Ламермурската невеста

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Миг след като мис Аштън изпусна перото от ръката си, вратата на залата се разтвори и мастър Рейвънсууд нахълта вътре.

Локхард и още един слуга, които напразно се опитваха да попречат на достъпа му до залата, сега стояха като вцепенени зад гърба му, зашеметението им веднага се предаде на всички присъствуващи. Лицето на полковник Аштън издаваше не само страх, но и гняв; Бъкло показваше високомерие и престорено равнодушие; останалите, дори лейди Аштън, не можеха да скрият ужаса си; Луси се вкамени, сякаш пред нея стоеше не човек, а призрак. И Рейвънсууд наистина приличаше повече на призрак, отколкото на живо същество.

Едгар се спря насред залата, срещу масата, където седеше Луси, без да обръща внимание на никого, сякаш тя беше там сама, и впери в нея поглед, изпълнен с дълбока печал и нескривано негодувание. Тъмното му наметало за езда, смъкнало се от едното рамо, висеше на широки гънки като мантия; богатото му облекло беше развлечено и изцапано от бързата езда; запасал беше шпага, а в колана бяха затъкнати пищови. Прихлупената шапка, която той свали при влизането си, засенчваше мургавото му лице; обикновено сурово, а сега изпито от скръб и мъртвешки бледо след продължителната болест, то изглеждаше жестоко и свирепо. Разкошната му коса, която се подаваше под шапката, и застиналата поза му придаваха вида на мраморна статуя. Той не изрече пито дума, изтекоха две-три минути в дълбоко мълчание.

Накрая лейди Аштън възвърна присъщото си самообладание и поиска да узнае коя е причината за това дръзко нахлуване в дома й.

— Милейди — обади се полковникът, — разрешете ми да отправя на мастър Рейвънсууд същия въпрос и да го помоля да ме последва, за да поговорим насаме.

Но Бъкло каза:

— Не, никому не ще отстъпя правото да искам обяснение от мастър Рейвънсууд. Крейгънгелт — обърна се той към приятеля си с друг тон, — какво се пулиш, сякаш виждаш призрак, дявол да те вземе! Подай ми шпагата! И по-живо!

— Извинете — рече полковникът, — но аз настоявам на правото си пръв да поискам удовлетворение от този човек, който нанесе такова нечувано оскърбление на моето семейство!

— Успокойте се, господа — каза Рейвънсууд, като се обърна към тях и вдигна ръка, сякаш предлагаше прекратяване на споровете, — успокойте се. Ако животът толкова ви е опротивял, колкото на мен, повярвайте, аз ще намеря време и място за двубой с всекиго от вас. Но сега не ми е до спорове за незначителни неща.

— Незначителни неща ли! — повтори полковникът и оголи шпага, а Бъкло стисна дръжката на своята шпага, подадена му току-що от Крейгънгелт.

Сър Уилям Аштън, разтревожен за съдбата на сина си, се хвърли Между младите мъже и Рейвънсууд.

— Сине, забранявам ти! — възкликна той. — Бъкло, моля ви! В името на кралицата и закона, укротете гнева си!

— В името на господа бога — извика Байд-дъ-Бент и вдигнал ръце към небето също застана между противниците, — в името на господа бога, изпратил на земята мир и добра воля, ви умолявам, заповядвам, настоявам, да не прибягвате до насилие. Жадният за кръв не е угоден богу. Който вади нож, от нож умира!

— Да не съм презряно куче, сър? — възкликна полковникът и гневно изгледа пастора. — Мога ли да преглътна такава обида в бащиния си дом! Пуснете ме, Бъкло! Той ей сега ще ми даде удовлетворение или кълна се в небето, веднага ще го убия още тук, на място!

— Не, не, няма да позволя това — отговори Бъкло. — Той ми пощади живота и дори да е самият дявол, намислил да погуби дома и рода ви, вие трябва да го убиете само в честен двубой.

Възползувал се от несъгласието между двамата, Рейвънсууд отново заговори.

— Успокойте се, господа! — изрече той решително. — Ако търсите опасност, ще трябва малко да почакате, докато се освободя. Работата, която ме води тук, няма да отнеме много време. Ваш ли е този почерк, госпожице? — попита той с по-мек тон и подаде на Луси едно писмо.

Едва чуто „да“ се изтръгна от устните на Луси, сякаш тя почти не съзнаваше, че говори.

— И този почерк ли е ваш? — продължи той, като й подаде тайния им брачен договор.

Луси мълчеше. Страх, а може би по-силно чувство бе сковало съзнанието й и тя едва ли разбираше какво я питат.

— Ако имате намерение да предявявате някакви искалия въз основа на тези листове хартия — намеси се сър Уилям, — предупреждавам ви, че те са напълно лишени от юридическа сила.

— Сър Уилям Аштън — каза Рейвънсууд, — моля вас и всички присъствуващи тук да ме изслушат и да се постараят правилно да разберат какво желая. Ако мис Аштън, както ми се стори, като съдя по последното й писмо, по собствена воля и по собствено желание иска да развали нашия годеж, тази хартия, както вие се изразихте, няма да струва за мене повече от сухо есенно листо, изтръгнато от вятъра и валящо се на земята. Но аз искам да чуя отказа от собствената й уста. И докато не го получа, няма да си отида. Вие сте много, а аз съм сам и можете да ме убиете, но съм въоръжен, доведен до отчаяние и скъпо ще продам живота си. Ето последната ми дума: искам да чуя решението на вашата дъщеря от самата нея; от нея самата и насаме, без свидетели. Сега избирайте — добави той, като извади с дясната си ръка шпагата от ножницата, а с лявата измъкна от колана един от пищовите си и запънал петлето му, насочи дулото надолу. — Избирайте — повтори той, — или кръв ще обагри тази зала, или ще ми дадете възможност да се обясня с моята избраница и годеница, на което имам пълно право по божите закони и по законите на тази страна.

Всички се отдръпнаха стъписани, уплашени от звука на гласа му и от решителния му вид: човекът, обзет от отчаяние, винаги взема връх над хората, вълнуващи се от по-слаби чувства. Пръв наруши мълчанието пасторът.

— В името на господа бога — каза той, обръщайки се към сър Уилям — ви моля да не отхвърляте посредничеството на смирения му слуга. Искането на мастър Рейвънсууд, въпреки че ни заплашва с насилие, ми се струва основателно. Нека мис Луси му каже, че сама е сметнала за нужно да се съгласи с желанието на родителите си и че се разкайва за думата, която му е дала. Тогава той ще си отиде с мир и няма повече да ни безпокои. Уви! Фаталните последствия от грехопадението на нашия праотец Адам се проявяват дори в създанията, изкупени от Спасителя; и сме длъжни да показваме християнско търпения към ония, дето като живеят в гняв и в неправедност, се поддават на неудържимия поток на своите страсти. Моля ви да удостоите мастър Рейвънсууд с обяснението, за което настоява. То няма да нарани сърцето на мис Аштън, защото тази благородна девица вече твърдо е решила да следва избора на достойните си родители. Нека тъй да бъде, казвам аз. Дългът ми налага да ви помоля да се съгласите с предложението ми.

— Никога! — извика лейди Аштън, в чието сърце злобата надви изумлението и страха. — Никога този човек няма да остане насаме с дъщеря ми, след като е обречена да бъде невеста на друг мъж! Излезте, ако щете всички, но аз оставам тук. Не се боя нито от заплахи, нито от оръжие, макар че някои от моите близки, изглежда, се уплашиха — прибави тя и хвърли поглед към полковника.

— За бога, милейди — възкликна достойният свещеник, — не подклаждайте главните на раздора! Убеден съм, че мастър Рейвънсууд, като вземе под внимание недоброто здравословно състояние на мис Аштън и вашия майчински дълг, няма да се възпротиви на желанието ви да присъствувате на разговора му с дъщеря ви. Аз също ще остана: може би белите ми коси ще предотвратят някои ненужни изблици на гняв.

— Приемам с готовност предложението ви, сър — каза Рейвънсууд. — Нека и лейди Аштън остане, щом желае. Но другите ще помоля да излязат.

— Ще ми платите за всичко, Рейвънсууд! — каза полковникът, като мина бързо край него, упътил се към вратата.

— Когато желаете — отвърна му Рейвънсууд.

— Не забравяйте — полуусмихна се Бъкло, — че преди това ще трябва да се срещнете с мен: имаме стари сметки за уреждане.

— Уговорете се помежду си за това — отговори Рейвънсууд, — но днес ще ви помоля да ме оставите на мира. И още утре най-важното за мене дело ще бъде да дам и на двама ви удовлетворение — такова, каквото вие смятате за нужно.

Полковник Аштън и Бъкло излязоха, по сър Уилям още се бавеше.

— Мастър Рейвънсууд — изрече той с примирителен тон, — смятам, че с нищо не съм заслужил този позор, този изблик на омраза в собствения ми дом. Ако приберете шпагата си в ножницата и ме последвате в кабинета ми, ще ви докажа с най-неопровержими доводи всичката безполезност на постъпката, която предприемате сега…

— Утре, сър, утре — прекъсна го Рейвънсууд. — Утре ще изслушам всичко, което решите да ми кажете, но днес ми се налага да се заема с друго свещено неотложно дело.

С тези думи той посочи вратата и сър Уилям напусна залата.

Рейвънсууд прибра шпагата в ножницата, освободи петлето на пищова си и отново затъкна оръжието в колана, после заключи вратата на залата, върна се до масата, свали шапка и загледа Луси с очи, преливащи от тежка мъка, която сякаш беше разтопила предишната му ярост.

— Познавате ли ме, мис Аштън? — започна той и отметна от челото си падналите кичури. — Аз съм Едгар Рейвънсууд.

Луси мълчеше.

— Да — продължи той все по-разгорещено, — аз съм Едгар Рейвънсууд, който от любов към вас наруши свещената си клетва, която ме задължаваше да мъстя за поруганата чест на рода ми. Аз съм същият Рейвънсууд, който заради вас прости предишните обиди; и нещо повече: стиснах приятелски ръката на гонителя и разорителя на моето семейство, на човека, който оклевети и стана причина за смъртта на баща ми…

— Моята дъщеря — намеси се лейди Аштън — няма основания да се съмнява в това, че сте Рейвънсууд; злобната омраза, с която са пропити думите ви, веднага й напомни, че пред нея стои смъртният враг на баща й.

— Моля да не ме прекъсвате, милейди — възрази Рейвънсууд. — Чакам отговор от дъщеря ви. И тъй, аз продължавам. Мис Аштън! Аз съм Рейвънсууд, на когото вие дадохте клетва за вярност. Вярно ли е, че искате да се отречете от нея и да си вземете думата назад?

Безкръвните устни на Луси се раздвижиха.

— Такова е желанието на майка ми — измънка тя.

— Истина е! — намеси се лейди Аштън. — Самата аз по силата на правото, дадено ми от бога и хората, не само посъветвах в тази насока дъщеря си, но и подкрепих намерението й да се откаже от злополучната, необмислено дадена от нея дума, като счете в съответствие със светото писание годежа си с вас за недействителен.

— Светото писание! — презрително усмихнат изрече Рейвънсууд.

— Мистър Байд-дъ-Бент — обърна се лейди Аштън към свещеника, — прочетете текста, по силата на който вие сам, след дълги размисли, обявихте за недействителен мнимия годеж, на който държи този необуздан човек.

Пасторът извади от джоба си Библията, освободи закопчалките й и прочете следното:

— „Ако жената даде обет пред бога и се обвърже със свещена клетва, докато живее в дома на своя отец в млада възраст и чуе нейният отец обета й и клетвата, които е поела тя в душата си, отецът й не възрази на тази нейна клетва и обет, то нейният обет ще се изпълни и клетвата й — също.“

— Цитатът, който ми прочетохте, отговаря съвсем точно на нашия случай! — прекъсна го Рейвънсууд.

— Търпение, млади човече, търпение — възпря го пасторът, — слушайте какво се казва по-нататък: „Но ако отецът й, дочул молбата и, й запрети, то всичките й клетви и обети, които тя е поела в душата си, няма да се изпълнят и бог ще й прости пристъпената дума, защото нейният отец е запретил.“

— Е, чухте ли! — тържествуващо възкликна лейди Аштън. — Нима не говорят тъкмо за нас приведените тук слова? Ще посмее ли той да отрече, че ние, родителите на подлъганата от него девойка, веднага щом научихме за думата, която тя е дала, или както се казва в Библията клетва или обет, които тя е поела в душата си, категорично се противопоставихме на нейната постъпка и писмено уведомихме този господин за нашето решение.

— И това е всичко? — каза Рейвънсууд, обърнал се към Луси. — Нима заради тези жалки, лицемерни софизми вие се съгласявате да нарушите свещената клетва, която дадохте по собствена воля, и да принесете в жертва нашата любов?

— Чувате ли? — извика лейди Аштън. — Той богохулствува!

— Да го прости господ — въздъхна Байд-дъ-Бент. — И да го настави в истинния път.

— Спомнете си какво пожертвувах заради вас — продължи Рейвънсууд, обръщайки се пак към Луси. — Честта на древния си род, съветите на приятелите — нищо не можеше да разколебае моето решение: нито доводите на разсъдъка, нито предзнаменованията бяха в състояние да ме накарат да се откажа от вас. Мъртвите излизаха от гробовете си, за да ме предпазят от опасността, но аз бях глух за техните предупреждения. Нима от благодарност за верността ми вие пронизвате сърцето ми със същото оръжие, което положих в ръцете ви, като ви се доверих напълно?

— Мастър Рейвънсууд — каза лейди Аштън, — вие зададохте всички въпроси, които сметнахте за нужни. Виждате, че дъщеря ми няма сили да говори с вас. Но аз ще отговоря вместо нея веднъж завинаги. Вие искате да знаете дали по своя воля Луси Аштън е взела назад думата, която с измама сте изтръгнали от нея. Държите в ръката си писмото, написано от дъщеря ми, в което тя ви моли да бъде развален годежът. Ако това доказателство не ви е достатъчно, погледнете: ето брачния й договор с мистър Хейстън Бъкло, който тя току-що подписа в присъствието на този преподобен господин.

Рейвънсууд погледна лежащите пред него листове и се вкамени.

— Мис Аштън доброволно ли подписа този договор? Без насилие? Без измама? — попита той духовника.

— Доброволно — отвърна Байд-дъ-Бент, — заклевам се в това.

— В такъв случай, милейди, аз приемам, че сте ми представили неопровержими доказателства — мрачно изрече Рейвънсууд. — Безсмислено, а и недостойно би било да губим повече време за празни уговорки и упреци. Ето, мис Аштън, връщам ви залога на вашата първа любов — и той сложи пред Луси нейната част от скрепения с подписите им договор и половината от златната монета. — Желая ви да спазите думата, която днес сте дали, и ви моля да върнете свидетелствата за измаменото ми доверие или по-точно — за моето безумие.

Луси отвърна на презрителните слова на любимия с блуждаещ поглед, но очевидно беше доловила нещо от тях, защото вдигна ръката си така, сякаш искаше да развърже синята лента, която обвиваше врата й. Но силите и бяха толкова отпаднали, че лейди Аштън побърза да й помогне. Като преряза лентата, тя освободи другата половинка на златната монета, която Луси зее още носеше на гърдите си; писменият обет на Рейвънсууд отдавна беше в ръцете на лейди Аштън; с надменен поклон тя подаде и едното, и другото на младия човек.

„Все пак е продължавала да носи моя дар!“ — помисли той и гневът му доста се смекчи. — „Да го носи на гърдите си… Да го носи до сърцето си! Дори в минутата, когато тя… Но да се съжалява, няма смисъл.“

Като изтри нахлулите в очите му сълзи, Рейвънсууд с предишната си решителност доближи камината, хвърли в огъня листчето хартия заедно с късчето жълтица и сякаш в стремежа си да се убеди, че всичко е свършено, размачка въглените с крак.

— Няма повече да ви досаждам, милейди — каза той на майката. — В отговор на вашите зложелателства и интриги ще си позволя единствено да изразя надеждата, че ще престанете да си играете с честта и щастието на вашата дъщеря. А на вас, госпожице — добави той, поглеждайки към Луси, — ще кажа следното: дай боже хората да не ви сочат с пръст като клетвопрестъпница.

С тези думи Рейвънсууд се обърна и напусна залата.

Опасявайки се синът му и Бъкло да не влязат в стълкновение с Рейвънсууд, сър Уилям с молби и заплахи ги отведе в една отдалечена част на замъка. Но когато Едгар слизаше по голямото стълбище, Локхард му подаде бележка от Шолто Дъглас Аштън. Полковникът молеше да го уведомят къде ще може да намери мастър Рейвънсууд след четири-пет дни, предвид на необходимостта да уреди с него едно важно нещо след завършването на голямото семейно тържество.

— Предайте на полковник Аштън — студено отвърна Рейвънсууд, — че съм на услугите му и ще го чакам в Улфс Краг.

Когато Едгар слизаше по външните стълби, които водеха към портите на замъка, бе настигнат от Крейгънгелт; от името на своя покровител той изрази надеждата, че Рейвънсууд няма да напусне бреговете на Шотландия поне в близките десетина дни, тъй като леърд Бъкло би желал да се отблагодари за някои минали и някои по-скорошни услуги, оказани му от това лице.

— Предайте на вашия господар — гневно отговори Рейвънсууд, — че ще бъда в Улфс Краг. Ще ме намери там по всяко време, ако съдбата не осуети намерението му.

— На моя господар! — възмути се Крейгънгелт, който се окуражи, като видя появилите се на терасата полковник Аштън и Бъкло. — Трябва да знаете, че няма на земята човек, когото да призная за свой господар! И не ще позволя да бъда оскърбяван!

— Тогава си потърсете господар в самия ад! — извика Рейвънсууд, дал воля на насъбралата се ярост в душата му, и с такава сила отблъсна от себе си капитана, че той се търколи по стъпалата и се просна безчувствен долу.

„Какъв глупак съм! — помисли си Рейвънсууд. — Нахвърлям се на този презрян страхливец!“

Рейвънсууд възседна коня си, оставен до една балюстрада пред замъка, и го пусна ходом. Полковникът и Бъкло го наблюдаваха от терасата. Изравнил се с тях, Едгар повдигна шапка и ги измери с очи. Те му отвърнаха със също такъв поглед — втренчен и мрачен. После Едгар все тъй бавно пое по алеята, сякаш искаше да им покаже, че не бяга, а по-скоро се стреми към среща с тях, но като минаваше през вратите, се обърна и за последен път погледна замъка, пришпори коня си и се понесе вихрено, като същински демон, пуснат на свобода от някой магьосник.