Ламермурската невеста

ДЕСЕТА ГЛАВА

Хейстън от Бъкло бе от онези лекомислени хора, които биха пожертвували и приятеля си заради своето забавление. Когато се разбра, че гостите на лорд Битълбрейнс са се упътили към замъка Улфс Краг, ловците любезно предложиха да бъде отнесен там убилият елен. Бъкло реши, че тази идея е много подходяща и с наслада предвкусваше как ще види изписания ужас на лицето на бедния Кейлъб Болдърстън, когато пред очите му изникне цялата тази тълпа, и ни най-малко не помисли за неловкото положение, в което ще постави приятеля си, неспособен да нахрани и напои толкова гърла. Но старият слуга се оказа изкусен и Ловък противник, готов на всякакви извъртания и хитрости, за да спаси честта на рода Рейвънсууд.

„Слава богу — рече си старият слуга, — вятърът вчера залости крилото на голямата порта, а с другото и сам ще се оправя някак.“

Освен това преди да предприеме мерки за защита на владенията си от външните врагове, които възвестяваха приближаването си с весели викове, Кейлъб в ролята си на грижлив стопанин реши да се избави от вътрешните врагове, за каквито смяташе всички, които обичат да ядат и пият. Затова изчака господарят му най-сетне да въведе възрастния господин и дъщеря му в кулата, а след това пристъпи към изпълнение на замисления план.

— Ловците носят тържествено главата на елена към замъка — обърна се той към свитата на непознатия — и ми се струва, че подобава да ги посрещнете пред входа.

Ала веднага щом слугите неблагоразумие послушаха коварния му съвет и излязоха навън, честният Кейлъб, възползувал се от това, че вятърът, както съобщихме вече, е залостил едната половина на портата, побърза да затвори и другата. Страшен тътен отекна из пелия замък — от сводовете на главната кула до зъбчатите стени.

Обезопасил по този начин входа към крепостта, старият слуга се долепи до малкото, издадено прозорче в кулата, от което някога бяха оглеждали всеки, който приближава замъка, и влезе в преговори с ловците, стълпили се до затворените порти. С кратка, но изразителна реч той им обясни, че вратите на замъка никога и под никакъв предлог няма да се отворят по време на обяда и че негова милост мастър Рейвънсууд заедно с гостите си, знатни особи като самия него, току-що са седнали на масата; после им предаде, че в село Улфс Хоуп ханджийката има чудесно бренди и дори им намекна, че господарят му ще плати угощението им; наистина последното твърдение бе направено с твърде уклончиви и двусмислени изрази, защото подобно на Луи XIV Кейлъб Болдърстън, плетейки своите интриги, избягваше да си служи с преки лъжи, стремеше се да мами, като запазва част от истината.

Думите на Кейлъб изумиха едни, у други предизвикаха смях, а прогонените от замъка слуги потънаха в дълбоко униние; те молеха да ги пусне обратно, като се позоваваха на неотменното си право да прислужват на господата по време на обяда им. Ала Кейлъб не искаше да направи за тях изключение. Той настояваше на своето с твърдо и доста удобно упорство, което не се поддава на никакви уговорки и не се влияе от никакви разумни доводи.

Тогава Бъкло излезе напред и гневно заповяда незабавно да го пуснат в замъка. Кейлъб и тук остана непреклонен.

— Ако ще и самият крал да дойде пред вратите — заяви той, — ръката ми не би се мръднала да му отвори против правилата и обичаите, установени в дома Рейвънсууд, и като старши на слугите аз никога не ще престъпя своя дълг.

Бъкло изпадна в дива ярост и обсипа Кейлъб с хули и проклятия, които не се наемаме да предадем. Той заяви, че с него се отнасят най-недопустимо, и поиска незабавно да говори със самия Рейвънсууд. Но Кейлъб остана глух за всичко.

— Тоя Бъкло е същинско буре с барут — мърмореше си той, — ама проклет да бъда, ако види господаря по-рано от утре сутрин. Пък дотогаз ще се по-укроти. Само един обесник като него може да домъкне тука тая пасмина жадни за пиянство ловджии, когато знае, че в дома ни няма пиене и за самия него.

С тези думи Кейлъб напусна прозорчето и се отдалечи, предоставил на неканените гости да постъпят както намерят за добре.

Цялата тази сцена се извърши пред очите на един мълчаливо наблюдаващ я свидетел, чието присъствие Кейлъб съвсем не подозираше. Това бе главният слуга на непознатия — човек, който се ползуваше в дома на господаря си с голямо доверие и уважение, същият, който по време на лова отстъпи коня си на Бъкло. В момента, когато Кейлъб изгонваше слугите от замъка, той се намираше в конюшнята и по този начин избягна участта на другите слуги, от която не би могло да го спаси дори заеманото от него по-високо положение.

Станал очевидец на хитрината на Кейлъб, той веднага се досети за истинската й причина и като знаеше намеренията на господаря си относно Рейвънсууд, без всякакво усилие съобрази какво да прави. Застана на мястото на Кейлъб до прозорчето, а това Кейлъб също пи най-малко не подозираше, и обяви на тълпата, събрала се пред вратите, че господарят му заповядва на слугите си, както и на слугите на лорд Битълбрейнс, да вървят в близката кръчма и да си поръчат там желаната храна и питие, а той ще се погрижи за уреждане на сметките.

Ловците незабавно свърнаха от негостоприемните врати на Улфс Краг. Слизайки шумно и нагъсто по стръмната пътека, те ругаеха на воля Рейвънсууд за скъперничеството му и недостойното му поведение и без да се стесняват от изразите си, проклинаха замъка и всичките му обитатели.

Бъкло, надарен от природата с качества, които при други обстоятелства биха могли да го направят достоен и разумен човек, поради занемареното си възпитание се отличаваше с крайно слаба воля и такова непостоянство на съжденията, че винаги бе готов да сподели мненията и чувствата на случайните си другари. Сравни похвалите, изречени наскоро преди това по повод на неговата ловкост, с хулите, изсипали се по адрес на Рейвънсууд, припомни си скучните, мъчителни дни, които прекара в замъка, и като ги съпостави с присъщия за него весел живот, се отнесе с крайно възмущение в мислите си към доскорошния си приятел; тъй като отказът да му отворят вратите беше за него най-голямата обида, той реши веднага да прекрати всякакви отношения с Рейвънсууд.

Пристигнал в хана на Улфс Хоуп, Бъкло неочаквано откри там свой познат, който тъкмо слизаше от коня си. Това бе не някой друг, а самият достопочтен капитан Крейгънгелт, който на часа доближи Бъкло и явно съвсем забравил колко хладно се бяха разделили, му подаде най-приятелски ръка. Бъкло никога не можеше да устои на приятелското ръкостискане и тъй като Крейгънгелт бе удостоен да се здрависа, той, старият хитрец, веднага се досети, че може да разчита на предишните другарски отношения с Бъкло.

— Радвам се да те видя в добро здраве, Бъкло! — възкликна той. — Честните хора все още съумяват да живеят в този ужасен свят.

По онова време якобитите наричаха по неизвестни причини честни хора само своите привърженици.

— Е, струва ми се, че и за някои други хорица все още има място под небето — отговори Бъкло. — Иначе как да си обясня твоето присъствие тук, капитане?

— Кой? Аз ли? Та аз съм волен като вятъра, който в деня на свети Мартин не плаща нито рента, нито данъци59. Всичко беше обяснено и уредено. Онези стари тъпаци от Единбург не посмяха да ме задържат и седмица. Ха-ха! Те са предани на една известна личност повече, отколкото очакваш, и могат да ти направят услуга, когато най-малко се надяваш.

— Тъй, тъй — отвърна Бъкло; той отлично знаеше колко струва Крейгънгелт и изпитваше към него най-дълбоко презрение. — Нека минем този път без хвалби. Кажи ми честно: наистина ли си на свобода и в безопасност?

— На свобода и в безопасност като съдия виг в собствения си район и като презвитериански проповедник, когато се изправи на амвона. Чуй — пристигнах тук специално, за да ти съобщя важна новина: не е необходимо да се криеш повече.

— Значи мога да допусна, че пак се смяташ за мой приятел, Крейгънгелт, така ли?

— Приятел ли, Бъкло? Кълна се, че съм нещо повече — твой верен Ахат60, както обичат да се изразяват учените хора. От днес нататък ще сме неразделни. Да, като ръка и ръкавица, като дървото и кората му, твой — на живот и смърт!

— Сега ще проверим — каза Бъкло. — Не разбирам как го правиш, но винаги си пълен с пари. Дай ми назаем две жълтици: първата ми грижа е да наквася гърлата на тези юнаци, а после…

— Две? Поискай двайсет, стари ми приятелю! И още двайсет бих ти дал отгоре!

— Охо! Не се ли шегуваш? — възкликна на свой ред Бъкло в пълно недоумение; вродената съобразителност му подсказваше, че такава прекалена щедрост най-вероятно е породена от някакви особени намерения. — Ти, Крейгънгелт, или наистина си честен човек, което да си призная много не ми се вярва, или си по-хитър, отколкото съм предполагал, което откровено казано ми е не по-малко трудно да повярвам.

— L’un n’empeche pas l’autre61 — отговори Крейгънгелт, — впрочем сам съди: златото е истинско.

Капитанът напълни шепата на Бъкло с жълтици, които Бъкло, без да ги брои, напъха в джоба си, като подхвърли, че при създалите се обстоятелства той така или иначе ще трябва да постъпи в армията, а за хубави пари е готов да служи и на самия дявол. После се обърна към ловците:

— Яжте и пийте, приятели, аз плащам! — извика той.

— Да живее Бъкло! — отекна дружен хор.

— И да върви по дяволите този, който първо се наслаждава до насита на лова, а после отпраща нас ловците, без да намокрим засъхналите си като кожата на барабан гърла — добави един от егерите в заключение.

— Хората от рода Рейвънсууд — подметна друг, стар ловец — някога бяха за нас достоен и почтен род, но днес те омърсиха честта си: мастър Рейвънсууд се оказа презрян скъперник.

Тези думи предизвикаха единодушно одобрение сред всички присъствуващи и шумната дружина се втурна в кръчмата, където остана да пирува до късно през нощта.

Поради общителния си характер Бъкло не беше особено взискателен към избора на приятели и сега, влязъл в ролята на председателствуващ пиянската компания след непривично дългия си пост, дори по-точно въздържание, се чувствуваше напълно щастлив в кръга на сътрапезниците си, сякаш бе завързал познанство със синовете на най-знатни благородници. А Крейгънгелт имаше свои причини да налива масло в огъня, затова, разполагайки с известен запас груб хумор и изобилие от безсрамие, а също и от умение да изпее някоя по-дръзка песенчица, при това четейки без усилие в душата на възвърнатия приятел, този стар пройдоха ловко поддържаше в него необузданата му екзалтация.

През това време в Улфс Краг се наблюдаваше съвсем друга сцена. Рейвънсууд, погълнат от противоречиви мисли, не забеляза хитрината на Кейлъб и поведе гостите към голямата зала.

Неуморният Кейлъб, било поради дейната си натура, било поради факта, че бе свикнал да се труди от сутрин до късна нощ, успя, доколкото можа, да заличи следите от погребалното угощение в тази зала и въдвори някакво подобие на ред. Но колкото и да се стараеше бедният човечец, подреждайки жалките останки от мебелите, не бе по силите му да скрие потъмнелите голи стени, които придаваха на тази зала печален и мрачен вид. Тесните прозорци, вместени в дълбоки ниши, изсечени в дебелите, яки стени, по-скоро пречеха на светлината, отколкото я пропускаха вътре, а оловносивите облаци, забулили небето, още повече усилваха царящия в нея мрак.

Макар Рейвънсууд все още да изпитваше известна неловкост и смущение, той с цялата галантност, присъща на изискания мъж от онези далечни дни, подаде на дамата ръка и я поведе към горния край на залата, а баща й се спря до вратата с явното намерение да свали шапката си и наметалото. В този миг портите на замъка се затвориха с трясък. Непознатият трепна, отиде бързо до прозореца и като видя, че двукрилата врата на замъка е затворена, а слугите му са вън, хвърли уплашен поглед към Рейвънсууд.

— Няма от какво да се боите, сър — мрачно изрече Рейвънсууд, — тези стени засега са все още годни да защитят госта ми, макар вече да не могат да му окажат подобаващо гостоприемство. Но надявам се, настъпи време да узная — прибави той — кой оказва чест на разорения ми дом.

Младото момиче остана безмълвно и неподвижно; бащата — а тези думи на Рейвънсууд бяха отправени към него — имаше вид на артист, който, дръзнал да се нагърби с непосилна роля, е забравил репликите си точно в момента, когато публиката очаква той да заговори. Опита се да прикрие неловкостта си с външни форми на учтивост според каноните за светско възпитание; направи поклон, но единият му крак се хлъзна напред, сякаш той правеше крачка към Рейвънсууд, а другият бе отдръпнат назад, като че се готвеше да избяга. После бащата развърза шнуровете на наметалото си и повдигна бобровата си шапка, но пръстите му действуваха така тромаво, сякаш наметалото бе подплатено с ръждясало желязо, а шапката тежеше колкото оловна плоча. Мракът се сгъсти, като че за да прикрие чертите на непознатия, който с такова явно нежелание откриваше лицето си. Колкото повече се бавеше той, толкова по-силно ставаше нетърпението на Рейвънсууд; младият мъж с мъка сдържаше вълнението си, породено навярно от съвсем други мисли. Едгар употреби всичките си старания, за да си наложи да мълчи, докато непознатият очевидно все още не намираше нужните думи, за да изрази онова, което смяташе за необходимо. Накрая Рейвънсууд не издържа:

— Сър Уилям Аштън явно не желае да назове името си в замъка Улфс Краг.

— Надявах се да си спестя това — изрече лорд-пазителят като някакъв дух, получил от своя заклинател правото да заговори. — Много съм ви признателен мастър Рейвънсууд, че сложихте началото на едно познанство, тъй като обстоятелствата — нещастни обстоятелства, бих си позволил да отбележа — направиха за мене тази крачка крайно затруднителна.

— Трябва ли да смятам, че дължа честта за това посещение не само на чистата случайност? — мрачно изрече Рейвънсууд.

— Не съвсем — прибави лорд-пазителят, като полагаше усилия да изглежда спокоен, макар че в душата си навярно изпитваше съвсем различно чувство. — Няма да скрия, отдавна желаех тази чест, но изглежда, ако не беше бурята, вие едва ли щяхте да се съгласите да ме приемете в дома си. Дъщеря ми и аз благодарим на случая, който ни даде възможност да изразим признателността си на храбрия младеж, комуто дължим живота си.

Макар враждата между родовете, разединяваща знатните фамилии във феодалното общество, да не се проявяваше вече в открито насилие по времето, което описваме тук, с годините тя не бе станала по-малко ожесточена. Затова нито нежното чувство към Луси, породило се в сърцето на Рейвънсууд, нито законите на гостоприемството биха могли изцяло да надмогнат — те само посмекчиха — онези страсти, които закипяха в гърдите на младия човек, когато той видя пред себе си най-злия враг на баща си под покрива на стария дом, за чието разорение сегашният му гост бе допринесъл много. Едгар стоеше обзет от нерешителност и погледът му се отмести от бащата на дъщерята, а сър Уилям не сметна за необходимо да изчака как ще завършат тези колебания. Освободил се от наметалото и шапката, той доближи дъщеря си и развърза лентите на маската й.

— Луси, обична моя! — започна той и като подаде ръка на дъщеря си, тръгна с нея към Рейвънсууд. — Свали маската от лицето си. Трябва да изкажем нашата признателност на мастър Рейвънсууд открито, без да скрием нищо.

— Ако той се съгласи да я приеме от нас — отвърна Луси и в тези оскъдни думи, изречени с нежния й глас, прозвуча лек упрек и прошка за хладния прием. Тези думи на чистото и очарователно създание поразиха Рейвънсууд до дъното на душата му и той изпита дълбок срам за грубостта си. Избъбри нещо за неочакваното им посещение, за своя смут и завърши с пламенно признание колко е щастлив, че може да предложи на тази млада дама своя покрив. После ниско се поклони и извърши цял церемониал приветствия, предписвани за такива случаи. По време на церемониала бузите на Луси и Едгар се докоснаха за миг. Рейвънсууд още държеше ръката на Луси, която тя му бе протегнала в знак на доброто й разположение, а лицето на момичето още руменееше от вълнението, което придаваше на сцената значение, несвойствено за строгия церемониал; внезапна мълния озари залата с ярка светлина и сякаш я изтръгна от мрака. За част от секундата всички предмети се откроиха ярко. Крехката, трепереща снага на Луси, стройната и представителна фигура на Рейвънсууд, мургавото му лице, пламенният и същевременно колеблив израз в очите му, старинното оръжие и гербовете, окачени по стените — всичко това, осветено от яркия, червеникав отблясък, разкри с пълна яснота пред погледа на лорд-пазителя цялата картина. Мълнията угасна и веднага отекна гръм: буреносният облак навярно бе надвиснал над самия замък. Трясъкът бе така ненадеен и толкова силен, че старата кула се разтърси до основи и всички, които се намираха в нея, решиха, че тя ще се срути. Сажди, от векове лежали недокоснати в широките комини, се посипаха в залата, облаци прах и мазилка полетяха от стените и дали поради това, че гръмотевицата наистина бе поразила кулата, или от силното сътресение ма въздуха няколко камъка се откъртиха от старите крепостни стени и рухнаха в ревящото море. Сякаш самият древен основател на замъка беше изпратил на земята тази страшна буря, осъждайки примирението на наследника на рода към най-злия му враг.

За миг всички се вцепениха от ужас и ако като се овладяха, лорд-пазителят и Рейвънсууд не се бяха спуснали към Луси, тя щеше да падне в несвяст. Така че на Едгар за втори път му се наложи да изпълнява деликатно и опасно задължение — да подкрепя очарователната и крехка девойка, чийто образ още след първата им среща властвуваше във въображението му наяве и насън. Ако духът на рода Рейвънсууд наистина е имал за задача да предпази потомъка си от съюз с прелестната гостенка, средството, до което той прибягна за тази цел, трябва да признаем, се оказа толкова несполучливо, сякаш го бе избрал някой най-обикновен смъртен. Суетейки се край Луси, за да я успокои и й помогне да преодолее уплахата си, Рейвънсууд бе принуден да общува с баща й и в тези общи грижи се стопи поне за момента вековната преграда, въздигната между тях от родовата им вражда. Би ли могъл Едгар да се отнесе сурово или дори студено с възрастния човек, чиято дъщеря (и то каква!) беше почти в несвяст от напълно основателната й уплаха при това в неговия дом! И когато Луси най-сетне се оправи и с благодарност подаде ръце на двамата, Рейвънсууд почувствува, че сърцето му вече не храни предишната омраза към лорд-пазителя.

Замъкът на лорд Битълбрейнс отстоеше на пет мили от Улфс Краг и не можеше да става и дума Луси Аштън в такова състояние, в такова лошо време, а и без никакви слуги да измине това голямо разстояние. Едгар нямаше друг избор освен от най-елементарна учтивост да предложи на девойката и на баща й да пренощуват в замъка му. Той добави, че неговият дом е твърде беден, за да посрещне гостите си както подобава, при което лицето му отново се намръщи и прие предишния си мрачен израз.

— Моля ви, не говорете за недостатъците на дома ви — побърза да го успокои лорд-пазителят в стремежа си по-скоро да избегне тази опасна тема. — Известно ни е, че се готвите да заминете за континента и естествено не сте в състояние сега да полагате необходимите грижи за дома си. Това е съвсем нормално. И ако продължите да ни говорите за неудобства, ще бъдем принудени да търсим подслон долу в селцето.

Рейвънсууд отвори уста да отговори нещо на лорд-пазителя, но в този миг вратата се разтвори и в залата нахълта Кейлъб Болдърстън.