Ламермурската невеста

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

На другата сутрин Бъкло и неговият верен Ахат — капитан Крейгънгелт — пристигнаха в замъка Рейвънсууд. Те бяха приети с най-голяма любезност от домакина, неговата съпруга и техния син и наследник полковник Аштън. Всеки път, когато се случеше да попадне в светско общество, Бъкло, който иначе не познаваше страх от нищо, изпитваше неприсъщо за себе си дълбоко смущение и сега дълго се запъва и черви, преди да успее да обясни, че би желал да поговори с мис Аштън за предстоящото им бракосъчетание. Сър Уилям и синът му въпросително погледнаха лейди Аштън, която без ни най-малка сянка на смущение отговори, че Луси веднага ще дойде при мистър Бъкло.

— Надявам се — прибави тя любезно усмихната, — че скъпият ни мистър Бъкло ще приеме молбата на дъщеря ми и ще ми разреши да присъствувам на този разговор. Луси е толкова млада, при това съвсем наскоро я измамиха да се обвърже с обещание, от което дълбоко и искрено се срамува.

— Разбира се, милейди — отговори обзетият от страх Бъкло, — самият аз се готвех да ви помоля за това. Никак не познавам така нареченото „галантно ухажване“ и сигурно ще наговоря глупости, ако милейди откаже да ми помогне.

Ето защо, изпаднал в смут пред решителното обяснение с Луси, Бъкло в страха си изведнъж забрави, че беше подозирал лейди Аштън във фатално въздействие върху дъщеря й, и пропусна възможността сам да се убеди в истинските чувства на своята избраница.

Сър Аштън и синът му напуснаха стаята, а след няколко, минути лейди Аштън се върна, придружавана от дъщеря си. Бъкло не забеляза у Луси особена промяна: на вид тя беше по-скоро спокойна, отколкото развълнувана; наистина, ако на мястото на мистър Бъкло беше някой по-прозорлив наблюдател, и той едва ли би могъл да прецени дали това е спокойствие на отчаянието или безразличие. Самият Бъкло беше твърде развълнуван, за да се ориентира правилно в чувствата на младото момиче. Той с мъка изтръгна от себе си няколко несвързани фрази, обърка всичко, което искаше да изрече, запъна се и млъкна по средата на излиянието си. Не може да се каже дали мис Аштън го изслуша или само се престори, но тя не промълви нито дума. Очите й бяха приковани в бродерията, пръстите инстинктивно или по навик бързо работеха.

Лейди Аштън поотдръпна стола си в дълбоката ниша, която почти я скриваше от събеседниците. Сега, без да става от своето място, тя изрече е нежен, сладък глас, в който обаче звучаха предупредителни, дори заповеднически нотки:

— Луси, дете мое, помни… Чу ли какво каза мистър Бъкло?

Нещастната девойка, изглежда забравила за майчиното си присъствие, потрепери, изпусна иглата и бързо, почти без да поеме дъх, изрече:

— Да, милейди… Не, милейди… Простете, но не чух.

— Ти напразно руменееш, скъпа, и съвсем ненужно бледнееш и трепериш — каза лейди Аштън и се приближи до тях. — Знаем, че ухото на девойката трябва да бъде глухо за любезностите на мъжете. Но недей забравя, че мистър Хейстън е дошъл да говори с теб за сватба и ти сама отдавна прие да го изслушаш благосклонно. Прекрасно знаеш, че баща ти и аз желаем вашия съюз.

Думите на лейди Аштън, които привидно излъчваха майчинска нежност, съдържаха умело прикрит, но достатъчно изразителен и твърд намек. Тонът бе предназначен за Бъкло, който лесно можеше да бъде измамен, а същността — за Луси, защото тя разбираше чудесно как трябва да тълкува думите на майка си, макар че истинската цел бе ловко скрита за чуждото ухо.

Както седеше, Луси сепнато изправи гръб, озърна се с очи, които издаваха страх и някаква дива тревога, но отново не отговори нищо. Тогава Бъкло, който не преставаше да се разхожда из стаята, събра решителност и като се спря на няколко крачки от стола на момичето, заговори:

— Струва ми се, мис Аштън — каза той, — че се държах ужасно глупаво. Опитвах се да говоря с вас на език, който, както е прието да се смята, е приятен на младите девойки, но изглежда, не ме разбрахте; впрочем какво чудно има, когато аз самият, дявол да ме вземе, нищо не разбрах. Но както и да се погледне на това, длъжен съм да се обясня с вас веднъж завинаги, и то на чист шотландски. Вашите родители приемат предложението ми и ако вие не откажете на мене, обикновения човек, който няма в нищо да ви пречи и гневи, ще ви направя господарка на най-хубавото имение във всичките три Лотиани, а в Единбург ще бъде ваш домът на лейди Гърнингтън в района на Канънгейт — живейте, където искате, вършете, каквото желаете, приемайте, когото щете. Давам ви честната си дума, от която никога не се отмятам. Имам към вас само една-единствена молба: мястото на края на масата да бъде запазено за един мой окаян компаньон в игрите. Навярно щях да го изгоня, но той ми внуши, че не бих могъл да мина без него и час дори. Надявам се, че няма да изгоните моя Крейги, макар че може да се желае и по-добра компания.

— Достатъчно, Бъкло, достатъчно! — побърза да се намеси лейди Аштън. — Как можахте да допуснете, че Луси би могла да има нещо против такъв прям, честен и добродушен човек като капитан Крейгънгелт?

— Колкото до искреност, честност и добродушие — усмихна се Бъкло, — аз мисля, че няма и помен от такива добродетели у него. Е, здраве да е. Крейги познава навиците ми, умее да ми бъде полезен, така че, както вече казах, трудно ми е да се лиша от него. Но ние се отклонихме от целта. Намерих в себе си смелост, мис Аштън, откровено да се обясня с вас и бих искал да получа прям отговор от собствените ви уста.

— Драги Бъкло — отново се намеси лейди Аштън, — позволете да помогна на свенливата си дъщеря. Повтарям ви в нейно присъствие, че Луси е напълно съгласна да се осланя по този въпрос на избора на своите родители. Луси, дете мое — прибави тя, обличайки както преди в нежна обвивка категоричната си заповед: играта, която вече отбелязахме по-горе, — мила моя Луси, кажи само не съм ли права?

— Обещах да се подчиня — отговори клетата жертва с глух, пресекващ глас, — но при едно условие.

— Луси иска да каже — побърза да поясни лейди Аштън, обръщайки се към Бъкло, — че чака отговор на писмото, изпратено във Виена, Ратисбон или Париж — кой знае кой вятър го развява там онзи негодник, — с молба да, я освободи от думата й, която е изтръгнал с измама. Не се съмнявам, приятелю, че няма да упрекнете дъщеря ми за тази нейна деликатност, защото това засяга всички нас.

— Не, разбира се. Мис Аштън правилно постъпва… Много честно дори… — каза Бъкло и полуизпя, полуиздекламира края на старата песен:

— Но, струва ми се — добави той, като изчака малко, — че досега можеше сто пъти да получи отговор от Рейвънсууд! По дяволите! Готов съм сам да тръгна и да донеса писмо от него, ако мис Аштън ми окаже честта на такова поръчение.

— В никакъв случай — противопостави се лейди Аштън. — Големи усилия ни костваше да отклоним Дъглас от такава неразумна постъпка, въпреки че на него това повече приляга. Нима си мислите, че ще разрешим на вас, нашия приятел, когото обичаме като роден син, да се впуснете в така рисковано пътешествие, в толкова опасна мисия? Впрочем всички наши приятели са единодушни по въпроса и Луси би трябвало да се вслуша в съветите им: щом този недостоен човек не отговори на писмото й, мълчанието му, както винаги в подобни случаи, трябва да се приеме за съгласие да се развали годежът. Всяко задължение изгубва сила, ако заинтересованата страна не настоява то да се изпълни. Сър, Уилям, който познава чудесно законите, не храни никакви съмнения в тази насока и затова, драга моя Луси…

— Милейди! — възкликна Луси с необикновена енергичност. — Не бива да ме убеждавате. Аз вече казах, че ако този нещастен годеж бъде анулиран, ще може да се разпореждате с мен, както намерите за добре… Но дотогава не мога да постъпя така, както настоявате. Това ще бъде голям грях пред бога и пред хората.

— Но, скъпа моя, ако той продължава упорито да мълчи…

— Той няма да мълчи — отвърна Луси. — Само шест седмици изминаха, откак му пратих писмо по сигурен човек.

— Изпратила писмо!… Как посмя!… Как дръзна да го сториш!… — закрещя лейди Аштън с глас, пресекващ от гняв, излизайки от възприетата до този момент роля. Ала скоро се опомни и изчурулика колкото можеше по-сладко: — О, скъпа моя! Как намери сили да се решиш!

— Няма значение — каза Бъкло, — аз уважавам чувствата на мис Аштън и съжалявам само за едно — че не е избрала мен за свой пратеник.

— Все пак ми позволете да узная, скъпа мис Аштън — поде майката с ироничен тон, — колко време сме длъжни да чакаме завръщането на вашия Паколет, този ваш вълшебен куриер, защото, доколкото разбирам, не бихте доверили на никой смъртен вашето толкова важно послание.

— Пресметнах седмиците, дните, часовете и дори минутите — отвърна Луси. — След седмица ще дойде отговор. Ако не дойде, значи Едгар е мъртъв. И ще ви бъда признателна, любезни сър — добави тя, обръщайки се към Бъкло, — ако помолите майка ми до изтичането на този срок да не възобновява разговора за сватбата.

— Готов съм да помоля лейди Аштън — каза Бъкло. — Кълна се в честта си, че уважавам чувствата ви, мис Аштън. И макар да горя от желание по-скоро да приключим с тази работа, аз съм джентълмен и по-скоро бих се отказал изобщо от сватовството, отколкото да ви причиня дори минутно огорчение.

— Мистър Хейстън! — изрече лейди Аштън, побледняла от гняв и ярост. — Не мога да ви разбера! Нима за майчиното сърце не е скъпо щастието на дъщерята? Бих искала да зная, мис Луси, в какъв по-точно смисъл съставихте писмото си?

— То беше точно копие на по-предишното, което сама ми продиктувахте.

— Тогава — рече лейди Аштън и в гласа й отново прозвучаха нежни нотки — да се надяваме, че след седмица, драга дъще, ще вземеш окончателно решение.

— Нека не притесняваме мис Аштън, милейди — намеси се Бъкло, който въпреки грубите си маниери и обноски имаше добро сърце. — Пратеникът би могъл да се забави или непредвидени обстоятелства да му попречат да пристигне в уреченото време; веднъж аз сам изгубих цял ден, защото конят ми си счупи подкова. Позволете да надникна в календара си… хм, да, след двайсет дни е празникът на свети Джуд. В навечерието на този празник аз трябва да присъствувам на конните надбягвания в Кавъртън Едж: искам да погледам как враната кобила на леърд Китългърд ще мери сили с четиригодишния жребец на брашнаря Джонстън. Но бих могъл да долетя обратно за една нощ, или пък Крейги ще ми съобщи как са завършили състезанията. А дотогава и аз няма да досаждам на мис Аштън и се надявам, че вие, милейди, сър Уилям и полковник Дъглас също няма да я притеснявате с отговора.

— Великодушен човек сте, сър — каза Луси.

— Не зная, мис; по-скоро, както вече ви признах, съм прям и добродушен и ще се радвам, ако мога да ви направя щастлива. Само ми окажете тази чест и ме научете как да го сторя.

Изрекъл тези думи, Бъкло се поклони на Луси за сбогом с чувство, което обикновено му беше неприсъщо, и се отправи към изхода. Лейди Аштън го последва и докато го изпращаше, непрестанно го уверяваше, че Луси дълбоко цени искреността на неговите чувства. Тя молеше Бъкло да не заминава, без да се е видял със сър Уилям, „защото — каза тя и отправи многозначителен поглед към Луси — в деня на свети Джуд трябва да бъдем готови да скрепим с подпис и печат брачния договор“.

— Да скрепим с подпис и печат — повтори Луси веднага щом вратата се затвори зад двамата. — Да скрепим с подпис и печат… да скрепим смъртната ми присъда! — И като притисна до гърди отслабналите си ръце, бедната девойка почти безчувствена се свлече в креслото.

Шумната поява на Хенри я изтръгна от вцепенението й. Момчето дотича да й напомни, че е обещала да му даде два ярда бледорозова кордела и да я завърже на клупове — за новите му жартиери. Луси покорно стана, отвори едно ковчеже от слонова кост, намери корделата, грижливо отмери и отряза от нея необходимата дължина и после, както я бе помолил брат й, му завърза клуповете.

— Чакай! Не затваряй още ковчежето! — възкликна Хенри. — Трябва ми също сребърен ширит, за да завържа с него звънчетата към пръстена на новия ми сокол. Въпреки че той едва ли заслужава тази грижа. Такава мъка беше, докато го измъкна от гнездото му, а той излезе най-долен разбойник — забие нокти в яребицата, разкървави я и после я зареже. А на бедната птица какво й остава? Помъчи се малко и после умре някъде из калуната или под първия прещипов храст, до който успее да се довлече.

— Право казваш, Хенри! Много, много си прав! — въздъхна Луси и като му подаде кълбо ширит, тъжно стисна ръката му в своята. — Колко такива разбойници има на света! И колко смъртно ранени птици, които просто търсят място, където спокойно да умрат, но няма за тях нито полянка с калуна, нито прещипов храст, където да се потулят.

— Хм, чела си го в някой роман — отзова се пренебрежително Хенри. — Шолто казва, че съвсем си се побъркала с тези романи. Аха! Май Норман свири на сокола. Отивам да му заключа веригите.

И той побягна — безгрижният, жизнерадостен хлапак, — а Луси остана сама с тъжните си мисли.

„Изглежда, така са ми предрекли орисниците: всички да ме изоставят — рече си тя, — дори хората, които би трябвало да ме обичат. Оставиха ме в ръцете на тези, дето ме тормозят. Значи така е трябвало да стане. Аз сама, без да търся съвета на някого, излязох на пътя на опасностите и сега пак сама, без да искам някому съвет, трябва да намеря изход или да умра.“