Крайни мерки

27.

Тъмнозеленият „Шевролет Тахо“ се носеше на изток по магистрала 50. Минаваше полунощ и движението беше слабо. Майкъл поддържаше скорост под сто километра в час и се движеше в дясното платно. Радиото беше настроено на станция с последните новини, но той не ги слушаше. Въпросът — кой стои зад убийствата на Търнкуист и Олсън, непрестанно пулсираше в съзнанието му.

Отклонението за къщата наближаваше и О’Рурк включи мигач. Джипът зави вдясно. Когато намали заради стопа, той смъкна прозореца си и остави студеният нощен въздух да вее в лицето му. Хладният бриз, който нахлуваше отвън, го освежи, но когато скоростта се увеличи, връхлитащата го въздушна струя стана неприятна. Майкъл затвори прозореца. Пет минути по-късно необозначеното шосе към къщата се появи внезапно и той натисна спирачките. Сви рязко, изпод гумите изхвърча ситен чакъл. Спря, слезе, мина зад джипа и смъкна задната преграда. Дюк скочи на земята и започна да души наоколо. Майкъл тръгна към портата, свирна веднъж и Дюк се озова до него. Стопанинът му го потупа по главата и му нареди да стои мирен.

Майкъл влезе в къщата, свали си якето и го остави на канапето. Шеймъс и Коулман седяха на масата в кухнята. Поздравите бяха лаконични. Майкъл се извини за закъснението и извади чаша от шкафа. Докато си сипваше, попита:

— Какво, по дяволите, ще направим, за да спрем това? — Отпи глътка кафе и продължи: — Знаем ли подробности за случилото се с Търнкуист?

— Конгресменът е бил прострелян от упор с около дванайсет куршума — отвърна Коулман. — Освен него са убити и четирима полицаи. Мнението е, че е извършено много чисто и много професионално. Всички изстрели към полицаите са попадали право в целта.

Майкъл притвори очи и попита:

— Имаме ли някаква представа кой го прави и защо?

Шеймъс сви рамене.

— Ерик и Търнкуист са във Вашингтон от дълго време — каза той. — Убеден съм, че през годините са си спечелили доста врагове. Действителният въпрос е: кой има необходимите контакти за да извърши подобно нещо за толкова кратко време?

Коулман остави чашата кафе и започна:

— Съгласен съм. Трябва да приемем, че който стои зад всичко това, има властта и връзките да организира такава операция за по-малко от седмица. Това значително скъсява списъка.

Майкъл си помисли за хората, които биха могли да имат подобна власт.

— За съжаление — каза той — ние нямаме връзки в тези кръгове.

— Аз имам — възрази Коулман, — но ако започна да задавам въпроси, те ще искат да знаят защо проявявам такъв интерес.

— Не става — поклати глава Шеймъс. — Последното нещо, което искаме в момента, е да привличаме вниманието към себе си.

— Съгласен съм — отвърна Майкъл, — но трябва да направим нещо.

Шеймъс остави чашата си.

— Разполагам с човек, на когото мога да се доверя, който е много вътрешен за разузнаването, или поне беше.

— Кой? — попита Коулман.

— Оги Джаксън, стар приятел. Бяхме заедно във флотата през Втората световна. После отиде да работи за ЦРУ и стана един от най-добрите аналитици на Управлението по въпросите на Европа. Пенсионира се преди около година. Не съм срещал по-почтен човек от него.

— Колко често се чувате?

— Разговаряме поне веднъж месечно. Всяко лято ходим в Канада за няколко дни на риболов. Посещавам го за малко и през есента, ходим на лов за патици. Живее в Джорджия.

— Смяташ ли, че можеш да го попиташ за мнението му, без това да насочи вниманието му към нас? — попита Майкъл.

Шеймъс се замисли за момент.

— Да, надявам се.

— Добре, виж какво можеш да установиш. — Майкъл отпи нова глътка кафе. — А ние какво ще правим междувременно?

Коулман се облегна назад и скръсти ръце.

— Трудна работа. Въпреки старателното планиране изобщо не предвидихме, че може да се случи нещо подобно. — Бившият тюлен завъртя очи. — Не зная, но нещо ми подсказва, че трябва да залегнем и да изчакаме да видим какво ще се случи. Смятам, че все още съществува сериозна възможност реформите да бъдат извършени.

— Категорично не — намеси се Майкъл. — Вие започнахте това и вие трябва да го спрете, преди още някой да е загинал.

Шеймъс впери поглед в Майкъл.

— Ние нямаме необходимите контакти, за да тръгнем да слухтим наоколо.

— ФБР обаче ги има.

— Е, и?

— Смятам, че трябва да им подскажем, че в конкретния случай извършителят е някой друг.

— И това какво ще реши? — попита Шеймъс.

— Ако им се обадим, те ще трябва да ни приемат на сериозно. Ще трябва да се поразтърсят кой би имал мотива и контактите да убие Ерик и конгресмен Търнкуист. Ако започнат да задават въпроси и да слухтят наоколо, може би това ще изплаши онези другите…

Шеймъс се намръщи.

— Идеята не ми допада — призна Коулман.

Майкъл опря лакти на масата.

— Вие двамата започнахте тази история и независимо от това, дали на мен ми харесваше, или не, аз също бях въвлечен. Нямам намерение да ви осъждам, но ще го направя, ако решите да бездействате, докато в същото време наистина достойни мъже намират смъртта си. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да попречим на другата група да извършва повече убийства, дори с риск да ни заловят. Ясен ли съм?

Коулман и Шеймъс кимнаха с неохота.

Часовникът на бюрото сочеше 6.12. Беше сряда сутрин. Макмахън седеше на стола си, захлупил лице върху куп доклади. Беше напуснал къщата на Търнкуист около полунощ и се беше върнал в Хувър Билдинг, за да информира накратко Роуч. Оттогава беше зает да възлага задачи по случая „Търнкуист“ на агентите и да се готви за брифинга в 8 часа в Белия дом. Някъде към пет часа призори бе отпуснал глава за кратка дрямка. Беше твърде уморен, за да стане и да иде до кушетката. Мисълта, че може да прекара и други вечери над трупове на политици и бодигардове, не му харесваше. Сега, след като бяха убити и колеги от полицията, действията му бяха придобили по-личен оттенък.

Макмахън бе потънал в живописен сън, когато някакъв шум го изтръгна от него. Трябваше му време, за да осъзнае, че се намира в офиса си и че телефонът му, а не будилникът издава този дразнещ звук. Вдигна глава и се пресегна към слушалката.

— Слушам.

Майкъл седеше на задната седалка на БМВ-то, докато Коулман шофираше по тесните улици на „Адамс Морган“ До О’Рурк бе сложен мобилен телефон, който Коулман бе купил през трета ръка от Тайван преди три месеца. Обезопасеният срещу подслушване телефон бе в кожен калъф. Към слушалката имаше прикрепен модулатор, през който гласът на Майкъл звучеше като електронен. Твърдеше се, че телефонът не може да се подслушва, но както O’Pypk, така и Коулман не желаеха да му се доверяват напълно и винаги оставаха в движение, когато го използваха.

— Специален агент Макмахън? — попита Майкъл.

Макмахън се напрегна, когато чу електронния глас. Преди да отговори, натисна едно копче до телефона, с което се стартираше издирване на постъпилия разговор.

— На телефона.

— Предполагам, че записвате и се опитвате да проследите този разговор, затова ще бъда кратък. Тези, които убиха сенатор Фицджералд, конгресмен Козловски, сенатор Даунс и конгресмен Басет, не са убили сенатор Олсън, конгресмен Търнкуист и техните охранители.

Последваха няколко секунди мълчание, докато Макмахън се опитваше да осмисли чутото.

— Не съм убеден, че ви разбирам.

— Има втора група убийци. Тези, които убиха Олсън, Търнкуист и охраната им.

— Защо трябва да ви вярвам?

Бяха предвидили това.

— Ние оставихме Бърмийстър жив — каза Майкъл.

— Много хора знаят за Бърмийстър — отбеляза Макмахън. — Това не доказва нищо.

— Господин Макмахън, ние не убиваме агенти от Тайните служби и полицаи. Както заявихме в последното съобщение, което ви оставихме, дълбоко уважаваме всички онези, които бдят за спазването на законите. Водим битка с политиците, не с вас.

— Точно тук грешите…

— Задайте си следния въпрос — прекъсна го Майкъл. — Ако искахме да убием четирима агенти от Тайните служби, за да се доберем до Олсън, и четирима полицаи, за да стигнем до Търнкуист, защо не взривихме президента миналия петък? — Помълча малко и добави: — Отговорът е, че ние не сме убийците на Олсън и Търнкуист. Убийствата им са дело на друг.

— Защо ми го казвате?

— Защото не желаем да гледаме как умират невинни.

— А Басет и другите бяха виновни?

— Господин Макмахън, нямам време за дебати точно сега, затова слушайте внимателно. Не зная кой би искал да убие Олсън и Търнкуист, нито по каква причина, и наистина не съм в състояние да го установя. Знам само, че те са убили осем федерални служители на закона и че по всяка вероятност ще убият още, ако не им попречите.

— А вие? Вие ще престанете ли да убивате?

— Да.

Макмахън понечи да каже нещо, но връзката прекъсна.