Крайни мерки

15.

От 10.30 почти до 11.30 сутринта сенатор Олсън бе подложен на обсада — всички, от неговата секретарка до президента, полагаха огромни усилия да го разубедят да участва в шествието. Но той отказа да промени решението си.

Президентът се обади отново непосредствено преди да започне шествието и след като не успя да го убеди, беше взето решение да го оставят да постъпи, както иска.

В 11.55 четири погребални коли, всяка теглена от три двойки бели коне, спряха в подножието на стъпалата пред Капитолия. Сенатор Олсън стоеше отстрани и се любуваше на прецизността на младите военнослужещи, докато поемаха всеки ковчег от колата и тръгваха с маршова стъпка към вратата. Когато Олсън понечи да влезе в сградата, една топла ръка докосна рамото му. Слабият нисичък сенатор се обърна, за да види усмихнатото лице на Майкъл O’Pypk, на което бе изписана молба за прошка.

— Съжалявам за снощи, Ерик.

Олсън потупа ръката на O’Pypk.

— Благодаря ти, че дойде, Майкъл. Това означава много за мен.

Двамата мъже се обърнаха, излязоха през вратата и се спуснаха по стъпалата пред сградата на Конгреса. Един по един ковчезите бяха пренесени и поставени върху черни двуколки. Когато и четирите бяха изнесени, прозвуча заповед и барабанчик заотмерва ритъма. Всяка кола бе следвана от кон и крачещ редом войник. O’Pypk, Олсън и четиримата телохранители на сенатора заеха местата си зад последния кон без ездач. Бе дадена команда и шествието потегли, като следваше ритъма на барабана.

Докато колоната се придвижваше по Пенсилвания Авеню към Белия дом с печална, достолепна крачка, от двете страни на улицата се събра голяма тълпа зрители и репортери. Коментаторите, предаващи събитието в ефир, надълго и нашироко обясняваха, че сенатор Олсън е единственият сред останалите вече 531 конгресмени и сенатори, решил да съпровожда шествието. Никой не забеляза O’Pypk, взеха го за един от телохранителите на Олсън.

Голямата, изградена от червени тухли къща в колониален стил се намираше сред хълмистия Мериленд и от нея се откриваше гледка към залива Чесапийк. И в двете посоки по брега имаше имоти, подобни на този — някои по-малки, други по-големи. Но никой не бе така охраняван. Преди няколко години собственикът беше платил почти един милион долара, за да превърне в крепост тази къща от началото на века. По-голямата част от системата за сигурност на участъка се състоеше от камери за нощно снимане, подземни сензори за движение и оптични проводници. Следващото ниво на сигурност представляваше самата конструкция на къщата. Всички прозорци бяха двойни, от непробиваем плексиглас, а външните врати бяха с по три панти от дебела пет сантиметра стомана, покрити с дървен фурнир и закрепени за подсилени стоманени каси. Четирима телохранители подсигуряваха денонощна охрана.

Неин собственик бе Артър Хигинс. Артър беше работил неофициално за ЦРУ още от основаването му и през последните четирийсет и няколко години беше вършил по-голямата част от мръсната работа на Управлението. Когато директор Стансфийлд пое ръководството, Артър получи нареждане да преустанови всички връзки с Централното разузнавателно управление и с останалите щатски правителствени служби. Но Артър пренебрегна заповедта.

В момента Артър Хигинс седеше на бюрото си в просторната библиотека и гледаше телевизионния репортаж от погребалното шествие. Той познаваше много добре убитите, не изпитваше а капчица тъга заради смъртта им, но това не го изненадваше. Артър се гордееше, че не изпитва чувства. Според него емоциите бяха нещо, което замъглява здравия разум. Но когато на екрана се появи лицето на сенатор Олсън, у него се надигна гняв. Не бяха много хората по света, способни да провокират реакция у Артър. Сенатор Олсън беше сред тях.

Точно преди шествието да стигне до Белия дом, един коментатор от Си Би Ес забеляза, че човекът, застанал до сенатор Олсън, не носи шлифер и слънчеви очила като другите четирима от охраната. Той беше облечен със скъпо черно официално палто и носеше красива копринена вратовръзка. След като уведоми продуцента за този очевиден факт, режисьорът накара помощника си незабавно да разбере кой е непознатият мъж. След минути, когато шествието пристигаше пред портите на Белия дом, Си Би Ес съобщи, че сенатор Олсън върви заедно с конгресмен Майкъл O’Pypk, също от Минесота. Камерите веднага бяха привлечени от елегантния външен вид на O’Pypk, а режисьорите се засуетиха да открият нещо повече за младия конгресмен.

Шествието спря пред Белия дом. Четирите черни ковчега бяха положени върху платформи в Източната зала. Тя бе пълна с държавни глави, посланици, съдии от Върховния съд и отбрана група щатски сенатори и конгресмени. На първите седем реда седяха близките на загиналите. Когато Олсън и O’Pypk влязоха в залата, вече нямаше свободни места, затова те застанаха отзад заедно с другите правостоящи. Свещеникът на Конгреса прочете дълга заупокойна молитва. След него стана президентът Стивънс и произнесе учудващо кратка, скръбна и лишена от политически нюанси възхвала. Говори само за трагедията, за това, че молитвите облекчават скръбта, и колко е необходимо да се помогне на осиротелите близки да понесат по-леко загубата. Последваха го няколко сенатори и конгресмени, които припомниха моменти от живота на покойниците, но избягваха всичко, което би противоречало на общия печален тон. Последен говори сенатор Олсън.

Още веднъж покритите със знамена ковчези бяха изнесени един по един от Източната зала и бяха натоварени в черни катафалки, които щяха да ги закарат до военновъздушната база „Андрюс“. Оттам всеки щеше да бъде качен на „С141В Старлифтър“ и щеше да поеме към родните щати на загиналите.

Тълпата беше започнала да се измъква навън. Олсън се обърна към O’Pypk:

— Майкъл, трябва да поговоря с президента за малко. Би ли искал да се срещнеш с него?

— Не, ще почакам тук.

Както много пъти по-рано, Олсън се запита защо Майкъл бе избрал за свое поприще политиката.

— Запознавал ли си се с него лично?

— Не.

— Е, тогава хайде.

— Нямам желание да се срещам с него. Ще те чакам в коридора.

По упорството в очите на O’Pypk Олсън разбра, че е безсмислено да го подканя трети път. Сенаторът поклати глава, обърна се и започна да си проправя път към президента.

36.

Беше се свечерило, когато O’Pypk паркира тъмнозеления си шевролет пред жилищната кооперация на Скарлати. Беше закъснял с половин час. Обзет от нетърпение да прекара нощта с нея, той изкачи стъпалата с няколко скока. Когато беше с Лиз, винаги успяваше да освободи съзнанието си от всичко останало и да се отпусне. Почука на вратата и след миг тя се отвори. Вместо да го поздрави с целувка, Скарлати се обърна и влезе обратно вътре. O’Pypk долови гнева й и се опита да проумее какво беше направил, че да я разстрои. Почти винаги закъсняваше, така че не можеше да е това. Последва я по коридора и влезе в кухнята.

— Лиз, добре ли си?

Без да му отвърне, тя разбърка ястието, което вреше на печката. Майкъл я хвана за раменете и я обърна към себе си. Видя сълзи в очите й и опита да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Какво има?

— И ме питаш? — извика Скарлати.

Майкъл само поклати глава.

— Ето какво не е наред, Майкъл. Ти си конгресмен и ако не си забелязал, в последно време се е появила група, която убива политици, а ти случайно знаеш кои са те. — Тя замълча, за да си поеме дъх. — Е, знаеш, че има хора, които искат да те убият, и въпреки това решаваш да вървиш точно по средата на Пенсилвания Авеню пред хилядно множество. Че го направи, направи го, но защо, дяволите да те вземат, не ми каза?

Лиз замълча и впери поглед в O’Pypk. Той срещна топлите й кафяви очи и си помисли: „Господи, точно сега изобщо нямам нужда от това!“ Единственото, което не му позволи да го каже, беше съзнанието, че тя е права.

— Седях на бюрото си в редакцията, когато някой дотърча и викна, че те показват по телевизията. После до съзнанието ми стигнаха разясненията на коментатора как никой друг не съпровождал шествието, защото ФБР считало, че е твърде опасно. Прекарах двайсет ужасни минути. Разбираш ли, Майкъл? През цялото време очаквах отнякъде да започне да се стреля! Разбираш ли?!

Лиз отчаяно се бореше да не заплаче. Не откъсваше поглед от него. O’Pypk се опита да се приближи, но тя го спря с протегната ръка.

— Не съм свършила! Седях там и се молех да не ти се случи нещо. В главата ми постоянно се мяркаха картини как на Басет му отнасят главата, как на теб ти отнасят главата… Мислех единствено за това, че ще те загубя!

Тя зарида. Майкъл отново опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Майкъл, аз наистина те обичам — каза. — Снощи твърдеше, че не искаш да ме загубиш. Как — според теб — се чувствам аз? Не ти ли мина през ума да вдигнеш телефона и да ми кажеш какво става? Днес помисли ли за мен поне веднъж — как се чувствам аз, докато се чудя дали някой няма да те застреля? Как щеше да се чувстваш, ако аз бях на твое място? Как ще се чувстваш, ако гледаш по телевизията всяка моя крачка и очакваш всеки момент да умра? Ето какво, Майкъл. Нашето съвместно бъдеще няма да го има и никоя от мечтите ни няма да се сбъдне. Никога няма да имаме възможността да създадем деца, да ги отгледаме… По дяволите, Майкъл, това е и моят живот!

O’Pypk прекоси стаята и я хвана за ръката. Тя опита да се измъкне отново, но той я задържа, придърпа я към гърдите си и прошепна в ухото й:

— Съжалявам. Трябваше да се обадя, но… нищо не ме застрашаваше.

— Как може да твърдиш подобно нещо! Последната седмица сезонът за лов на политици течеше с пълна сила. Те лесно биха могли…

Майкъл сложи пръст на устните й.

— Знам кои са, Лиз… Никога не биха направили нещо, което да ми навреди.

Слънцето отново бе изгряло и долу, на приземния етаж на Белия дом, един агент от Тайните служби отвори скрита врата за Стю Гарет. Началникът на президентския щаб влезе вътре и седна до друг агент от Тайните служби. Сложи си чифт слушалки, докато гледаше множеството монитори. Президентът Стивънс стоеше пред камината в Овалния кабинет в очакване на своя сутрешен гост. Миг по-късно вратата се отвори и в помещението влезе сенатор Олсън. Президентът се приближи и се ръкува с него.

— Добро утро, Ерик.

Президентът отведе Олсън до малка маса, наредена за закуска, и двамата седнаха. Сервитьорът постави пред сенатор Олсън купичка овесени ядки, покрити с карамелизирана захар, и грейпфрут, а за президента донесоха овесени ядки с обезмаслено мляко и чиния с плодове.

Сервитьорът сипа и на двамата по чаша кафе и излезе. Президентът попи със салфетка ъгълчетата на устата си и започна:

— Ерик, бих искал да знаеш, че оценявам жеста ти да дойдеш да ме видиш, особено в настоящата ситуация и при вялите работни взаимоотношения между нашите две партии.

Олсън кимна сдържано.

— Щастлив съм, че се съгласихте да се срещнете с мен, сър. Знам, че времената са тежки за вас.

— На никой от нас не му е лесно.

— Да, предполагам, че сте прав. Затова съм дошъл тази сутрин. Ситуацията, с която се сблъскваме, е по-важна от политическите пристрастия. — Олсън спря, сякаш се опитваше да намери най-подходящите думи. — Много съм загрижен за това, което може да се случи, ако определени членове на моята партия предложат да изпълним някои от исканията на тази група.

Президентът вдигна вежди.

— Като имам предвид философските убеждения на вашата партия и стреса, на който всички сме подложени, склонен съм да приема, че това би могло да се превърне във възможност, която аз не бих приветствал — призна той.

— Нито пък аз, сър.

Олсън сведе поглед, после вдигна очи към президента. Стивънс кимна и Олсън продължи:

— Миналия петък ние започнахме нова страница в историята на нашата страна, чието бъдеще крие много опасности. Мисълта, че една малка група може чрез насилие да определя политиката в тази държава, противоречи на демократичните принципи на нашето общество. Тези терористични действия не могат да бъдат толерирани, ако искаме да оставим на поколенията след нас цивилизована демократична страна. — Сенаторът замълча. След малко продължи: — Както казахте, напоследък взаимоотношенията между нашите две партии са доста обтегнати. До голяма степен това се дължи на неотдавнашната борба за вашия бюджет. Имам чувството, че трябва да преодолеем тези различия и заедно да търсим единна позиция. Има някои компромиси, които трябва да бъдат постигнати, но важното е, че ние дори и за миг не можем да си позволим мисълта да задоволим исканията на тези терористи.

Стивънс се облегна назад.

— Съгласен съм. Отстъпките са изключени. Такова е моето официално становище още от самото начало. Притеснява ме обаче фактът, че според вас някои членове на вашата партия може да възнамеряват да се възползват от тази ситуация за лични облаги и политически дивиденти. По какъв начин предлагате да действаме?

— Мисля, че трябва да се проведе среща на ръководителите на двете партии и да обсъдим какво да се промени във вашия бюджет, за да се постигне незабавната и единодушна подкрепа и на Белия дом, и на Сената.

Олсън опря лакти на масата и млъкна в очакване на реакция.

— Ерик, разполагах с достатъчно гласове да прокарам бюджета си още преди кризата. Не съм много сигурен дали изобщо трябва да го променям.

Олсън погледна президента право в очите.

— Сър, ако бюджетът ви бъде подложен на гласуване днес, Камарата на представителите ще го отхвърли. Козловски и Басет вече ги няма, а атентатите сериозно са изплашили останалите конгресмени. Говори се, че някои от тях възнамеряват да напуснат. Единственото, което ще осигури подкрепа на бюджета ви, е силна, единна позиция и от двете партии, а това означава, че трябва да бъдат постигнати някои споразумения. Не казвам, че се налагат драстични промени, а само, че ще са необходими някои отстъпки от ваша страна.

Президентът поклати одобрително глава. Предложението започваше да изглежда по-смислено. Двамата държавни мъже продължиха да обсъждат създаването на нов съюз. Няколко етажа по-долу колелцата в главата на Гарет се завъртяха. Това би могло да бъде идеалното решение, помисли си той. Да представиш единна позиция, с президента като обединяваща фигура за двете партии. Общността ще го приеме. Стивънс ще изглежда по-силен отвсякога. Рейтингът му ще се покачи и вторият му мандат ще бъде сигурен.

А това означаваше, че той, Гарет, би могъл да заема всякакъв пост — министър на външните работи, министър на отбраната — каквото си поиска.

Макмахън влезе в кабинета на директора Роуч десет минути след уговорената за седем и половина среща.

— Съжалявам, Браян, забавих се заради един спор, който се опитах да изясня, спор, за разрешението на който нямам нито времето, нито силите, нито необходимото политическо влияние.

Роуч имаше чувството, че каквото и да тревожеше Макмахън, скоро то щеше да се стовари и върху самия него.

— Какъв е проблемът, Скип?

— Работата е там, че никой, от президента до Нанс, от министъра на отбраната до оглавяващия Обединеното командване на въоръжените сили, никой, абсолютно никой не ни съдейства, за да ни бъде осигурен достъп до личните досиета на Специалните части.

— Защо?

— Накратко, Браян… тяхната работа е да не вярват на никого. Те си мислят, че ние ще влезем през главния вход на Пентагона с още стотина агенти и ще започнем да се ровим в техните свръхсекретни досиета. Каквито и да са основанията им, не ме е грижа. Трябва да започна да преглеждам тези лични данни, независимо дали висшите военни са параноици, или не. Ще се съобразявам с тях и ще се опитам да им причиня колкото може по-малко неудобства, но ни трябва осигурен достъп.

Роуч кимна.

— Още тази сутрин ще проуча въпроса и се надяваме, че следобед ще мога да ти дам отговор. Какво друго имаш за мен?

Макмахън подаде на шефа си две папки.

— Това са резултатите от балистичната експертиза и аутопсията на Басет. Получих ги късно снощи.

— Нещо неочаквано?

— Момчетата в лабораторията са абсолютно сигурни, че патронът е бил зареден с нитроглицерин.

Очите на началника се разшириха.

— Наистина ли?

А това означаваше, че той, Гарет, би могъл да заема всякакъв пост — министър на външните работи, министър на отбраната — каквото си поиска.

Макмахън влезе в кабинета на директора Роуч десет минути след уговорената за седем и половина среща.

— Съжалявам, Браян, забавих се заради един спор, който се опитах да изясня, спор, за разрешението на който нямам нито времето, нито силите, нито необходимото политическо влияние.

Роуч имаше чувството, че каквото и да тревожеше Макмахън, скоро то щеше да се стовари и върху самия него.

— Какъв е проблемът, Скип?

— Работата е там, че никой, от президента до Нанс, от министъра на отбраната до оглавяващия Обединеното командване на въоръжените сили, никой, абсолютно никой не ни съдейства, за да ни бъде осигурен достъп до личните досиета на Специалните части.

— Защо?

— Накратко, Браян… тяхната работа е да не вярват на никого. Те си мислят, че ние ще влезем през главния вход на Пентагона с още стотина агенти и ще започнем да се ровим в техните свръхсекретни досиета. Каквито и да са основанията им, не ме е грижа. Трябва да започна да преглеждам тези лични данни, независимо дали висшите военни са параноици, или не. Ще се съобразявам с тях и ще се опитам да им причиня колкото може по-малко неудобства, но ни трябва осигурен достъп.

Роуч кимна.

— Още тази сутрин ще проуча въпроса и се надяваме, че следобед ще мога да ти дам отговор. Какво друго имаш за мен?

Макмахън подаде на шефа си две папки.

— Това са резултатите от балистичната експертиза и аутопсията на Басет. Получих ги късно снощи.

— Нещо неочаквано?

— Момчетата в лабораторията са абсолютно сигурни, че патронът е бил зареден с нитроглицерин.

Очите на началника се разшириха.

— Наистина ли?

— Да, предполагам, че това е доста добър начин да си сигурен, че един-единствен изстрел ще свърши работа.

— Как може човек да се сдобие с патрон с нитроглицеринов връх?

— Точно това разследваме в момента. Накарах нашите балистици да говорят с хората от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие и те се опитват да съставят списък на онези, които се занимават с такива неща. Те очевидно са незаконни в САЩ, но момчетата в лабораторията смятат, че в чужбина може да има дребни производители, които изпълняват такива поръчки.

Роуч затвори доклада за балистичната експертиза и го постави върху купа папки за второ четене.

— Интересно. Може да решиш да се обърнеш към ЦРУ за съдействие. Те разполагат с много по-подробни сведения за тези неща в международен аспект от БАТО.

— Вече съм задвижил нещата. Това води до следващия ми въпрос. Бих искал да ангажирам за известно време д-р Айрини Кенеди от ЦРУ.

— Имаш предвид експерта на Стансфийлд по тероризъм? — Роуч си записа. — Щом приключим, ще се обадя на Стансфийлд. Мисля, че ще се уреди.

Беше почти обяд, когато Гарет напусна Овалния кабинет.

Сутринта бе продуктивна и с помощта на Олсън коалицията се оформяше по-бързо от очакваното.

Щом се озова сам в кабинета си, Гарет побърза да лапне цигара. След няколко минути и още една цигара се появи Майк Нанс, влезе и плътно затвори вратата след себе си. Видя усмивката на лицето на Гарет и попита:

— Нещо ново?

— Ще ти кажа след малко. За какво искаше да ме видиш?

— Снощи по телефона ми се обади един приятел, който твърди, че би искал да се срещне с нас и да обсъдим нашите възможности.

— И кой е този приятел?

— Артър — отвърна Нанс тихо.

За момент Гарет се замисли.

— Каза ли за какво се отнася?

— Той не обича да говори за тези неща по телефона. Само спомена, че би искал да се видим и ни покани още тази вечер в ранчото си.

Гарет поклати глава. Имаше желание да се срещне с Артър, но точно тази вечер беше невъзможно.

— Аз не мога, ти също. Довечера в осем президентът ще ни запознае на предварително четене с изявлението, изготвено съвместно със сенатор Олсън и някои водещи фигури от двете партии.

Гарет млъкна, за да установи дали новината ще предизвика някаква емоция у неговия невъзмутим приятел. Изражението на Нанс не се промени, което малко обезкуражи Гарет.

— Президентът ще съобщи, че тази седмица свиква разговор на високо равнище, който ще се проведе при закрити врата в Кемп Дейвид. Кани ръководствата на двете партии. Тази сутрин разговаряха със сенатор Олсън. Те ще подкрепят президента в демонстрация на единство срещу терористите и ще работят заедно за приемане на неговия бюджет.

— И какво искат в замяна?

— Някои промени в бюджета, но най-важното е, че след сделката ние ще придобием имидж на велики обединители. Рейтингът на Стивънс ще скочи неимоверно — разпери ръце Гарет.

— Доста трудно ще бъде да се удовлетворят претенциите на всички.

— Да, знам, няма да е лесно, но като се има предвид къде бяхме само преди едно денонощие, това е манна небесна. — Гарет се взря настойчиво в Нанс. — Не ми отнемай надеждата още, имам нужда от тези сили, за да избутам деня.

— Какво да кажа на нашия приятел?

Гарет обмисли отговора.

— Кажи му, че ще се опитаме да го уредим за събота вечер. Има малка възможност да успеем да се измъкнем от Кемп Дейвид.

Малко след един часа следобед Ан Монкър обяви пред медиите, че в осем вечерта президентът ще направи обръщение към нацията заедно с ръководителите на мнозинството и опозицията в Камарата на представителите и Сената. Вместо да проведат срещата в мрачния пресцентър на Белия дом, Хопкинсън беше убедил Гарет и президента да я свикат в богато украсената и тържествена Източна зала. Щяха да се изправят там, където само преди един ден бяха положени ковчезите на загиналите политици. Хопкинсън бе изтъкнал, че символиката няма да убегне на медиите, особено след като той лично бе ангажирал няколко репортери, които му дължаха услуги. Президентът щеше да бъде сравнен с митичната птица феникс, която възкръсва от огнените пепелища по-силна и по-чиста. Разчиташе се на явната аналогия, че президентът, въпреки трудностите и изпитанията, изстрадани през последната седмица, се възражда като ръководител на нацията — по-силен и по-добър.

Хопкинсън се подсмиваше мислено, обладан от трескавата възбуда, която неизменно пораждаше у него манипулирането на общественото мнение. Репортерите вече нетърпеливо очакваха обявяването на новата коалиция. Бяха раздадени копия от речта на президента и повечето от репортерите я четяха. Хопкинсън стоеше при страничния вход и точно в осем даде знак на режисьорите да влязат в ефир. Миг по-късно президентът се яви в залата, съпроводен от висшите членове на двете парламентарни партии. Той зае мястото си на подиума, а партийните ръководители се подредиха отзад, осигурявайки предварително планирания фон.

С вид на генерал, който се готви да влезе в битка, Стивънс започна речта си:

— Добър вечер, скъпи съотечественици. Последната седмица беше тежка за нашата държава. Нацията ни загуби някои от най-доблестните си ръководители. Сбогувахме се с четирима мъже, отдали всичко от себе си за своята страна… за нашата страна. Още веднъж ви моля да запазите спомена за тях и техните семейства и да ги споменавате в молитвите си.

Президентът спря и за момент и сведе глава.

Застанал отстрани, Хопкинсън се изживяваше повече като театрален режисьор, отколкото като шеф на „Връзки с обществеността“. Кимна одобрително, когато регистрира, че президентът не бе забравил предварително планирания жест — да сведе глава, сякаш в молитва. Стивънс бе репетирал речта девет пъти. Всеки път Хопкинсън най-щателно бе анализирал всеки жест и движение, докато не усети, че е постигнал желаното изпълнение.

Стивънс вдигна очи и се взря в аутокюто.

— В националната си история сме преживявали много тежки моменти. Оцелявали сме, защото ръководителите на нашата страна са притежавали смелостта да изоставят личните убеждения, да се обединят и да направят каквото е необходимо за Америка. Ето защо сме се събрали тук тази вечер. — Президентът се обърна и посочи групата зад себе си. — Хората, които стоят редом с мен тази вечер, представляват двете партии, подпомогнали създаването и израстването на Америка до велика страна. При нормални обстоятелства би било много трудно да приемем компромисно поведение за каквото и да е, но когато са заплашени самите устои на нашата демокрация, ние постигаме съгласие. Заедно сме, за да обявим, че изоставяме различията и ще вървим напред като съюз. Няма да отстъпим пред исканията на терористите. Оцеляването на демократичните принципи в тази държава е далеч по-важно от нашите лични убеждения. Утре следобед ще отлетя за Кемп Дейвид заедно с ръководителите на Камарата на представителите и Сената. Ще разгледаме моя бюджет и ще изработим програма за следващата година. Ние сме хората, избрани да управляват, и няма да допуснем да бъдем изнудвани от терористи.

Докато президентът говореше, русокосият атентатор, загледан в екрана, започна мислено да съставя списък на нещата, които трябваше да свърши преди изгрев-слънце. Стана от канапето и слезе в сутерена на жилищната кооперация. Спря пред своето помещение за багаж, за да се увери, че восъчният печат на долната панта на вратата е непокътнат. След като установи със задоволство, че никой не е влизал в килера му, той продължи напред и четири врати по-нататък спря пред чужд — собственост на възрастен господин от първия етаж. Отново провери восъчния печат на долната панта и се зае с ключалката.

Влезе в килера и заразмества кутиите, за да стигне до куфар от неръждаема стомана. Тежеше почти двайсет и пет килограма, но атентаторът без ни най-малко усилие го отнесе в своя апартамент. Остави го на пода в стаята си, отключи го и извади отвътре червено скиорско яке „Гортекс“, бейзболна шапка, чифт работни ботуши, дълга до раменете кестенява перука, чифт очила без диоптър, голяма видеокамера, малка червена кутия за инструменти и черна раница.

Мъжът сложи на дъното на раницата чифт маратонки, тъмносин клин, спортна блуза и тъмна бейзболна шапка без надписи. Прибра и останалата част от екипировката. Когато приключи, отскубна няколко косъма и ги постави до една книга на масичката. Огледа апартамента, запомни местоположението на всяка вещ, след което вдигна куфара и раницата. Заключи вратата, слезе в сутерена и върна куфара обратно в килера на стареца. Извади от джоба си черна свещ и я запали. Щом пламъкът разтопи малко восък около фитила, терористът се наведе и пусна една капка върху долната панта на вратата. Сетне се качи етаж по-горе, прекоси малкото фоайе и излезе на тротоара. Не беше пушач, но запали цигара. Всмукваше дълбоко цигарения дим, но без да го вдишва. Присвил очи, той методично изучаваше всеки прозорец на трите жилищни кооперации от другата страна на улицата. Търсеше нечия фигура, скрита в мрака зад някоя завеса, или втренчен в него черен фотообектив. Ако от ФБР го следяха, трябваше да са някъде там. Не допускаше, че са по петите му, но си напомни, че най-важното на дебненето е да се върши незабелязано.

След като приключи огледа на сградите, той хвърли фаса и тръгна по улицата. Вървя почти осем пресечки, като се обръщаше най-неочаквано, за да се увери, че никой не го следва. Когато се почувства в безопасност, свърна в една тясна уличка и се сви зад два контейнера за боклук. Бързо надяна перуката, шапката, червеното яке и очилата. Когато се появи на другия край на уличката, беше неузнаваем. Походката му беше по-широка и по-бавна, някак бандитска. Три пресечки по-нататък спря пред уличен телефон и набра някакви цифри. Телефонът иззвъня веднъж и той затвори, изчака трийсет секунди и набра номера отново. Този път изчака пет позвънявания. Две пресечки по-нататък седна зад волана на бежов „Форд Таурус“ и потегли.

Двамата мъже се подпираха на своите билярдни щеки и отпиваха от халбите светло пиво в задния салон на бара на Ал в Анаполис. И за двамата това не бе предпочитаният вкус, но пък им допадаше ниското съдържание на алкохол в него. По-едрият тъкмо подреждаше топките, когато клетъчният телефон на хълбока му звънна веднъж и спря. И двамата погледнаха часовниците си. Трийсет секунди по-късно преброиха още пет иззвънявания. Мъжете довършиха играта си и минаха на кафе. Нощта щеше да бъде дълга.

Тед Хопкинсън влезе наперено в Овалния кабинет. Един от помощниците му в момента сваляше грима от лицето на Стивънс.

— Сър, свършихте великолепна работа. Отдавна не съм виждал медиите толкова единодушни. Налапаха въдицата заедно с кукичката и поплавъка!

— Да, май наистина свърши работа…

Когато гримът бе свален напълно от лицето на президента, той закопча най-горното копче на ризата си и отново стегна възела на вратовръзката си. Хопкинсън откъсна поглед от телевизорите и отново се обърна към президента.

— Сър, убеден съм, че утре ще станем свидетели на огромен скок в рейтинга ви.

Появиха се Гарет и Нанс. Гарет потупа Хопкинсън по гърба и го поздрави за добре свършената работа. След това кимна многозначително към вратата и Хопкинсън дръпна помощника си и безмълвно се оттегли. Гарет се обърна към Стивънс и се ухили до уши.

— Добра работа, Джим.

— Благодаря.

— Не мога да повярвам как се подреждат нещата! Медиите клъвнаха! Ако успеем да прокараме бюджета, дори няма да се наложи да провеждаме кампания догодина.

Гарет едва сдържаше вълнението си. Мисълта толкова рано да си осигурят втори мандат му се струваше доста привлекателна. А още по-привлекателна бе перспективата да отпадне необходимостта по време на самата кампания в продължение на три месеца да кръстосва цялата страна. Разбира се, ще трябва да поработят малко, но не като последния път. И вместо през последния месец да минават по три щата на ден и да произнасят реч през два часа, биха могли да си отдъхнат и да проведат телевизионна кампания от Белия дом. „Толкова ще е хубаво да не се налага да излизаш навън и да се ръкуваш с всеки Том, Дик и Хари“ — мислеше си Гарет.

Нанс стоеше отстрани и наблюдаваше президента и Гарет. Остави ги за минута да си пофантазират за втория мандат и после се намеси:

— Не искам да ви развалям празника, но изборите са далече и дотогава могат да се случат много неща. Свършихте страхотна работа, като заздравихте тази коалиция за толкова кратко време, сър. Ако всичко се развива добре, има надежда да успеем. Но трябва да сме наясно, че този нов съюз може да се разпадне също толкова бързо, колкото беше създаден.

Нанс млъкна за момент, за да даде възможност на двамата да осмислят думите му.

— Днес „Ню Йорк Таймс“ публикува анкета, от която става ясно, че над трийсет и седем процента от запитаните лица мислят, че страната не е ощетена от загубата на Басет, Козловски, Фицджералд и Даунс. Добивам впечатлението, че обикновеният човек симпатизира на атентаторите. Както обикновено, на хората им е дошло до гуша от политика и ако не внимаваме, ще превърнем тези атентатори в юнака, победил многоглавата ламя. Не можем да не се съобразим с тяхната поява. Те няма да изчезнат просто така.

Нанс крачеше пред камината. Беше обхванал с шепа брадичката си и потупваше устни с показалец.

— Те ще нанасят своите удари отново и отново, докато ние или отстъпим, или ги хванем. По-добре да се надяваме, че ще допуснат грешка, защото, ако не го сторят, рано или късно този съюз ще се разпадне. Никой от тези хора няма куража да си заложи живота, ако стане по-опасно.

Атентаторът седеше в колата си от другата страна на улицата срещу местното студио на Ей Би Си. Не за първи път чакаше новинарския микробус да се върне от Белия дом, но сега щеше да бъде за последно. Точно след полунощ колата, пратена за репортаж от Белия дом, се върна и влезе в подземния паркинг. Атентаторът изчака още двайсет минути, след това излезе от колата си, като взе видеокамерата и раницата. Докато пресичаше улицата, крачеше с наведена глава, опрял камерата на дясното си рамо. Козирката на шапката и камерата скриваха лицето му. Влезе през главния вход и се размина с две жени — репортер и оператор, — които излизаха. И двете носеха червени скиорски якета „Гортекс“ със знака на Ей Би Си отляво на гърдите.

Все така с набедена глава атентаторът се запъти право към стълбите, които отвеждаха към подземния паркинг. Когато стигна долу, махна на охраната. Мъжът беше качил краката си на бюрото и гледаше телевизия. Разсеяно вдигна поглед и щом зърна червеното яке и камерата, отново се втренчи в телевизора. Атентаторът тръгна между колите и спря едва когато стигна до тази, която търсеше. Справи се с ключалката за по-малко от трийсет секунди. Спокойно отвори вратата, качи се и я затръшна след себе си. Вътре остави камерата, извади електрическа отвертка от раницата си и се захвана за работа. Откри нужните жички, свърза няколко и внимателно прикрепи импулсния приемо-предавател. Изпробва устройството няколко пъти и постави обратно капака на арматурното табло. Прибра инструментите си, излезе от микробуса и заключи вратата. Още веднъж мина край охраната на път за стълбите, закрил лицето си с козирката на шапката и камерата.

Вече навън, атентаторът седна зад волана на форда и подкара на запад по улица „Кей“ и търговската част на града. Беше почти един след полунощ и движението не беше натоварено. Няколко километра по-нататък зави по Уискънсин Авеню и се отправи на север. В Джорджтаун потокът от пешеходци беше малко по-голям. Близо километър и половина по-нататък свърна по отбивката за паркинга на Уискънсин и Трийсет и четвърта улица. Дори в този час половината паркинг беше зает. Точно това му трябваше. Ако наблизо минеше ченге, нямаше да обърне внимание на мъж, който седи сам на паркинга на денонощен супермаркет. Щеше да приеме, че чака жена си; ако го видеше паркирал сам в някоя странична улица, нещата щяха да стоят другояче.

Той спря колата на видно място и изви волана докрай. Свали перуката, шапката и очилата и ги прибра в голяма зелена торба за отпадъци. След това дойде ред на якето, камерата и малката кутия за инструменти. После бързо събу ботушите си, панталоните и бельото. Облече спортните гащета и долнището на анцуга. Махна памучната фланела и я замени с тъмна спортна блуза, обу износени маратонки и провери дали всичко е в торбата за отпадъци, в това число и раницата.

Измъкна се на заден, премина през паркинга и излезе отново на Уискънсин Авеню. Торбата с отпадъците можеше да изхвърли в някой контейнер при супермаркета, но клошарите щяха да я измъкнат, а те си имат приказка с ченгетата. Атентаторът беше избрал една малка административна сграда на около три километра, където събираха боклука в петък сутринта. Няколко минути по-късно той зави по уличката зад малката тухлена сграда и спря. Изскочи навън, повдигна капака на контейнера, премести няколко торби встрани и мушна своята вътре, като я покри с другите. Внимателно затвори капака, като внимаваше да не вдига никакъв шум, и се върна в колата. След секунди отново излезе на Уискънсин Авеню и пое на север.

Няколко минути по-късно вече криволичеше из „Потомакските скали“ — малък живописен квартал. На ъгъла на Потомак Авеню и Манинг Плейс Лейн паркира и слезе от колата, като внимателно затвори вратата след себе си. Температурата беше паднала до около пет градуса, сухите есенни листа шумоляха под стъпките му. Прогнозата беше за мъгла, но там, където се намираше той, високо на скалите над Потомак, от нея нямаше и помен. От другата страна на улицата имаше тревна площ, а зад нея — гъста горичка, която се спускаше по стръмен хълм към Потомакското шосе и оттам към Скалистия парк и река Потомак.

Мъжът пресече улицата и навлезе сред дърветата. Намери тясната пътека, която беше използвал и преди, и се спусна по стръмния, обрасъл с дървета склон на хълма. Спря малко преди пътя, огледа се за светлини на приближаващи се коли, притича през двулентовото шосе и се спусна в плитката клисура. Зае позиция зад едно голямо дърво сред храстите и погледна нагоре към Чейн Бридж, който свързваше окръг Колумбия с щата Вирджиния. Светлините от моста разпръскваха бледожълто сияние и се стапяха в мрака. Скалистият парк не представляваше типична за града паркова площ. Нямаше игрища за софтбол или футбол. Беше гъсто залесен, с няколко пътечки за бягане и няколко обширни блатисти местности.

Наближаваше два след полунощ, съучастниците му скоро щяха да пристигнат. Вниманието на мъжа бе привлечено от хрущене на чакъл под автомобилни гуми и той надзърна над ръба на долчинката. Един синьо-бял микробус на „Уошингтън Поуст“ спря наблизо и облечен в син работен комбинезон мъж слезе и отвори вратата на товарното отделение. Пресегна се, грабна два големи чувала от черен брезент, изтича към редицата дървета и ги остави на около четири метра от мястото, където чакаше русият атентатор. Новодошлият свирна отривисто три пъти и зачака отговор. Атентаторът направи същото, след което мъжът се отдалечи и се качи обратно в микробуса.

Русият вдигна двата големи чувала, преметна ремъците през врата си и ги понесе, като ги подпираше с хълбоците си. Прекоси горичката и мина под Чейн Бридж. Тук водата минаваше само под отдалечения западен край на моста. С приближаването към реката дърветата оредяваха. Докато стигне до средата на моста, мъглата се беше вдигнала до кръста му. Той пое на север, измина трийсетина метра и стигна до малко сечище. Остави на земята двата чувала и отвори единия. Мъглата и мракът затрудняваха изпълнението на задачата му, но той беше свикнал да работи при специфични условия. В единия чувал имаше малка сива радарна чиния, монтирана върху правоъгълна метална кутия, автомобилен акумулатор, няколко свързващи кабела и маскировъчна мрежа. Атентаторът свърза акумулатора с радара и провери захранването. След като установи, че устройството работи, той го покри с маскировъчната мрежа и отвори втория чувал, откъдето извади дълга около метър дъска. Върху нея бяха закрепени шест пластмасови тръби, около два сантиметра и половина в диаметър и половин метър дължина. Всяка беше боядисана в тъмнозелено и заредена с фосфорна сигнална ракета. Мъжът изтръгна няколко малки храста от земята и ги подреди около тръбите. Към основата на импровизираното пусково съоръжение прикрепи деветволтова батерия и малък импулсен приемо-предавател. Провери всичко за последен път, грабна празните чували и пое обратно към източния край на моста.