Ламермурската невеста

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Сега, когато се избавихме от този нахален цигулар — поде маркизът, — искам да ви съобщя, драги родственико, че се опитах да водя преговори с лорд и лейди Аштън относно сърдечните ви отношения с дъщеря им. Успях да видя младата особа за пръв път днес, и то съвсем бегло, затова, лишен от възможността да съдя за достойнствата й, като добре познавам вашите, мисля, че няма да я обидя, ако кажа, че бихте могли да направите по-добър избор…

— Много съм ви задължен, милорд, за интереса, който сте проявили към моите дела — прекъсна го Рейвънсууд. — Съвсем не съм се готвил да ви обременявам с този въпрос. Но щом вече ви е известно, че съм сгоден за мис Аштън, смятам за нужно да изтъкна, че претеглих всички доводи против брака с дъщерята на сър Уилям и щом все пак съм се решил да предприема такава крачка, значи, че имам за това много сериозни основания.

— Ако ме бяхте изслушали докрай, мастър Рейвънсууд — отговори благородният му роднина, — забележката ви щеше да е излишна, тъй като, без да се задълбочавам в причините, които са ви подтикнали въпреки всичко да се стремите към брак с мис Аштън, аз сам прибягнах до всички средства — разбира се, в рамките, които смятах възможни за самия мен, — за да постигна съгласието на родителите й.

— Благодаря ви, милорд, за доброволното посредничество — каза Рейвънсууд. — И искрено съм ви признателен, понеже съм уверен, че в хода на преговорите не сте излезли извън пределите, които бих смятал възможни за себе си.

— В това не бива да се съмнявате. И на мен ми беше съвсем ясно колко деликатна е мисията ми и естествено не бих поставил кръвния си сродник в унизително или неясно положение пред тези Аштън. Напротив, изложих им всички изгоди на брака на дъщеря им с наследник на знатен и древен род, кръвно свързан с първите фамилии на Шотландия; обясних им в каква степен на родство се намираме вие и аз; намекнах за предстоящите политически промени и дадох да се разбере в чии ръце ще се окажат сега козовете. Накрая им изтъкнах, че гледам на вас като на син или племенник, а не като на някакъв далечен роднина и че вашите дела ме засягат така сериозно, както моите собствени.

— И какъв бе изходът от тези преговори, милорд? — попита Рейвънсууд, недоумявайки дали трябва да се сърди на маркиза, или да му благодари за намесата.

— Лорд-пазителят на драго сърце се съгласи с разумните доводи. Той много държи на поста си, а предвид на предстоящите промени, ще му се наложи да го освободи. При това сър Уилям очевидно е благоразположен към вас, да не говорим за това, че прекрасно вижда всички изгоди от подобен брак. Обаче съпругата му, която е главното действуващо лице в дома му…

— Лейди Аштън, милорд! — възкликна Рейвънсууд. — Моля ви, кажете направо как завършиха вашите преговори. Готов съм да чуя всичко.

— Добре е, че сте така подготвен — кимна маркизът. — Наистина изпитвам срам да повторя и половината от това, което тя изрече. Достатъчно е да се каже само, че е решително против… Дори директорка на пансион за благородни девици не би могла да откаже така високомерно на някой ирландски капитан в оставка, ако поиска ръката на единствената дъщеря на богат плантатор от Западна Индия86, както лейди Аштън, отхвърляйки вашето предложение и моето посредничество. Не ми е ясно какво цели с отказа си. Няма да й се случи друга такава блестяща партия за дъщеря й. Колкото до парите и земята, тези въпроси по-скоро интересуват мъжа й, а не нея. Струва ми се, че тя ви мрази, защото имате титла, която мъжът й не притежава, и сте лишен от състояние, с каквото разполага той. Но по-добре да прекратим този неприятен за вас разговор. Ето че стигнахме до странноприемницата.

От всички многобройни дупки и пролуки на бедната гостилничка на хана към двамата долитаха апетитни миризми: готвачите на маркиза се бяха постарали да приготвят чудесно угощение в това затънтено и пусто място.

— Милорд — каза Рейвънсууд, като се спря на прага, — вие случайно научихте тайната, в която засега не смятах да посветя дори вас, мой близък; но щом тази тайна, която засяга само мен и още една личност, е вече разгласена, аз съм радостен, че тя е станала достояние тъкмо на вас — мой благороден сродник и приятел.

— Можете да бъдете уверен, че няма да разглася вашата тайна, мастър Рейвънсууд — отвърна маркизът. — Но признавам, много бих искал да чуя, че сте се отказали от мисълта за един брачен съюз, който така или иначе, ще бъде унизителен за вас.

— Позволете ми сам да съдя за това, милорд, и бъдете сигурен, че ще успея да запазя честта и достойнството си не по-зле от всеки измежду моите приятели. Не съм встъпвал в никакви отношения със сър Уилям или лейди Аштън; дал съм дума само на мис Аштън и по-нататъшното ми поведение ще зависи изцяло от нея. Ако въпреки бедността ми тя ме предпочете пред всички богати кандидати за женитба, с които пожелаят да я сродят нейните близки, аз ще сметна за напълно справедливо да пожертвувам за мис Аштън доста по-несъщественото и неосезателно предимство на високия си произход, както и отколешните предразсъдъци на старинната ни родова вражда. А ако мис Аштън се отметне, тогава, надявам се, приятелите ми не ще говорят и натякват за постигналото ме разочарование; враговете си ще съумея някак да накарам да мълчат.

— Добре, казано! — възкликна маркизът. — Но признавам, твърде много ви ценя, Рейвънсууд, за да не се огорча от вашето решение. Този сър Уилям Аштън преди около двадесет години бе ловък адвокат и подвизавайки се в съда и парламентарните комисии, успя да постигне едно-друго. Направи голям удар със случая Дариен: получи точни сведения и преценил трезво положението, навреме продаде всичките си акции. Но каквото е могъл, вече го е постигнал. Нито едно правителство няма да го купи на такава висока цена, каквато е определил за себе си той или по-скоро жена му. При неговата нерешителност и нейното нахалство сър Аштън ще повдигне още повече цената си, а като се усетят с жена си, че са прекалили, и отстъпят, никой вече няма да даде за него и петак. Не искам нищо да кажа против мис Аштън, но ви уверявам: сродите ли се с фамилията Аштън, това не ще ви донесе ни чест, ни изгода — най-много сър Уилям да ви върне като зестра известна част от вашите владения. Повярвайте обаче: ще постигнете повече, ако решите да се обърнете към камарата на лордовете. А аз от своя страна — прибави той — съм готов да опуша дупката на тази лисица, да я прогоня оттам и да заставя сър Уилям да прокълне деня, в който е отказал и а такова твърде почетно за него предложение — изхождащо от мен и отнасящо се за мой роднина.

Изглежда, съвсем неволно маркизът се престара. Едгар веднага забеляза, че достопочтеният му сродник не толкова се грижи за интересите и честта на семейство Рейвънсууд, колкото е обиден от отказа, получен за предложеното от него, маркиз А…, сватовство. Това откритие не породи у младежа нито досада, нито почуда. Той още веднъж подчерта, че е дал дума и е обвързан само с мис Аштън, че не очаква богатството и влиянието на нейния баща да му донесат изгоди и че никой не е в състояние да го принуди да развали годежа, освен ако самата Луси не пожелае това. Накрая Едгар помоли маркиза да не възобновява този разговор и обеща да го държи в течение на предстоящите събития.

Скоро вниманието на маркиза бе привлечено от по-интересни и по-приятни теми. Специален пратеник, потеглил от Единбург за замъка Рейвънсууд, го откри в „Тодс ден“ и му предаде свитък с радостни известия. Политическите планове на маркиза бяха успели както в Лондон, така и в Единбург; властта, за която той така жадуваше, беше, изглежда, вече в ръцете му.

Поднесоха закуската, приготвена от готвачите на маркиза, и можеше да се предполага, че такъв епикуреец като маркиз А… ще изпита особена наслада от контраста между изисканите ястия и крайно бедната обстановка на малката гостилничка. Разговорът на трапезата напълно съответствуваше на изтънчените ястия и спомагаше за веселото настроение на маркиза. Той не преставаше да говори за могъществото, което го очаква в близко бъдеще като резултат от някои твърде вероятни събития, и за намерението си да използува това могъщество в полза на скъпия си родственик. Макар да смяташе, че не бива така дълго да се говори все за едно и също, Рейвънсууд неведнъж благодари сърдечно на маркиза. Поднесоха чудесно вино, запазило напълно букета си, въпреки че бе изминало дългия път от Единбург дотук в бъчва; маркизът, особено когато беше в приятна компания, обичаше да се заседява на масата. Затова отложиха тръгването с два часа.

— Няма страшно! — заяви маркизът. — Замъкът ви е само на няколко мили оттук и надявам се, няма да откажете гостоприемството на роднината си, както не отказахте на лорд-пазителя.

— Сър Уилям превзе замъка ми е щурм — отвърна Рейвънсууд — и подобно на мнозина завоеватели твърде скоро се убеди, че не е трябвало да се радва на такава победа.

— Тъй, тъй! — възкликна маркиз А…, чиято надутост понамаля след няколкото чаши силно вино. — Виждам, че без подкуп няма да се спогодя е вас. Пия за здравето на хубавицата, която наскоро пренощува в замъка ви, и струва ми се, е останала напълно доволна. Аз не съм толкова крехък като нея; и все пак ми се иска да прекарам нощта в същата стая, дето сте я били настанили. Интересно ми е доколко твърдо може да бъде едно ложе, за да го превърне любовта в меко пухено легло.

— Свободен сте, милорд, да си наложите каквато щете епитимия — изрече е усмивка Рейвънсууд. — Но съжалете поне моя стар слуга. Той ще се обеси или ще се хвърли от кулата, ако отседнете така неочаквано в моя замък. Уверявам ви, че сме напълно неподготвени да ви приемем.

В отговор на това признание маркизът заяви, че е непретенциозен и е готов да понесе всякакви неудобства, затова остава твърд в намерението си непременно да посети и разгледа Улфс Краг. Един от неговите прадеди, изтъкна той, пирувал там с тогавашния лорд Рейвънсууд в навечерието на Флодънската битка, в която загинали и двамата. Ще не ще, Рейвънсууд бе принуден да се съгласи. Той помоли за разрешение да тръгне преди другите, за да може някак, доколкото е възможно за толкова кратко време и при такива не благоприятни обстоятелства, да се подготви за приемането на госта, но маркизът не пожела да се лиши от приятната компания и само разреши да изпратят конник, който да извести на клетия Болдърстън за неочакваното нашествие.

Наскоро след това пътниците напуснаха странноприемницата. По молба на маркиза Рейвънсууд се премести при него в екипажа; по пътя те се опознаха по-отблизо и маркизът започна да развива смели планове за издигането на младия си събеседник, в случай че успеят собствените му политически интриги. Той възнамеряваше да изпрати Рейвънсууд на континента с много важно тайно поръчение, което можело да се повери само на човек знатен, способен и напълно сигурен; тази мисия изисквала от изпълнителя много качества, затова щяла да донесе на Едгар Рейвънсууд на само слава, но и богатство. Не било нужно да се впуска в подробности по съдържанието и целта на това поръчение, достатъчно било да се изтъкне, че то обещава на младежа много изгоди, и Едгар с радост си помисли, че това ще му даде възможност да се избави от тягостното състояние на бездействие и нищета, в което се намира, да придобие независимост и да поеме почетни задължения.

Докато Рейвънсууд жадно поглъщаше всяка дума на маркиза, облякъл го с доверието си, конникът, изпратен до Улфс Краг, успя да се срещне с Кейлъб и да се върне е отговор. Старият прислужник беше заявил, че задълженията му са именно такива и че „доколкото позволява този кратък срок, всичко ще бъде приведено в съответния ред и ще бъде готово за приемането на техни милости“.

Рейвънсууд твърде добре познаваше начина на действие и словесните формулировки на стария си прислужник, за да се осланя на тези уверения. Той знаеше, че Кейлъб обича да постъпва като испанските генерали, които по време на едно сражение постоянно докладвали на главнокомадуващия принц Орански, че войските им са с пълен брой бойци и са снабдени с всичко необходимо, защото смятали за несъвместимо с достойнството им и честта на Испания да признаят недостига на войници и боеприпаси; резултатите от измамата не закъснели. Предвид на това Рейвънсууд намери за необходимо да предупреди маркиза, че многообещаващите уверения на Кейлъб не могат в никакъв случай да служат за гаранция, че гостите ще бъдат посрещнати прилично в Улфс Краг.

— Несправедлив сте към себе си, Рейвънсууд — каза маркизът. — Или навярно искате да ми направите приятна изненада? От прозореца на каретата виждам ярка светлина в посоката, в която, ако не се лъжа, се намира вашият замък, и по това колко внушително е осветена кулата ви се досещам какъв великолепен прием ни очаква. Спомням си, беше преди около двадесет години, баща ви ме покани тук на лов със соколи и бе решил да се пошегува, което обаче не ни попречи да прекараме чудесно в Улфс Краг, не по-зле отколкото в някое от моите имения.

— Страхувам се, милорд, че ще ви се наложи да се убедите колко оскъдни са средствата на сегашния притежател на този някога гостоприемен замък, макар че е излишно да се споменава, че и той подобно на своите прадеди би желал да ви посрещне най-достойно. Но дори аз не мога да си обясня какво е онова сияние над Улфс Краг. Кулата има много малко прозорци, при това те са тесни и част от тях — по-ниските, на долния етаж — са закрити от крепостната стена. И най-празничното осветление не би могло да ги освети тъй ярко.

Но скоро загадката бе разгадана. Не мина и минута и кортежът спря, а до вратата на каретата отекна гласът на Кейлъб Болдърстън, сподавен от уплаха и отчаяние:

— За бога, спрете, господа! Спрете! Нито крачка напред! Веднага свръщайте надясно! В замъка има пожар! Всичко гори: кабинети и зали, богатата украса на фасадата и вътрешността — всичката покъщнина, картините, гоблените, завесите, бродериите и другата украса. Всичко пламти като торфени брикети, пращи и пука като суха слама. Свръщайте надясно, господа! Моля ви… при майка Смолтраш ще намерите добър покрив и храна. О, горко ми! О, горко ми! Защо ли доживях до тая нощ!

Като чу за това ново неочаквано бедствие, Рейвънсууд се вкамени, но още в следващия миг изскочи от екипажа, сбогува се набързо с маркиза и се втурна напред, към обхванатия от пламъци замък: огромен огнен стълб се издигаше над него и отражението му трептеше надалеч върху вълните на морската шир.

— Вземете кон! — извика подир него маркизът, поразен от това ново нещастие, сполетяло младото му протеже. — Къде ми е раванлията? Какво стоите? Напред, към замъка — прибави той, обръщайки се към слугите си. — Спасявайте каквото може! Изнасяйте мебелите! Гасете пожара! Напред! Страхливци проклети! Напред!

Слугите се засуетиха и като заповядаха на Кейлъб да им показва пътя, пришпориха конете. Но верният стар слуга не бързаше да изпълни заповедта; надвил шума, той завика гръмогласно:

— Спрете! Нито крачка напред, господа! Слезте от конете, за бога! Нека пропадне нашето богатство! Пощадете живота си! В избите на замъка има трийсет бурета барут, доставени тука от Дюнкерк за покойния ми господар. Огънят още не е проникнал там, но е вече близо. За бога, свърнете надясно! Само надясно! От отвъдната страна на хълма ще бъдем защитени от гибел, защото, ако се посипят върху нас камъните от Улфс Краг, нито един доктор не ще успее да спаси пострадалите!

Лесно може да се разбере, че след такова разяснение маркизът и слугите му побързаха да завият в посоката, указана от Кейлъб, увличайки след себе си и Рейвънсууд, макар той да се съпротивяваше, без да разбира нищо от историята, която разказваше главният му слуга.

— Барут! — възкликна той и сграбчи стария слуга, който напразно се опитваше да се отскубне от ръцете му. — Какъв барут? Не разбирам откъде се е взел този барут в замъка и защо нищо не ми е известно за това.

— Затова пък аз разбирам — прошепна му маркизът. — Всичко разбирам. За бога, не питайте за нищо!

— Хм, да, хм, да! — подхвана Кейлъб, който, освободил се от ръцете на господаря си, оправяше дрехата си. — Ваша милост няма да откаже да повярва на достойното свидетелство на негова светлост. Негова светлост не е забравил, че в годината, когато умря така нареченият крал Уили…

— Шшт! Мълчете, любезни! — прекъсна го маркизът. — Сам ще дам необходимите обяснения на господаря ви.

— Но защо хората от Улфс Хоуп не са помогнали за потушаването на пожара в самото му начало? — попита Рейвънсууд.

— О, те безделниците му проклети, довтасаха — едва ли не цялото село се довлече! Ама аз не посмях да ги пусна в замъка, дето има толкоз сребро и други скъпоценности.

— По дяволите! Безсъвестен лъжец! — завика Рейвънсууд, излязъл извън кожата си от гняв. — Там няма и унция…

— При това — продължи Кейлъб, повишил дръзко глас, за да заглуши думите на господаря си — огънят се разпространи много бьрзо; подпали изобилната гобленова облицовка и богато украсената с резба ламперия в церемониалната зала. А ония страхливци от селото щом чуха за барута, побягнаха веднага като плъхове от пробит кораб.

— Моля ви, Рейвънсууд — отново се намеси маркизът, — не го разпитвайте повече за нито!

— Едничка само дума, милорд. Какво стана с Миси?

— Миси? — повтори Кейлъб. — Нямах време да помисля за някаква си Миси. Тя остана в замъка и може да се смята, че очаква там горчивата си участ.

— Кълна се в бога, че нищо не разбирам! — възкликна Рейвънсууд. — Как! В замъка загива старата ми предана прислужница! Не ме задържайте, милорд! Трябва да отида там и с очите си да се уверя толкова голяма ли е опасността, както твърди този глупак.

— Какво говорите, какво!? — завика Кейлъб. — Кълна ви се, Миси е жива и здрава. Сам я изведох от замъка. Та бих ли могъл да изоставя там старата жена, с която толкоз години сме служили на едри и същи господари!

— Но само допреди миг ти приказваше съвсем друго!

— Тъй ли? — учуди се Кейлъб. — Трябва да съм бълнувал нещо: в такваз ужасна нощ колко му е да си загубиш ума! Уверявам ви, Миси е невредима. В замъка не остана жива душа. И слава богу, иначе всички щяхме да хвръкнем във въздуха!

Едва след многократни клетвени уверения на Кейлъб господарят му, надвил в себе си неудържимото желание да присъствува на страшния взрив, който щеше да превърне в прах последната цитадела на древния му род, престана да се дърпа към замъка и се остави да го отведат в село Улфс Хоуп, където не само в странноприемницата на майка Смолтраш, но и а дома на нашия добър познат бъчваря богато угощение очакваше високите гости — факт, който налага да дадем някои допълнителни обяснения.

Навремето пропуснахме да споменем, че Локхард, като поразпита как Кейлъб е успял да се снабди с продукти за обяда, с който нагости лорд-пазителя, доложи за това на своя господар. Сър Уилям се посмя от душа на тези забавни хитрости на стария слуга и е желанието си да направи жест за Рейвънсууд, препоръча Гърдър от Улфс Хоуп за длъжността бъчвар при двора на кралицата, което щеше напълно да накара забележителния майстор да прежали изгубените печени диви патици. Назначаването на Гърдър беше приятна изненада за Кейлъб. Няколко дни след заминаването на Рейвънсууд му се наложи да отиде до рибарското селище по неотложна работа. И в момента, кога го той безшумно като призрак се прокрадваше край дома на бъчваря, боейки се да не го извикат и да го попитат за резултатите от обещаното ходатайство или което е още по-лошо, да започнат да го ругаят, задето е изиграл стопаните, залъгвайки ги с неосъществими надежди, изведнъж разтреперан от страх чу името си, изречено едновременно от сопрано, алт и бас.

— Мистър Кейлъб! Мистър Кейлъб! Мистър Кейлъб Болдърстън! — зовяха го в един глас мисис Гърдър, достопочтената и майка и стопанинът на дома. — Нима ще минете край нас, без да се отбиете да си наквасите гърлото; ние сме ви така задължени!

Кейлъб не знаеше дали да приеме тази покана за чиста истина или за подигравка. Очаквайки най-лошото, той се престори, че не чува нищо, и продължи пътя си, нахлупил ниско старата си шапка и навел очи, сякаш изведнъж му се беше наложило да преброи камъните по настилката на улицата. Но внезапно забеляза, че е попаднал в положението на величествен търговски кораб, обграден в тесния Гибралтарски проток от три алжирски бързоходни лодки (моля да ме извинят читателите за това морско сравнение).

— Не бягайте от нас, мистър Болдърстън! — изчурулика мисис Гърдър.

— Кой би могъл да очаква това от добрия приятел — подкрепи я и майка й.

— Да ни откаже благодарността! — присъедини се към тях и бъчварят. — И то на човек като мене, дето толкова рядко показва щедрост! Да не сте ми обиден, мистър Болдърстън? Или се е намерил някой негодник, пепел му на езика, да ви рече, че никак не съм ви благодарен за мястото на придворен бъчвар! Кажете ми го само кой е, аз хубавичко ще го наредя.

— Хм… скъпи приятели… — измънка Кейлъб неуверено, защото все още не знаеше как всъщност стои работата. — Защо да правим церемонии! Всеки се старае да услужи на приятелите си с каквото може; понякога успява, друг път — не. Бих предпочел да не чувам никога от вас тези изявления на благодарност. Нетърпими са за мен.

— Е, ако само сте искали да ми услужите, нямаше да заслужите никакви благодарности. Поне от мен във всеки случай — призна откровено бъчварят; — тогава щях да ви припомня за гъската, за патиците, за бъчвичката вино — за да си оправим сметката. Голото желание прилича на бъчва, която се е разсъхнала, в нея вино не можеш да налееш; а виж доброто дело е чудна бъчвичка, здраво стегната, добре изпипана и непропусклива, годна да държи вино за самата кралска изба!

— Не чухте ли за грамотата, в която черно на бяло пише, че наш Гърдър е назначен за придворен бъчвар? — каза тъщата. — И то като се знае, че всеки, макар само веднъж да се е опитал да набие обръч на някоя бъчва, и той се е гласял да вземе тая служба!

— Аз ли да не съм чул? — извиси глас Кейлъб, най-сетне доловил накъде духа вятърът. — Аз ли? — повтори той и в миг се преобрази; провлачените, плахи стъпки, стъпки на същински крадец, се смениха с уверена и величествена походка; шапката се килна юнашки на тила и изпод нея като слънце зад облак надникна челото, засияло с всичката гордост, на каквато е способна аристокрацията.

— Не може да бъде да не е чул — отбеляза стопанката.

— Разбира се, разбира се! Кой друг да го научи, ако не аз! — заяви Болдърстън. — Затуй ей сегичка ще ви целуна, миличка стопанке! А на вас, бъчварю, ще ви пожелая успех на новото място. Смело въртете чука: знаете вече какво са сторили за вас и какво още могат да сторят приятелите ви. Аз се престорих, че никак не се сещам. Искаше ми се да разбера от какво тесто сте замесен. Е, хубаво, доволен съм — издържахте проверката!

И Кейлъб е истинско достойнство целуна двете жени и в знак на покровителството си снизходително допусна ръката му да бъде здравата раздрусана от коравата мазолеста лапа на бъчваря. После, след като вече разполагаше с изчерпателни и съвсем задоволителни за него сведения, Кейлъб — това се разбира от само себе си — без колебания прие поканата за тържествения обяд, на който освен него бяха поканени не само всички нотабили от Улфс Хоуп, но и заклетият враг на мистър Болдърстън — просбописецът мистър Дингуол. Старият слуга, то се знае, беше най-желаният и най-почетен гост на угощението; той така убедително разказваше на отбраната компания колко влиятелен е пред своя господар, господарят му — пред лорд-пазителя, лорд-пазителят — пред Тайния съвет, а пък Съветът — пред краля, че като се разотиваха (това беше чак по петляно време), гостите на бъчваря вече се виждаха назначени на най-примамливите длъжности в държавата благодарение на усилията на техния приятел и покровител мистър Кейлъб Болдърстън. В течение на тази вечер хитрият старец успя не само да си възвърне бившето влияние, с което бе се ползувал като доверено лице на могъщите барони Рейвънсууд, но и се издигна още повече в очите на жителите на Улфс Хоуп. Дори самият просбописец — такава е неутолимата жажда за почести — не можа да устои на съблазънта и издебнал удобен момент, отведе Кейлъб в един далечен ъгъл, за да поговорят, разбира се, с нужното прискърбие за лошото здравословно състояние на секретаря на шерифа.

— Прекрасен човек, безценен е той, мистър Кейлъб! Но много е дебел. А всички сме тленни същества. Днес сме тук, утре вече ни няма… Когато този клетник предаде богу дух, ще трябва да му се намери заместник… И ако ми помогнете да получа неговото място, ще ви се отблагодаря. Подаръче ще ви направя… да речем, чифт ръкавици, здраво натъпкани със златни нобли, а? Знаете ли, приятелю, човек трябва да се грижи и за себе си… А бихме намерили и начин мирно да приключим спора между тези селяци от Улфс Хоуп и мастър Рейвънсууд, тоест бих искал да кажа лорд Рейвънсууд, бог да го благослови!

Кейлъб само се усмихна в отговор, стисна приятелски ръката на просбописеца и побърза да си тръгне, за да избегне обвързването с каквито и да било обещания.

— Боже опази! Ама че глупаци! — възкликна Кейлъб, щом се озова на улицата и най-сетне имаше възможност да се отдаде на воля на изпълнилото го тържество. — Приличат ми на чайките и олушите, дето летят над нас, ама и от тях са десет пъти по-глупави! Да бях самият аз върховен комисар, и тогаз едва ли щяха толкоз да ми се подмазват. Но трябва да призная, че аз също им се подмазах мъничко. Ама просбописецът надмина всички! Ха-ха-ха! О-хо-хо! Да, прости ме, боже, трябваше да доживея до бели коси, та да преметна тоя шмекер и хитрец. Секретар на шерифа! Много добре! Аз с тоя негодник имам стари сметки за уреждане и сега той хубаво ще ми плати. Ще го накарам на пета да се върти пред мене, щом си мисли, че аз мога да му дам мястото, което иска. А за това място той няма никаква надежда. И дано господарят ми натрупа ум и разум и разбере как трябва да се живее на тоя свят. Но чини ми се, той няма никога да разбере туй нещо.