Крайни мерки

40.

Западното крило на ранчото на Майк Нанс в Мериленд бе обзаведено като в началото на века. Огромното помещение беше с размери дванайсет на шест метра. Стените и таванът бяха облицовани с ламперия от тъмен бук. Три ветрилообразни свода от месинг и дърво разделяха помещението на три приблизително равни части. Вдясно имаше отрупан с напитки бар, който изглеждаше, сякаш бе пренесен от Дивия Запад. В средата се извисяваше камина от камък, чиято полица бе увенчана с глава на бизон. В дъното бе сложена маса за билярд. Стените бяха украсени със скъпи картини с маслени бои — пейзажи от Запада и платна, изобразяващи войници от кавалерията в битка с индианци.

Собственикът на тази скъпа колекция така и не се научи да цени красотата и автентичността на помещението. Неговият принос в обзавеждането бе сведен до това, да напише чек на специалиста по вътрешен дизайн.

Майк Нанс стоеше пред бара с чаша скоч в ръка. Беше му третата за по-малко от час. Взираше се в отражението си в огледалото, което красеше стената зад бара. Бялата лепенка на носа му придаваше още по-ужасен вид на черните кръгове под очите му. Бавно вдигна ръка и внимателно махна напоената с кръв лепенка. Реши засега да не пипа двата оцветени в алено тампона памук в носа си.

Залязващото слънце блестеше в огромното огледало. Нанс загърби отражението на обезобразеното си лице и се отправи към френските прозорци, които гледаха на запад. Съветникът по националната сигурност прецени, че след час ще е тъмно. Отпи от скоча и отново се запита дали няма някакъв изход. Не беше готов да се отказва. Не се налагаше оставката му да се обявява преди пладне на следващия ден, а дотогава все още не всичко бе изгубено.

Нанс чу трескаво трополене по коридора и миг по-късно вратата рязко се отвори. В помещението влетя Стю Гарет, облечен в светлокафяв тренчкот. Два предни зъба липсваха на шефа на президентския щаб.

— Съжалявам, Майк — започна умолително той. — Не исках да говоря, но не виждах друг начин да се измъкнем.

Нанс не беше виждал Гарет, откакто бе изгубил съзнание след удара по-рано същия ден. Преди час Нанс се беше обадил на хлевоустия шеф на щаба и го бе повикал в ранчото си. Гарет продължи да дрънка, но Нанс не го слушаше. Щом се приближи достатъчно, ръката на Нанс описа широка дъга и здраво зашлеви през лицето Стю Гарет.

Гарет отстъпи и се хвана за лицето.

— Защо? — викна изумен.

Нанс усети как го залива вълна на доволство.

— Задето не си държиш езика зад зъбите — каза ухилен.

— Цялата тази работа изобщо не беше моя идея, Майк — не му остана длъжен Гарет. — Не мога да повярвам, че…

Нанс отново вдигна ръка. Гарет понечи да се защити.

— Аз съм единствената преграда между теб и гроба ти, Стю — рече Нанс, отпускайки ръка. — В случай че си забравил — Артър сключи договор с теб, преди да умре, и аз съм единственият, който може да го анулира.

— Защо тогава не го отмениш?

— Не е толкова просто, Стю. Пък и не съм сигурен, че искам.

— Как така? — паникьоса се Гарет.

— Ако си беше затварял устата, сега нямаше да сме в тази бъркотия — въздъхна Нанс.

— Ами гадната лента? — опули очи Гарет. — Нали разполагат с този шибан запис, където Артър признава всичко!

— Знаех си, че изобщо не трябваше да слушам Артър. — Нанс поклати глава. — Казах му, че нямаш достатъчно смелост за това.

— Държах се добре, докато онзи идиот O’Pypk не вкара в играта юмруците си.

— Ти започна да се пропукваш много преди той изобщо да се появи на сцената. — Нанс се обърна и погледна през прозореца. Замисли се за O’Pypk. — Питам се дали не знае повече, отколкото даде да се разбере.

— Какво искаш да кажеш?

— Помислих си, че може би си струва да си поговорим с младия конгресмен. — Нанс погледна покрай Гарет и известно време съзерцава собственото си отражение в огледалото зад бара. Пресегна се и внимателно докосна отеклия си морав нос. — Освен това е удоволствие бих се възползвал от възможността да му предложа малка отплата.

— Майк, ти луд ли си? Имаме шанс да се измъкнем от тази каша! Нека да приемем сделката и да намалим щетите.

Нанс се извърна рязко към Гарет.

— Трепал съм се цял живот, за да постигна това, което съм! — викна ядно. — Бих заложил на факта, че O’Pypk знае повече, отколкото твърди. Нямаме какво повече да губим, благодарение на теб! — Нанс се обърна и тръгна към вратата. — Чакай тук, Стю. Ще се върна след минута.

Пред вратата на кабинета си спря и натисна деветцифрения код на ключалката. Светлината се промени от червена в зелена и той завъртя топката. Щом влезе в стаята, вратата след него се затвори и автоматично се заключи.

Нанс мина зад бюрото си и включи компютъра. Влезе в личния си архив, като изписа паролата, плъзна мишката по имената на файловете и намери това, което търсеше. Щракна два пъти бутона и системата поиска друга парола. Нанс я въведе и миг по-късно вече се взираше в името, което му трябваше.

Пресегна се и отвори дясното чекмедже на бюрото. Вдигна слушалката на обезопасения телефон и набра номер. След няколко позвънявания прозвуча остър глас:

— Да?

— Джейрод, обажда се Майк. Трябваш ми за една дребна работа.

Настъпи малка пауза.

— Колко трудна?

Със спокоен глас Нанс отвърна:

— Никаква опасност за теб. Въпреки това е доста деликатна. Да речем… кръгло петдесет.

Майкъл O’Pypk спеше дълбоко. Събитията от последните три дни го бяха изтощили. След срещите по-рано през деня в Белия дом и Лангли Майкъл се появи за кратко на помена на сенатор Олсън и после се прибра вкъщи. Силите му стигнаха само колкото да изкачи стълбите до спалнята си, след което се строполи по очи на леглото и моментално заспа. Беше лежал в това положение, без да помръдне, почти пет часа.

Сега леко се размърда заради шум от чуждо присъствие в стаята. Беше сънувал нещо и отначало не можа да реши дали това е част от съня, или наистина в спалнята има някой. Направи усилие да се извърти, но ръцете му бяха приковани под тялото и неподвижни. Следващото, което почувства, бе допирът на нечия ръка. Отвори широко очи. Трябваше му един миг, за да фокусира погледа си и да различи тревожното лице на Лиз Скарлати, която се бе надвесила над него. O’Pypk се обърна на една страна и измъкна изпод себе си изтръпналите си ръце. Придърпа Лиз към себе си.

Скарлати се усмихна и го целуна по ухото.

— Звъня ти цял следобед. Къде изчезна?

O’Pypk разтърка очи и се прозя широко. После хвърли поглед към прозореца и попита:

— Колко е часът?

— Шест и десет.

— Уха. — O’Pypk се протегна, разкърши тяло и изръмжа: — Спал съм като за световно.

— Колко? — попита Скарлати, като прокарваше пръсти през гъстите му черни коси.

— Не знам. — O’Pypk притисна Лиз до себе си и я целуна. — Доста добре се чувствам, когато си до мен.

— Напоследък не те виждам често.

— Ще ни се наложи да поправим тази грешка. — Майкъл се извъртя и се озова върху Лиз.

Тя сключи ръце около широките му плещи, притисна го до себе си и го целуна.

— Това стомахът ти ли беше?

O’Pypk кимна.

— Какво си ял днес?

— Не съм сигурен. Беше доста напрегната сутрин.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Скъпа, мисля, че няма да ми повярваш.

— Разбра ли кой стои зад смъртта на Ерик? — предпазливо попита Лиз.

— Да.

— И кой?

— Не съм убеден, че искаш да знаеш.

Лиз го бутна встрани и седна в леглото.

— Искам.

Майкъл се отпусна по гръб и впери поглед в нея. На лицето й бе изписано сериозно и упорито изражение.

— Скъпа, тази гадост наистина е доста сериозна. Мисля, че за теб е по-добре да не знаеш нищо.

Лиз го мушна в гърдите.

— Помниш ли как онзи ден ми каза, че ако по някакъв начин разглася, че зад четирите убийства стои Скот Коулман, ти си щял завинаги да излезеш от живота ми?

Майкъл кимна утвърдително.

— Е, не мога да живея до края на дните си с тази страшна тайна между нас. Ако не се довериш на думата ми, че ще запазя тайната ти, тогава може би аз ще реша да изляза от твоя живот.

Репликата й го жегна.

— Не че ти нямам доверие… Информацията може да се окаже твърде опасна.

— Аз съм голямо момиче — каза Лиз покровителствено. — Ако не ми се доверяваш достатъчно, ще имаме проблеми. — И се взря настоятелно в него.

Майкъл се колебаеше. Беше изтощен, писнало му бе от цялата бъркотия и искаше всичко да приключи. Разтърка очи за момент и седна в леглото.

— Добре. Ето какво се случи.

И й разказа събитията от последното денонощие. Отново пропусна връзката на Шеймъс с Коулман и не спомена как бяха разбрали за Артър. Освен това й спести информацията как бе нокаутирал Стю Гарет и Майк Нанс.

Когато Майкъл приключи със своята редактирана версия на историята, последва кратко мълчание, докато Лиз събере мислите си. Въпросът, който зададе, попадна съвсем близо до целта.

— Кой уби Артър?

— Скот.

— Смяташ ли, че президентът е бил замесен?

— Не съм убеден. Стансфийлд смята, че не е, но ще проучи въпроса.

Лиз прехапа устна.

— Не мога да повярвам, че ФБР се съгласява с всичко това.

— Нямат друг шанс. Ако обществеността узнае, че Нанс и Гарет са били замесени в това… — Майкъл поклати глава.

Скарлати не отговори. Той обгърна лицето й е длани и каза:

— Не си го и помисляй, Лиз. Тази история никога няма да стане обществено достояние.

Тя дръпна ръцете му.

— Не е правилно, Майкъл. Хората заслужават да знаят истината. Недопустимо е ЦРУ и ФБР зад гърба ни да съзаклятничат и да прикриват убийства, извършени от висши съветници на президента.

— Ако тази история излезе наяве — Майкъл вдигна пръст, — първо, ние ще се злепоставим пред международната общественост. И, второ, ЦРУ ще бъде закрито завинаги…

— Това може и да не е толкова лошо.

O’Pypk поклати глава.

— ЦРУ принася повече полза за страната ни, отколкото можеш да си представиш. За тях чуваме единствено когато се провалят. Но успехите им далеч надхвърлят пораженията. И не се изчерпват с това — да свикат пресконференция и да обявят, че са вербували някой от генералите на Саддам Хюсеин да шпионира за нас.

— Не ми харесва цялата тази секретност. Хората имат право да знаят!

— Дори ако това заплашва да съсипе страната ни? — тихо изрече Майкъл.

За момент Лиз се поколеба какво да отговори.

— Вече ти дадох дума. Цялата тази бъркотия може и да не ми харесва, но съм щастлива, че свърши и ти си жив.

— Благодаря ти.

Стомахът на Майкъл отново се обади.

— Мисля, че някой е доста гладен — усмихна се Лиз. — Какво ще кажеш да приготвя една хубава и спокойна вечеря за двама и после да прекараме остатъка от нощта в леглото?

Майкъл се усмихна.

— А на мен какво ми се пада?

— Ще видиш — засмя се Лиз. Слезе на долния етаж и откачи каишката на Дюк. Още щом чу познатото подрънкване, жълтият лабрадор изскочи въодушевен и миг по-късно двамата вече бяха на път за близкия супермаркет.

Стансфийлд огледа присъстващите и мислено отбеляза колко са изморени. Роуч седеше с увиснали рамене и брадичка, забита в гърдите, очите му бяха зачервени. Скип Макмахън се прозяваше, Айрини Кенеди сваляше очилата си, за да разтрие очи. Денят се оказа дълъг, а и предишната нощ никой не бе спал достатъчно.

— Скип — започна Стансфийлд, — съжалявам, че ти натрапих тази ситуация, но друга възможност няма. Ако прекратим разследването, твърде много хора ще искат да знаят защо.

Макмахън поклати глава.

— Това е разхищение на работна сила. Над двеста мои агенти работят по тези убийства, а биха могли да бъдат използвани за други случаи, които могат да стигнат до съда.

— Не е разхищение — отбеляза Стансфийлд помирително. — Много е важно да установим кои са убийците, дори и да не можем да ги осъдим.

— Ще ви предоставя информация, но не искам това разследване да се превърне в двегодишно мероприятие, с което стотици агенти да си губят времето.

— Съгласен съм с теб, Скип — обади се Роуч, — но няма друг начин. Важно е да установим кои са терористите и трябва да продължим разследването, защото в противен случай медиите ще пощуреят. Когато му дойде времето, ще те отзова и ще те пратя да отговаряш за нещо друго.

Макмахън кимна.

— Знам, че нямаме друг избор, но онова, с което не мога да се примиря, е, че Нанс и Гарет ще се измъкнат толкова леко. Господи, само ако можех да ги спипам! — Лицето на агента се сгърчи от гняв.

Стансфийлд се усмихна и стана. През тези няколко седмици бе опознал Макмахън и искреността му му харесваше. Потупа го по рамото.

— Не бих се притеснявал твърде много, Скип. Измъкнат ли се, аз съм убеден, че нашите мистериозни убийци ще им се обадят. Денят бе твърде дълъг. Хайде да поспим, утре сутринта ще поговорим пак.

Всички станаха. Стансфийлд ги изпрати до вратата, а Кенеди помоли да изчака минута. Докато пъхаше в чантата си някакви папки, той попита:

— Айрини, какво е твоето мнение за конгресмен О’Рурк?

— Какво имате предвид?

— Смяташ ли, че знае повече, отколкото ни казва?

Айрини присви устни.

— Допускам, че е възможно.

Стансфийлд се обърна и прибра в сейфа една папка.

— Мисля, че трябва да го проверим, но предпазливо. Не е човек, който можем да си позволим да засегнем, но въпреки това според мен трябва да видим дали има някаква връзка с тези терористи.

— Ще се заема лично — каза Кенеди.