Ламермурската невеста

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

След тази ужасна сцена пренесоха Луси в стаята й, където тя лежа няколко часа в пълно вцепенение. На следния ден силите и твърдостта на духа й като че ли се възвърнаха, но ведно с това се прояви някаква неудържима веселост, която никак не съответствуваше на характера й, а още по-малко на нейното състояние. Изблици на безумен смях се редуваха с пристъпи на тиха меланхолия и необичайна раздразнителност. Лейди Аштън бе сериозно обезпокоена и нареди да повикат лекари. Те пристигнаха, опипаха пулса й, не намериха в него никакви изменения и заявиха, че мис Аштън страда от душевна болест, за което препоръчаха движение, разходки и леки забавления.

Луси не продума нищо за събитията от предишния ден. Изглежда, че не си спомняше за случилото се, защото постоянно прокарваше ръка по врата си, сякаш търсеше там синята лента и като не я намираше, учудено и разочаровано бъбреше:

— Тази нишка ме свързваше с живота.

Въпреки тези явни признаци на лудост лейди Аштън беше отишла вече твърде далеч, за да си позволи да отложи сватбата на дъщеря си дори при сегашното й състояние. Напротив, тя положи всички усилия, за да скрие болестта на Луси от Бъкло, защото знаеше прекрасно, че ако той открие и най-малкото неразположение към себе си в своята невеста, веднага ще анулира сключения договор, а то ще бъде голям срам и безчестие за семейството на Луси. Затова лейди Аштън реши, ако не се влоши състоянието на Луси, да извършат бракосъчетанието в определения ден. Тя се тешеше с надеждата, че промяната на мястото, обстановката и средата по-бързо и по-сигурно ще излекуват разстроеното въображение на дъщеря й, отколкото бавнодействуващите средства, предложени от лекарите. Сър Уилям Аштън, който лелееше мисълта да възвеличи семейството си и се стремеше да си осигури подкрепа срещу мерките, които възнамеряваше да предприеме маркиз А…, за да му отнеме присвоените имоти, на драго сърце възприе плана на жена си, защото, както може да се предполага, дори да искаше, не би могъл да й попречи. От своя страна Бъкло и полковник Аштън не даваха и дума да се спомене за някакво отлагане: те смятаха, че след всичко случило се ще бъде истински позор да се отложи сватбата дори за час, тъй като някой може да си помисли, че са се уплашили от неочакваното посещение на Рейвънсууд и дръзките му обвинения.

Но ако Бъкло знаеше за физическото или по-точно душевното състояние на мис Аштън, той едва ли щеше да бъде склонен да се бърза. Ала според тогавашния обичаи младоженецът и неговата булка можеха да се виждат твърде рядко, и то за кратко време — обстоятелство, което много прилягаше на плана на лейди Аштън, — следователно Бъкло не само че не знаеше, но и не подозираше какво е истинското душевно състояние на нещастната му избраница.

Един ден преди сватбата Луси отново получи пристъп на необикновена веселост: тя с детско любопитство заразглежда премените на всички нейни близки, които щяха да участвуват в сватбеното тържество.

Утрото на следващия ден бе ясно и ведро. Официално облечени гости запристигаха отвсякъде. Не само роднини на сър Аштън и още по-знатната рода на съпругата му, а и много приятели и близки на Бъкло — до един облечени разкошно, възседнали също тъй разкошни коне, богато пременени като ездачите си, — както и всяко по-заможно презвитерианско семейство до петдесет мили от замъка бе счело за свой дълг да присъствува на сватбата, която се окачествяваше като победа, постигната над маркиз А… в лицето на сродника му Рейвънсууд. Великолепни закуски очакваха гостите на предсватбената трапеза, а след почерпката отекна заповед: „На коне!“ Изведоха невестата, придружавана от майка й и брат й Хенри. Веселостта й от предишния ден бе се сменила с дълбока меланхолия, която добре прилягаше на строгия обред, който предстоеше. Очите на Луси блестяха, страните й леко розовееха, което отдавна не й се беше случвало, и когато тя се появи, сияейки във великолепното си облекло, присъствуващите гости зашумяха възхитено и в тази обща глъчка се открояваха дори гласове на дами. Докато гостите възсядаха конете си, сър Уилям Аштън, човек миролюбив, а и привърженик на добрия ред във всичко, смъмри сина си Хенри, задето е запасал прекалено дълга за ръста си сабя — взета от брат му полковника.

— Щом си решил непременно да се въоръжиш за такава мирна церемония — каза той, — по-добре да беше взел късия кинжал, който поръчах специално за теб в Единбург.

Момчето отговори, че кинжалът се е изгубил някъде.

— Струва ми се, че ти нарочно си го скрил — продължи бащата, — за да се поперчиш с тази грамадна сабя на кръста, която подхожда по-скоро на сър Уилям Уолас, отколкото на теб. Е, както и да е, възсядай коня си и полагай грижи за сестра си.

Хенри се подчини и застана в средата на внушителната кавалкада. Мислите му бяха посветени единствено на сабята, на богато обшитото с дантела наметало, на шапката с пера и на чудесно обяздения кон, така че той не забелязваше никого и нищо около себе си; но запомни за цял живот момента, в който помогна на сестра си да възседне коня — влажната й ръка беше студена като надгробен мрамор.

Сватбеният кортеж, разстлал се като пъстра лента по хълмове и долове, най-после достигна енорийската черква, а тя едва побра множеството, защото, без да смятаме прислугата, останалите наброяваха над сто мъже и жени. Венчавката бе извършена според обредите на презвитерианската църква, към която Бъкло напоследък бе решил, че принадлежи.

Отвън пред черквата се раздаваше щедра милостиня на бедните от близките енории; раздаването се надзираваше от Джони Мортшу, получил наскоро повишение и изоставил задълженията си като пазач на запустялото гробище, за да приеме новата си служба — клисар на Рейвънсуудовата черква. Ейлси Гурли и двете й приятелки — същите, които приготвяха за погребението покойната Алис, седяха наблизо върху един надгробен камък и завистливо сравняваха получените дарове.

— И все пак Джони Мортшу — изфъфли Ани Уини — можеше да си спомни ония, старите години и повечко да уважи отколешните си приятелки, макар сега и да се перчи в черните си клисарски дрехи. Вместо шест херинги ми даде само пет, пък и те нищо не струват, а парчето говеждо е с цяла унция по-малко отколкото на другите. И мигар туй е месо! Само жили. Пък твоето парче, Маги, чини ми се, е от плешката!

— Моето ли? — отвърна паралитичната стара вещица. — Гол кокал! Щом тия богаташи са намислили да дават нещичко на бедните по сватбите и погребенията си, можеха да ни зарадват с нещо по-свястно.

— Е, е, миличка — обади се и Ейлси Гурли, — те раздават милостиня съвсем не от любов към нас. Хич не ги е еня тях дали сме сити, или умираме от глад. Нямаше да ги е срам и камък да ни поднесат наместо хляб, ама гордостта им не го позволява. Пък искат на всичкото отгоре и да им благодарим, сякаш че помагат на ближните си като същински хора христиени.

— Право казваш — подкрепи я приятелката й.

— Ейлси, ти си най-старата от нас; кажи, виждала ли си по-богата сватба?

— Сватбата е хубава — отговори Ейлси, — ама погребението ще бъде още по-богато.

— Обичам погребенията — рече Ани Уини. — Тогаз те хранят не по-зле, отколкото по сватбите, и не те карат да се хилиш, да се кикотиш престорено весело, да се правиш, че ти е много драго и да пожелаваш щастие на ония празноглави светлости, дето се отнасят къмто нас като към добичета. Да, аз наистина обичам погребенията — дадат ти милостинята и си запяваш старата песничка:

— Което си е право, право си е, Ани — обади се паралитичната. — Да даде господ повече зеленина през юли и повечко покойници.

— Но ти, Гурли — подметна куцата, — като си най-старата от нас трите, пък и най-умната, кой от тия весели господа пръв ще се отправи за оня свят?

— Виждате ли ей оная гиздосия, цялата в скъпоценности и злато? Оная, дето я настаняват на белия кон, зад младичкия развейпрах с червената пелерина, дето се перчи с дългата си сабля на хълбока?

— Та туй е самата булка! — възкликна Ани Уини и дори нейното студено сърце се сви от жал. — Туй е самата булка! Тъй младичка, тъй хубавка и тъй богата! Мигар тя скоро ще умре?

— Време е да й шият мъртвешкото покривало, казвам ви — изрече тежко-тежко пророчицата. — В пясъчния часовник на живота й, дето го държи в ръцете си смъртта, изтичат вече сетните зрънца. И какво чудно има: та малко ли го тръскаха тоя неин часовник! Скоро ще почнат да капят листата, ама тя няма да види как на празника на свети Мартин вятърът ще ги върти по кърищата и дворовете.

— Ти май три месеца стоя в замъка да я наглеждаш — рече паралитичната — и ако не греша, ти дадоха само две парички, тъй ли?

— Тъй ами! — отвърна Ейлси с горчива усмивка. — А сър Уилям Аштън ми обеща червена роба, клада, верига и буре с катран. Как ти се вижда, а? Като награда, задето от тъмно до тъмно бавех пошантавялата му щерка. Да си скъта той тия подаръци за своята жена!

— Казват, че било страшно да си имаш работа с нея — рече Ани Уини.

— Вижте — оживи се Ейлси Гурли, — ей я там се кипри на оня сив кон. Каква наперена и горда хубавица! Пък само в нея има толкоз дяволщина, колкото няма да найдеш във всичките шотландски вещици, дето някога са хвъркали в лунни нощи над хълма Норт Берик.

— Какви ги дрънкате за вещици, проклетници такива! — подвикна им Джони Мортшу. — Да не правите тука някакви магии, та да сторите беда на младите? Пръждосвайте се в къщи, че като грабна тоягата, само на вещици ще ми станете!

— Олеле, олеле! — завайка се престорено Ейлси Гурли. — Много се възгордяхме с новите си черни дрешки и напудрена перука! Сякаш довчера и ние не сме били гладни и не сме брали студ! А днеска, то се знай, ще заскрибуцаме на старата цигулка и ще веселиме гостите в замъка заедно с другите набедени музиканти, дето ще довтасат там от цялата околност. Гледай да не ти се строши нещо на цигулката. Хубаво внимавай, момко!

— Чувате ли, добри хора! — извика Мортшу. — Тя заплашва, че ще ми прати някаква беда, урочасва ме. Ама почакай ти, стара вещице! Ако таз вечер ми се случи нещо или ми се строши цигулката, не те чака добро. Ще ме помниш, докато си жива! Ще те замъкна и в съда, и в синода. Защото сега съм кажи-речи пастор: не какъв да е, а клисар на голяма енорийска чернова!

Ако взаимната омраза, която съществува между старите вещици и останалата част от човешкия род, бе отучила сърцата на бедните бабички да се веселят, това съвсем не беше в сила за хората от околността. Великолепието на сватбената свита, ярките одежди, пъргавите коне, празничният вид на хубавиците и блестящите им кавалери, пристигнали за венчавката — всичко това упражни обичайното си въздействие върху тълпата. Когато младоженецът и булката излязоха от черквата, народът ги посрещна с викове: „Да живеят родовете Аштън и Бъкло!“, отекнаха изстрели на пищови, пушки и мускети — салют в чест на младата двойка — и насъбралите се потеглиха към замъка. Наистина сред множеството имаше и няколко старци и старици, които се присмиваха на претенциозното шествие на тези парвенюта Аштън и си спомняха някогашните празненства на благородниците Рейвънсууд, хора с много древно потекло, но и те, съблазнени от изобилната трапеза, приготвена за всички, които се стекат в замъка, трябваше въпреки предубеждението си да признаят властта на l’Amphitrion on Ton dine95.

И така, придружавана от многобройна свита, включваща и богати, и бедни, Луси потегли към родителския покрив. През целия път Бъкло яздеше до своята невеста, но тъй като не знаеше как да се държи в новото си положение, полагаше грижи само за едно — да се покаже като изкусен ездач, без да се опитва да завърже разговор с Луси. Накрая сред нестихващи радостни приветствия младоженците благополучно пристигнаха в замъка.

В старо време сватбите се правели богато, на тях се стичали много хора — обичай, изоставен в нашия по-изтънчен век. Семейство Аштън поднесе на гостите си разкошен пир, остатъците от който бяха достатъчни не само за слугите, но и за кряскащата пред вратите тълпа; при това стопаните заповядаха да се доставят много бъчви бира, така че веселието на двора с нищо не отстъпваше на веселото угощение в самия замък. Мъжете според обичая на онези времена останаха дълго на сватбената трапеза и пиха с наслада скъпите вина, а дамите с нетърпение очакваха появата им в залата, за да завърши, както се полага, сватбеното тържество с бал. Най-сетне, вече доста късно, мъжете, разпалени от виното и оживени от радостния повод, се появиха в залата, свалиха шпагите си и се приготвиха да поканят за танците изгубилите всякакво търпение дами. Музиката, настанена в галерията, лееше кънтящи звуци под сводовете на древния замък. Макар че според етикецията младоженците трябваше да открият бала, лейди Аштън, като се позова на неразположението на дъщеря си, сама подаде ръка на Бъкло и му предложи те двамата да открият танците.

Но в мига, когато грациозно отметнала глава лейди Аштън застана в очакване на първото подръпване на лъка по струните, който щеше да възвести началото на танца, тя изведнъж съзря странна промяна в украсата на залата.

— Кой посмя да свали портрета оттук? — неволно възкликна тя.

Всички погледи се устремиха към стената и тези от гостите, които по-рано бяха посещавали същата зала, забелязаха учудени, че на мястото на портрета ма бащата на сър Уилям сега висеше портретът на сър Малис Рейвънсууд, който се взираше в насъбралото се множество с гняв и отмъстителна насмешка. Портретът е могъл да бъде сменен само през някоя краткотрайна пауза, когато залата е била безлюдна, и никой нищо не би забелязал, преди да запалят полилеите и канделабрите за бала. С характерната си надменност и избухливост мъжете поискаха веднага да бъде открит виновникът, оскърбил домакина и всички гости; но лейди Аштън вече си бе възвърнала самообладанието и заяви, че това навярно е незаслужаваща внимание шега на една тяхна малоумна прислужница, която държат в замъка от състрадание; нещастницата се била наслушала на разказите на старата Ейлси Гурли за „предишното семейство“, както лейди Аштън наричаше рода Рейвънсууд. Веднага изнесоха от залата злополучния портрет и лейди Аштън откри бала. Грацията и достолепието й компенсираха изгубеното младежко очарование и който я погледнеше, не можеше да не се съгласи с възторжените похвали на по-възрастните от присъствуващите, че тя танцува много по-добре от младите.

Като се върна на мястото си, лейди Аштън никак не се изненада от това, което всъщност бе очаквала — Луси я нямаше в залата; майката веднага се впусна по следите й, за да изглади тягостното въздействие, което тайнствената смяна на портрета навярно е упражнила върху дъщеря й. Но очевидно опасенията на лейди Аштън не се оправдаха, защото след около час тя се върна при гостите и доближила младоженеца, му прошепна нещо на ухото, след което той излезе от кръга на танцуващите и напусна залата. Музиката свиреше все по-силно, двойките танцуваха с жар, вдъхновявани от младостта, веселието и празничното настроение, когато изведнъж отекна страшен, пронизителен вик. Музиката стихна, танцът спря. Викът се повтори. Тогава полковник Аштън взе един канделабър, поиска от Хенри ключа от спалнята на младоженците и се завтече натам, последван от сър Уилям, лейди Аштън и някои от по-близките роднини. Гостите, занемели от почуда, очакваха завръщането им.

Като доближи спалнята, Шолто почука и извика имената на сестра си и на Бъкло, но не получи отговор: от спалнята се чуваха само тихи стенания. Тогава полковникът решително натисна дръжката, но нещо отвътре пречеше на вратата да се отвори. Накрая, тя поддаде и разкри неочаквана картина — на прага в локва кръв лежеше нещастният младоженец. Очевидците не можаха да възпрат вика на ужас, който се изтръгна от гърдите им. А гостите, дочули тези вопли — ново потвърждение на случилата се беда, — се втурнаха към спалнята.

— Тя го е убила — прошепна полковникът на майка си. — Търсете я!

Измъкна шпагата си и застанал на вратата, извика силно, че никой освен пасторът и някой лекар няма да бъде допуснат в тази стая. Бъкло още дишаше; вдигнаха го и го отнесоха в друга стая, където приятелите му, възбудени и негодуващи, се струпаха около лекаря, за да чуят час по-скоро неговото мнение.

През това време сър Уилям, лейди Аштън и дотичалите с тях роднини огледаха внимателно леглото и цялата спалня на младоженците, но не откриха и следа от Луси. И тъй като спалнята нямаше друг изход освен вратата, оставаше да предположат, че Луси се е хвърлила през прозореца. Но изведнъж един от търсачите, случайно навел светилника си, зърна нещо да се белее в ъгъла, където бе голямата стара камина. Това бе Луси. Тя седеше или по-право бе приседнала в позата на заек. Косите й бяха разрошени, нощницата й изпокъсана и опръскана с кръв, очите блестяха диво, лицето потрепваше в конвулсии. Разбрала, че са я открили, тя забъбри нещо бързо и неясно, после забърчи лице в гримаси и като насочи към влезлите окървавените си пръсти, заръкомаха в изстъпление, ликуващо и демонично.

Едва с помощта на прислужничките успяха да извлекат нещастницата от укритието й; когато я извеждаха от стаята, тя се обърна и сякаш с тържествуващ приемех изрече единствените дотогава разбираеми слова:

— А? Значи си отнесохте прекрасния ви младоженец!

Прислужничките, разтреперани от страх, отведоха Луси в друга стая, в отдалечена част на замъка, където я сложиха да легне и я оставиха под постоянното наблюдение на няколко жени, както изискваше състоянието й в момента. Невъзможно е да предадем отчаянието на нейните родители, ужаса и смута на гостите, гневната разпра между приятелите на Бъкло и близките на семейство Аштън, кипналите страсти, разпалени от изпитите наскоро напитки.

Единствен лекарят успя най-сетне да въдвори тишина и да накара двата лагера да го изслушат. Той обяви, че макар раната на Бъкло да е дълбока и опасна, тя не е смъртоносна, ако го оставят в покой и не го преместват никъде. Това сложи край на яростния гняв на приятелите на пострадалия, които бяха настоявали той да бъде пренесен веднага в дома на някого от тях. Но те поискаха предвид на случилото се четирима от тях заедно със съответния брой въоръжена прислуга да останат в замъка за охрана на ранения. Полковник Аштън и сър Уилям приеха тяхното условие и останалите приятели на Бъкло въпреки късния час и тъмнината веднага напуснаха замъка. А докторът се зае с мис Аштън, чието състояние според него беше много сериозно. Незабавно изпратиха за други лекари. Цяла нощ Луси се мята в леглото си безумно, а призори изпадна в пълна безчувственост. Докторите заявиха, че същата вечер ще настъпи криза. И наистина вечерта болната се опомни, позволи да й сменят бельото и да оправят леглото й. Но веднага щом вдигна ръка към врата си, сякаш да потърси там синята лента, отново я обзеха ужасни спомени, които тя не можеше да понесе. Започнаха конвулсии и скоро клетницата издъхна, без да каже нито дума за това, което се бе случило предишната вечер между нея и Бъкло.

На другия ден след смъртта на Луси пристигна местният съдия и постарал се, доколкото е възможно, да щади покрусеното семейство на починалата, направи разследване на фаталното деяние. Той не намери никакви улики, които да потвърждават всеобщото убеждение, че невестата, изпаднала в неочакван пристъп на умопомрачение, е пробола с нож съпруга си на прага на спалнята. Наистина в стаята откриха окървавен кинжал — същия, който Хенри бе изгубил в деня на сватбата; Луси навярно е успяла да го скрие, когато брат й е показвал новите си притежания, докарани от Единбург.

Приятелите на Бъкло се надяваха, че след като оздравее, той незабавно ще хвърли светлина върху тази тъмна история и упорито му отправяха какви ли не въпроси, но пострадалият все избягваше отговора, оправдавайки се със слабостта си и крайната си отпадналост. Но когато лекарите заявиха, че вече е оздравял напълно, и му разрешиха да се премести в дома си, Бъкло събра своите близки — както мъжете, така и жените, които смятаха, че имат право да разчитат на откровеността му — и като им благодари за съчувствието, показано към него, а също и за готовността им да му помогнат с каквото могат, каза:

— Искам да знаете, че няма какво да ви съобщавам и за какво да търся отмъщение. Ако за случилото се през онази злополучна нощ ме попита някоя дама, аз няма нищо да й отговоря, но ще реша, че тя е пожелала да приключим с нашето приятелство. Ако същия въпрос ми зададе мъж, ще го приема като оскърбление и ще му предложа да се срещнем на алеята на херцога96.

Това решително твърдение не се нуждаеше от допълнителни разяснения. Бъкло се вдигна от постелята коренно променен: бе станал сериозен и благоразумен. Отказа се от услугите на Крейгънгелт, като на сбогуване го възнагради така богато, че ако доблестният и храбър капитан разходваше по-пестеливо получената сума, нямаше да страда до края на живота си нито от бедност, нито щеше да се поддава на изкушения.

Скоро Бъкло замина за странство и не се върна повече в Шотландия, като до последния си час не каза нито дума за случилото се през онази фатална нощ.

Мнозина читатели навярно ще сметнат историята ни за твърде страшна, прекалено романтична и ще отдадат това на буйната фантазия на автора, който желае да угоди на жадните за разкази на ужаса читатели и тъй нататък; но онези, които са чели шотландските семейни хроники, въпреки имената, които съм променил, и някои подробности, които съм прибавил, ще доловят в нашето повествование ЕДНА НАПЪЛНО ДОСТОВЕРНА СЛУЧКА.