Ламермурската невеста

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Смут обзе душата на Едгар. Той изведнъж се видя между два огъня: оказа се в безизходното положение, от което толкова се страхуваше. Компанията на Луси му доставяше неизразима наслада, но въпреки това бракът с дъщерята на врага на баща му както преди му изглеждаше невъзможен. Дори прощавайки на сър Аштън неволите, причинени на рода Рейвънсууд, и трезво оценявайки приятелското разположение на лорд-пазителя, Едгар не можеше да се застави да помисли за съюз между домовете им.

Той чувствуваше и друго — че Алис му е казала самата истина: налага се или веднага да напусне замъка, или да поиска ръката на Луси Аштън. А ако богатият й и влиятелен баща му откаже? Да поиска ръката на мис Аштън и да получи отказ — какво унижение! „Желая й най-пълно щастие — мислеше той, — заради нея аз прощавам на сър Уилям Аштън оскърбленията, причинени на моето семейство; но никога, никога повече очите ми няма да я видят!“ И взе това решение с болка в сърцето.

Тогава вдигна поглед и изведнъж видя, че е излязъл на онова място, където пътят се разклонява: единият водеше към извора на Нимфата, където, както знаеше, го чака Луси, а другият, без да минава край извора, отвеждаше направо в замъка Рейвънсууд. Преди да стъпи на отклонението, което водеше към замъка, Едгар се позабави, мъчейки се да измисли такъв предлог за заминаването си, който да не изглежда странен. „Неочаквани вести от Единбург — шепнеше си той, — все едно, че… Но главното е по-скоро да се махна оттук.“ В този миг обаче към него изтича Хенри Аштън.

— Мастър Рейвънсууд — завика той, — ще трябва да съпроводите Луси до замъка. Няма да мога да я придружа, чака ме Норман. Той тръгва на оглед и искам да отида с него. За нищо на света не бих останал тук. А Луси се страхува да се прибере сама, макар че няма от какво да се бои: всички бикове отдавна са избити. Вървете веднага при нея.

Когато на двете блюда на везните има еднакъв по тегло товар, достатъчно е само едно перце, за да наклони едното блюдо. „Та мога ли — каза си Рейвънсууд — да оставя младото момиче само в гората! И каква опасност ме грози, ако след толкова срещи се видя с нея за последен път. При това би било неучтиво да не и съобщя за намерението си да напусна замъка.“

Като се убеди по този начин не само в благоразумието, но и в пълната необходимост да се види още веднъж с Луси, Едгар свърна по пътеката, която водеше към съдбоносния извор, а Хенри, уверил се, че Рейвънсууд отива при сестра му, се завтече в друга посока, за да намери горския и заедно с него да се наслади на любимото си занимание. Отведнъж отхвърлил всичките си съмнения, Рейвънсууд забърза към извора и като го достигна, видя, че Луси седи самотна край развалините.

Тя седеше на един от камъните, отронили се от старата чешма, замислено загледана в кристалната вода, която искряща и бълбукаща струеше изобилно, пробивайки си път към светлината изпод сянката на мрачния свод, издигнат някога над извора от благоговейна или разкаяна ръка. Всеки податлив на суеверие човек, зърнал Луси Аштън с карираната й наметка, с дългите коси, избуяли под лентите и разпилели се по раменете, навярно би решил, че това е убитата нимфа на извора. Но Рейвънсууд видя пред себе си само една прелестна девойка, която сега — а и не можеше да бъде иначе, след като бе разбрал, че тя го обича — му изглеждаше още по-пленителна. Решението да напусне замъка се стопи като восък на слънце, той бързо излезе от гората и се приближи до Луси. Тя го видя, усмихна се, но не стана от камъка.

— Вироглавият ми брат ме остави тук сама — оплака се тя, — но мисля, че няма да се бави дълго: както бързо се пали, така бързо и угасва!

Рейвънсууд не бе способен да й противоречи и премълча известието, че Хенри е отишъл на далечна разходка, като съвсем не възнамерява да се върне скоро. Едгар приседна до Луси на тревата; няколко мига и двамата мълчаха.

— Обичам това място — наруши мълчанието Луси, — бълбука нето на водата, шепота на листата, гъската трева, цветята, израсли сред развалините — то ми напомня сцена от рицарски роман. При това за този извор се говори в едно старинно предание, което много ми харесва.

— Мястото се смята за съдбоносно за моя род — отвърна Едгар — и аз не мога да не се съглася с това: тук за пръв път видях мис Аштън и тук ще трябва завинаги да се разделя с нея.

Ярката руменина, която обагри страните на Луси при първите думи на Рейвънсууд, се смени с мъртвешка бледност.

— Да се разделите! — възкликна тя. — Какво се е случило, защо така внезапно ни напускате?… Аз зная, Алис мрази… не, искам да кажа, не обича баща ми… Днес тя беше много странна и говореше някак тайнствено. Но съм убедена, че татко искрено ви е благодарен за всичко, което направихте за нас. Позволете ми да се надявам, че няма да се лишим от вашето приятелство, което постигнахме с толкова усилия.

— О, не, мис Аштън! Където и да ме изпрати съдбата, каквото и да стане с мен, аз ще остана ваш приятел, ваш искрен приятел. Но над мен тегне зла участ и съм длъжен да замина оттук, ако не искам да погубя заедно със себе си и други.

— Не заминавайте! — възкликна Луси и с присъщата си простота и сърдечност докосна полите на дрехата му, сякаш се опитваше да го задържи. — Не ни напускайте! Баща ми е влиятелен човек, той има силни приятели. Дайте му възможност на дело да ви докаже благодарността си. Зная, че вече действува за вас в Тайния съвет.

— Възможно е — отвърна гордо Рейвънсууд, — но не чрез старанията на вашия баща, мис Аштън, а само със собствени усилия искам да бъда задължен за успеха си на избраното от мен поприще. А там са ми необходими само наметало и шпага, храбро сърце и сигурна ръка.

Луси закри лице с длани и пряко воля горчиво зарида.

— Простете ми — изрече Рейвънсууд и взе ръката й, която тя след кратко колебание остави в неговата, като продължаваше да закрива с другата лицето си, — простете, аз съм твърде груб, твърде недодялан за такова кротко и нежно същество като вас. Забравете мрачното видение, изникнало на пътя ви, и ми позволете да се оттегля по своя път, защото аз… след раздялата с вас не мога да очаквам по-голямо нещастие в живота си.

Луси все още плачеше, но сълзите й не бяха вече толкова горестни. Колкото повече причини изтъкваше Рейвънсууд, доказвайки необходимостта веднага да замине, толкова по-ясно ставаше, че всъщност с радост би останал тук. Накрая вместо да се раздели с Луси, той и се закле във вечна любов и чу ответното признание. Всичко стана така внезапно, любовните слова прозвучаха така неочаквано, че преди Рейвънсууд да е успял да се опомни, целувката и нежната прегръдка доказаха искреността на чувствата им.

— Сега — изрече Рейвънсууд след кратко колебание — съм длъжен да говоря със сър Уилям Аштън. Той трябва да знае, че се обичаме. Не бива никой да помисли или каже, че намирайки се под неговия покрив, тайно съм похитил сърцето на дъщеря му.

— Да говорите с баща ми! — нерешително повтори Луси. — О, не, не правете това! — добави меко тя. — Почакайте да се реши съдбата ви, да заздравите положението си и да се изяснят вашите намерения. Аз зная, баща ми е благоразположен към вас и съм уверена, че ще даде съгласието си за нашия брак, но майка ми…

Луси млъкна: беше й съвестно да признае, че сър Аштън не ще посмее да даде отговор, без да е взел съгласието на съпругата си.

— Вашата майка ли, моя Луси! — учуди се Рейвънсууд. — Лейди Аштън произхожда от рода Дъглас, а те дори по времето на най-големия си разцвет на драго сърце биха се сродили с моето семейство. Какво може да има майка ви против мен?

— Не искам да кажа, че ще е против… — отвърна Луси. — Но тя се отнася много ревностно към своите права. Ще каже, че на нея като майка й принадлежи първата дума.

— Дори да е така — възрази Рейвънсууд — и макар разстоянието до Лондон да не е малко, може, като изпратим там писмо, след две седмици да получим отговор. Няма да искам от лорд-пазителя незабавен отговор.

— Но може би е по-добре да се почака… да се почака няколко седмици, докато се върне лейди Аштън. Когато бъдете представен на майка ми и тя ви опознае по-отблизо, не се съмнявам, че ще одобри моя избор. Та вие изобщо не се познавате, а като имаме предвид и древната вражда между семействата ни…

Рейвънсууд изгледа Луси втренчено, сякаш искаше да вникне в душата й.

— Луси — каза той, — аз наруших заради вас страшната си клетва, отказах се от плановете си за отмъщение, които носих дълго в сърцето си. Направих тази жертва заради вашата красота, преди да ви познавам. В нощта след погребението на баща ми отрязах кичур от косата си и като го хвърлих в огъня, дадох клетва да мъстя на враговете си и да ги преследвам, докато омразата ми не ги изпепели като огън и не разпилее праха им по вятъра.

— Ужасен грях е да се дава такава клетва! — прошепна Луси и побледня.

— Да, грях е — отговори Рейвънсууд, — но би било още по-ужасен грях да се изпълни тази клетва. Заради вас се отказах от намерението си да отмъстя, макар отпърво сам да не съзнавах коя е причината да се отрека от клетвата, и като ви видях отново, разбрах каква голяма власт имате над мен.

— Защо си спомняте за това сега? Защо говорите за вашата омраза, когато току-що ми разкрихте любовта си и ме накарахте да повярвам в искреността на чувствата ви?

— За да знаете цената, която плащам за своята любов, и че имам право да разчитам на верността ви. Не твърдя, че съм принесъл в жертва пред вас честта на рода ни — последното, което ни е останало от всичко; не твърдя това и не го мисля, но не бива да се заблуждавам: хората ще ме клеймят и за едното, и за другото.

— Такава ли е вашата любов! О, колко жестоко постъпихте с мен! Но още не е късно; ако обвързването с мен уронва вашата чест, освобождавам ви от дадената дума. Ще смятаме, че нищо не сме си казали и обещали. Забравете ме. И аз ще се погрижа да ви забравя.

— Несправедлива сте към мен, Луси! Кълна се във всичките светци на небето, че сте несправедлива. Ако споменах пред вас на каква цена съм извоювал любовта ви, то беше само за да ви докажа колко скъпа ми е тя и да скрепя нашите клетви с още по-здрава връзка. Защото трябва да знаете от какво съм се отрекъл заради правото да ви наричам моя и как ще страдам, ако ме напуснете!

— А защо трябва да ви напускам? Какво ви дава право да ме подозирате в коварство? Молбата ми да отложим обяснението с баща ми, така ли? Давам ви каквито щете клетви, Едгар. Те не са нужни, но ако могат да разсеят подозренията ви, готова съм да ви ги дам.

Рейвънсууд се кая, моли за прошка и дори падна на колене, за да изкупи своята вина. И Луси, толкова добра, колкото и простодушна, му прости обидните съмнения. Пламенният спор завърши с това, че влюбените си размениха залог за вярност — обичай, запазен и до днес сред народа: пречупиха жълтицата, от която се отказа Алис, и всеки взе по половина.

— Кълна се никога да не се разделя с този залог на любовта — каза Луси и като превърза с лента своята половина, я окачи на врата си и я прикри с носната си кърпа. — А ако вие, Едгар Рейвънсууд, поискате обратно своя дар, ще го получите. Но дотогава ще го нося на гърдите си и сърцето ми не ще принадлежи на никой друг.

Рейвънсууд също изрече тържествени уверения, скътал втората половина до сърцето си. Тогава те забелязаха, че докато са разговаряли, неусетно е изтекло доста време, а дългото им отсъствие би могло да породи недоволство и дори тревога в замъка. Станаха и тъкмо се готвеха да напуснат извора, този безмълвен свидетел на взаимните им клетви, когато изведнъж във въздуха изсвири стрела и се заби в един гарван, кацнал на сухия клон на близкия стар дъб. Птицата прелетя няколко ярда и падна в краката на Луси, като опръска с кръв роклята й.

Луси изпищя, Рейвънсууд, смаян и разгневен, се огледа, за да открие стрелеца, който така неочаквано и неуместно им бе показал изкуството си. Не се наложи дълго да го чакат, той сам веднага се яви пред тях Това бе Хенри Аштън, дотичал от гората с арбалет в ръка.

— Знаех, че ще ви изплаша — разсмя се момчето, — вие така се бяхте увлекли в разговор, че нищичко не чувахте. Жалко, че птицата не ви се пльосна на главите! За какво ти говореше тъй дълго Рейвънсууд, а Луси?

— Говорех на сестра ви, че сте истински ленивец: карате ни да ви чакаме тъй дълго — отвърна вместо Луси Рейвънсууд, за да й даде време да превъзмогне смущението си.

— А защо ви е трябвало да ме чакате? Нали ви казах, че се готвя да ходя с Норман на обиколка из хейбърийския гъсталак, и ви помолих да изпратите сестра ми до замъка. Цял час сме бродили с него из гората, не пропуснахме нито една еленова следа, нито други белези, оставени от дивеча, а вие като ленив гмурец стоите на прохлада при извора с Луси.

— И така да е, мастър Хенри — прекъсна го Рейвънсууд. — Но как ще оправдаете пред мен убийството на този гарван? Известно ли ви е, че тези птици се намират под особеното покровителство на лордовете Рейвънсууд2 и да убиеш някоя от тях в присъствие на човек от рода Рейвънсууд, значи да им нанесеш обида, която се наказва строго?

— И Норман казва същото. Изпращаше ме насам и когато бяхме вече на един изстрел от вас, аз забелязах птицата и казах, че не съм виждал друг път гарван да стои толкова близо до човек. А Норман ми отвърна, че това не е на добро, защото гарванът като изключим питомните птици — е най-плашлив от всички. Тогава се приближих на шейсетима ярда, прицелих се, опънах тетивата и — фют, уцелих го! Какво, не ви ли харесва този точен изстрел? При това аз почти ме съм стрелял с арбалет — най-много десет пъти, не повече.

— Прекрасен изстрел — потвърди Рейвънсууд. — От вас ще излезе отличен стрелец, ако продължите да се упражнявате.

— Така казва и Норман. Да, не съм виновен, че рядко стрелям с лък. Ако зависеше от мене, нямаше да го изпускам от ръцете си. Само че баща ми и моят Наставник и учител няма да са доволни, а и мис Луси също; цупи се, макар че може цял ден да кисне до този извор и да любезничи с някой красив млад господин. Повярвайте: двайсетина пъти съм я заварвал в такова занимание.

При тези думи момчето хвърли поглед към сестра си и забеляза, че злословието му наистина я е засегнало, макар да не разбираше защо и колко болезнено ще я рани с това.

— Е, добре, Луси, не се опечалявай толкова! Ако съм казал нещо излишно, вземам си думите обратно. Какво го интересуват мастър Рейвънсууд твоите обожатели, ако ще дори да са стотина?

Отпърво на Рейвънсууд никак не се харесаха тези приказки на брата, но като благоразумен човек той ги прие за празно дрънкане на разглезено момче, което иска да уязви сестра си и търси най-чувствителното място. Обикновено Едгар трудно се поддаваше на нови впечатления, неохотно се разделяше и със старите. Лошите шеги на Хенри посяха в душата му съмнение. Ами ако годежът му донесе само едно унижение? Ами ако, както са постъпвали с победените врагове по време на триумфалните шествия в Рим, отпърво те изложат на показ, а после те завържат за колесницата на победителя, който няма други помисли освен да задоволи безкрайното си честолюбие за сметка на победения? Безспорно Едгар нямаше никакво основание за подобни мисли и не може дори да се каже, че той поне за миг се бе отнесъл към тях сериозно. Та нима можеше той, срещнал погледа на лазурно чистите очи на Луси, да изпитва и най-малкото съмнение в искреността на чувствата й? Но гордостта и бедността бяха направили сърцето на този човек недоверчиво, докато при по-щастливи обстоятелства щеше да му бъде непознато такова жалко чувство.

Когато достигнаха замъка, видяха, че самият сър Уилям Аштън, обезпокоен от прекалено дългото им отсъствие, бе излязъл да ги чака.

— Ако дъщеря ми — каза той — бе в компанията на друг човек, недоказал така блестящо готовността си да я брани от опасност, щях много да се обезпокоя. И навярно щях отдавна да пратя някой от слугите да я търси. Но щом я придружава мастър Рейвънсууд, съм сигурен, че не я заплашва нищо.

Луси понечи да започне да се оправдава, но тъй като се чувствуваше виновна, се запъна и млъкна. Рейвънсууд, в стремежа си да й помогне, искаше да изтъкне някоя важна причина за закъснението, но и той се обърка като някой, който, опитвайки се да измъкне другаря си от някое тресавище, сам затъва в него. Трудно можем да допуснем, че смущението на нашите влюбени е убягнало от зорките очи на опитния юрист, който постоянно — било по навик, било по силата на професионалните си задължения — анализираше потайните кътчета на човешката душа. Но сега той предпочете нищо да не забелязва. Искаше, като обвърже Рейвънсууд, сам да остане съвсем свободен. И не помисли нито за минута, че дъщеря му може да обърка всичките му планове, като се влюби в младежа, на когото според замисъла на лорд-пазителя тя трябваше да завърти главата. „Впрочем — разсъждаваше той, — ако Луси се увлече по Рейвънсууд, а лейди Аштън категорично се противопостави на този брак, може да се отиде с Луси до Единбург или дори до Лондон, да й се подари наметка от брюкселска дантела и да й се намерят пет-шест галантни ухажори. Сладките им думи бързо ще изличат от паметта й образа на този, когото ще трябва да забрави.“ Такива бяха мерките, които лорд-пазителят се готвеше да предприеме в случай на неуспех и тъй като беше почти напълно сигурен в благоприятния изход на начинанието си, по-скоро поощряваше, отколкото осъждаше краткотрайната според него слабост на дъщеря си към Рейвънсууд. При това докато младите се разхождаха из парка, той бе получил писмо, с чието съдържание бързаше да запознае сега Рейвънсууд.

Сутринта на същия този ден бързоходец достави на лорд-пазителя писмо от споменатия преди известно време приятел — същия, който без да жали сили, тайно сплотяваше група патриоти под върховенството на най-страшния противник на сър Уилям, дейния и честолюбив маркиз А… Този твърде полезен приятел до голяма степен бе успял в преговорите със сър Аштън: не получи от хитрия политик благосклонен отговор, но поне бе изслушан с внимание от него. Когато съобщи за това на маркиза, онзи му отговори със старата френска поговорка: „Château qui parle et femme qui écoute, l’tin et l’autre va se rendre.“80 Държавен деец, който изслушва в мълчание предложение за смяна на правителството, според маркиза малко се отличава от замъка, който влиза в преговори с неприятеля, или хубавица, която изслушва мълчаливо любовните слова. И маркизът реши да ускори превземането на крепостта, наричаща се „лорд-пазител на печата“.

Затова към посланието от приятеля и съюзника на маркиз А… бе приложено и писмо от самия маркиз, в което той откровено предлагаше неофициално да гостува на лорд-пазителя в замъка Рейвънсууд. Приятелите тъкмо били поели на юг из страната и можели да се отправят към замъка отвсякъде; хановете и кръчмите били ужасни; с единия от пътниците сър Аштън бил отдавнашен приятел, а с другия, маркиза, макар и не чак толкова близък, бил достатъчно познат, за да не буди посещението му подозрения и да не даде храна за разни упреци от страна на тези, които биха желали да окачествят визитата като политическа интрига. Сър Аштън веднага отговори със съгласие, но в душата си реши да не предприема нито една крачка по-далеч от изискванията на разума, под което разбираше личните си интереси.

Две обстоятелства бяха твърде щастливи за него: присъствието на Рейвънсууд и отсъствието на съпругата. Като използува престоя на Рейвънсууд в дома си, лорд-пазителят се надяваше да осуети всяка възможност за опасни враждебни действия от страна на младия мъж, които той би могъл да предприеме срещу него под покровителството на маркиза. От друга страна, сега, когато сър Аштън възнамеряваше да използува тактиката на протакане и бавене, Луси като стопанка на дома подхождаше за него много повече, отколкото гордата й, своенравна майка, която несъмнено щеше да се постарае да осуети политическите му планове. Зае се да уговаря Рейвънсууд да остане до пристигането на родственика му и успя без особени усилия, защото след обяснението край извора на Нимфата младежът вече не изпитваше желание веднага да напусне замъка. А Луси и Локхард получиха наставления да извършат — всеки в кръга на задълженията си — необходимите приготовления за посрещане на гостите с такъв блясък и разкош, каквито в онези времена бяха съвсем необичайни за Шотландия.