Крайни мерки

4.

Президентът и неговият екип стояха във фоайето на прес залата в Белия дом и ясно чуваха как Ан Монкър обяснява на журналистите, че президентът ще бъде твърде зает следобед и едва ли ще може да отговори на всички въпроси.

Президентът Стивънс беше нервен. Бяха изминали близо четири месеца от последната му пресконференция. Меденият месец с вестникарите приключи в средата на втората година от мандата му. През първата година и половина го считаха за изряден. Медиите го бяха подкрепили на изборите, а той охотно даваше информация. Но безоблачната любов свърши, когато някои репортери изведнъж се сетиха, че работата им е да отразяват фактите и да информират обществото. Бяха разкрити няколко потенциални скандала, но преди да се развихрят, Стю Гарет се намесваше и потушаваше пожара. Унищожаваха се документи, подкупваха се хора, за да мълчат или да лъжат, и всичко съвсем тенденциозно се отричаше или отхвърляше като заговор на опозицията, целящ да опетни репутацията на президента. Тогава Гарет наложи нова медийна стратегия: давай си вид на засегнат, предаден и се дръж на разстояние. Президентът прие плана на шефа на своя щаб и новата стратегия се оказа успешна, макар и не напълно. Старата гвардия от пресцентъра бе твърде отдавна в занаята, за да бъде измамена от фалшивата изолация на президента. След като Стивънс избягваше медиите, това не означаваше, че чувствата му са наранени. Причината бе, че иска да скрие нещо.

Гарет беше дръпнал президента встрани и му напомняше от кои репортери трябва да се пази, когато започнат да му задават въпроси.

— Джим, не забравяй — не повече от четири въпроса. И в никакъв случай не отговаряй на Рей Холц от „Поуст“ и Шърли Томас от „Таймс“.

Президентът кимна. Гарет го сграбчи за рамото и го поведе към сцената.

— Ще бъда там, ако някой те притисне, и не забравяй — само четири въпроса! Ако започнат да недоволстват заради ограниченото време, се усмихни и кажи, че съжаляваш, но програмата ти е претоварена.

— Спокойно, Стю, правил съм го и друг път.

Ан Монкър още не беше свършила обръщението си към присъстващите, когато забеляза как репортерите насочват погледи вдясно от нея. Тя се извърна и видя президента, застанал при малката врата. Той слезе по двете стъпала и тръгна към подиума с протегната дясна ръка. Здрависаха се и Монкър се отправи към Стю Гарет и Марк Диксън, застанали отстрани.

Докато президентът подреждаше бележките си, фотографите се спуснаха да правят снимки. След като изчака малко, той се изкашля, вдигна поглед и с лека усмивка поздрави присъстващите в пресцентъра.

— Добър ден.

Репортерите отвърнаха учтиво и усмивката на президента стана ослепителна. Като повечето политици Стивънс знаеше как да въздейства на тълпата и най-успешното му оръжие бе непринудената усмивка. Онова, което повечето хора в залата не знаеха, бе, че тази усмивка е старателно отработена. Много малко неща в тази администрация ставаха случайно. Стю Гарет се беше погрижил за това.

Усмивката постигна желания ефект — повечето от седящите в галерията се усмихнаха в отговор. Президентът положи тънките си, добре поддържани ръце на ръбовете на катедрата и започна:

— Свиках тази пресконференция, за да обявя победа за американския народ. През изминалата седмица настоящата администрация се сражаваше с предубедени политици, дезинформация, стагнация и дефицит от трийсет и два гласа, за да се осигури приемането на бюджета ми 8 Камарата на представителите. Днес по обяд ние получихме 220 гласа, достатъчни за минимална победа. Би било пропуск да не използвам тази възможност да благодаря на многоуважавания председател на Камарата на представителите, господин Томас Басет, за тежката работа, която свърши, за да осигури приемането на този бюджет. Неговите усилия ще ни помогнат да направим още една стъпка към връщането на тази страна на пътя на устремното икономическо възстановяване. — Президентът сведе поглед към часовника си и отново вдигна очи към репортерите. — Съжалявам, че днес съм толкова лаконичен, но програмата ми е твърде наситена и вече закъснявам. Разполагам с две-три минути, за да отговоря на няколко кратки въпроса.

Моментално във въздуха се изстреляха ръце и десетина репортери един през друг закрещяха въпросите си.

Президентът се обърна надясно и потърси познатото лице на Джим Лестър, кореспондента на Ей Би Си за Белия дом. Лестър седеше на ръба на стола си с вдигната дясна ръка и послушно изчакваше да бъде призован. Стивънс посочи към него и извика името му. Когато Лестър се надигна от мястото си, останалите репортери млъкнаха.

— Сър, тази сутрин бе съобщено, че сте осигурили приблизително 210 гласа. Как успяхте да си набавите така бързо останалите десет и някои от тях идват ли от конгресмени, които преди това са били твърдо решени да гласуват против вашия бюджет?

— Сдобихме се с тези гласове толкова бързо, защото има много хора на Хълма, които знаят — независимо от това, какво твърди опозицията, — че този е добрият бюджет. Много хора се нуждаят от облекчението, което ще им предостави той, и имаше няколко конгресмени, които, след като го анализираха по-задълбочено, си дадоха сметка, че няма да е почтено да гласуват против.

Президентът кимна към Лестър и ръцете незабавно се озоваха във въздуха. Той спря поглед на друго приятелско лице и посочи Лайза Уилямсън от Асошиейтед прес.

— Господин президент, безпокоите ли се, че с такава минимална победа в Белия дом вашият бюджет ще срещне още по-големи трудности при прокарването му в Сената, където опозицията държи много по-голям процент места?

Очакваха такъв въпрос. Стивънс бе подготвен.

— Не се притеснявам от това — започна веднага. — Американският народ желае този бюджет и нашите сенатори го знаят. Те ще направят необходимото и ще приемат бюджета.

Вдигнаха се още ръце и този път президентът потърси Мик Търнър от Си Ен Ен.

— Господин президент, успешното прокарване на този бюджет в Камарата на представителите изведе ли ни на по-добра позиция в търговските преговори с японците следващия месец?

— Знаете, че японците отказаха тези разговори, когато бяха в по-добро положение отсега. В това има известна ирония, ако човек се замисли над факта, че през последните петнайсет години те поддържат непрестанно нарастващ търговски излишък по отношение на нас. Търговският дефицит, който имаме с тях, се отразява неблагоприятно на пазара на труда у нас. Ние произвеждаме висококачествена продукция, а японците отказват да отворят пазарите си и това ни струва работни места тук, в Америка. Няма съмнение, че прокарването на моя бюджет ще бъде сигнал за японците, че ние сме готови да продължим една тенденция, която предишната администрация остави да излезе извън контрол.

Президентът отново погледна часовника си.

— Разполагам с време само за един въпрос.

Докато говореше, огледа цялата аудитория. Забеляза изумителна брюнетка, която седеше в сектора, обикновено запазен за представителите на чуждестранните медии. Стивънс реши, че тъй като гласоподавателите в момента не проявяват интерес към външните работи, би могъл да се спре на нея, без това да крие някакъв риск за него, и посочи към дъното на помещението. — Младата дама на последния ред.

Очакваше да чуе чужд акцент и беше шокиран, когато тя заговори на безупречен английски:

— Лиз Скарлати, „Уошингтън Рийдър“. Конгресмен Майкъл О’Рурк от Минесота е заявил, че макар бюджетът ви да е… цитирам: „натъпкан с повече сланина от наденица на Джими Дийн“, той все пак би гласувал за вас, ако закриете Агенцията за електрификация на селскостопанските райони, която струва на американския данъкоплатец от 500 до 700 милиона долара годишно. Тази агенция е основана през 1935 година с единствената цел да електрифицира селскостопанските райони на Америка. Въпросът ми е следният: Господин президент, зная, че ръководителите на страната са ни много ангажирани, но случайно вие или някой друг във Вашингтон да е забелязал, че въпросните райони са се сдобили с електричество преди повече от двайсет години? И сега, след като вече сте уведомен, какво възнамерявате да направите, за да спрете това разхищение? — завърши остро Скарлати.

Няколко репортери се изсмяха.

— Вижте, госпожице Скарлати — започна Стивънс, — преди всичко този бюджет е един от най-„тънките“, които някой президент през последните двайсет години е пращал на Хълма. И, второ, опитвам се да закрия агенцията още откакто встъпих в длъжност…

Преди да довърши, свирепата брюнетка викна:

— Господин президент, не смятате ли, че е твърде груба реалността, според която бюджетът ви прогнозира 100 милиарда долара дефицит, а в същото време вие продължавате да финансирате безсмислени и институции?

Стю Гарет видя, че президентът изпада в неловко положение, пристъпи напред и го докосна по лакътя. Стивънс се обърна и Гарет му посочи часовника си.

— Приятели, закъснявам — каза меко Стивънс. — Нека завърша по въпроса на младата дама, а след това да приключим. Тази администрация е особено загрижена да установи и да премахне разхищенията. Вицепрезидентът оглавява контактна група, която в момента енергично търси начини за постигане на тези цели. Това е приоритет на моята администрация. Благодаря ви за времето, което ми отделихте. Приятен ден.

Докато Стивънс напускаше сцената, репортерите продължаваха да го засипват с въпроси. Вече зад кулисите, Гарет го сграбчи за ръката и го дръпна към себе си:

— За какъв дявол посочи човек, когото не познаваш, Джим? Тя седеше в сектора на чуждестранния печат — въздъхна президентът. — Избрах я, защото си мислех, че ще ми зададе въпрос за външната политика. Успокой се, Стю, справих се добре.

Гарет се навъси.

— Външните работи, как не! Много добре знаеш към кои репортери да се обръщаш, ако искаш въпрос за външната политика. Това беше глупаво. Оттук нататък се придържай към сценария!