Ламермурската невеста

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Обстоятелствата, описани в края на предишната глава, обясняват защо маркиз А… и мастър Рейвънсууд намериха такъв радушен прием в Улфс Хоуп. Едва Кейлъб съобщи за пожара в кулата и цялото селце се вдигна на крак и бе готово да се притече на помощ. Но старият слуга веднага охлади ентусиазма на верните васали, като им довери, че в мазето на замъка се държи барут; тогава усърдието им взе друга насока. Никога дотогава не бяха клали в селото толкова петли, тлъсти гъски и други добре угоени домашни птици; никога дотогава не бяха варили толкова шунка, никога не бяха пекли толкова яйчени, пшеничени и овесени питки, хлебчета и масленки — лакомства почти непознати на днешното поколение; никога дотогава не бяха отпушвали толкова бъчвички с бира и отлежало вино. Простият народ разтвори широко вратите на домовете си за слугите на маркиза — тези предвестници на потока благодеяния, който отсега нататък, подминавайки всички градове, паланки и села в Шотландия, щеше да се излее като рог на изобилието върху скромното селце Улфс Хоуп край Ламермур. Пасторът, който си правеше сметки, както се говореше, за мястото на викарий в съседната енория, където титулярът беше доста болен, пожела именитите гости да отседнат у него, но Кейлъб предостави тази чест на бъчваря, на жена му и на тъща му, които просто скачаха от радост, научили за оказаното им предпочитание.

С многобройни ниски поклони ощастливените стопани въведоха знатните гости в дома си, където всичко беше вече готово за посрещането им, устроено с всичкия разкош, на който бяха способни тези обикновени хора; тъщата, служила на младини в замъка Рейвънсууд, имаше според собствените й твърдения достатъчно добра представа какво се изисква за техни милости и доколкото й позволяваха условията, се разпореди с всичко по най-добрия начин. Домът на бъчваря беше толкова просторен, че за всеки пътник отделиха самостоятелна стая, където гостите бяха въведени веднага със съответните церемонии, за да си починат от пътя; а през това време в столовата се извършваха приготовленията за обилната вечеря.

Останал сам, Рейвънсууд подтикван от хиляди различни чувства излезе вън, премина оградата на края на селото и заизкачва хълма, откъдето се откриваше изглед към кулата. Искаше да зърне със собствените си очи как ще рухне домът на неговите прадеди. Няколко селски хлапета, наситили се да зяпат запретнатата с шест коня карета и пъстро облечените лакеи, които я придружаваха, сега от любопитство бяха тръгнали да видят как ще гръмне Улфс Краг и Рейвънсууд ги чуваше да си подвикват:

— По-скоро, по-скоро! Ей сега старата кула ще се пръсне като обелките на лук!

„И това са деца на васалите на моя баща — възмутено си помисли Рейвънсууд, — деца на хора, които както по закон, така и от чувство на признателност са длъжни да ни следват в бей, в огън и вода! Гибелта на замъка на техния сеньор е само забавно зрелище за тях!“

В този миг той усети, че някой го дърпа за наметалото.

— Какво искаш от мен, куче! — ядосано извика Рейвънсууд, дал воля на накипялата си ярост и печал.

— Да, куче съм, и при това дърто — отвърна Кейлъб, защото той бе подръпнал наметалото на господаря си. — Какво друго да очаквам освен ругатни и бой? Но сега ми е все едно: твърде старо куче съм, за да се уча тепърва на нови навици или за да си търся нов стопанин.

През това време, достигнал билото на хълма, Рейвънсууд видя замъка. И каква беше почудата му, когато установи, че пожарът вече съвсем е стихнал — само краищата на бавно плуващите над кулата облаци бяха с червеникав оттенък, сякаш в тях се отразяваше тлеещият пламък.

— Кулата е цяла! — възкликна Рейвънсууд. — Нима тя не се е срутила от взрива? Ако в мазетата е имало и четвърт от онова количество барут, за което ти приказваше, експлозията щеше да се чуе на двайсет мили.

— Всичко бива на тоя свят — сдържано отговори Кейлъб.

— Значи, огънят не е достигнал до мазетата?

— Всичко бива — повтори Кейлъб със същия невъзмутим тон.

— Слушай, Кейлъб — възкликна Рейвънсууд, — вече губя всякакво търпение! Сам ще отида в замъка и ще проверя какво става там.

— Ваша милост няма да отиде там — решително отбеляза Кейлъб.

— Няма да отида? — избухна Рейвънсууд. — Кой ще се осмели да ми попречи?

— Аз! — още по-решително изрече Кейлъб.

— Ти ли, Болдърстън? — извика Рейвънсууд. — Ти май съвсем се самозабрави вече!

— Не, ваша милост. Спокойно ме изслушайте и ще научите всичко така добре, сякаш през цялото време сте си бил в замъка. Само не се гневете и не се издавайте пред тия дечурлига или което е още по-лошо, пред маркиза, когато слезете в селото.

— Говори, проклет глупако! И да не си посмял да скриеш нещо от мен. Трябва да зная всичко: и хубавото, и лошото.

— Нищо хубаво и нищо лошо няма. Старата кула си е цяла-целеничка и е така пуста, както в деня, когато я напуснахте.

— Как! А пожарът?…

— Нямаше никакъв пожар. Изгоря само малко торф, пък може да е имало и искри от комина на старата Миси.

— А пламъкът? Яркият огнен стълб, който се виждаше от цели десет мили?

— Пламък ли? Една стара поговорка казва:

Малко суха папрат и наръч от сламата, дето я подстиламе на конете, запалих веднага щом оня тъпак от свитата на маркиза се махна от двора. Ей това беше пламъкът. Моля ви, сър, идния път, когато намислите да доведете или да изпратите там някого, нека туй да са господа, ама без доверени слуги като оня шмекер Локхард, който все заничаше и все душеше, и само диреше да открие нейде нещо не наред, та сетне да хули дома ни. Зарад него здравата се озорих, та щях да пукна от напъване да му измислям с неимоверна бързина небивалиците една подир друга, По-добре ще е наистина да подпаля кулата и сам да изгоря заедно с нея, отколкото втори път да понеса таквоз безчестие.

— Много съм ти благодарен, Кейлъб, за плана, който си измислил — каза Рейвънсууд, като едва сдържаше смеха си, макар тайно все още да се сърдеше на своя прислужник. — А барутът? Барутът в мазетата? Маркизът, изглежда, знае за нашите запаси.

— Барут ли! Ха-ха-ха! Маркизът! Ха-ха-ха! — разкиска се Кейлъб. — Убийте ме, ваша милост, но не мога да се въздържа. Маркизът! Барут! Има ли барут в замъка? Може да е имало някога. Знаел ли е за това маркизът? Знаел е, разбира се. Там е и цялата дяволия. Очаквах, че няма да е лесно да се оправя е вас. И тогаз си спомних за барута, като оставих на маркиза сам да се оправи…

— Но ти не отговори на въпроса ми — нетърпеливо го прекъсна Рейвънсууд. — Как се озова барутът в замъка и къде се дяна после той?

— Ей сега ще обясня всичко — прошепна Кейлъб със загадъчен вид. — Преди няколко години тука се готвеше въстание; маркизът и всички лордове от север участвуваха в заговора. Тогаз и докараха от Дюнкерк в замъка всякакви пушки и сабли, да не говорим за барута. Трудна беше тая работа — да се пренесат в кулата толкоз сандъци и бурета за една само нощ; вие сам разбирате, че такваз работа не може да се довери на всеки случайно срещнат. Но време е, господарю, да се връщаме в селото: там ни чакат за вечеря; по пътя ще ви доразкажа останалото.

— Ами тези дечурлига? — понита Рейвънсууд. — Нима искаш те да останат тук цяла нощ, за да чакат взрива?

— Не е необходимо. Щом ваша милост не желае да останат тука, те веднага ще си тръгнат към къщи. Пък и да постоят тука малко повечко — добави той, — не е беда! Утре по-хрисими ще бъдат и сънят им ще е по-дълбок. Ама щом инак иска ваша милост…

И като приближи момчетата, изкачили се на близкия хълм, Кейлъб им извика строго, че по заповед на лорд Рейвънсууд и на маркиз А… взривът на кулата ще се извърши не по-рано от пладне на следващия ден. При това утешително известие малчуганите се юрнаха надолу, само един от тях — този, който Кейлъб беше излъгал преди известно време, като отмъкна под носа му шиша с патиците, остана изпълнен с надеждата да получи по-точни сведения.

— Мистър Болдърстън, мистър Болдърстън! — завика той. — Но нали пламъкът съвсем загасна като прахан в ръцете на немощна старица!

— Прав си, мили мой — съгласи се старият слуга. — Ти как мислиш: замъкът на такъв голям човек, какъвто е лорд Рейвънсууд, тъй ще си гори и лордът ще го гледа безучастно, а? — И като пусна малкия дрипльо да си върви, Кейлъб прибави, обръщайки се към Рейвънсууд: — Никога не бива да се пропуска случая да поучиш тия дечица на ум и разум, както казват мъдрите люде. И най-вече да им внушаваш уважение към знатните.

— Но ти пак не ми каза, Кейлъб, какво стана с барута и оръжието? — настоя Рейвънсууд.

— А, оръжието ли? — сети се Кейлъб и издекламира:

Тъй се говори в една детска песенчица. Колкото до барута, лека-полека го замених с джин и бренди от капитаните на холандските люгери и френските кораби. Бъчвичките с тия питиета дълго ни служиха за вяра и упование в истината и справедливостта. Та не е ли чудесна такваз една замяна: да получиш напитка, която весели душата, срещу нещо, което носи смърт! Запазих все пак няколко фунта от барута за ваши нужди. Ако не бяха тия запаси, съвсем не знам откъде щях да ви намирам барут за лова. Е, сега гневът ви се поохлади и май ще се съгласите вече, господарю, че съм постъпил правилно: защото долу, в Улфс Хоуп, ще ви бъде много по-удобно, отколкото в старата ви, полуразрушена кула. Макар че ми е болно да го призная, ама защо да тая грях в душата си!

— Да, може би си прав, Кейлъб; само че намислиш ли да палиш замъка ми дори на шега, няма да е зле да ме предупреждаваш за това.

— Какво говорите, ваша милост! Е, на мене, стария глупак, прилича да лъжа и мамя заради честта на вашия род, ама на ваша милост туй съвсем не подобава. При това вие, младите, много се горещите. И да излъжете, ще е без полза. Да вземем за пример ей тоз пожар — защото, знайте, ние нямахме пожар и съм готов да изгоря даже старите конюшни, за да сложим край на всякакви съмнения; — та, казвам, тоя пожар е най-чудесният предлог, за да поискаме от съседите всичко, каквото ни е нужно. О, тоя пожар ще ни избавя още неведнъж и при това без всякаква вреда за честта на дома ни. Вече няма да ми се налага по двайсет пъти всеки ден да измислям една небивалица подир друга, в които тия мързеливци и без туй не вярват.

— Да, трудно ти е било, Кейлъб. И все пак никак не разбирам как този пожар може да ни възвърне доверието на съседите и доброто ни име.

— Ами тъкмо казах, че младото е и зелено! Как ще ни помогне пожарът ли, питате? Туй е най-чудесният предлог, който, рекох вече, ще спаси семейната ви чест и ще я запази дълго занапред, стига само умело да го използувате. „Къде са семейните портрети?“ — пита някой, дето обича да си пъха гагата в чуждите работи. „Пострадаха по време на пожара“ — ще отговоря аз. „Къде ви е фамилното сребро?“ — ще попита друг. „Ужасен бе пожарът — ще кажа аз. — Кой ще ти мисли за среброто, когато беше застрашен животът на всички ни в кулата!“ — „Къде са фините дрехи, декоративната драперия и завесите? Къде са леглата с балдахини, с тъканите покривала и тюлените завеси? Къде са килимите, кувертюрите, бродериите?“ — „Пожарът! Пожарът! И пак пожарът!“ Пожарът ще бъде сериозно оправдание за всичко, което трябва да имате, пък го нямате. А добре измисленото извинение донякъде е е цената на самите вещи. Вещите се чупят, съсипват и овехтяват от времето, а доброто извинение, стига да го използуваш внимателно и умно, може да служи на благородника и на рода му бог знае колко дълго!

Рейвънсууд добре познаваше упорития характер на стареца, затова се въздържа от безполезен спор. Предоставил на Кейлъб да се радва на успешното си начинание, той се върна в Улфс Хоуп, където маркизът и двете стопанки се безпокояха за него: маркизът — защото не знаеше накъде се е упътил Рейвънсууд, а жените — защото се бояха да не изстине вечерята. Когато Едгар се появи, всички въздъхнаха с облекчение и искрено се зарадваха, научили, че пожарът в замъка е изгаснал от само себе си, без да достигне до подземията — понеже Рейвънсууд бе сметнал за възможно да се ограничи с това кратко известие и да се въздържи от по-подробно описание на остроумната измислица на своя стар слуга.

Гостите веднага бяха отведени към трапезата, наредена с богато угощение. Въпреки настояванията на високите гости мистър и мисис Гърдър да се настанят до тях на трапезата, те не приеха да сторят това дори в собствения си дом и предпочетоха да бъдат почтителни и старателни слуги. Такива бяха нравите в онези времена. Само тъщата на домакина, предвид на по-зрялата си възраст и някогашната й служба при Рейвънсууд, реши да пренебрегне правилата на етикецията. Възприела ролята на нещо средно между съдържателна на странноприемница и стопанка на дом, която посреща гости значително по-високопоставени от нея, тя гощаваше маркиза и Рейвънсууд, предлагайки им най-хубавото от всяко блюдо, но не забравяше и сама да го опита, та гостите да последват примера й.

— Ваша милост нищичко не хапва… — непрестанно повтаряше тя на маркиза. — Мастър Рейвънсууд, оставете този гол кокал! Уви ето че не можем да предложим на ваши милости прилично угощение! Лорд Алан, да успокои господ душата му, обичаше солена гъска. Винаги е казвал, че на латински „солена гъска“ означава „чашка бренди“! Брендито ни е чак от Франция: корабите ни още не са забравили пътя за Дюнкерк въпреки английските закони и митници.

Тук бъчварят предупредително сръчка с лакът тъща си, но тя съвсем не мислеше да спре да бъбри.

— Няма какво да ме ръчкаш, Джон. Никой не казва, че знаеш откъде ми карат брендито. Разбира се, на теб не ти подхожда туй, нали вече си придворен бъчвар! Но на мен… Страшна беда! — обърна се тя към Рейвънсууд. — Кралят, кралицата или пък кайзерът много ги е еня отде си купува някоя старица като мене щипката тютюн или чашата бренди, та да си развесели душата.

Като заглади по този начин мнимата си непредпазливост, Мариън, известна още като мисис Луп-дъ-Дайк, цяла вечер продължи сама да занимава гостите, стремеше се с всички сили да поддържа разговора, в който Рейвънсууд и маркизът почти не вземаха участие. Накрая те отместиха чашите си и помолиха за разрешение да се оттеглят за почивка.

На маркиза беше отредена официалната стая, каквато имаше във всеки по-заможен дом и обикновено стоеше празна в очакване на някой именит гост. По онова време още не се използуваше хоросановата мазилка, а гоблени имаше само в домовете на благородниците и по-богатите земевладелци. Затова бъчварят, човек толкова суетен, колкото и богат, постъпи като дребните земевладелци и духовенството — украси стените на официалната си стая с щампована нидерландска кожа, по която с меден станиол бяха изписани дървета и животни и множество благочестиви изречения, които макар да бяха на фламандски, се спазваха в дома му много строго. Стаята създаваше твърде мрачно впечатление, но в камината весело пращяха дъги от стари насмолени бурета; леглото бе застлано с нови, блестящо бели чаршафи, които едва ли щяха да бъдат използувани някога, ако не беше този изключителен случай. Над масата висеше старинно огледало във филигранна рамка, принадлежало някога към покъщнината на близкия замък Рейвънсууд, сега разпръсната къде ли не. От едната страна на огледалото стоеше бутилка с дълго гърло, пълна с тосканско вино, а до нея — висока тясна чаша, подобна на опази, която може да се види в ръцете на Тениърс, когато се изобразява като участник в селски пир; бутилката и чашата приличаха на чуждестранни часови. От другата страна, загледани в двамата чуждоземни, бяха поставени двама тантурести шотландски караулни: кана с хубава бира, побираща не по-малко от пинта, и друга чаша, от слонова кост и абанос, със сребърна инкрустация — плод на умението на Джон Гърдър; той много се гордееше с тази изработка. Мерки бяха взети не само срещу евентуална жажда, а и срещу глад, защото в стаята бе оставен и сладкиш, като че къщата очакваше половинседмична обсада.

Камериерът на маркиза съобразително бе разстлал брокатения халат на господаря си върху голямото кожено кресло, придърпано до камината, а на облегалото на същото кресло стоеше везаната кадифена нощна шапчица, украсена с брюкселски дантели. Но време е да напуснем знатния гост и да му дадем възможност да се ползува от всички тези вещи, приготвени за негово удобство, които обрисувахме така подробно, за да запознаем читателя с обичаите в някогашна Шотландия.

Няма нужда да описваме със същата подробност и стаята на Рейвънсууд, комуто стопаните бяха отстъпили своята спалня. Ще кажем само, че стените бяха обвити с вълнена материя в топъл цвят, произвеждана в Шотландия, подобна на сегашния шалун. На видно място беше окачен крещящ портрет на Джон Гърдър, нарисуван от някакъв гладуващ френски живописец, пристигнал в Улфс Хоуп от Флъшинг или Дюнкерк с кораб на контрабандистите. Това изображение наистина показваше известна прилика с действителния образ на нашия упорит, своенравен, но напълно здравомислещ майстор. Мосюто обаче се беше изхитрил да придаде на израза на лицето и на самата поза онази добре известна френска волност, която силно контрастираше с мрачната надменност на оригинала, така че всеки, който погледнеше картината, избухваше в смях. Но цялото семейство много се гордееше с описаното вече произведение на изкуството и това стана причина съседите да отправят упреци към бъчваря, че е станал прекалено самолюбив и горд, тъй като, поръчвайки си портрета и украсявайки с него своята спалня, той по всеобщо мнение бе превишил дадените му права — осмелил се е да излезе извън границите, определени за съсловието му, и е извършил посегателство върху привилегиите на аристокрацията. Уважението ми към паметта на моя покоен приятел, мистър Ричард Тинто, ме накара да се спра на тази тема; обаче ще спестя на читателя неговите подробни, макар много интересни забележки за френската школа в живописта, както и за успехите на това изкуство в началото на XVIII век в Шотландия.

Във всичко останало спалнята, отредена за Рейвънсууд, по нищо не се различаваше от официалната стая, или стаята за видни гости, предоставена на маркиз А…

На другия ден маркизът и младият му сродник станаха в зори, възнамерявайки да продължат пътя си. Но гостоприемните хазаи не ги пуснаха, преди да са закусили. Масата бе отрупана с храна: пушено и печено месо, овесени пудинги, вина и бренди, мляко, приготвено по най-различни начини — всичко това говореше за неотслабващото желание на гостоприемното семейство да почете докрай скъпите си гости. Трескавата подготовка за заминаването не остана в тайна за населението на Улфс Хоуп. Цялото село се стече край къщата на бъчваря; и започна уреждане на сметки, ръкуване за сбогом, оседлаване на коне и впрягане на други, дадоха се и пари за почерпка. Маркизът връчи на бъчваря монета от двадесет шилинга от благодарност за грижите, положени от прислугата му; на Гърдър се дощя да присвои парите, още повече че просбописецът Дингуол напълно го подкрепи в това, позовавайки се на направените от стопанина скъперник разходи, без които не би дошла и тази благодарност на маркиза. Но въпреки това твърде авторитетно съждение Джон някак не се реши да помрачи блестящия успех на гостоприемството си с неизискана постъпка и само обяви на слугите, че те ще бъдат най-неблагодарна паплач, ако намислят да купуват бренди от чуждите изби, и тъй като нямаше никакво съмнение по какъв именно начин те ще употребят даденото от маркиза, бъчварят се утешаваше с мисълта, че тези парички пак ще се върнат в джоба му, при това без ни най-малко накърняване на неговата чест и съвест.

Докато приготовленията за заминаването бяха в ход, Рейвънсууд извика Кейлъб настрана и зарадва стареца, като му довери макар и с много предпазливи изрази (понеже добре познаваше богатата фантазия на слугата си), че наскоро в съдбата му ще настъпи благоприятна промяна. Той веднага даде на Кейлъб голяма част от парите, с които разполагаше, уверил го едва ли не с клетва, че почти сигурно ще получи големи суми, като пристигне в Единбург. После много строго нареди на своя майордом — заплашвайки го, че в противен случай ще го лиши от благоразположението си — да прекрати своите набези срещу жителите на Улфс Хоуп, техните изби и килери, с което за негова голяма почуда старият слуга безропотно се съгласи.

— Разбира се — отбеляза Болдърстън, — срамно, безчестно и дори грешно е да се грабят тези нещастници, когато можеш да преживяваш със собствени средства. И друго: трябва да им се даде кратък отдих, та да може по-сетне, ако се наложи, да се разчита по-успешно на тяхната отзивчивост.

Решил този въпрос, Рейвънсууд сърдечно се сбогува със стария си слуга и се присъедини към маркиза, който вече се бе настанил в екипажа. Двете стопанки — възрастната и по-младата, дарени е прощални целувки от високите си гости — стояха засмени на прага на дома си и не мръднаха оттам, докато екипажът с шестте коня и многото ездачи, затрополил по улицата, не се изгуби от очи. Джон Гърдър също бе застанал вън и ту поглеждаше към дясната си ръка, стисната съвсем наскоро от маркиза и лорда за довиждане, ту към вътрешността на своя дом, където цареше безпорядъкът на отминалото пиршество, сякаш сравняваше получените почести с направените разходи.

— Тъй, тъй! — изрече той накрая. — Е, стига толкова. Маркизи или мастъри, херцози или графове, лордове или леърдове — дошли и си отишли, а вие се залавяйте за работа. Вървете да подреждате и да прибирате, отделете месото, което може да се използува; другото раздайте на бедняците. А вие, скъпа моя тъщо и женичке, чуйте какво ще ви река: да не съм чул повече ни дума за тая глупост — нито добра, ни лоша. Чешете си езиците, когато сте сами или когато се събирате с другите клюкарки от нашето село. На мене и без туй главата ми се е запалила!

Гърдър се ползуваше с абсолютна власт в дома си и затова всички тозчас се разотидоха и всеки се залови за работата си, като дадоха на стопанина пълна възможност да помечтае за бъдните милости на придворната му длъжност, която беше придобил, като пожертвува част от земното си благо.