Крайни мерки

24.

Президентът Стивънс водеше заседание на кабинета, когато Джак Уорч влезе в залата, доближи се до него и му зашепна в ухото. Неочаквано Стивънс удари с юмрук по масата и високо изруга. Изправи се толкова рязко, че едва не преобърна стола. Посочи Майк Нанс, който седеше на противоположния край на масата, и викна:

— Веднага в кабинета ми! Стю, ти също!

Разстоянието между залата за правителствени заседания и Овалния кабинет беше по-малко от десет метра. Стивънс вървеше бързо и клатеше глава. Когато стигна до вратата на кабинета, рязко спря и тръгна обратно. Уорч, Нанс и Гарет останаха на място.

— Дайте да свършим тази работа в залата за извънредни заседания — предложи Стивънс.

Докато минаваше покрай Майк Нанс, той го посочи и нареди:

— Доведи веднага Стансфийлд, Роуч и Трейси.

Никой не проговори, докато следваха Стивънс по стълбите към сутерена. Агентът на пост отвори вратата на залата за извънредни заседания и четиримата влязоха. Стивънс взе лежащото върху голямата маса за конференции дистанционно и го насочи към далечната стена. Дървената плоскост се плъзна встрани и откри осем телевизионни приемника.

— Това не е за вярване — промълви президентът.

Пет от осемте телевизора предаваха изображение на овъглената лимузина на Олсън. Гарет отвори уста.

— Не желая да чувам и дума от когото и да било! — викна Стивънс.

Наблюдаваха мониторите безмълвни. Около пет минути по-късно пристигна директорът на Тайните служби Трейси и двамата с Уорч се оттеглиха в ъгъла да поговорят. Президентът усили звука, заглушавайки разговора зад себе си. Малко след това дойде Роуч, а Стансфийлд — почти двайсет минути след като го бяха повикали. Стивънс не обърна внимание на пристигането на тримата директори, затова Гарет се приближи до него и прошепна:

— Джим, всички дойдоха.

Стивънс застана между голямата маса и мониторите и със заповеднически тон каза:

— Седнете!

Всички заеха местата си. Стивънс, стиснал с побелели пръсти облегалката на високия кожен стол, започна ядно:

— Може ли някой да ми обясни как, по дяволите, щатски сенатор може да бъде убит посред бял ден на километър от Белия дом?

Мълчанието, което срещна, усили гнева му. С ясен, суров глас той произнесе:

— Имам да Ви кажа някои неща и не искам да чувам нито дума, преди да съм свършил. Искам тези убийства да бъдат спрени, и то незабавно! Не ме интересува какво е необходимо за това. Не ме интересува какви закони трябва да бъдат заобиколени или нарушени! Искам тези кучи синове да бъдат заловени! — Обърна се рязко към Роуч: — ФБР има ли вече заподозрени?

Роуч притеснено се размърда на стола си.

— Господин президент, от началото на това разследване не са минали и две седмици.

— По-близо ли сте до залавянето на тези хора, отколкото бяхте преди седмица и половина?

Роуч не отговори.

Стивънс затвори очи. Гневът го изгаряше отвътре.

— Достатъчно си губих времето — каза. — Трябва да пипнем тези копелета, и то бързо. Искам ЦРУ и Агенцията по национална сигурност да се включат. Искам всеки, който считаме, че може да има дори далечна връзка с тази работа, да бъде поставен под наблюдение и телефонът му да се подслушва. ФБР може да продължи своето разследване по съответния законен ред, но искам Агенцията по национална сигурност и ЦРУ да започнат да подслушват всяка телефона линия оттук до Сиатъл.

Очите на Гарет се разшириха при споменаването за подслушване. Той вдигна ръка, за да привлече вниманието на президента.

— Джим, мисля, че трябва да говорим с Министерството на правосъдието, преди да…

— Млъкни, Стю!

Нечуваната забележка начаса усмири Гарет. Той се сниши в стола си, а Стивънс продължи:

— Намираме се в разгара на тежка криза и аз няма да седя със скръстени ръце и да чакам ФБР да свърши работата по каналния ред. Нямаме време. ЦРУ и АНС са по-добре подготвени да получат бързи резултати, и то без да привличат прекалено много внимание. Искам телефоните да се подслушват! Веднага! Искам да се изкопчи информация от всички групи запасняци в страната. Ако все още сме на мнение, че тези атентатори са бивши командоси, искам всеки бивш командос да бъде разпитан до края на седмицата, а на тези, които събудят подозрение, да започнат да им подслушват телефоните и да бъдат поставени под наблюдение. Искам резултати, по дяволите!

— Джим, има някои важни законови моменти, които трябва да се вземат предвид, за да не започваме неподготвени — вметна Гарет.

— Не искам да слушам за това, Стю. Не ми казвай, че няма начини да се уреди. Ще подпиша президентска заповед, ще издам директива за национална сигурност, ще обявя военно положение, ако е необходимо, но искам тези копелета да бъдат заловени, и то бързо! — Стивънс захвърли дистанционното върху масата. — Измислете стратегията и я задействайте. Искам ЦРУ и АНС да се включат и не желая нищо да стига до медиите. Разбрахте ли ме?

Всички кимнаха утвърдително и Стивънс се отправи към вратата.

— Стю, Майк, когато приключите тук, качете се в кабинета ми — каза пътьом.

Агентът от Тайните служби отвори вратата и вече на излизане, президентът извика през рамо:

— Искам всички отново тук в седем сутринта и очаквам резултати.

Над града се спускаше мрак. Майкъл се взираше през прозореца в есеннообагрените листа на стария дъб пред къщата. Въздъхна дълбоко и прокара пръсти през гъстата черна коса на Лиз. Разтриваше бавно схванатия си врат, вдигнал крака на масичката до дивана. Лиз го беше прегърнала с две ръце през кръста, главата й лежеше на гърдите му. Беше подвила крака под себе си и слушаше туптенето на сърцето му. Този ритъм я унасяше в лека дрямка.

Лиз беше на среща със своя редактор, когато се разнесе новината за атентата срещу Олсън. Тъй като знаеше, че Майкъл е на обяд със сенатора, тя се втурна да разбере дали той е добре. Секретарката на Майкъл й съобщи, че не е пострадал и пътува към къщи. Лиз изхвърча от редакцията и взе такси до дома на Майкъл. Когато пристигна, завари Майкъл и Тим да разговарят, седнали на масата в трапезарията.

Шеймъс беше задържан за наблюдение в болницата за през нощта. Взривът го беше повалил на земята и му беше причинил леко сътресение. След пристигането на Лиз Тед си тръгна, за да ги остави насаме.

През последните два часа те седяха на дивана и почти не говореха. Лиз леко се раздвижи и Майкъл свали ръката си, за да разтрие гърба й. Тя изстена и се обърна.

— Колко е часът?

— Пет и десет.

Тя се протегна и внимателно докосна превръзката на челото му.

— Как е главата ти?

— Добре.

Скарлати затвори очи и вдигна глава от гърдите на Майкъл. O’Pypk се наведе и я целуна по устните.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя и се отдръпна от него.

— Не съм сигурен.

— Мисля, че трябва да отидеш във ФБР.

— Първо трябва да говоря с него.

Лиз се изправи.

— Кой е този човек?

— Повече няма да те въвличам в тази история.

— В нищо не ме въвличаш. Искам да знам.

— Знаеш достатъчно, повярвай ми — поклати глава Майкъл.

— Мога да разбера защо не искаш да кажеш на мен, но мисля, че незабавно трябва да съобщиш на ФБР. Дължиш го на Ерик.

— Първо ще се срещна с него.

Лиз сложи ръце на гърдите му и го отблъсна.

— Няма да го направиш! Няма да ти позволя!

Майкъл я хвана за китките.

— Не се тревожи, Лиз. Ще се оправя.

— Не ми пробутвай тези мачовски глупости от Морската пехота! — ядоса се тя. — Който и да е този човек, той е хладнокръвен убиец и аз не желая да се срещаш с него насаме.

Вгледа се в очите му и разбра, че не го е убедила.

— Ако излезеш от тази къща, ще се обадя на ФБР.

Майкъл взе ръцете й в своите и нежно я погледна в очите.

— Елизабет, този човек ми е като брат. Никога не би ме наранил.

Лиз рязко отдръпна ръцете си.

— Няма да успееш да промениш решението ми за това, Майкъл. Или ми кажи кой е той, или ще се обадя на ФБР.

Майкъл осъзна, че се намират в задънена улица.

— Трябва да ми обещаеш, че по никакъв повод… абсолютно никога… няма да разкриеш името му.

Лиз понечи да се възпротиви, но Майкъл я сряза:

— Без преговори, Лиз. Ако искаш да разбереш, обещай ми… и ако нарушиш обещанието си, никога няма да ти проговоря.

— Обещавам — измънка Лиз.

Майкъл закрачи пред прозореца.

Срещала си го преди… два пъти. Името му е Скот Коулман.

Бившият тюлен от Морската пехота? Човекът, с когото ходеше на лов?

Майкъл кимна.

— Защо? Защо му е да прави всичко това? Изглеждаше толкова нормален.

— Да, така е. Той е толкова нормален, колкото може да бъде един тюлен. Колкото до „защо“-то… — Майкъл поклати глава. — Това е друга работа и щом твърдя, че не мога да ти кажа, значи не мога. Ако преди година бях запазил тази тайна за себе си, нищо нямаше да се случи.

Гарет беше напрегнат. Събитията се случваха прекалено бързо и неконтролируемото поведение на Стивънс само влошаваше нещата. Гарет не беше против използването на ЦРУ и Агенцията по национална сигурност, стига да го правеха по начин, който нямаше да се обърне срещу самите тях. Той смачка изпушената до половина цигара и тръгна по коридора. Без да почука, влезе в кабинета на Тед Хопкинсън и застана до бюрото му. Хопкинсън говореше по телефона и Гарет му направи знак да приключва. Хопкинсън прекъсна събеседничката си по средата на изречението. Щом Хопкинсън затвори, Гарет постави лист хартия пред него. На листа имаше четири имена. Хопкинсън погледна имената и вдигна очи към шефа си.

— Предполага ли се, че трябва да знам кои са тези хора?

— Не, но до утре сутринта очаквам да разбереш всичко за тях.

— Кои са те?

— Това са четиримата агенти от Тайните служби, които бяха взривени с Олсън днес.

— А какво искаш да направя с информацията?

— Проведохме анкети за сондиране на общественото мнение, които показаха, че четирийсет и два процента от обществеността вярва, че загубата на Фицджералд, Даунс, Козловски и Басет може да бъде оправдана, ако това принуди Вашингтон да ограничи разходите. Повечето от тях го казват, защото мразят политиците. Е, нека видим колко от тях пак ще се чувстват по същия начин, когато разберат истината за тези четирима мъже и техните семейства. Искам да откриеш в какви гимназии са учили, къде живеят родителите им, къде са се оженили, къде ходят на училище децата им. Искам да откриеш за тях всичко, което можеш. Когато приключиш, ще го дадем на подходящите хора и до края на седмицата няма да можеш да разлистиш вестник или да си пуснеш телевизора, без да прочетеш или чуеш за тези хора и техните семейства. До следващия понеделник искам да видя тези четирийсет и два процента ограничени до едноцифрено число.

Скот Коулман излезе от апартамента си и отиде до сутерена. На площадката пред входа измъкна пакет цигари от якето си и запали една. Както винаги, дръпна, без да вдишва дима. Отметна назад глава, изпусна струйка дим и огледа покрива и прозорците на жилищния блок от другата страна на улицата. После мислено провери всички коли, паркирани в карето, като обърна специално внимание на всеки микробус, който не бе виждал преди. Когато излезе снощи, тръгна на изток. Тази вечер щеше да поеме на запад. Хвърли цигарата на земята, смачка я с ботуша си и нехайно се спусна по стълбите. Изглеждаше спокоен и отпуснат, докато крачеше по тротоара, но вътре в себе си методично отбелязваше всеки детайл. Със сигурност щеше да стане напечено и рано или късно някой щеше да го потърси.

На следващата пряка спря и изчака да пресече улицата, като използва момента да погледне отново нагоре и надолу по страничната улица, за да провери дали няма някакви каравани или джипове. Щом пресече кръстовището, сви вляво, продължи още три преки и спря такси, което го отведе до малък бар близо до Джорджтаун. Поръча си бира, изпи половината и се отправи към дъното на бара, към тоалетната, но вместо да спре, продължи през задната врата и излезе на улицата. Крачеше забързано. Четири пресечки по-нататък взе друго такси, което го откара до една къща в Чеви Чейс. Къщата принадлежеше на седемдесет и осем годишна вдовица, която му бе дала гаража си под наем за двайсет и пет долара на месец.

Отключи предната врата, извади от джоба си малък черен уред и обиколи колата. Нямаше подслушвателни устройства.

Изкара колата от гаража и потегли. Профуча през града, като наслуки свиваше по тесните улици. Дипломатическите номера на БМВ-то и датският паспорт, който беше закрепил на предното стъкло, му гарантираха, че няма да бъде спиран от полицията. Бързото каране помагаше за освобождаване на напрежението и имаше за цел да обезсърчи всеки, дръзнал да го следи.

Сви по Междуградско шосе 95 и настъпи газта. Стрелкаше се из автомобилния поток, докато не стигна магистрала 50 източно от Анаполис. Като се вмъкна между два пикапа, той намали до сто километра в час и кара така около десет минути. Когато достигна магистрала 424, пое по нея на юг. Часовникът на таблото показваше 20.10. Коулман често проверяваше огледалото за обратно виждане и сменяше шосетата. На няколко пъти избърза напред и след това отби от пътя, изчаквайки сред дърветата с изгасени фарове, за да се увери, че няма опашка.

Близо час след като беше излязъл от окръг Колумбия, зави по тесен, неозначен черен път. Чакълът захрущя под широките планински гуми на БМВ-то. От двете страни на пътя се редяха дървета и гъсти храсталаци. Спусна се по полегат хълм и премина между две езерца. Тънка ивица мъгла се стелеше над чакъла и за кратко БМВ-то беше обгърнато от бяла омара. Автомобилът се измъкна от облака, изкачи още едно ниско възвишение и след като превали билото, на по-малко от сто метра в далечината се показаха светлините на малка постройка. Колата се спусна по полегатия склон и спря пред стара дървена къща.

Коулман слезе и се огледа. Затаи дъх и се заслуша за шум от друга кола, която можеше да го е проследила по чакъления път. Затвори внимателно вратата на автомобила и се отправи към верандата. Когато мина по нея, дъските на пода проскърцаха. От вътрешността на къщата залая куче. Без да почука, той отвори вратата и влезе вътре. Светлосините му очи се впериха в мъжа, застанал пред камината.