа върху атмосферните условия дойде ред на командира на ескадрилата, полковник от Морската пехота. Той разпредели задачите за полета и премина към практическите подробности от инструктажа. Днес щяха да летят десет вертолета VH 3, които бяха означени според реда на излитане като Президентски хеликоптер 1, Президентски хеликоптер 2, Президентски хеликоптер 3 и т. н. Вертолетите СН53 бяха разделени на групи по четири за предварителната подготовка. Редът за участие в операцията беше обявен и всяко отделение, състоящо се от един вертолет VH 3 и четири вертолета СН53, прие разписанието, по което трябваше да напусне Белия дом. Тъй като от излитането на първия VH 3 от Южната морава до излитането на последния щяха да минат почти двайсет минути, подразделенията получиха различни летателни маршрути от Белия дом до Кемп Дейвид. Ако Всичките десет подразделения напуснеха Белия дом по един и същ летателен маршрут, това би дало на терористите време да заемат позиция и да открият огън по някоя от по-късно излетелите групи.

Русокосият атентатор беше с кафяви контактни лещи, лицето, вратът и ръцете му отново бяха покрити с кафяв грим, а косата му бе скрита под къдрава черна перука. Той излезе от алеята към Мемориала на Джордж Вашингтон и подкара микробуса към Глеб Нейчър Сентър. Намери място близо до превала на речния бряг и паркира до ниска каменна стена. На около километър и половина на юг се намираше Кей Бридж, а право на север беше Чейн Бридж. Русокосият се качи в задната част на микробуса и включи контролното табло и мониторите. Колата беше купена в брой преди четири месеца от една разорена телевизионна компания в Кливланд. Малката сателитна антена на покрива приемаше сигналите от три канала плюс Си Ен Ен. Всъщност той се интересуваше само от емисиите на Си Ен Ен и Ей Би Си. Затова нагласи двете програми на горните монитори. Си Ен Ен предаваше репортаж на живо от Южната морава, докато Ей Би Си все още излъчваха редовната си програма. Той се пресегна и настрои приемателя на Ей Би Си.

Кореспондентката на Си Ен Ен от Белия дом говореше от Южната морава. Той усили звука и се заслуша.

— Преди около петнайсет минути гостите на президента започнаха да пристигат. — Репортерката погледна през рамо и посочи към друга спираща лимузина. — Охраната е засилена, напрежението расте. По програма след малко президентът ще присъства на обяд с ръководителите на двете партии. После, може би някъде по пладне, те ще се качат на хеликоптери и ще отлетят към Кемп Дейвид.

Водещият от Атланта благодари на репортерката, последва рекламен брейк. Атентаторът погледна часовника си и се отпусна назад. До началото на акцията оставаше още час.

Президентът и ръководителите на двете партии седяха около голямата маса за конференции в Кабинета на Рузвелт, стюарди от флотата сервираха обяда, а фоторепортерите правеха снимки. Гостите бяха настанени по предварително уговорен ред — републиканец до демократ. Няколко репортери стояха в ъгъла и подвикваха въпроси, които оставаха без отговор. Събитието беше фотографска сесия, не пресконференция, но както винаги ставаше в подобни случаи, репортерите, преминали през охраната на Белия дом, задаваха въпроси, независимо от получените инструкции.

Политическите ръководители седяха на масата и се усмихваха един на друг, като се стараеха да изглеждат добре пред обективите. При всеки въпрос, извикан към групата, участниците поглеждаха президента, за да видят дали той възнамерява да отговори. Етикетът изискваше никой да не реагира, освен ако президентът първи не предложи отговор или не даде думата на някой друг. Един фотограф се отдели от групата и тръгна да заобикаля масата от другата страна, за да направи снимки на хората, които седяха срещу президента. Стивънс забеляза това и се почувства неудобно. През последните няколко години малката плешивина на тила му бе нараснала значително. Стивънс ставаше все по-чувствителен към този обичаен белег на остаряването. Преди фотографът да успее да заеме позиция, президентът погледна Монкър и каза:

— Ан, според мен, достатъчно.

Политиците останаха сами. Усмивките се стопиха.

Двайсетина минути по-късно влезе Джак Уорч и поиска от президента разрешение да се обърне към групата. Настъпи тишина, докато агентите Манли и Стинър обикаляха масата и връчваха на всеки по един лист.

— Дами и господа, на този лист е упоменато на кой хеликоптер ще летите и с кого. Както ще забележите, президентът не е в списъка и за последния хеликоптер не е предвиден никой. От съображения за сигурност до последната минута няма да съобщаваме на кой хеликоптер ще лети президентът. Ако решим да го сложим в първия хеликоптер, всеки от вас ще се премести на следващия, а ако решим да го сложим в петия хеликоптер, определените да летят с хеликоптери пет, шест, седем, осем и девет ще бъдат изместени с един полет назад. — Уорч бързо обходи стаята с поглед, за да се увери, че всички го слушат. — Хеликоптерите ще пристигат през кратки интервали, така че ще ви помоля да бъдете готови за тръгване, щом вашият хеликоптер се приземи. Когато това стане, агенти от Тайните служби ще ви придружат, а служещ от Морската пехота ще ви помогне да се настаните и да сложите предпазните колани. Имате ли въпроси?

Уорч отново огледа стаята и с удовлетворение отбеляза, че слушателите му са станали по-сериозни. Обърна се към президента:

— Сър, засега това е всичко от мен.

Президентът благодари на Уорч и агентите напуснаха стаята.

Уорч вървеше по коридора, като изреждаше на Манли и Стинър още няколко неща, които искаше да бъдат проверени, когато срещу тях изникна Стю Гарет.

— Решил ли си на кой хеликоптер ще лети президентът? — рече припряно.

— Не, не съм.

Гарет погледна часовника си.

— След трийсет минути трябва да започнем цялото това шоу, а ти още не си взел решение?

— Не, Стю, не съм. Освен това, би ли ме извинил, има още много неща, за които трябва да се погрижа.

Заобиколи Гарет и продължи по коридора. След като бе станал свидетел на гневното му избухване преди две вечери, Уорч бе решил, че е време да бъде по-твърд с темпераментния началник на президентския щаб.

Възрастният господин паркира взетата под наем кола до портала на Националното гробище Арлингтън и слезе. Той носеше светлокафяв шлифер, английска шофьорска шапка и използваше бастун, от който не се нуждаеше. На ревера на шлифера му бяха закачени значка на ветеран и американското знаме. На влизане в гробището той се усмихна и кимна на пазача при портала, след което пое нагоре по хълма към Мемориала на Кенеди и гробницата на Робърт Лий.

Погледът му се плъзгаше по редиците надгробни камъни. Пътьом произнесе кратка молитва за своите загинали приятели. През всичките тези години бе станал свидетел на гибелта на толкова свои приятели не за да бъде Америка унищожена от сбирщина самозабравили се политици.

Когато стигна пред гробницата на Лий, той се обърна и погледна на изток. Там долу, от другата страна на реката и отвъд Мемориала на Линкълн, се виждаше Белият дом. Възрастният мъж се облегна на един голям дъб.

Малко по-късно чу далечен грохот и се обърна на юг. Първата група хеликоптери се носеха над Потомак. Четирите големи тъмнозелени машини обкръжаваха единствения лъщящ в бяло и зелено президентски вертолет. Щом стигна Потомакския железопътен мост, групата леко набра височина, премина над Мемориала на Джеферсън и спря над Тайдъл Бейсин, разположен между Мемориала на Джеферсън и Търговския център. Старецът местеше поглед от петте хеликоптера към Белия дом и обратно. Още две групи се издигнаха над Потомак и първата спря точно от южната страна на Потомакския железопътен мост. По-нататък по реката се появи трета, а след това четвърта и пета, точно там, където реката завиваше на запад и изчезваше от поглед. Всичките пет групи стояха по местата си, на по шейсетина метра една от друга. Ревът на мощните им двигатели и тътенът от витлата отекваха из долината на Потомак.

От своя наблюдателен пост на покрива на Белия дом Уорч чуваше и виждаше хеликоптерите на юг от себе си. Тайдъл Бейсин, разположен пред Мемориала на Джеферсън, отстоеше на около километър и петте хеликоптера висяха по местата си точно над него, очаквайки заповед да продължат към Белия дом. В далечината Уорч различи и втората група хеликоптери. Насочи бинокъла си към Търговския център и го фокусира върху група полицейски служители от охраната на парка, поели задачата да осигурят района от сградата на Конгреса до Мемориала на Линкълн. Повечето бяха обърнали глави към ревящите машини над Тайдъл Бейсин. Уорч се обърна към екипа си:

— Сали, свържи се по радиото и напомни на хората долу, че трябва да наблюдават какво се случва около тях, а не да зяпат хеликоптерите. Джо, кажи на Кати и Джак да спрат преките предавания на телевизиите.

Стинър заговори в микрофона.

Специални агенти Кати Ладжески и Стив Хампсън стояха до новинарските микробуси и си бъбреха, когато заповедта на Стинър прозвуча в слушалките им. Без да се бавят, Ладжески и Хампсън се заеха за работа. Ладжески започна със Си Ен Ен.

— Тони, трябва да те свалим от ефир — обърна се тя към режисьора, седнал пред пулта.

Той кимна и каза в микрофона си:

— Ан, свалят ме от ефир. Ще записвам.

Изчака няколко секунди и започна да превключва прекъсвачите. Преди да се изключи от ефир, постави нова касета в устройството. Ладжески го следеше с поглед, докато не прекъсна захранването на трансмитера, който изпращаше сигнала за предаване на живо. След като приключи, режисьорът излезе от микробуса и Ладжески затвори вратата.

— Тони, ако ти се наложи да се върнеш вътре, първо ме попитай.

Режисьорът кимна и Ладжески се отдалечи.

Стинър съобщи на Уорч, че преките предавания са преустановени.

— Нашите гости готови ли са за тръгване?

Стинър вдигна микрофона към устата си и предаде въпроса на един от агентите на партера. Секунда по-късно се обърна към шефа си:

— Всички са на партера.

— Добре. Сали, викай първата група.

Агент Манли предаде заповедта.

— На кой вертолет качваме Тигъра? — обърна се към шефа си.

Тигър беше кодовото име, което използваха за президента.

Уорч се замисли за момент.

— Нека бъде номер три. Не казвайте на никого, преди номер две да е кацнал.

Старецът се облегна на дървото и впери поглед в петте хеликоптера, които висяха във въздуха близо до Мемориала на Джеферсън. Надяваше се пилотите, управляващи тези машини, да са толкова добри, колкото беше чувал. Не искаше да гледа как загива някой от флотата. Хеликоптерите започнаха да се придвижват на север към Белия дом. Старецът извади клетъчен телефон от джоба си, набра някакъв номер и натисна бутона за връзка. Остави телефона да звънне четири пъти и прекъсна връзката.

Атентаторът погледна клетъчния телефон, оставен върху контролното табло, и започна да брои позвъняванията. Когато телефонът спря след четвъртия път, той набра честотен код на контролното табло и натисна бутона за връзка. След по-малко от секунда сигналът беше приет и импулсният приемо-предавател, поставен в колата на Ей Би Си предната вечер, задейства. Захранването беше възстановено. Няколко секунди по-късно неясната и сива картина на горния ляв монитор се изчисти и показа Южната морава.

Водещият „Сюпър Сталиън“ застана във въздуха точно над главата на Уорч, докато блестящият VH 3 в зелено и бяло, който беше по средата, се сниши и плавно се приземи. Четирите зловещи, оглушителни машини останаха по местата си, увиснали на около шейсет метра над земята, изчаквайки VH 3 да се издигне обратно в групата.

Уорч проследи с поглед как осем агенти от Тайните служби придружиха първите двама пътници до хеликоптера. Човек от Морската пехота помогна на двете високопоставени лица да се качат, изтегли стълбичката и затвори вратата. Дори през оглушителния рев Уорч чуваше как VH 3 увеличава мощта на двигателите си. Президентският хеликоптер грациозно се отдели от земята и спря на едно равнище с охраняващите го. За кратко увисна във въздуха, след което петте хеликоптера направиха вираж надясно и поеха на североизток.

Следващата група хеликоптери вече отминаваше Паметника на Вашингтон и се придвижваше към Белия дом. За кратко беше относително тихо, докато грохотът от първата група заглъхваше в далечината, а тътенът на приближаващите не бе станал оглушителен. Манли се обърна към Уорч и Стинър:

— Господи, тези проклети ескорти са доста шумни!

Уорч и Стинър кимнаха в знак на съгласие. Следващата група се спусна към Южната морава за по-кратко време от първата и без да се бави, VH 3 се снижи и изпълни меко и точно кацане. Пътниците отново бяха придружени от тайни агенти и качени на борда. VH 3 се издигна обратно в групата и без да изчакват, всичките пет хеликоптера направиха вираж наляво и продължиха да завиват, докато не се върнаха на югозападния маршрут. Уорч погледна Манли:

— Тигър готов ли е?

Манли кимна.

Президентът крачеше през Южната морава. Носеше тъмен вълнен костюм на тънки бледосиви райета, сини островърхи обувки и винена вратовръзка. Беше обграден от шестима агенти от Тайните служби, като този непосредствено зад него носеше устойчив на куршуми светлокафяв шлифер и беше готов да го хвърли върху президента при най-малкия знак за опасност. Гарет вървеше отляво на президента, за да избегне възможността да се окаже между шефа си и камерите. Стивънс широко се усмихна и помаха на операторите и репортерите. С Гарет бяха обсъждали дали да се представи пред медиите сериозен и решителен, или да изглежда щастлив и развълнуван, преди да се качи на борда на президентския хеликоптер. Гарет предложи смесица от двете — образа на щастлив и в същото време решителен човек. Като опитен артист, президентът напълно схващаше тънката разлика между щастлив и развълнуван и щастлив и решителен. Щом стигнаха до хеликоптера, Стивънс спря и рязко отдаде чест на морския пехотинец в синя парадна униформа, застанал в подножието на стълбичката.

Шефът на екипа, ефрейтор от Морската пехота, посрещна Стивънс на последното стъпало и го преведе през тесния вход. Гарет, тайният агент, който носеше светлосивия шлифер, и още един агент влязоха през тази врата, а останалите четирима се качиха на борда през втората, разположена зад фланеца на левия колесник. Обикновено при полет само един агент придружаваше президента, а останалите от наряда летяха със следващия вертолет, но сега обстоятелствата бяха извънредни. Вградените в двете врати стълби бяха изтеглени, вратите — плътно затворени. Всеки седна на своето място, а шефът на екипа направи бърз оглед, за да се увери, че всички са си сложили предпазните колани.

Хеликоптерът се гмурна във въздуха и се издигна към свободното място в средата на групата. Стивънс погледна през илюминатора до себе си и се изненада колко близо се намираха големите зелени хеликоптери. За разлика от повечето военни машини вътрешността на президентския хеликоптер беше звукоизолирана, така че можеше да се разговаря, без да се вика. Президентът погледна към Гарет и посочи през прозореца:

— Стю, виждаш ли колко близо е това чудо?

Гарет вдигна рамене.

— Знаеш ги тези млади пилоти. Може би просто се опитват да се изфукат.

Клетъчният телефон на стареца зазвъня. Загледан в четирите тъмнозелени хеликоптера, увиснали във въздуха над Белия дом, той започна да брои позвъняванията. Обаждането беше сигнал, който му показваше, че президентът се намира на борда на хеликоптера, готов да се издигне обратно в групата. След третото позвъняване той отгърна лявата половина на шлифера си. Надлъжно от вътрешната страна на куртката му беше пришита малка черна кутия. Лицевата й страна съдържаше клавиатура с цифри, бутон за връзка и превключвател за напрежението. Старецът щракна превключвателя, набра две цифри върху дистанционното, но не натисна бутона за връзка. Трябваше да изчака, докато групата започне да се придвижва, иначе президентският хеликоптер щеше незабавно да се спусне обратно към относителното прикритие в карето на Белия дом. Хеликоптерите леко наведоха носове и групата потегли. Старецът натисна бутона за връзка и произнесе кратка молитва.

Секунда по-късно сигналът беше приет от малкото радарно устройство земя-въздух, разположено в пощенската кутия на „Уошингтън Поуст“ две пресечки южно от Белия дом. Устройството незабавно насочи широкообхватния си търсещ радар към групата хеликоптери. За по-малко от две секунди обхватът се ограничи от режим на откриване през проследяване до точен контрол.

В същото време в пилотските кабини на всичките пет хеликоптера започнаха да мигат предупреждаващи за ракетно нападение светлини, а бордовите сензори, известяващи заплаха, оживяха с пронизителен писък. Оглушителният вой на предупреждаващия за опасност сензор им показа, че са прихванати от радар за управление на огъня. Нямаше време за мислене. Сърцата забиха по-бързо, очите се заоглеждаха за ракета.

Известяващите заплаха сензори им съобщиха, че са прихванати отзад, и за секунди всичките пет хеликоптера едновременно увеличиха мощността и тръгнаха напред, спускайки се толкова ниско, колкото бе възможно. Докато профучаваха над покрива на Белия дом, помощник-пилотите натиснаха бутоните за освобождаване на бомбите кандило, надявайки се да отклонят приближаващата ракета.

Щом видя изстрелването на бомбите кандило от опашките на хеликоптерите, Джак Уорч усети как сърцето му се качва в гърлото. Без колебание ръката му рязко вдигна микрофона към устата. Като се опитваше да надвика оглушителния рев на хеликоптерите, той изкрещя:

— Екипите снайперисти, търсете ракетна установка!

Наблюдаваше как хеликоптерите набират скорост, докато профучаваха над парка Лафайет, почти докосвайки върховете на дърветата, и му се искаше да се движат по-бързо. Секундите му се струваха минути, докато чакаше да види червена светкавица и последващ я взрив. Няколко бомби кандило паднаха почти в краката му и той побягна към северния край на покрива. На около километър от Белия дом групата рязко зави наляво и Уорч я загуби от поглед.

От върха на хълма в Арлингтън старецът наблюдаваше групата хеликоптери, докато те трескаво търсеха прикритие. Бързо набра кодовете на радарните устройства, разположени на изток и на север от Белия дом.

След секунди хеликоптерите засякоха азимута на новите заплахи и се отклониха силно вляво. Насочвайки се право на запад, те се понесоха над покривите на търговската част на града, като бързо набираха скорост и продължаваха да пускат бомби кандило. Старецът набра кодовете на последните две радарни устройства. Те незабавно започнаха да обхождат хоризонта от запад и югозапад. Капанът щракна и се затвори.

Щом достигнаха река Потомак, пилотите направиха точно каквото им повеляваха инстинктите и преминатото обучение. Спуснаха се ниско над Кей Бридж и се гмурнаха почти шейсет метра надолу. Групата спря опасно близо до синьозелените води на Потомак и се понесе на север, по-ниско от нивото на дърветата и под покритата от безпокоящите ги радари област. Предупредителните светлини на техните табла замряха, а писъкът на известяващите заплаха сензори заглъхна.

Двигателят на микробуса работеше, а атентаторът стоеше до каменната стена в очакване на хеликоптерите. Чу ги да се приближават, преди да ги бе видял. Когато се появиха, той веднага забеляза колко ниско летяха и колко стегнат строй бяха запазили. „Няма да продължи много“ — помисли. Щом набра кода на пусковото съоръжение със сигналните ракети и радарното устройство, той постави палеца си върху бутона за връзка и зачака. Когато прелетяха под равнището, където стоеше, той каза:

— Запазете спокойствие и не се блъскайте един в друг. Не искам да причинявам смъртта на нито един морски пехотинец.

Чейн Бридж, за разлика от Кей Бридж, беше висок само пет метра и беше ниско над Потомак. Атентаторът изчака още секунда и когато водещият „Сюпър Сталиън“ стигна на около двеста метра от моста, натисна бутона. Радарът се включи, а хеликоптерите бяха толкова близо, че той незабавно ограничи търсенето до точен контрол.

Известяващите заплаха сензори на борда на хеликоптерите отново завиха. Секунди по-късно всичките шест яркочервени фосфорни сигнални ракети се измъкнаха от тръбите и полетяха към небето, оставяйки димна следа. Водещият пилот постъпи инстинктивно. Беше обучаван почти петдесет часа за летене в стегнат строй, но и почти двеста часа в тактики за избягване на ракети. Няма нищо по-неестествено за един пилот от това, да задържи установения курс, когато го следи радар с топлинно насочване. Той дръпна лоста за управление наляво.

Другите трима пилоти вече бяха започнали да развалят строя и когато водачът на ескорта се отклони вляво, останалите трима се разпръснаха, колкото за да предотвратят евентуален въздушен сблъсък, толкова и от желание да избегнат онова, което мислеха за приближаваща се ракета. Хеликоптерът отдясно и този отзад завиха вдясно и останаха в ниското, защото беше по-добре бързо да преминеш през опасната зона, отколкото да набереш височина, загубвайки скорост. Хеликоптерът отляво беше принуден да се издигне, за да избегне сблъсъка с водача на ескорта, който му беше пресякъл пътя.

Президентският хеликоптер се озова сам над реката. Нямаше време и пространство за реагиране. Мина през димните следи на сигналните ракети, докато известяващите заплаха сензори продължаваха да святкат. Сграбчили здраво лостовете за управление, пилотите се приготвиха за сблъсъка и проклеха ескорта си, че ги е изоставил.