Крайни мерки

30.

Макмахън се върна в заседателната зала на Командния състав за съвместни специални операции в чужбина, като похапваше притоплена на микровълнова фурна и доста пресолена лазаня. Целият му следобед бе протекъл в срещи — с Харви Уилкокс, заместник-началник на Отдела за борба с тероризма към ФБР, Мадлин Нани, заместник-началник на Отдела за контрашпионаж към ФБР, и директор Роуч. И двата отдела имаха нужната апаратура и контингент от хора за провеждане на наблюдението над четиринайсетте чернокожи бивши командоси, които живееха в окръга. Не се наложи нито Роуч, нито Макмахън да молят за пълно съдействие двамата заместник-началници. Те разбираха приоритета на поставената им задача. Нани имаше повече хора на разположение, затова тя взе девет от четиринайсетте досиета, а петте останаха за Уилкокс. Пресметнаха, че ще могат да започнат наблюдението през следващите двайсет и четири часа и в зависимост от поведението на отделния заподозрян ще установят плътно наблюдение над всеки до три денонощия. Общият брой на включените в изпълнението на тази задача агенти бе сто и четирийсет души.

Макмахън приключи разясненията пред Кенеди и генерал Хийни за наблюдението, като дояждаше лазанята, която съвсем скоро щеше да му причини киселини в стомаха. Миг по-късно един от помощниците на Хийни влезе в стаята и му подаде компютърна разпечатка. Генералът се вгледа в страницата.

— Нашият компютър е проверил всички командоси, които живеят на двеста километра от Вашингтон. Появили са се деветдесет и четирима тюлени, осемдесет и един от Зелените барети и шейсет и осем командоси от Делта форс.

— Това прави над двеста възможни заподозрени — намръщи се Макмахън.

— Да, но това е било, преди да дадем указания да се стесни издирването само до онези, които са служили с четиринайсетте чернокожи командоси.

— Това доколко е съкратило цифрата?

Генералът сведе поглед към листа.

— Двайсет и шест зелени барети и деветнайсет от Делта.

Кенеди погледна над рамките на очилата си.

— Какво се е случило с тюлените?

Генералът се зачете в бележките.

— Само двама отговарят на описанието. Живеят в Сан Диего.

— Откъде ще си набавим хората за двайсет и четири часово наблюдение над четирийсет и петима души? — попита Макмахън. — Айрини, разполагате ли с достатъчно хора за това?

Кенеди бе зареяла поглед в пространството и Макмахън повтори въпроса. Тя отново не отговори.

— Айрини! — остро изрече той.

— Извинете ме — промълви Кенеди.

— Имаш ли нужда от почивка?

— Не, добре съм. Мислех за друго.

— Имате ли достатъчно хора за двайсет и четири часово наблюдение над четирийсет и петима заподозрени? — потрети въпроса си Макмахън.

— Да.

— Как така? — попита Макмахън и я погледна с недоверие.

Кенеди понечи да обясни, после млъкна и каза:

— Май не ти се слуша.

— Да, мисля, че си права.

— Генерал Хийни — обърна се тя към генерала, — ще бъде ли възможно да погледна всичките деветдесет и четири досиета на тюлените, които живеят във Вашингтон?

— Защо?

— Имам предчувствие…

Макмахън наостри уши. Интуицията според него бе важна част от работата на разузнавача.

— Да чуем.

— Не съм спокойна при мисълта, че трябва да отхвърлим деветдесет и четири потенциални заподозрени въз основа на информация, която може и да не се окаже толкова надеждна.

— Каква информация имаш предвид? — попита Макмахън.

— Чернокожият убиец в парка. Тези хора извършиха всичко безупречно с едно изключение: онзи човек в парка се е показал на открито, докато ние всички смятаме, че най-подходящият начин да бъде убит Даунс е от засада със снайпер. — Кенеди свали очилата си и потърка очи. — Ние оставихме това може би фалшиво доказателство да насочи цялостното ни разследване в една съвсем конкретна посока. Въз основа именно на тази информация ние изключваме всички тюлени от нашето разследване.

— Точно затова са разследванията, Айрини — каза Макмахън. — Анализираш доказателствата и стесняваш периметъра.

— При положение че са сигурни. — Кенеди стана и закрачи напред-назад. — Има една-единствена логическа причина да го оставят в парка и просто не мога да повярвам, че не съм я забелязала по-рано. Бил е там, защото са искали да го видят.

— Защо? — попита Хийни.

— За да ни пратят на погрешна следа. Ами ако човекът не е бил чернокож? Ако са го направили да изглежда така?

— Защо биха искали да си помислим, че е черен?

Макмахън разбра накъде бие Кенеди.

— Ако са от тюлените, биха го направили.

Докато Хийни подреждаше мислите си, в стаята настъпи мълчание.

Макмахън стана и нави ръкавите си.

— Генерале, мисля, че е по-добре да погледнем тези досиета. Докато се занимаваме с това, ще наредя на хората си да започнат наблюдението над четиринайсетте чернокожи командоси. Ще трябва да обмислим един по един кои от тюлените да разследваме.

Досаден звън наруши тишината на ранното утро. Една ръка се протегна в тъмното към червените светещи цифри и напипа будилника. Секунда след това звъненето престана. О’Рурк се претърколи и се притисна до Лиз. Предишната вечер бе преминала спокойно. Лиз бе завършила репортажа си около девет и бе пуснала някакъв филм. За късмет на Майкъл тя бе уморена и нямаше настроение за разговори. Половин час след началото на филма и двамата вече спяха.

Майкъл правеше всичко възможно нещата да изглеждат нормални. Почти успяваше. Това, че Лиз бе заета с работата си, му помагаше. Той не можеше да пропъди от мислите си Артър Хигинс. След като се върна от Джорджия, отиде в библиотеката на Конгреса да види какво може да намери за някогашния началник на най-секретния отдел на ЦРУ. Не узна нищо.

Майкъл отметна косите на Лиз и целуна голото й рамо. После се измъкна от леглото и тръгна надолу по стълбите. Дюк го посрещна в подножието на стъпалата и го последва в кухнята. Майкъл зареди кафемашината и я включи. Всичките му ловни принадлежности се намираха в сутерена. Слезе на долната площадка, отвори килера, обу си чифт вълнени чорапи, навлече панталон в цвят каки и синя вълнена риза и нахлузи ботуши. Останалата част от екипировката му се намираше в хижата заедно с няколко пушки. Когато се върна горе, кафето бе готово. Прехвърли го в термос и си сипа една чаша. Дюк лежеше в краката му, протягаше се и се прозяваше. Преди да тръгне, Майкъл се качи в спалнята, нагласи будилника за 7 часа и целуна Лиз.

Долу в малкия гараж, иззидан от кафяв камък, Майкъл качи Дюк в каросерията на пикапа и отвори вратата на гаража.

Пет минути по-късно спря пред къщата на брат си. Тим, Шеймъс и шоколадовият лабрадор на Тим — Клио, се качиха при него. Потеглиха към хижата. Противно на желанието на Майкъл Шеймъс бе разказал на Тим за всичко, случило се през последните две седмици. През по-голямата част от пътуването те обсъждаха получената от Оги информация. Когато пристигнаха в хижата, Коулман бе вече там. Тримата O’Pypk седнаха до кухненската маса и напълниха чашите си догоре.

— Какво открихте? — започна Коулман.

— Чувал ли си някога за човек на име Артър Хигинс?

— Да.

— Срещал ли си го?

— Не.

— Какво знаеш за него?

— Бивш шпионин. Занимава се с „черни“ операции. Има репутация на човек, с когото не можеш да се будалкаш.

— Какво имаш предвид под „черни операции“? — попита Тим.

— Тайни операции, финансирани от неправителствени сили и провеждани без официалното знание на президента.

— Участвал ли си някога в подобни операции?

— Не — отвърна Коулман. — Използват наемници… бивши командоси. Тези неща не могат да бъдат свързвани по никакъв начин с правителството. Подобни операции не получават официално одобрение. Ако нещо се провали, трябва да си готов да отричаш всичко. Парите не могат да бъдат проследени до Америка, както и войниците. Преди тюлените или членове на някоя друга американска военна организация да бъдат изпратени в чужда страна за провеждане на тайна операция, ЦРУ или Пентагонът трябва да получи одобрение от висш член на Комисията по разузнаване и от президента. При „черните“ операции тези правила се пренебрегват. Това е странен свят, много потаен и рисков. Всичко се върши неофициално, не остават документи. За тези хора само се шепне и се носят слухове. Всъщност аз познавам някои тюлени, които са работили за Хигинс.

— Смяташ ли, че можеш да разговаряш с тях и да разбереш какво знаят за него? — попита Майкъл.

— Бих могъл, но Хигинс не е от хората, за които можеш да задаваш въпроси просто ей така. Много скоро ставаш храна на акулите.

— Мислех си, че вие, тюлените, се подкрепяте взаимно. Не можеш ли да зададеш няколко въпроса, без да привличаш твърде много внимание?

— Може би да, а може би не. Това не е като да се обадиш на някое приятелче от гимназията и да го разпиташ за момичето, с което е излизал. Тези хора не обичат въпросите.

— Защо, по дяволите, им е притрябвало на някои бивши тюлени да работят за човек като Хигинс? — попита Тим.

— Какво очакваш да правят, когато напуснат службата си — да продават употребявани коли или компютри? Обучени сме да извършваме специфична работа, и то по-добре, отколкото всеки друг на света. Ако си тюлен, значи си деветдесет и девет цяло и девет процента по-добър от всички войници. Ти си най-добрият от най-добрите и знаеш ли какво ти плащат? Достигаш до четирийсет хиляди на година. После един ден напускаш работа и си изправен пред две възможности. Тръгваш на работа в частния сектор, на досаден осемчасов работен ден и ти плащат, колкото си получавал като обикновен войник, или се захващаш с някой като Хигинс и получаваш шестцифрена заплата плюс това, че работиш само петдесет дни в годината. А и такива като Хигинс не са единствените, които те искат. Могъщи наркотрафиканти, петролни магнати, правителства от Третия свят, международни банкери плащат големи пари някой тюлен да ги охранява. Познавам момчета, които получават половин милион на година да се въртят наоколо и да си играят на бодигардове. За мнозина е въпрос на престиж да могат да кажат, че техният бодигард е тюлен. В Близкия изток само репутацията ни може да хвърли хората в ужас.

— Така е, но и черни овце не липсват, като навсякъде. Истината е, че се намират хора, които са готови да убиват за пари. Щом пресекат тази граница, престават да бъдат част от нашето братство. Те са убийци и наемници.

— Значи смяташ, че ще е неразумно да разпитваме за Хигинс? — попита Майкъл.

— Съдейки по това, което съм чувал за този човек, да. Какво толкова си се заинтересувал от него?

— Двамата с Шеймъс направихме едно кратко пътуване до Джорджия вчера и си поговорихме с Оги Джаксън.

— Приятеля на Шеймъс, който работеше за ЦРУ.

— Да… Оги ни разказа някои твърде интересни неща за Хигинс. Убеден е, че той е отговорен за убийствата на Ерик и конгресмен Търнкуист.

Коулман стана предпазлив.

— Значи той залага на идеята, че две отделни групи извършват убийствата?

— Да.

— Попита ли коя може да е първата група?

— Да.

Коулман се взря в Майкъл.

— И ти му каза, нали?

Не му отговориха. Бившият тюлен поклати глава и изпсува.

— Той знае само, че аз съм замесен — отвърна Шеймъс. — Скот, можем да имаме доверие в Оги.

— Е, ще научим всеки момент. Ако чуете хеликоптери, значи можем да се простим със задниците си.

— Скот, той вярва в това, което правим. Мразеше Фицджералд и Козловски повече от нас и онова, което ни разказа за Артър, бе твърде убедително.

— Защо мисли, че Хигинс е убил Ерик и Търнкуист?

Майкъл предаде на Коулман разговора с Оги. Разказа за тайната операция срещу френските политици в началото на шейсетте, а после обясни и за омразата на Артър към сенатор Олсън. Спомена, че Стансфийлд е изхвърлил Артър от Управлението и му е заповядал да прекрати всякакво участие в разузнавателни операции. Когато свърши, попита Коулман какво мисли.

— Този човек има власт и хора да направят необходимото и както ти казах преди няколко дни, този, който е взривил лимузината на Ерик, трябва да има истински връзки. Имаха по-малко от седмица за осъществяване на тази операция. — Коулман сви рамене. — Не бих се учудил ни най-малко, ако той има пръст в това, но нямаме нито сведения, нито възможност да узнаем със сигурност.

— Така е, но трябва да направим нещо.

Коулман забарабани по чашата си.

— Наистина смятам, че не е добра идея да задаваме повече въпроси за този човек. Разследването на ФБР върви с пълна пара. Важно е да се държим нормално и да не привличаме Вниманието Върху себе си. Вие, момчета, имате по-голям шанс да се измъкнете. Те няма да тръгнат след вас, но рано или късно ще почукат на моята врата.

— Какво ще кажеш да го откажем от играта? — попита Шеймъс.

— Хигинс ли?

— Да.

— Няма проблем. Но преди да минем към крайни мерки, бих искал да се уверя, че той стои зад всичко. Освен това не съм сигурен, че можем да се доберем до него.

Майкъл бутна папката към него.

— Оги ни даде това. Описва подробно с какво се занимава, откакто е бил принуден да напусне Управлението, съдържа сведения за охраната му…

Коулман отвори папката и запрелиства страниците.

— Получил си това от онзи човек, който работеше за ЦРУ?

— Да.

— Той откъде го е взел?

— Събирал го е по нареждане на Стансфийлд.

— Мислели са да го извадят от играта, нали?

— Да.

— Невероятно!

— В края има една част, в която се описват бизнессделките му и продължилата намеса в делата на ЦРУ. Ако отвориш на четвърта страница от този раздел, ще намериш подчертан абзац, който няма да ти хареса.

Коулман го прочете. Там се казваше, че Хигинс вероятно е бил замесен в пазара на черно с една група, която крадяла най-нови оръжия от производителите и военните бази и ги продавала в чужбина чрез един търговец на оръжие от Близкия изток, лоялен към антиамерикански режими. Като на всеки друг американски войник, на Коулман му бе противна мисълта, че той или хората му биха могли да бъдат убити от произведено в Америка оръжие, особено секретно, което не бе предвидено да се продава.

Коулман затвори папката и погледна към седналия срещу него бивш разузнавач от Морската пехота.

— Майкъл, мисля, че трябва да отидем да погледнем имението му тази вечер.

На последния етаж от жилищната част в Белия дом имаше голяма южна стая с огромни прозорци — от пода до тавана. Стивънс харесваше тази стая, защото тя бе най-светлата в Белия дом, и откакто започна да се чувства като затворено в клетка животно, реши да провежда обедните си срещи на горния етаж. Имаше среща с ръководителите на своята партия, за да прегледат дневния ред на свиканото повторно в понеделник събрание на Конгреса и Сената.

Стивънс погледна към Паметника на Вашингтон. На Южната морава се мъдреха бронетранспортьори.

— Господи, минали са само четири дни, откакто сме се върнали от Кемп Дейвид, и вече се чувствам като в капан.

Четири изтребителя „Кобра“ прелитаха над сградата на Конгреса. Стивънс се запита дали решението да повика на помощ военните е разумно.

— Стю, сигурен ли си, че постъпихме правилно?

Гарет седеше на малко бюро и трескаво пишеше. Без да вдига поглед, той попита:

— Кое да е правилно?

Стивънс посочи навън.

— Да поискаме военно присъствие. Искам да кажа, необходими ли са ни танкове пред Паметника на Вашингтон? Изглеждам като диктатор!

— Точно от това се нуждаем сега, Джим. През последните три дни говорих с всички, които проучват общественото мнение от Ню Йорк до Ел Ей, и те ми казват едно и също. Американският народ иска законът и редът да се върнат в тяхната столица. Гласоподавателите са изплашени и погледите им са обърнати към президента. Идването на армията тук ще бъде изтълкувано правилно. На теб ще гледат като на силен и решителен водач.

— Преди твърдеше, че ще заприличаме на китайците, като докараме танкове.

— Да — преди да убият председателя на Конгреса посред бял ден и да се опитат да свалят президентския вертолет. После играта загрубя. Довечера, като седнат да вечерят, гласоподавателите ще включат телевизорите си и ще видят войник с безизразно лице, седнал на люка на танка си, и ще бъдат щастливи, че имат силен президент, който не се колебае да предприеме необходимите действия по време на криза. Повярвай ми, Джим, знам какво правя този път.