Ламермурската невеста

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Лицето на момчето, единствен свидетел на това как Кейлъб нарушава законите на собствеността и гостоприемството, би могло да послужи като прекрасен сюжет за картина. То се вледени, сякаш бе видяло, пред себе си един от призраците, за които е слушало да му разказват през дългите зимни вечери; забравило за възложените му задължения, спря да върти шиша и като връх на всички беди овнешкото прегоря като въглен. Една яка плесница го отърси от вцепенението. Пред него стоеше мисис Лайтбоди, жена с внушително телосложение, макар че, ако се съди по името й, тя би трябвало да изглежда иначе; при това майсторски умееше да си служи с ръцете, в което, както казват, покойният й мъж получил добра възможност да се убеди от собствен опит.

— Проклет калпазанино! Защо си оставил печеното да изгори?

— Не знам — измънка момчето.

— А къде е оня негодник Джайлс?

— Не знам — изплака клетникът.

— Къде е мистър Болдърстън? О, боже! В името на светите отци и църковния съд отговаряй; къде е шишът с дивеча?

Дотича и мисис Гърдър; двете закрещяха с цяло гърло на бедното момче — едната от едната, другата от другата му страна — и така го наплашиха, че то не можеше да изрече ни дума. Едва с пристигането на по-голямото чираче истината започна лека-полека да се очертава.

— Хм, знаеш ли — изрече мисис Лайтбоди, — кой би могъл да помисли, че Кейлъб Болдърстън е способен да изиграе такава лоша шега на старата си позната!

— Как не го е срам! — възкликна жената на мистър Гърдър. — Какво ще кажа сега на мъжа си? Той ще ми счупи главата!

— Какви ги плещиш, глупачке! — рече майката. — Бедата е наистина голяма, но не е чак толкоз страшна, както я представяш. Как така ще ти счупи главата? За да си позволи това, трябва първо да се разправя с мене, пък аз и с по-страшни съм се оправяла! Умея да си служа с ръцете, а от кряскане хич не ме е страх!

В този миг навън отекна конски тропот, който възвести пристигането на бъчваря и пастора. Слезли от конете, те минаха направо в кухнята, за да се постоплят: след бурята бе много застудяло, а в гората беше влажно и кално. Младата жена знаеше истинската цена на чаровната си празнична премяна; тя се хвърли смело към врага, решила да поеме върху себе си първия удар, а мисис Лайтбоди като кохорта римски ветерани остана в ариергарда, готова в случай на необходимост да подкрепи дъщеря си. И двете правеха всичко възможно, за да отсрочат съдбовното откритие: старата заслони с тялото си огнището, а дъщерята посрещна изключително сърдечно мъжа си и пастора и съчувствено ги заразпитва, като постоянно изразяваше опасението си „да не би да са настинали“.

— Ами, настинали! — сопна й се Гърдър, който не беше от мъжете, свикнали да ги командуват жените им. — Тук ще настинем, като не ни пускате до огъня.

С тези думи бъчварят премина двете отбранителни линии на противника и тъй като бе надарен с много остър поглед, когато се касаеше за собствеността му, веднага забеляза отсъствието на шиша с дивеча.

— По дяволите! — възкликна той. — Къде…

— Пфу, как не те е срам! — нахвърлиха се върху него жените. — Да богохулствуваш пред мистър Байд-дъ-Бент!

— Виновен съм — призна бъчварят, — но…

— Да изречеш на глас името на врага на человеческия род — каза мистър Байд-дъ-Бент, — това значи…

— Виновен съм — повтори бъчварят.

— Значи — продължи негово преподобие — да се подложиш на изкушения, принуждавайки го по някакъв начин да забрави онези клетници, които са предмет на неговото попечение, и да се залови с тогова, който е изрекъл името му.

— Добре, мистър Байд-дъ-Бент, така да е — каза умолително бъчварят. — Нали признах вината си, какво още трябва да сторя? Но с ваше позволение бих искал да попитам тези жени защо са сложили дивеча по чиниите, преди да сме дошли.

— Не сме се и докосвали до него, Гилбърт — каза Джийн. — Случи се нещастие…

— Какво нещастие? — извика Гилбърт и й хвърли гневен поглед. — Патиците, надявам се, са цели. А?

Джийн, която изпитваше благоговеен страх от мъжа си, не посмя да му отговори, но майка й веднага й се притече на помощ.

— Дадох ги на един мой познат — заяви тя на зет си, като разпери лакти, готова да ги опре на хълбоците си при най-малкото възражение от негова страна. — Какво от туй?

— Дала си дивите ми патици, най-добрата украса на празничната ни трапеза! — завайка се той. — Ах ти, стара вещице! Ще ми кажеш ли как го викат той твой приятел!

— Това е достопочтеният мистър Кейлъб Болдърстън от замъка Улфс Краг — отвърна Мариън, готова веднага да се хвърли в бой.

Когато Гърдър чу, че разкошните му патици са поднесени в дар на нашия приятел Кейлъб, когото по причини вече известни на читателя той никак не обичаше, изпадна в неописуема ярост; нищо друго не би могло да разпали негодуванието му по-силно. Замахна към мисис Лайтбоди с камшика си, но тя дори не се помръдна; събрала сили, тъщата безстрашно вдигна срещу насилника, който си позволи да я обиди, железния черпак, с който допреди малко бе „фламбирала“ печеното. Без съмнение това оръжие не отстъпваше на камшика, а дланта, която го държеше, не бе по-слаба от ръката на самия Гърдър, затова той сметна за по-уместно да прехвърли гнева върху жена си, която издаваше в момента някакъв вой, много наподобяващ жални хлипания, към които пасторът, човек наистина твърде простодушен и добър, се отнесе с голямо съчувствие.

— А ти, тъпа глупачке — завика Гърдър, — си гледала спокойно как дават притежанието ми на някакъв безделник, пияница и блудник, на тая стара развалина, на тоя лакей, на него да дадете патиците само защото е надрънкал в ухото на глупавата стара клюкарка куп щуротии! Ей сега ще те науча…

Но тук за нея се застъпи пасторът, като се опита да удържи бъчваря не само с думи, а и на дело; през това време мисис Лайтбоди защити с тяло дъщеря си, войнствено размахвайки черпака.

— Значи, нямам право да накажа собствената си жена! — възмути се бъчварят.

— Жена си, Гърдър, можеш да учиш колкото си щеш — заяви мисис Лайтбоди, — но дъщеря ми няма да докосваш дори с пръст; в това изобщо не бива да се съмняваш.

— Засрамете се, мистър Гърдър — кореше го пасторът. — Не очаквах от вас такова недостойно поведение. Как може! Да се отдадете дотолкова на греховна страст, че се нахвърляте с ярост на най-близкото и най-скъпото ви същество! И то в момент, когато се готвите да изпълните най-свещения дълг на християнина — бащиния дълг! И за какво? За някакво си празно и презряно земно благо.

— Презряно! Празно! — изкрещя Гърдър. — Такава тлъста гъска да изгубя! Такива патици — чудесни бяха!

— Да кажем, че сте прав, братко мой — изрече пасторът. — Но погледнете: та малко ли са другите прекрасни ястия в дома ви? Помня времето, когато една от онези питки, които, виждам, сте опекли в изобилие, би била най-доброто лакомство за клетниците, които са гладували в името на светата вяра в планините, блатата и землянките, където са се крили от гоненията.

— Тъкмо туй ме и вбесява — отвърна бъчварят, който искаше поне един от присъствуващите да му съчувствува. — Ако беше дала дивеча на някой страдащ праведник или на някой порядъчен човек, дума нямаше да изрека. Но да ги натика в ръцете на тоя грабител и лъжец! На тоя потисник и негодник тори, дето се е перчил в конната милиция, водила бой срещу светите защитници на вярата край Ботуел бряг под командата на стария тиранин Алън Рейвънсууд, който, слава на бога, вече не е между живите! Да даде най-хубавото ястие на тоя дърт негодник!…

— Но, мистър Гилбърт, нима не виждате в това ръката на провидението? Чадата на праведниците не се налага да просят милостиня, но отрокът на някогашния им гонител е принуден днес да поддържа съществуването си с трохите от вашата изобилна трапеза.

— При това — обади се на място мисис Гърдър — нашите патици ще послужат съвсем не за лорд Рейвънсууд, а за угощение на лорд-пазителя, май така наричат новата му служба. Той сега е в Улфс Краг.

— Сър Уилям Аштън в замъка на Рейвънсууд! — възкликна изуменият майстор на дъгите и обръчите.

— Да. Те сега са неразделни приятели с лорд Рейвънсууд, все заедно са! — добави мисис Лайтбоди.

— Кръгла глупачка! — отново се разлюти бъчварят. — Вижда се, този стар сплетник и пройдоха лесно ви е убедил, че луната е буца прясно сирене! Лорд-пазителят у Рейвънсууд! Те са толкова приятели, колкото кучето и котката, колкото вълкът и агнето!

— Пък аз ти казвам, че са дружни като мъж с жена си, а съгласието помежду им е по-голямо от това на някои съпрузи. Пък има и още една новина: Питър Пънчън, бъчварят при кралските изби в Лийт, е умрял и мястото му е свободно, тъй че…

— Няма ли да млъкнете най-сетне! — извика Гърдър на говорещите едновременно жени, защото веднага щом разговорът взе друга насока, младата се окуражи и почна да приглася на майка си, изричайки думите си бързо като нея, но с една октава по-високо, така че се получаваше нещо като песен на два гласа.

— Майсторе, те казват самата истина — рече калфата на Гърдър, влязъл в кухнята по време на свадата. — Сам току-що видях слугите на лорд-пазителя в гостилницата на майка Смолтраш. Там пият и се веселят.

— А господарят им гостува в Улфс Краг?

— Да, честна дума!

— И е приятел с Рейвънсууд?

— Възможно е, защото иначе какво ще търси в замъка.

— Питър Пънчън наистина е умрял?

— Умрял бил, тъй говорят — потвърди калфата, — представил се на бога старецът. Що канички с бренди е обърнал през живота си! Ама и неговият ред дойде! Пък колкото до шиша с патиците, конят ви още не е разседлан, майсторе. Аз мога да догоня мистър Болдърстън — едва ли е отишъл далече — и да му взема птиците.

— Така и ще направим, Уил. Но чакай малко… Ето какво ще сториш, като настигнеш мистър Болдърстън.

И като остави жените в компанията на пастора, бъчварят се отдалечи с Уил, за да му даде нужните нареждания.

— Голям умник си, няма що — присмя му се мисис Лайтбоди, когато Гърдър се върна при тях, — изпращаш бедното момче подир човек, въоръжен до зъби. След като знаеш, че мистър Болдърстън винаги носи шпага, а има и кама.

— Надявам се, че сте обмислили добре това, което смятате да извършите — каза пасторът, — защото може да възникне разпра и съм длъжен да ви предупредя: подстрекателят към разпра носи не по-малка вина от този, който участвува в нея.

— Не се тревожете, мистър Байд-дъ-Бент — заяви бъчварят. — Жените и свещениците навсякъде си тикат носовете. Не можеш крачка да направиш, без да те поучат. Сам зная от кой край да захапя кейка! Слагай масата, Джийн, и стига сме говорили за тая работа.

И наистина до края на вечерта бъчварят не спомена нито веднъж за пропадналото ястие.

А през това време калфата, получил специални нареждания от майстора, се метна на коня и препусна по следите на мародера Кейлъб.

Но последният, както лесно можете да се досетите, не се бавеше по пътя. Въпреки страстта си да бърбори, той вървеше мълчаливо, стремейки се по-скоро да достигне замъка и само съобщи на мистър Локхард, че… по негова молба жената на снабдителя леко е запекла дивеча, за в случай че Миси, изплашена от бурята, още не е успяла да накладе огъня. Освен това, позовавайки се на необходимостта по-скоро да пристигнат в замъка, той час по час молеше спътниците си да побързат и постоянно усилваше крачката, така че те едва успяваха да го следват. Като достигнаха върха на възвишението, което се издигаше между замъка и селото, Кейлъб реши, че вече е извън опасност, но ненадейно чу далечен конски тропот и силни викове:

— Мистър Кейлъб! Мистър Болдърстън! Мистър Кейлъб Болдърстън! Чакайте, спрете!

От само себе си се разбира, че Кейлъб не бързаше да откликне на тези викове. Отпърво той се престори, че нищо не чува, уверяваше слугите на сър Уилям, че това е песента на вятъра; после заяви, че не си струва да се губи време заради някакъв шегобиец; накрая, когато фигурата на конника спря и събрал всичките си душевни сили за защита на заграбеното съкровище, зае поза, изпълнена с достойнство, вдигна шиша, сякаш се готвеше да го използува или за пика, или за щит и се приготви по-скоро да умре, отколкото да върне скъпоценната си плячка.

Но какво беше учудването на стария слуга, когато пратеникът на бъчваря, като се доближи съвсем, почтително го поздрави и изрази съжаленията на стопанина си за това, че мистър Кейлъб не го е заварил в къщи и не е останал на гощавката по случай кръщенето; узнал за пристигането в замъка на знатните гости, за чието посрещане домакините не са успели да направят необходимите приготовления, мистър Гърдър се осмелява да прати за тях бъчвичка херес и бъчвичка бренди.

Чел съм някъде за един възрастен господин, когото гонила изтръгнала се от синджира мечка; съвсем изгубил сили, отчаяният старец спрял, обърнал се към кривокракия си преследвач и замахнал към него с бастуна си. При вида на тоягата дресировката си казала думата и вместо да разкъса нещастника, животното се изправило на задните си лапи и заиграло сарабанда. Дори радостното изумление, обзело този човек, който само миг преди това се смятал за обречен, а ненадейно бил спасен, не можеше да се сравнява с объркването и недоумението, обзели Кейлъб, когато разбра, че преследвачът му не само не възнамерява да му отнеме плячката, но и е готов да прибави към нея нови дарове. Обаче на часа съобрази каква е работата, когато калфата, възседнал коня си с двете бъчвички отстрани на седлото, се наведе към него и прошепна:

— Ако успеете да кажете някоя и друга дума за мястото на Питър Пънчън, моят господар Джон Гърдър е готов да служи на лорд Рейвънсууд тялом и духом. Той много съжалява, че не може лично да поговори за това с мистър Болдърстън, но ако мистър Болдърстън пожелае да поиска нещо от него, господарят ми Джон Гърдър ще услужи с готовност, с каквато се огъва върбовият обръч.

Кейлъб мълчаливо изслуша пратеника и също като великите хора от Луи XIV до наши дни вместо отговор го удостои с лаконичното „Ще видим“.

— Твоят стопанин — изрече той високо, специално за ушите на мистър Локхард — постъпва любезно и достойно, като изпраща вино, и аз не ще пропусна да доведа това до знанието на милорда. А сега, любезни приятелю, продължете до замъка и ако слугите още не са се върнали, което е много вероятно, защото използуват всяка възможност да се запилеят някъде, оставете тези бъчвички в стаята на вратаря, която е отдясно на главната порта. Самият вратар го няма там: помоли да му разрешим да замине някъде на гости, така че едва ли някой ще ви посрещне.

Изслушал указанията на Кейлъб, калфата препусна към замъка, където наистина не намери никого, остави двете бъчвички в празната, порутена стаичка на вратаря и потегли назад. Изпълнил по този начин поръчката на господаря си и като се сбогува на връщане повторно с Кейлъб и цялата му достойна свита, той продължи към къщи, за да вземе участие в пиршеството, посветено на обреда.