Крайни мерки

23.

Майкъл и Шеймъс влязоха в луксозния ресторант. Изглеждаха безупречно в своите тъмни вълнени костюми.

— Имате ли резервация? — посрещна ги оберкелнерът.

— Да, мисля, че е на името на Олсън.

Оберкелнерът се вгледа в книгата за резервации и плесна с ръце.

— О, вие сигурно сте конгресмен O’Pypk. А вие вероятно сте баща му.

— Не, аз съм дядо му.

— Секретарката на сенатор Олсън поръча отделна маса. — Той измъкна три менюта изпод плота. — Моля, последвайте ме.

Беше дванайсет без четвърт и ресторантът бе почти празен. Сервитьори се щураха напред-назад, подготвяйки масите за голямата обедна навалица. Оберкелнерът ги отведе до кръгла маса в отдалечения край. Отстъпи встрани и отмести стола на по-възрастния от двамата О’Рурк. Той седна и оберкелнерът бутна стола навътре.

— Какъв е резултатът от срещата на високо равнище за бюджета, която проведоха в Кемп Дейвид? — започна Шеймъс.

— В сутрешните новини съобщиха, че са отрязали сто милиарда долара от бюджета на Стивънс.

— Виждам, че не вярваш наистина да са го направили.

— Съобщиха го като слух. Това означава, че или никой не знае какво всъщност се е случило, или са го пуснали, за да опипат почвата.

— Каква е истината според теб?

— Не съм сигурен.

Майкъл погледна към входа. Сенатор Олсън току-що бе влязъл в ресторанта с охраната си.

— Съвсем скоро ще разберем. Ерик дойде.

Сенатор Олсън и четирима мъже със строг вид минаха през залата, водени от оберкелнера. Майкъл и Шеймъс се изправиха, за да посрещнат приятеля си. Олсън се промъкна между двама телохранители и оберкелнера, протегнал ръка към по-възрастния от двамата O’Pypk.

— Шеймъс, не знаех, че си в града. Кога пристигна?

— В петък сутринта.

Олсън се ръкува с него, после подаде ръка и на Майкъл. Оберкелнерът настани четиримата агенти от Тайните служби на съседната маса. След като се настани, Олсън каза намръщено:

— Като знам как презираш Вашингтон, предполагам, че някаква доста важна причина те е довела тук.

Забележката беше посрещната с лека усмивка.

— Да, има някои неща, за които трябва да се погрижа, а и си търсех извинение, за да видя Майкъл и Тим.

— Във фабриката всичко наред ли е?

Дърводобивната компания О’Рурк беше най-големият работодател в Гранд Рапидс и затова бе от политически интерес за Олсън.

— Фабриката е в добро състояние, въпреки че твоите приятели от Управлението за опазване на околната среда, Министерството на търговията и Министерството на природните богатства постоянно се бъркат в работата ми.

Келнерът се приближи до масата и ги поздрави. Олсън се почувства благодарен за това отвличане на вниманието. Той уважаваше Шеймъс, но невинаги се чувстваше удобно с неговата склонност за пряко противопоставяне. Напоследък беше забелязал, че Майкъл, както преди това баща му, беше наследил тази типично ирландска черта на характера.

Ерик и Шеймъс поръчаха чай с лед, а Майкъл — кола. Олсън им съобщи, че Обединената комисия по разузнаването се събира отново в един часа и ако не възразяват, той би искал да поръчат обяда, докато келнерът е тук. Двамата О’Рурк се съгласиха. Веднага щом келнерът се оттегли, Шеймъс каза:

— Ерик, разбрах, че си участвал в срещата на високо равнище за бюджета в Кемп Дейвид тази седмица.

Олсън сведе поглед и бръсна с ръка бялата покривка, сякаш я почистваше от трохи. После вдигна очи, в които се четеше неудобство.

— Да, бях там.

— Как мина?

— Предпочитам да не говоря за това.

Олсън вдигна рамене.

— Президентът ни предупреди да се въздържаме от коментари по подробностите — обясни той.

— По сутрешните новини съобщиха, че сте отрязали сто милиарда долара от бюджета. Вярно ли е това? — попита Майкъл.

— Не звучиш така, сякаш си убеден — забеляза Олсън.

— Не мисля, че е възможно двете партии да се съберат и за два дни да орежат сто милиарда долара.

— Изумително е на какво са способни хората, когато са притиснати в ъгъла.

По лицето на Олсън се четеше отвращение.

— Ерик, какво се случи там? — попита Шеймъс.

— Обещах на президента, че няма да говоря за това.

Майкъл се наведе към Олсън и го погледна в очите.

— Ерик, ако мислиш, че не можеш да ни се довериш, значи този град наистина ти е изпил ума.

Олсън се замисли за близкото приятелство между двете семейства. Бащата на Майкъл беше най-близкият му човек. О’Рурк бяха най-честните хора, които познаваше.

— Ще ви разкажа какво се случи, но трябва да ми обещаете, че няма да казвате на никого.

Шеймъс и Майкъл кимнаха утвърдително.

На никого! Особено на Лиз, Майкъл.

— Имаш думата ми.

Без да бърза, Олсън изложи събитията от изминалата седмица. Майкъл и Шеймъс слушаха внимателно и мълчаха. Пет минути след като Олсън беше започнал, сервираха обяда. Блюдата бяха избутани встрани, а Олсън продължаваше да разказва за плана на президента и Гарет да подведат обществеността. Олсън още повече се оживи, когато обясняваше в подробности как всъщност те щяха да похарчат повече пари, а посредством счетоводни еквилибристики да излезе, че съкращават бюджета. Когато приключи, той се облегна назад в стола си и отпи голяма глътка вода.

— Тези копелета до един заслужават да умрат! — възкликна Шеймъс.

— Не го мислиш сериозно, нали? — задави се Олсън.

— Грешиш — дяволски съм сериозен.

Олсън погледна Майкъл, но той не каза нищо.

— Шеймъс, не мислиш ли, че това твърдение звучи малко жестоко в светлината на последните събития?

— Тези корумпирани копелета заслужават да умрат — повтори Шеймъс. — Те разрушиха тази държава!

— Не те ли плаши фактът, че някаква терористична група заплашва устоите на демокрацията?

— За едни терористът е само терорист, но за други е борец за свобода, и то точно за тази демокрация, която ти спомена.

— Това от ИРА ли си го научил?

Съжали за казаното още преди да е свършил.

Шеймъс се вкамени, погледът му прониза Олсън, ръцете му се свиха в юмруци.

— Ще се престоря, че не съм го чул.

В годините след Втората световна война Шеймъс О’Рурк бе ангажиран финансово с Ирландската републиканска армия. Шеймъс беше роден в Ирландия и още съвсем млад се беше преместил в Съединените щати с родителите си. Той силно вярваше в ирландското право на самоуправление и считаше, че няма разлика между завладяването на Ирландия от Великобритания и покоряването на Индия или на която и да е от останалите колонии. Поддържаше ИРА, докато не започнаха да поставят бомби и да избиват невинни хора. Това беше прекалено за него. Да се бориш за независимост като дисциплиниран войник, беше едно, да действаш като главорез — съвсем друго.

Олсън наруши мълчанието:

— Нали не мислиш сериозно, че това, което тези… атентатори са извършили, е справедливо?

— Не само че го считам за справедливо, но мисля, че е и необходимо.

— Не мога да повярвам на ушите си! Искам да кажа, зная, че мразиш политиците, Шеймъс, но не е възможно да си убеден, че тези хора заслужават да умрат.

— Убеден съм.

— Напълно ли си изгубил вяра в демокрацията, в способността на хората да предизвикват промени чрез гласуване?

— Системата е станала прекалено сложна и корумпирана. Всеки кандидат лъже, за да бъде избран, а сетне продава душата си на разни групировки, които му отпускат пари, за да провежда предизборната си кампания. Двупартийната система е направила промяната невъзможна. Никой не желае да се занимава с истинските проблеми и да прави това, което е редно.

— Признавам, че може да бъде и по-добре, но ние все пак разполагаме с най-добрата управленска и политическа система в света.

Шеймъс се изсмя.

— Това е спорно, но дори и да си прав, няма да е за дълго.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж цифрите, Ерик. Ние фалираме, и морално, и финансово. Нуждаем се от драстични промени!

— Насилието ли е начинът да се предизвикат тези промени?

Шеймъс потърка брадичката си.

— Може би.

Олсън поклати неодобрително глава.

— Насилието не е решение. — Сенаторът се загледа през прозореца, сякаш Шеймъс не заслужаваше да бъде удостоен с поглед. — Насилието никога не е било решение.

Лицето на Шеймъс почервеня. Той удари с юмрук по масата. Сребърните прибори, чиниите и чашите подскочиха, а агентите от съседната маса рязко извърнаха глави.

— Ерик — започна сухо Шеймъс, — нямам нищо против спора, но никога повече не ми пробутвай подобни глупости! Аз не съм някой от наивните ти студенти в колежа, не съм и някакъв дребен политически активист-подлизурко. Виждал съм да убиват хора и аз самият съм убивал хора в служба на нашата страна. Твоите идеалистически философски теории може и да са на място в Конгреса, но в реалния свят не вършат никаква работа. Насилието е факт от живота. Има хора, които са склонни да го използват, за да получат каквото искат, и за да бъдат спрени, срещу тях трябва да се използва насилие!

Олсън не беше свикнал да му държат такъв тон. Беше забравил, че Шеймъс O’Pypk не е човек, който може да бъде убеден с лозунги.

— Извинявай, Шеймъс — въздъхна той, — последните няколко седмици бяха много тежки за мен и не се чувствам особено добре.

Шеймъс кимна.

— Цялата тази история ме съсипва — произнесе Олсън.

Майкъл постави ръка върху рамото на сенатора.

— Ерик, добре ли си?

— Физически — да… психически — не съм сигурен. — Ръцете му се отпуснаха безсилни в скута. — Прав си за дълга. От години все това ми повтаряш и някъде дълбоко в себе си винаги съм знаел, че си прав. Просто си въобразявах, че когато нещата се влошат, двете партии ще изоставят различията помежду си и ще направят каквото е необходимо. Е, сгреших. Ето ни сега в разгара на най-голямата мирновременна криза от Голямата депресия насам… И какво правим? Изработваме някакви фалшиви сметки, предназначени да подведат американския народ и тези проклети атентатори! — Олсън вдигна ръка. — И за всичко са виновни президентът и оня глупак Стю Гарет! Точно когато наистина се нуждаем от ръководители, не разполагаме с нито един! Можете ли да си представите — тези двама егоцентрични идиоти обикалят и правят анкети за проверка на общественото мнение!

Майкъл кимна.

— О, аз мога да си го представя. Те мислят само за едно, Ерик — как да спечелят изборите догодина.

— Абсолютно си прав. Гади ми се, като си го помисля.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита Шеймъс.

— Ще дам на президента една седмица да състави нов бюджет с някои действителни ограничения в него и ако го направи, ще подпиша.

— Какво ще правиш, ако той го изпрати в настоящия му вид в Конгреса? — попита Майкъл.

— Ще го разоблича такъв, какъвто е — фалшификация.

Майкъл усети как го изпълва увереност. Щом Ерик се бе заел с това, президентът щеше да бъде принуден да предприеме действителни съкращения.

Старият сенатор погледна часовника си и каза:

— Проклятие! Срещата на комисията започва след пет минути.

Олсън се огледа за сервитьора, посегна да извади портфейла си, но Шеймъс го спря с жест.

— Не се притеснявай, Ерик. След това, което току-що ми каза, ще бъда повече от щастлив да се погрижа за сметката.

Олсън се усмихна и потупа Шеймъс по гърба.

— Ти си непоносим, Шеймъс, но аз те обичам. Допринасяш за разговора по един неповторим и доста ободряващ начин. Тук бихме могли да използваме още няколко такива като тебе просто за да ни държат в напрежение.

Майкъл стисна ръката на Олсън:

— Ако се нуждаеш от нещо, обади ми се.

Олсън кимна и си тръгна. Майкъл и Шеймъс го проследиха с поглед. Шеймъс плати сметката.

Когато излязоха на тротоара, слънцето плахо се показваше иззад облаците. Майкъл беше разказал на Шеймъс за срещата си със Скот Коулман. Единственото, което Шеймъс каза в отговор, беше: „Не му се пречкай. Ако той стои зад това, всички ние трябва да сме му благодарни.“

Майкъл помисли, че дядо му малко прекалява, но временно се съгласи, че най-добре ще е да се даде възможност на Коулман да действа. Ако Коулман наистина стоеше зад атентатите, в което за момента Майкъл малко се съмняваше, то неговото инсценирано ракетно нападение на президентския хеликоптер беше изключително добър ход. Той беше изпратил ясно послание, че никой не може да му се изплъзне. Ако сега Ерик успееше да упражни достатъчен политически натиск върху Белия дом, всичко щеше да си дойде на мястото.

Те спряха на първото кръстовище и докато чакаха да светне зелено, Майкъл се обърна и видя лимузината на сенатора Олсън да излиза от подземния паркинг малко по-надолу по улицата. Голямата черна кола зави към тях, а мощният й двигател ръмжеше. Вниманието на Майкъл беше привлечено от мотоциклетен рев. Лъскавият черен мотор се отдели от потока коли и се понесе към тях. И шофьорът, и пътникът носеха тъмни каски и черни кожени панталони и якета.

Лимузината спря на червено. Черният мотоциклет се стрелна между редиците коли, спрели на светофара, и продължи напред. Приближи лимузината на сенатора и човекът, който се возеше отзад, се протегна и хвърли тъмна чанта на покрива й. Моторът продължи напред, направи остър десен завой и се включи в потока коли.

Майкъл инстинктивно се обърна, за да предпази Шеймъс. Звукът беше оглушителен. Покривът на лимузината беше разкъсан, тъмните прозорци изригнаха навън, тласкани от ярки оранжеви и червени пламъци. Взривът разтърси целия квартал и яростно запрати двамата O’Pypk и другите пешеходци на земята.