Ламермурската невеста

ПЕТА ГЛАВА

Лорд-пазителят измина смълчан и без да спира почти четвърт миля. Дъщеря му, плаха по природа, а при това добре възпитана — според обичая на онези Далечни времена — да почита и безпрекословно да се подчинява на родителската воля, не смееше да прекъсне размислите на баща си.

— Защо си така бледна Луси? — попита изведнъж сър Уилям, като се обърна към дъщеря си и наруши мълчанието.

Нормите на поведение от онова време не позволяваха на младото момиче да изказва мнението си по важни теми, ако не го запитат за това, и Луси трябваше да се преструва, че не е разбрала нищо от разговора между баща си и Алис, затова каза, че се е изплашила от дивите говеда, които пасяха в тази част на грамадния парк, където двамата минаваха сега.

Тези животни бяха потомци на свирепите обитатели на древните каледонски30 гори и шотландските аристократи смятаха за особена чест да държат в парковете си няколко такива добичета. Мнозина още помнят как те бродеха из родовите имения на Хамилтън, Дръмланрик и Къмбърнолд. Ако се съди по описанията в летописите и по грамадните кости, които понякога намираме при пресушаването на блата и тресавища, те са отстъпвали по ръст и сила на древните си предшественици. Мъжките животни бяха изгубили гъстата си грива и цялата порода бе станала по-дребна, козината бе придобила мръснобял, или по-точно бледожълт цвят, копитата и рогата вече бяха черни. Но времето почти не беше променило свирепия им нрав, така че не можеха да ги отучат от дивата им омраза към човека и когато някой ги доближеше без нужната предпазливост или привлечеше вниманието им с нещо, те ставаха много опасни. Навярно по тази причина дивите стада бяха унищожени дори в споменатите имения, иначе щяха да бъдат положени усилия да се запази в шотландските гори и баронските имения това така достойно украшение. Но ако не греша, няколко от тях съществуват и сега в Чилингамския замък, Нортъмбърланд, собственост на граф Танкървил.

Луси реши, че е най-добре да обясни вълнението си — всъщност предизвикано от съвсем друга причина — с присъствието на тези животни, от които съвсем не се боеше, защото постоянно ги срещаше по време на разходките си в парка. При това в онези времена съвсем не бе проява на добър тон някоя млада дама да губи свяст по всякакъв повод. Скоро обаче се оказа, че мнимата опасност би могла да стане истинска.

Едва успяла Луси да отговори на баща си, който се готвеше да я упрекне за нейната боязливост, ето че един от биковете, възбуден от червения цвят на наметалото й, а може би от пристъп на необяснима ярост, в каквато често изпадаха тези диви животни, се отдели от стадото, което пасеше кротко в другия край на зелената поляна, почти скрита за погледа от гъсто преплетените клони, и започна бавно да приближава хората, нахлули в неговите владения. От време на време той спираше и надаваше страшен рев, като ту ровеше земята с копита, ту хвърляше пръст е рогата ся, сякаш искаше с това да разпали още повече необузданата си ярост и ожесточение.

Лорд-пазителят внимателно следеше движенията на бика; предвидил близката опасност, той здраво стисна ръката на дъщеря си и ускори крачка, надявайки се да избяга или да се укрие от освирепялото животно. Но сър Уилям не би могъл да постъпи по-погрешно: животното, одързостено от отстъплението му, веднага се спусна подир тях. Заплахата от неизбежна гибел би хвърлила в тревога и по-храбър човек от сър Уилям, но родителската обич, „обичта по-силна от смъртта“, вля у него мъжество. Без да изпуска ръката на дъщеря си, той продължи да я влече напред, докато бедното момиче, съвсем изнемощяло от силната уплаха, не рухна в краката му. Лишен от друга възможност да избави дъщеря си, лорд-пазителят се спря и смело застана между нея и разяреното животно, което вече препускаше е всичка сила, още по-освирепяло от дългото преследване; то вече бе само на няколко крачки от тях. Сър Уилям нямаше у себе си оръжие — възрастта и положението му не позволяваха да носи дори къса шпага; макар че и шпагата едва ли би могла да му помогне.

Така че бащата или дъщерята, а може би и двамата щяха неизбежно да станат жертва на яростния звяр, но в този миг отекна изстрел откъм близкия гъсталак. Точният куршум уцели бика във врата, в основата на черепа, и раната, която във всяка друга част на тялото само би удвоила яростта на освирепялото животно, предизвика мигновена смърт. Бикът, лишен от възможността да управлява крайниците си, политна като по инерция напред, покри се цял в предсмъртна черна пот и като се разтърси от последните конвулсии, рухна с чудовищен рев на три крачки от смаяния лорд-пазител.

Луси лежеше безчувствена на земята, без да съзнава чудодейното си избавление. Баща й също бе в пълно вцепенение — тъй бързо и неочаквано неизбежната смърт се бе сменила с пълна безопасност. Дори мъртво животното вдъхваше страх и сър Уилям, скован го гледаше със смътна почуда, която му попречи да проумее ясно какво бе станало. Това, което стана, за него бе обвито в мъгла и той навярно би помислил, че гръм е поразил животното, ако не беше забелязал в този миг сред клоните човека с къса пушка, наричана още мускетон.

Това накара лорд-пазителят да се опомни и като погледна дъщеря си, той видя, че тя има нужда от незабавна помощ. Затова реши да извика стрелеца, когото сметна за някой от своите горски пазачи, и да му повери мис Аштън, а сам да отиде да търси хора. Ловецът приближи и сър Уилям видя пред себе си един напълно непознат човек, но беше твърде развълнуван и угрижен, за да обърне внимание на този факт. Непознатият бе доста по-млад и по-силен от него, затова лорд-пазителят без дълги обяснения помоли избавителя си да отнесе дъщеря му до близкия извор, а самият той пое обратно към хижата на Алис, за да поиска помощ.

Младежът, на чиято намеса лорд-пазителят и дъщеря му дължаха своето спасение, очевидно не би искал да остави незавършено доброто дело. Той взе Луси на ръце и я понесе сред гората по пътечките, които очевидно познаваше добре; стигна до извора, от който бликаше кристално чиста вода, и внимателно положи на земята скъпоценния товар. Някога при този извор е имало готски каптаж, но сега от него бяха останали само развалини; сводът му бе рухнал и се бе разтрошил, купелът — също, и водата струеше направо от земята, пробивайки си път сред останките на разрушената скулптура и обраслите с мъх камъни, които преграждаха пътя й.

За този извор както и за всяко друго по-забележително място в Шотландия съществува легенда, разкриваща причината, поради която то се ползува с особена почит. Разказват, че един от лордовете Рейвънсууд, като бил на лов из този край, срещнал на извора прекрасна девойка, която подобно на нимфата Егерия пленила сърцето на този феодален Нума31. Те започнали да се срещат на извора и винаги по залез слънце. Очарованието на ума й довършило победата, започната от красотата й, а тайнствеността придавала неизразима прелест на тези романтични срещи. И тъй като девойката винаги се появявала и се изгубвала край извора, възлюбеният й решил, че между нея и водата има странна връзка. Хубавицата държала да се спазват няколко условия, също много загадъчни: влюбените се срещали само веднъж в седмицата, винаги в петък и се разделяли веднага щом камбаната на параклиса, който тогава се намирал недалеч в близката гора, а сега вече отдавна е разрушен, удари за вечерня. На изповед барон Рейвънсууд поверил на отшелника тайната на необикновената си любов и отец Закари тозчас достигнал до съвсем естествения и безспорен извод, че духовният му син е попаднал в мрежите на нечестивия и че гибел заплашва не само тленното му тяло, но и самата му душа. Той употребил всичката сила на монашеското си красноречие, за да накара барона да повярва в заплашващата го опасност и в най-страшни краски описал истинския образ на възхитителната наяда32, която обявил без колебание за изчадие на дявола. Влюбеният барон го слушал с упорито недоверие и само за да се отърве от настойчивите изисквания на отшелника, се съгласил да подложи на изпитание любимата си; както предлага отец Закари, така да бъде: идния петък камбаната за вечерня ще удари половин час по-късно от обикновено. Монахът уверявал (и в потвърждение на мнението си цитирал „Malieus Maleficarum“ — Sprengerus, Rernigius33 и други авторитети по демонология), че с помощта на тази хитрост злият дух ще е принуден да остане на земята по-дълго от определения срок, ще приеме истинския си вид и като се представи пред уплашения барон в лика си на изчадие на ада, ще се изгуби, обвит в серни пламъци. Реймънд Рейвънсууд приел да осъществи плана на отец Закари с известно любопитство, макар да бил убеден, че очакванията няма да се оправдаят.

В уречения час влюбените пак се срещнали на извора, но този път останали по-дълго от друг път, защото отшелникът умишлено закъснял да удари камбаната. Нищо не се променило във външността на нимфата, но веднага щом забелязала по удължилите се сенки, че е отминал часът на вечернята, тя се изтръгнала от прегръдките на Реймънд и с отчаян писък, прощавайки се завинаги с него, се гмурнала в извора. На повърхността на водата изплували окървавени мехури и нещастният барон се убедил, че настойчивото му любопитство е станало причина за смъртта на това пленително и тайнствено същество. Угризенията на съвестта и тъгата по прелестната му любима били заслужено наказание през целия му кратък по-сетнешен живот, който угаснал няколко месеца по-късно в битката при Флодън34. Но преди да потегли за бойното поле, той в памет на наядата решил да запази извора — където, изглежда, още витаел нейният дух — от оскверняване и издигнал над него малката сводеста постройка, от която сега са останали само развалини. Казват, че оттогава домът Рейвънсууд започнал да запада.

Такова е поверието. Но някои, в стремежа си да се окажат по-умни от народа, твърдят, че за основа на тази легенда е послужила историята за хубавата селянка, любовница на същия този Реймънд, която той убил в изблик на ревност и чиято кръв се смесила с водите на „омагьосания извор“, както го наричали в околността. Други приписват произхода на това предание на езическата митология. Но всички са единодушни, че мястото на извора е фатално за всеки Рейвънсууд и че да пият вода от него или само да го доближат, за тях е така пагубно, както за Грейъм зелената дреха, за Брус — да убие паяк, или за Сейнт Клеър — да прекоси реката Орд в понеделник35.

На това съдбовно място се опомни Луси Аштън от продължителния си, почти смъртоносен припадък. Очарователна и бледна също като нимфата от старинната легенда в момента на прощаването й с Реймънд Луси лежеше леко привдигната, облегнала гръб на една отломка от някогашния каптаж на извора, а червеното й наметало, наквасено от водата, с която неизвестният младеж се бе опитвал да свести девойката, очертаваше стройната й, красива фигура.

Дошла в съзнание, Луси си спомни за това, което предизвика нейния припадък, и веднага се обезпокоява баща си. Озърна се, но не го видя край себе си.

— Къде е той? Къде е баща ми? — уплашено извика тя.

— Сър Уилям е здрав и невредим — отвърна й непознат глас. — Не се бойте, скоро ще дойде тук.

— Наистина ли? — попита Луси. — Бикът бе само на две крачки. Пуснете ме, ще ида да потърся татко!

С тези думи Луси се изправи; но силите й бяха така изцедени, че не успя да изпълни намерението си, Щеше да падне върху камъните и сериозно да се нарани, ако непознатият, който стоеше до нея, не беше подкрепил. Но той извърши това с някаква странна неохота, съвсем необяснима за млад човек, който е имал добрия случай да избави от опасност хубава девойка. Леката, ефирна фигурка на момичето бе сякаш твърде тежка за левента избавител; без да изпитва никакво желание поне миг по-дълго да задържи момичето в ръцете си, непознатият положи Луси върху камъка, където бе облегната преди, и като отстъпи няколко крачки, бързо повтори:

— Сър Уилям е напълно здрав и невредим. Той ей сега ще дойде тук. Не се тревожете за баща си, този път съдбата беше милостива към него. Вие сте много отпаднала, госпожице, и не бива да напускате това място, докато някой по-умел от мен не ви окаже необходимата помощ.

Луси, която вече се бе опомнила напълно, внимателно погледна непознатия. Не откри във външността му нищо, което би могло да му попречи да протегне ръка на нея, младото момиче, нуждаещо се от подкрепата му, или да се бои, че няма да приемат предложението му за помощ. Въпреки силното си вълнение Луси успя да забележи студенината и нежеланието му да й подаде ръка. Ловната му куртка с тъмен цвят, наполовина скрита под широкото кафяво наметало, издаваше, че непознатият младеж е от знатен произход. Ловната му шапка, украсена с черно перо, бе прихлупена почти до веждите и прикриваше лицето, но все пак личеше, че то е мургаво, с правилни черги; изразът му беше горд, макар и малко мрачен. Някаква тайна печал или неспокойният дух на известна страст като че бяха унищожили в този млад човек естествената жизненост, така присъща на възрастта му, и беше невъзможно да го гледаш, без да изпиташ състрадание или уважение към него; във всеки случай младежът будеше интерес и любопитство.

Всичко това — за което ни се наложи тъй дълго да разказваме — почти за миг проблесна в съзнанието на Луси. И едва-що погледът й срещна черните, пламенни очи на непознатия, тя изпита смущение и страх и побърза да наведе глава. Но все пак трябваш;/ да изрече поне една-две думи на благодарност, което Луси смяташе за свой неотменен дълг; и тя с треперещ глас започна да разказва за опасността, надвиснала над нея и баща й, от която младежът с божия помощ ги бе избавил.

При този израз на благодарност от нейна страна непознатият потрепна и като я прекъсна, каза:

— Оставям ви, госпожице — и мелодичният му, плътен глас изведнъж се изпълни със стоманена суровост, — оставям ви на грижата на този, за когото днес вие може би сте била истински ангел-пазител.

Тези загадъчни и непонятни думи изумиха Луси, чието сърце преливаше от най-непристорена, най-искрена благодарност, и тя се побоя да не е оскърбила непознатия с някоя неподходяща дума, сякаш момиче с нейния характер би могло изобщо да обиди някого.

— Аз, изглежда, недостатъчно учтиво ви изразих своята признателност — рече тя. — Наистина не помня какво казах, но ви моля да останете и да почакате, докато баща ми… докато лорд-пазителят на печата… Дайте му възможност да ви благодари и да узнае името на нашия спасител.

— За какво ви е това име? — отвърна непознатият. — Баща ви… тоест сър Уилям Аштън, ще го научи съвсем скоро, но мисля, че то едва ли ще му достави удоволствие.

— Грешите! — живо възкликна Луси. — Вие не познавате баща ми, той ще ви бъде много благодарен. Но може би, като ми казвате, че е в безопасност, ме заблуждавате; навярно е станал жертва на свирепото животно.

Ужасена от тази мисъл, Луси скочи, за да се втурне натам, където се беше разиграла страшната сцена; а в душата на непознатия като че се бореха две противоречиви желания: да я последва или веднага да се отдалечи; от чувство на човеколюбие той реши да я склони, а ако се наложи — да я принуди да остане.

— Давам ви честната си дума, госпожице — възкликна той, — че ви говоря самата истина: нищо и застрашава живота на баща ви! И напразно ще се изложите отново на опасност, ако се върнете там, където пасе онова диво стадо. Но ако искате да тръгнете натам — а в този миг, представила си, че баща й е в опасност, Луси се стремеше към него, без да слуша никакви разубеждавания, — ако непременно искате да тръгнете натам, съгласете се поне да се облегнете на моята ръка, макар че може би не съм човекът, от когото трябва да очаквате закрила.

Луси прие предложението, без да вникне в последните думи.

— Ако сте мъж… ако сте джентълмен — изрече тя, — ще ми помогнете да намеря баща си. Няма да ме изоставите. Ще тръгнете с мен. Защото може би докато се бавим тук с тези обяснения, баща ми загива.

И без да слуша извиненията и уверенията на непознатия, Луси пое предложената й ръка и почти помъкна момъка след себе си, като си мислеше само за това, че без подкрепата на ръката му тя няма да се удържи на крака и че неговото присъствие й е необходимо. В този миг Луси видя баща си, който приближаваше към тях, придружен от момичето — прислужница на сляпата Алис и двама дървари, които бе срещнал в гората и извикал със себе си. Радостта на сър Уилям, съзрял Луси здрава и читава, заглуши почудата, която би породила у него по всяко друго време разкрилата се пред очите му неочаквана картина: дъщеря му съвсем спокойно се бе опряла на ръката на непознатия младеж.

— Луси, скъпа Луси, ти си невредима! Добре ли се чувствуваш! — бяха единствените думи, които изрече бащата, като прегърна нежно дъщеря си.

— Добре съм, татко, слава богу — отвърна Луси, — щастлива съм, че пак те виждам. Но какво ще си помисли за мене този господин — добави тя, като освободи ръката на младия мъж и побърза да се отдръпне от него, руменина заля бузите и шията на девойката при мисълта, че само преди минута така бе настоявала, така го бе молила да й помогне!

— Надявам се, че този господин няма да съжалява за своята постъпка — каза сър Уилям Аштън, — като научи, че самият лорд-пазител на печата му поднася дълбоката си благодарност за най-голямата услуга, която някой може да окаже другиму — спасения живот на моето дете, спасяването на собствения ми живот… Уверен съм, че господинът ще ми позволи да го помоля…

— Не ме молете за нищо, милорд — прекъсна го непознатият с твърд и властен глас. — Защото аз съм мастър Рейвънсууд.

Настъпи мъртва тишина; от изумление, а навярно и по друга, още по-малко приятна причина лорд-пазителят не можа да изрече и дума. Едгар се загърна в наметалото си, гордо се поклони на Луси и като избъбри едва чуто с явно нежелание няколко учтиви думи, побърза да изчезне в гората.

— Мастър Рейвънсууд! — възкликна сър Уилям, опомнил се след кратката почуда. — Тичайте след него, кажете, че го моля да ме изслуша.

Дърварите се втурнаха подир Едгар, но скоро се върнаха и някак смутено обясниха, че младият човек отказал да ги последва.

Лорд-пазителят извика един от тях настрана и попита какво им е казал младият Рейвънсууд.

— Ами… рече, че не иска да дойде — отговори дърварят е предпазливостта на благоразумен шотландец, който не обича да предава неприятни вести.

— Каза ли още нещо? — продължи да го пита сър Уилям. — Искам да зная всичко, което е казал.

— Щом е така, милорд — отвърна дърварят и наведе очи, — той рече… Ама наистина неприятно ще ви бъде да чуете това, макар човекът да не го рече от зло сърце…

— То съвсем не те засяга, драги — прекъсна го лорд-пазителят, — аз искам от теб да чуя точно какво е казал той.

— Ами… той рече тъй: „Предайте на сър Уилям Аштън, че когато съдбата ни събере отново, той ще бъде щастлив да се раздели с мен.“

— Разбира се! — възкликна лорд-пазителят. — Сигурно е намеквал за облога, който сключихме за нашите соколи. Дреболия!

И сър Уилям се върна при дъщеря си, която вече толкова се бе оправила, че беше в състояние да се прибере пеша до в къщи. Но страшната сцена остави дълбока следа в душата на крайно впечатлителната девойка; въображението й бе засегнато много по-силно, отколкото здравето. Ден и нощ, наяве и насън тя виждаше отново разярения бик, понесъл се към нея с ужасен рев, а между нея и сигурната смърт винаги изникваше благородната фигура на Едгар Рейвънсууд. За една млада девойка може би не е безопасно да съсредоточава мислите си, при това пристрастни, върху един и същ човек, но при състоянието на Луси Аштън това бе неизбежно. Никога преди тя не бе срещала младеж с толкова романтично-привлекателна външност; но дори да беше заобиколена от стотина млади мъже, които по нищо не отстъпват на Едгар или дори го превъзхождат, дори тогава нито един от тях не би могъл да пробуди в сърцето на Луси такива силни спомени за страшната опасност и избавлението, толкова дълбоко чувство на благодарност, почуда и любопитство. Да, именно любопитство, защото странната скованост и неловкост в отношението на Рейвънсууд към нея, които бяха в поразителен контраст с естествения, непринуден израз на лицето и приятните му маниери, изумиха Луси и привлякоха вниманието й към Едгар. Тя не бе чувала почти нищо за Рейвънсууд и за разприте между баща му и сър Уилям; ала дори да беше посветена във всички подробности на конфликта, нежната и добросърдечна Луси едва ли би разбрала породените от тази разпра гневни и горчиви чувства. Тя знаеше, че Рейвънсууд има знатен произход, че е беден, макар да е потомък на благороден и някога богат род, и съчувствуваше на гордия младеж, не пожелал да приеме благодарността на новите стопани на родовите му земи. Нима той би отказал и да изслуша признателността ни, да откаже на желанието ни да се сближим — мислеше си тя, — ако думите на татко бяха изречени по-меко, не толкова рязко, а с онзи деликатен тон, с който така добре си служат жените, когато трябва да успокоят буйните страсти на някой мъж? Страшен бе този въпрос за младото момиче, страшен както по същността си, така и с възможните си последствия.

С една реч Луси Аштън се луташе из лабиринт на мисли и мечти, твърде опасни за младите впечатлителни натури. Липсата на нови срещи, времето, промяната на мястото и новите лица биха могли да разсеят мечтите й, както се е случвало неведнъж с други момичета, но тя бе сама и нищо не я отвличаше от приятните и мисли за Едгар. Лейди Аштън беше в момента в Единбург, занимаваше се там с някакви придворни интриги, а лорд-пазителят по природа затворен и необщителен човек приемаше гости само за да задоволява своята суетност или с политическа цел. По тази причина около мис Аштън нямаше никой, който би могъл да се сравни е идеалния образ на рицар, какъвто беше според нея Рейвънсууд, никой, който би могъл да го засенчи.

Отдала се на своите мечти, Луси често посещаваше старата Алис с надеждата, че лесно ще насочи разговора със старицата към темата, на която девойката неблагоразумно отреждаше толкова място в мислите си. Но Алис не пожела да й помогне в това, не оправда надеждите й. Сляпата говореше за рода Рейвънсууд охотно и с голямо увлечение, но като че нарочно упорито мълчеше за младия наследник. Ако се случеше да изрече за него някоя и друга дума, казаното съвсем не беше така хвалебствено, както би желала Луси. Алис даваше да се разбере, че Едгар е суров човек, който няма склонност да забравя обидата, способен по-скоро да мъсти, отколкото да прощава. Луси слушаше с уплаха тези намеци за опасните качества на този млад човек, припомнила си колко настойчиво Алис съветваше баща й да се пази от Рейвънсууд.

Но нима самият Рейвънсууд, за когото се отнасяха всички тези несправедливи подозрения, не ги опроверга, като спаси живота й, живота на баща й? Ако са основателни намеците на Алис, че Едгар крои мрачни замисли, той е могъл напълно да задоволи чувството си на мъст, без да извършва престъпление: щеше да бъде достатъчно само да позабави своята неоценима помощ и човекът, когото той мразеше, неизбежно би погинал от страшна смърт без всякакво усилие от негова страна. И Луси реши, че някакво скрито предубеждение, а може би и чиста мнителност, присъща на старите и бедни хора, кара Алис да се отнася неблагосклонно към младия Рейвънсууд, приписва му черти, които противоречат на великодушната постъпка и благородния му облик. Върху това убеждение градеше Луси своите надежди, като продължаваше да плете вълшебната материя на фантастичните си мечти, прозрачна и блестяща като обтегната във въздуха паяжина, обсипана е капчици роса, проблясващи на утринното слънце като мъниста.

Баща й и младият Рейвънсууд също доста често си спомняха страшното събитие, но мислите им бяха по-земни. Прибрал се в къщи, лорд-пазителят побърза да извика лекар, за да се убеди, че здравето на дъщеря му не е пострадало от преживяното сътресение. Той се успокои, като разбра, че няма нищо тревожно, отиде в библиотеката и внимателно зачете изложението, нахвърляно с думите на съдебния пристав, комуто бе възложено да осуети изпълнението на епископалните обреди при погребението на лорд Рейвънсууд. Умел казуист, свикнал да тълкува както си иска законите, сър Уилям успя без особено затруднение да смекчи описанието на безредиците, възникнали по време на погребението, които прежди това се бе погрижил да представи в най-черни краски. В заключение той дори уверяваше колегите си, членове на Тайния съвет, че е необходимо да се използуват миролюбиви средства по отношение на млади хора с гореща кръв и без необходимия житейски опит. Дори не се поколеба да стовари част от вината върху пристава, който с поведението си предизвикал младия човек към резки действия.

Такова беше съдържанието на изложението, което той изпрати; а частните писма до приятелите, в чиито ръце трябваше да попадне тази преписка, звучаха още по-благодушно. Сър Уилям твърдеше, че в дадения случай проявата на снизходителност би била благоразумна мярка и много би допаднала на народа; обратно, като се вземе под внимание дълбокото уважение, изпитвано в Шотландия към погребенията, проявата на суровост към младия Рейвънсууд единствено заради това, че се е възпротивил срещу нарушаването на погребалните обреди над тялото на баща му, би възбудило всеобщо недоволство. Накрая, с тон на благороден и великодушен човек, сър Уилям молеше в качеството на лична услуга към него да не се дава ход на тази преписка. Той деликатно намекваше за сложните ся отношения с младия Рейвънсууд, за дългите дела срещу баща му, довели до обедняването на този благороден род; признаваше, че ще му бъде приятно, ако се отпуснат средства, с които поне отчасти да се обезщети младия наследник за загубите, понесени от него и от семейството му вследствие победата, постигната от сър Уилям при защитата на собствените му законни и справедливи права. Предвид на всичко това той молеше приятелите си като особена услуга лично към него да се откажат от всякакво преследване, давайки да се разбере, че е необходимо младият Рейвънсууд да се чувствува задължен за този щастлив изход единствено на лорд-пазителя заради неговото застъпничество. Но в писмата си до лейди Аштън сър Уилям пробивно на навиците си не спомена ни дума за безредиците, избухнали на погребението на лорд Рейвънсууд, и макар да съобщаваше, че той и Луси са били нападнати в парка от див бик, премълча подробностите около тази страшна случка.

Приятелите и колегите на сър Уилям бяха крайно озадачени, като получиха от него писмата с такова неочаквано съдържание. Сравняваха писмата помежду си, един се усмихваше, друг учудено повдигаше вежди, трети поклащаше глава, а четвърти питаше няма ли по този въпрос още някакви писма на лорд-пазителя.

— Много странно, милорди — заяви един от тях, — нито една от тези молби не съдържа в себе си нищо по съществото на въпроса.

Но не бяха изпратени никакви писмени разяснения, макар да изглеждаше невероятно отсъствието им.

— Е — поде един белокос сановник, успял да запази с ловко лавиране високия си пост въпреки честите промени в курса на държавния кораб през последвайте тридесет години, — предполагам, че сър Уилям помни старата шотландска поговорка: „Агнешката кожа се продава на пазара така, както и кожата на стария овен.“

— Ще трябва да задоволим желанието му — добави друг, — макар че да си призная, никак не очаквах такава молба от него.

— Своеволният винаги постъпва така, както му хрумне — обади се отново старият съветник.

— Няма да мине и година и лорд-пазителят ще се разкае за тази си постъпка — каза трети. — Младият Рейвънсууд ще му забърка някоя каша.

— А вие, милорди, как бихме постъпили с този обеднял младеж? — попита един от присъствуващите, благороден маркиз. — Лорд-пазителят е отнел всичките му имения; не му е оставил дори кръст, пред който да се моли.

Старият лорд Търнтипет му отвърна:

— Щом си плаща, значи жали собствените си пищяли.

И добави:

— Ето как постъпвахме до революцията: „Luitur cum persona qui luere поп potest cum crumena“36. Чудесен е съдебният латински, милорди.

— Да, милорди, не виждам основание да се занимаваме повече с този въпрос — каза маркизът. — Нека лорд-пазителят постъпи така, както намери за нужно.

— Съгласни сме, съгласни. Лорд-пазителят сам да направи заключението по тази преписка, да. И нека определим още някого за негов помощник, например лорд Хърпълхули, той тъкмо е болен в момента. Господин секретар, впишете решението в протокола… А сега, милорди, следва да решим въпроса за глобата, която да се събере от онзи млад прахосник, леърд Бъкло. Мисля, че това е в компетенцията на лорд-ковчежника.

— О, не, милорди! — отекна гласът на лорд Търнтипет. — Срамота е да ми измъквате залъка от устата. Аз отдавна съм си го набелязал и се готвех да го налапам…

— Или като се изразим с любимата ви поговорка — прекъсна го маркизът, — вие сте досущ в ролята на кучето на воденичаря, което се облизва, преди да са развързали торбата с кокалите. Та глобата още не е наложена!

— За това е нужно само да се драсне мъничко с перото — възрази лорд Търнтипет — и надявам се, пито един от благородните лордове, които присъствуват тук, не ще се осмели да каже, че не съм заслужил да разрешите и аз поне веднъж да си наквася гърлото — аз, който трийсет години вече съм съгласен с всичко, с което трябва да се съглася, и върша всичко, което се окаже нужно: отричам се, заклевам се; сиреч, цели трийсет години неуморно се трудя за полза на отечеството и в добри, и в лоши времена!

— Би било крайно несправедливо, съгласен съм, милорд — отвърна му маркизът, — крайно несправедливо от наша страна, ако съществува някаква надежда да утолим голямата ви жажда или ако ненадейно се задавите и възникне нужда да ви се промие гърлото!

Но време е да спуснем завесата и да се разделим с Тайния съвет на Шотландия от онова време.